Боян Пиперов

„Древности“ обхваща историята на юдейския народ oт сътворението на света до 66 година след Христа, тоест до дванадесетата година oт царуването на император Нерон. До 7-ма глава на ХІ-та книга Флавий излага събитията паралелно с библейското повествование, като първите четири книги съответстват на Моисеевото Петокнижие. Но наред със старозаветните Писания той използвал Мидрашимите[13], тук-там и по-стари еливистични преработки на библейската история, като тези на Димитрий и Артапан, и откъслеци oт гръцки писатели, които били писали за потопа (Древности, І 3, 6), за възрастта на патриарсите oтпреди потопа (І 3, 9), за историята на финикийците (VІІІ 5,3; 13,2; ІХ, 14, 2) и други. От 7-ма глава на ХІ-та книга докрая Флавий предава събития, за които в Библията не се споменава. За тези събития oт юдейската история – oт царуването на персийския цар Кир до римския император Нерон – Иосиф Флавий, засега, си остава почти единствен исторически извор. Разказът му е особено подробен за епохата на Птоломеите[14] и Селевкидите[15]. При описването на тази епоха Флавий използвал исторически трудове като Макавейските книги и съчиненията на Николай Дамаски[16], Страбон[17], Тит Ливий и други, за което се споменава в „Древности“ и oт които той дава извадки (срв. Древности, ХІІІ, 8, 4; 10, 4; 11, 3; 12, 6; ХІV, 3, 1; 4, 3; 7, 2; 8, 3 и други). Трите последни книги oт „Древности“ ни предават събития за времето oт смъртта на Ирод Велики до управлението на Луций Гесий Флор[18] и съдържат почти същото, което и втора книга oт „Юдейската война“.

Друг писмен труд на Иосиф Флавий е неговата автобиография, под надслов „Флавùу Иосùпу Вùос“, известен под заглавието Vita (Живот). Писан е доста късно – чак по времето на император Домициан (81-96), за когото се споменава в края на съчинението. В него се излагат факти от живота на Флавий, които не са споменати в „Юдейската война“ и същевременно се явява като допълнение както на това съчинение така и на „Древности“. Затова и в някои издания „Живот“ се причислява като последна, ХХІ-та книга, към „Древности“. За това са дали повод следните два факта. Първо, „Древности“ (ХХ, 11, 2) Флавий завършва с думите: „Може би не ще ме укорят, когато разкажа накратко за моя род, за моя живот и разни случки в него“. Второ, плод на това обещание било и съчинението „Живот“, което приключва с изявата, че тук авторът слага перото, след като е завършил всичко за юдейските древности (§ 76). В „Живот“ Флавий с най-малки подробности предава случки, засягащи лично него почти само през зимата на 66/67 година.

Целта на съчинението е, до голяма степен, апологична. Флавий оправдава и защитава разпоредбите си като управител на Галилея срещу нападките oт страна на еврейския историк Юст Тивериадски[19], секретар на Агрипа ІІ[20]. Юст обвинявал Флавий, че бил подстрекател и че пръв започнал въстанието срещу римското господство. Флавий пък уличава Юст в лъжа, нарича го бунтовник. Като свидетелство за това, че изнесените в „Юдейската война“ факти отговарят на действителността, Флавий се опира на обстоятелството, че това съчинение било поднесено на императорите Веспасиан (69-79 година) и Тит, и последният с подписа си одобрил обнародването на съчинението и наредил за поставянето му в римска публична библиотека като единствено вярно описание на Юдейската война. За същата цел Флавий превежда и две oт писмата на Агрипа ІІ, пратени до него по повод появата на труда му. В първото oт тях Агрипа ІІ бил писал: „Агрипа, цар, до най-обичния Иосиф; поздрав! С най-голямо удоволствие прочетох книгата и ми се струва, че ти много по-грижливо и обстойно си решил да изложиш (oт всички), които са описали тези (неща). Изпрати ми и останалите книги. Здравей, многообични“! (Живот, § 65). Разбира се, подобни свидетелства на римски владетели и техни васали могат да говорят само за това, че историята за Юдейската война е предадена в тон и направление, желани oт Рим и съвсем не могат да бъдат доказателство за безпристрастната обективност на написаното. Бие на очи обстоятелството, че щом в тези съчинения Флавий заговаря за себе си, тонът му става неспокоен. Чрез многословие иска да убеди другите в правотата си; сили се да оправдае и не съвсем красивите си постъпки като хитрост, коварство и вероломство; подчертава заслугите си, демонстрира своята хуманност. Скалигер остроумно забелязва, че заслугите на Флавий трудно могат да се забравят, защото сам той се постарал старателно да ги опише. Но към враговете си е неумолим – очерня ги достатъчно и открива у тях легион oт всякакви пороци. За противния му Иоанан бен Леви oт Гискал[21] Флавий дава такава характеристика: „Иоанан, човек най-коварен и хитър oт всички, които са известни с лоши постъпки.  Отначало бил беден и само нуждата била дълго време препятствие за (проява на, бел. моя) злината му; всякога е лъгал и открито е твърдял това; коварството считал за добродетел и го употребявал срещу най-добрите си приятели; преструва се на човеколюбив, но ако очаква придобивка, винаги е готов на убийство; всякога се е домогвал до великото, но надеждата си крепял на най-подли злодеяния;… по рано разбойничествал сам, а след това събрал цяла шайка oт дръзки хора“… (Юдейската война, ІІ 21, 1).

Под перото на Флавий (около 96 година) се появил и трудът му „Перù археóтитос иудéон катá Апиóнос“ (За древността на юдеите срещу Апион[22]) в две книги. Заглавието Contra Apionem, с което този труд е известен в научната литература, е неподходящо, защото само една част oт двете книги е отделена за полемика с Апион. Гръцкият философ и историк Порфирий (232-304) го цитира под заглавие „Прос тус Елленас“ (Против елините)[23], а древните отци на църквата – Ориген, Евсевий и други под надслов „Перù тис тон иудéон археóтитос“. Двете последни заглавия са еднакво стари и по-точни по отношение на съдържанието древността на юдейския народ. Пък и сам Флавий посочва, че пише, за да изобличи злонамерените лъжи на клеветниците, да предотврати заблудата на незнаещите и да научи тези, които искат да знаят истината относно древността на юдейския народ (Срещу Апион І 1). Заглавието Contra Apionem употребил за първи път блажени Иероним.

В тази апология Флавий събрал много изказвания срещу юдеите oт страна на авторитетни за времето с гръцки и римски автори, а след това се потрудил да обори тези изказвания. В първата книга авторът доказва преимуществата на юдейските историографи пред историографите на гърци и римляни. Изобличава Мането[24] и други историци, които твърдели, юдеите произлизат oт Египет.Втората книга е насочена срещу съчиненията на самия Апион, в които той направо ругае юдеите. Флавий защитава Моисей и законодателство то му.

Този труд Флавий написал с голямо въодушевление и в него се съдържат ценни материали oт древни историци.

Най после, oт болшинството изследователи на Флавий се приписва и философския трактат „Ис Маккавéус лóгос и перù автокрáторос логисмý“ (Слово за Макавеите или за пълновластния разум), в който трактат авторът, като се старае да сближи гръцката философия с библейските повествования, доказва и разяснява с библейски примери мисълта, изразени в заглавието на трактата. Предава и историята за бунта на Асмонеите и седемте отрока, пострадали при Антиох Епифан (175-164 година преди Христа), поради което това съчинение се нарича още „За Макавеите“ (срв. 1 Макавеи, 1-6 глава, 2 Макавеи).

*

Чрез съчиненията си Флавий, преди всичко, целял да разсее обвиненията срещу юдеите oт страна на езическите писатели, които тогава били още на мода, авторитетни за гърци и римляни и които поддържали и разпространявали най-различни неверни басни за юдеите. Юдейската диаспора още твърде рано поставила юдеите в неудобно и особено неизгодно положение сред онези народи, при които те търсели и намирали своята втора родина. Неумолимият традиционен закон за участта на чужденеца и пришелеца в древност не закъснял да дамгоса юдеите с незавидна съдба: тежки обвинения пред властващите, увличане в процеси, писане на различни антиюдейски книги. Аполоний Молон, Лизимах Александър[25], Мането, Тацит[26], Персий[27], Марциал[28], Ювенал[29], Цицерон[30] и други древни писатели oт III-ти век преди Христа докъм II-ри век след Христа рисували юдеите с тъмни краски и по този начин предизвиквали ненавистта към тях oт страна на властта и народа. Но в това отношение с особено усърдие се проявил книжовникът Апион, който оклеветил юдеите пред император Кай Калигула, държал речи срещу тях, а в своята „Египетска история“ доказал подчертано враждебното си настроение към всичко юдейско. Твърдял, че юдеите били изгонени oт Египет, понеже били прокажени и навлекли върху си гнева на боговете (Срещу Апион, І, 34). Изглежда, че Апион се оформил в представата на Флавий като тип на враг срещу юдеите и затова именно той отправил и озаглавил апологетичния си труд „Срещу Апион“.

Като имаме предвид общественото мнение, създадено и поддържано oт хора, които били почитани oт всички, то не можем да не се удивим на мъжеството на Флавий, който дръзнал не само да се противопостави на създалото се убеждение срещу юдеите, но и да го оборва подробно.

Ако спрем вниманието си на въпроса, как се преценяват съчиненията на Флавий откъм тяхната достоверност, не може да не обърне внимание фактът за разликата или, по-вярно, противоречието в изказванията на по-ранните и по-нови писатели. Християнските писатели и апологети oт първите векове, като Юстин Мъченик (починал около 165 година), Теофил Антиох, Климент Александрийски (починал около 215 година), Тертулиан (160-220 година) и други, се прекланяли пред авторитета на Флавий. Те се опирали на него като на признат източник сред християни и езичници. Църковният историк Евсевий Кесарийски (263-339) дава също така похвален отзив за Флавий и трудовете му: „Той единствен, пише Евсевий, oт всички съвременни му юдеи се ползва с велика слава не само сред едноплеменниците си, но и сред римляните“… или: „Свидетелствата му за себе си, поради уважението към другите му сказания, са достойни за вярване[31]“. Созомен се съгласява напълно с Евсевий. Блажени Иероним (340-420) в „Каталог на църковните писатели“ поставя Иосиф Флавий между евангелист Иоан и Климент Римски. В посланието си за девството, блажени Иероним нарича Флавий гръцки Ливий. С тези си схващания и изказвания за Иосиф Флавий църковните отци и учители укрепили авторитета му в продължение на дълги години. Затова и писателите oт по-късно време го цитират наравно със светите отци. Това увлечение на първите християнски писатели по Иосиф Флавий се обяснява с потребностите на времето. Знаем, че в трудовете на Флавий има свидетелства за Иисус Христос (Древности, ХVІІІ, 3, 3), за смъртта на Иоан Кръстител (Древности, ХVІІІ, 5, 2), за убиването с камъни на Яков, брат Господен (Древности, ХХ, 9, 1). Тези свидетелства използвали апологетите срещу езичниците, сред които Иосиф Флавий се ползвал с авторитет и уважение. Oт друга страна „Древности“ са написани на изящен гръцки език и, като предават сбито библейските събития, се явяват като първи опит за библейска история и археология. Най-после съчиненията му били любимо четиво.

Минали години… Християнството закрепнало вътрешно. Полемизирането и апологетството минали на втори план. Флавий постепенно оставал настрана, докато бил почти забравен. Според Бек и Бран[32] евреите през средните векове опознавали историята си за след библейския период по съчинение, известно под името Иосиппон[33].

Но ето че през XVII-ти век езиковеди като Скалигер, Фос, Целарин и други отново разточителстват похвали за Иосиф Флавий. Според Скалигер например, „Иосиф блестял с образованието си… и безусловно заслужил доверието не само на юдеи, но и на всички гърци и римляни.“ Но това е, така да се каже, последен израз на пълно доверие към написаното oт Иосиф Флавий. Историческата наука след това крачи бързо напред. Методите за изследване и постоянно откриваните археологически паметници поставили на преценка старите исторически съчинения. Семитистиката и критичното изследване на старозаветната писменост също така наложили да се задълбочат сравненията между Библията и трудовете на Флавий. Учените постепенно почнали да се вслушват и присъединяват към гласа на Исаак Абарбанел (1437-1508), добър познавач и тълкувател на Библията. Той още през XV-ти век твърдял, че Флавий в много неща греши по отношение на Свещеното Писание  и даже на места му противоречи. Така започнало недоверието към Флавий, за да се оформи като общо мнение на всички съвременни учени – че той трябва да бъде използван внимателно и критично. Не бива да забравяме, че Флавий писал в Рим, далеч oт средата, в която се появила, оформила и най-добре била позната библейската книжнина. Ръководен oт националното си тщеславие и особеното си положение при римския двор, той бил принуден да поизмени отделни факти, за да запази честта на народа си и да не накърни честолюбието на своите покровители. Оттук и закрепналото убеждение, че Флавий невинаги може да издържи критика в някои свои изказвания. Но трябва пък и да не се увличаме, за да търсим грешки във всеки ред oт трудовете му… Нека не забравяме, когато използваме ценните му съчинения, че те са писани през бурно и твърде тежко за юдейството време. Флавий трябвало да защити себе си и народа си, а oт друга страна да не раздразни с нищо римляните.

Както вече се загатна, Флавий искал да запознае гърците с юдейската история, за да докаже древността на юдейския народ и високото достойнство на Моисей и оригиналността на законодателството му. Това и му наложило, за древната юдейска история да използва само старозаветната свещена писменост и то в повечето случаи, по превода на 70-те. Като се изхожда oт този факт, някои учени твърдят, че Флавий не използвал оригинала, понеже не знаел добре староеврейски език. Други пък са на диаметрално противоположно мнение. Те мислят, че автора на „Древности“ знаел изрядно еврейски език и че в първите седем книги на това си съчинение той не само преразказал старозаветната библейска история, но е и дал един поправен гръцки превод според по-точни, намиращи се у него, еврейски оригинали. Но ако си припомним някои факти oт биографията на Флавий – че е oт свещенически род; че получил солидно образование за времето си в юдейските школи, където тълкуването на Писанията ставало само по оригинален текст; че сам той се считал за тълкувател специалист и напреднал много повече oт другите в областта на изящните изкуства и науката (Живот, § 2) – трябва да предположим, че той знаел добре и староеврейски език. Освен това, той писал „Юдейска война“ най-напред на „майчин език“, тоест арамейски език, който е така близък до староеврейския (срв. Юдeйската война, Предговора към кн. І, § 1). Като се съобразяваме с това обстоятелство, не можем, oт друга страна, да отминем и някои грешки, които Флавий е допуснал при морфологичното изяснение на някои имена. Така например, той обяснява значението на еврейската дума адам (човек), Битие 2:7 така: „Така тази дума на еврейски означава червен и първият човек затова получил това название, защото земята (пръстта), oт която бил направен, имала този цвят, както е червена чистата и натурална земя“ (Древности, І, 1, 2). Правилно е да се счита, че адам значи земен, тоест свързан със земята като неин покорител и обработвач (oт еврейски адамà – земя, почва). Името на една oт райските реки – Фисон (еврейски Пишон; Битие 2:11) изяснява така: „Фисон, името пък означава умножаване, пълнота… наричана oт гърците Ганг“ (Древности І, 1, 3). Правилното е, че това име е образувано oт еврейския глагол пуш – простирам се, ширя се, весело скачам. Фисон ще е била, вероятно, буйно течаща, скачаща река. За Ефрат (еврейски Перат, Битие 2:14) четем: „Ефрат пък се нарича Форáс, а това означава разпространяване, разливане или разцъфтяване“… (Древности, І, 1, 3), докато по-правилно е да се обясни чрез „голяма, пълноводна“, както това е направено oт талмудистите Името Ефрем (еврейски Ефраим; Битие 41-52) Флавий изяснява: „А по-малкия (нарекъл) Ефраим, а това означава възстановител, поради възстановяването на свободата на праотците“ (Древности, ІІ, 6, 1). Всъщност Ефраим означава „земя, почва“ (oт еврейски ефер) или „празно място“ (oт еврейски афар). За името Иосиф се дава следното обяснение: „Най-после Рахил роди син и го нарече Иосиф, чието име означава придаване, умножаване в бъдеще“ (Древности, І, 19, 8; срв. Битие 30:23-24). Библейската етимология на това име е двойна. Първо, oт еврейския глагол асаф – отнемам, тоест чрез Иосиф бил отнет позора oт Рахил поради бездетството ѝ (Битие 30:23); второ, oт еврейския глагол иасаф – притурям, прибавям, тоест Рахил бива уверена, че Бог ще ѝ даде още един син (срв. Битие 30:24). Явно е, че Флавий приел второто библейско обяснение.

Но тези няколко приведени примери могат да ни подскажат само едно – че Флавий не ще е бил добре обигран в областта на етимологията на еврейски език, което явление се среща и в гръцките и римски класици. Има случаи и на несполучлива транскрипция на някои еврейски думи с гръцки букви: éсса, например, е гръцка транскрипция на еврейската ишша (жена; срв. Древности, І, 1, 2 и Битие 2:22); еврейското название на осмия месец Флавий транскрибирал чрез марсуáн или марсуанù (Древности, І, 3, 3) – явно е, че той имал предвид еврейското Мархешван, което название за този месец влязло в употреба след Вавилонския плен и било заимствано oт вавилонския календар, защото в Библията осмия месец се нарича иерах бул (срв. 3 Царства 6:38). Името Ной (еврейски Ноах) Флавий предава ту чрез Нóхос, ту чрез Нóе. (Древности, І, 3, 1, 2, 3; 6, 1). Несполучливо са транскрибирани на гръцки и еврейските названия на някои богослужебни одежди (срв. Древности, ІІІ, 7, 1, 2, 4, 5 и Изход 39-та глава и Левит 8-ма глава): кетонет (хитон, риза) с хетомéни, михнесаим (долна къса дреха) с менасùн, абнет (пояс) с áвет, меил (горна риза) с мейр, хошен (нагръдник) с ессùн (у 70-те логиóн) и други.

Има, обаче, и някои дребни факти, които ни убеждават, че Флавий използвал и оригиналния еврейски текст като на места му давал даже преимущество пред Превода на 70-те. Когато изброява например, потомците на Сим, след Афаксад поставя, както е в оригинала, Сала и по този начин пропуска Каинан, който според 70-те се сочи като баща на Сила (Древности, І, 6, 4, 5). Флавий съобщава, пак по оригинала, че Дедан, внук на Авраам oт Хетура, имал трима сина: Ашурим, Летушим и Леюмим, докато според 70-те има още двама – Рагуил и Навдеил (срв. Древности, І, 15, и Битие 23:5). Също така, когато Флавий казва, че числото на онези, които се преселили с Яков в Египет, било 70, той се съобразява с оригинала, защото според 70-те те били 75 човека (срв. Древности, ІІ, 7, 4 и Битие 46:27; Изход 1:3; Второзаконие 10:23).

Обратно може да се посочват доста примери, когато Флавий следва 70-те, макар и оригинала да е малко по-различен. Сина на Ламех oт Цила той нарича Товел според 70-те, а не Тувалкаин, както е в оригинала (Древности, І, 2, 2; срв. Битие 4:22). Началото на потопа той поставя в 27-мия ден oт втория месец на 600-та година oт живота на Ной, докато според оригинала потопът започнал в 17-тия ден (Древности, І, 3, 3; срв. Битие 7:11). При изчисляване на изминалото време oт сътворението на света до потопа Флавий се придържа по-близо до Александрийския превод: 70-те го определят на 2242 година, Флавий – 2262, оригинала на Вулгата – на 1656, а Самарянското и Етиопското Петокнижие – на 1037 година[34]. Пак в съгласие със 70-те името на Иосиф, дадено му oт фараона в Египет, Флавий чете Псотомфанихос и го изяснява като „тълкувател на тайни“ (Древности, ІІ, 6, 1), а според оригинала Иосиф бил наречен Цафенат Панеах (срв. Битие 41:45). Многобройни са опитите още oт древност да се изясни това чисто египетско име. Засега, като най-правдоподобно се предлага преводът: „прехраната на страната е жива“ или „поддържащият живота“. Oт епохата на патриарх Иосиф е запазено името на един принц oт 18-та династия, което означава „хранител на двете страни[35]“ (тоест Долен и Горен Египет; срв. Битие 41:45). При посочване на мястото, където се срещнали Иосиф и Яков, Флавий пак се придържа към 70-те като казва, че това станало „до града на Ероите“ (Древности, ІІ, 7, 5). Според 70-те срещата била „край града Ироон, в земята Гесем“, а според оригинала – „в земята Гесем“ (еврейски Гошен; Битие 46:28-29).

Следва…(виж тук).

__________________________________

*Публикувано в Годишник на Духовната академия „Св. Климент Охридски“, том XII (ХХХVІІІ), 8, 1962-1963, с. 3-27. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[13]. Писмени трудове, в които е изложено преданието относно устното учение, тоест религиозни и правни наредби, които не се съдържат написани в петте книги на Моисей.

[14]. Македонска царска династия в Египет (323-31 година преди Христа), основана oт Плотомей Лаги Сотир.

[15]. Македонска царска династия (311-64 година преди Христа), основана oт Селевк І Никатор, син на Антиох, военоначалника на Александър Македонски. Селевк І успял да овладее и издържи почти всички земи, покорени oт Александър Македонски. Наследниците му се нарекли и „царе на Сирия“, след като завладели и тази област.

[16]. Роден 64 година преди Христа. Бил в близки отношения с Ирод І Велики (37 преди-4 преди Христа). Написал „Истории“ в 144 книги, които Флавий ще е използвал обилно при разказа си за Ирод.

[17]. Историк и географ (63 преди-19 след Христа). Флавий използвал неговите „Ипомнимата историка“ (Исторически записки) за историята на Птоломеите. Напълно запазеното му съчинение „Географика“ (Географически сведения) ни предлага сбит но верен разказ за Палестина с оглед на някои културно-исторически моменти и разсъждения върху Моисеевите книги.

[18]. Последен и много жесток прокуратор на Юдея (64-66 година). По време на управлението си предизвиквал юдеите към бунт, за да има повод да ги измъчва и ограбва.

[19]. Юдейски писател с гръцко образование, тачен като първенец в родния си град. При въстанието при Рим (66 година след Христа) споделял политиката на свободолюбивата партия, но по-късно се присъединил към цар Агрипа ІІ и му станал първи секретар. Живял докъм 100 година. Написал на елегантен гръцки език „История на Юдейската война“ и „Хроника на Юдейските царе“, тоест oт Моисей до Агрипа ІІ. Юст бил политически и литературен противник на Иосиф Флавий.

[20]. Син на Агрипа І и васал на римляните. Получил oт император Клавдий власт над Халкида, Ватания Гаулатия и надзор над храма. Умрял oколо 100 година след Христа.

[21]. Виден галилеец, привърженик на национал-освободителната партия в борбата (66 година) срещу Рим. Укрепил бащиния си град и се помъчил чрез върховната управа в Иерусалим да отстрани подозрителния му Иосиф Флавий oт върховната власт в Галилея. След падането на Гискала, Иоанан се добрал до Иерусалим, станал висш началник във войската и храбро водил борбата докрай.

[22]. Александрийски книжовник, изпратен oт александрийските гърци в Рим, за да обвинява юдеите пред император Кай Калигула (37-41) в това, че те не го почитат като бог (срв. Древности, ХVІІІ 8, 1).

[23]. Porphyrios, De Abstinentia, IV, 11.

[24]. Египетски първожрец и историк oт времето на Птоломей І (трети век преди Христа). Писал на гръцки език съчинения за религията и историята на Египет, известни под името (Египтикà). Давал неверни сведения за произхода на юдеите, на пребиваването им в Египет и изгонването им оттам (Срещу Апион, І, 26, 32).

[25]. Отричал правото на юдеите, че са някакво отделно племе, а юдейските праотци считал за тълпа oт прокажени, слепи и хроми. Следователно, юдеите нямат равностойна цена с другите народи.

[26]. Един oт най-големите римски историци (54-120 година след Христа). Известен със своята „История“ (14 книги), в която (V, 2-5) твърди, че Моисей построил в Палестина храм и поставил в него изображение на осел, понеже именно стадо осли станали причина иудеите да открият вода при скитането си из пустинята.

[27]. 34-62 година, философ – стоик и сатирик. Споменава за подозрителни светлини и пламъци по прозорците на иудейските къщи (сигурно прави намек за празника „ханнука“ – празник на светлините) и употребата на риба и вино за култови цели.

[28]. 44-104 година. Писал епиграми, в които осмива един поет oт Иерусалим, тоест иудеите. Погрешно говори за постене по време на Пасха и се гаври с обряда обрязване.

[29]. 67-155 година. Сатирик, който се подиграва със съботния ден и унижава юдеите, като твърди че те не правят разлика между свинско и човешко месо.

[30]. 106-43 година преди Христа. В „Pro Flacco“, § 28, той издава тежка присъда срещу иудеите: „Религията на евреите е толкова противна на величието на империята, на славата на името ни и закона на републиката, че те ни внушават отвращение“.

[31]. Церковная исторïя Евсевиïя, т. І, Спб., 1858, с. 123-124.

[32]. Еврейская исторïя, Одесса, 1897 г., т. ІІ, с. 23.

[33]. Това съчинение било погрешно приписвано на Иозеф бен Горион. То представлява популярна история на иудейството до разрушаването на втория храм. Според Л. Цунц (Gottesdienstiche Vorträge, B. I, 146-154) последната му редакция е oт началото на Х-ти век. Книгата е написана на твърде жив и образен език и ще е съставена oт някой италиански евреин, който покрай другото, обилно се ползвал oт Макавейските книги и „Юдейската война“ oт Иосиф Флавий. Има доста еврейски и арабски издания.

[34]. Вж. Вигуру, Руководство к чтению и изучению Библии, перев. Воронцова, Москва, 1897, т. І, с. 426.

[35]. Jahuda, A. S., Die Sprache des Pentateuch in ihren Beziehungen zum aegyptichenq Berlin, 1929, S. 31-35.

Изображение: авторът Боян Пиперов (1906-1982) и негови книги. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-bD4