Илия К. Цоневски

Още от първите дни на съществуването на Църквата последователите Христови са живеели с ясното съзнание и твърдата убеденост, че са членове на един жив богочовешки организъм, на тялото Христово, на едната Църква Христова и че всяко разединение помежду им е отдалечаване от Христа и Неговата Църква, разкъсване на тялото Христово. Оттук е обяснимо защо истината за единството на Църквата е била така силно изтъквана и защо всеки опит и всяка опасност да се наруши това единство са предизвиквали смут в душите на последователите Христови. Когато в Римската църква узнали, че в Коринтската църква са се появили смут и разделение и че един­ството в тази църква е нарушено, св. Климент Римски отправил от името на своята църква послание до коринтските християни и по примера на св. апостол Павел (срв. 1 Коринтяни 1:10 сл.) ги увещава с всички възможни доводи да турят край на разделението и да възстановят нарушеното единство в своята църква. Ако в света има пълна хармония – изтъквал св. Климент, – ако всичко дори в неразумната природа изпълнява дадените от Твореца закони[1], ако печата на единството носят всички обществени организации, ако отделните членове в човешкото тяло образуват пълно единство[2], колко повече това единство трябва да съществува в Църквата Христова, чиито членове са „призвани и осветени по волята Божия чрез Господа Иисуса Христа[3]“. Всички вярващи, оправдани чрез едната вяра в Иисуса Христа, са членове на тялото Христово[4]. Затова всеки смут, всяко разделение и несъгласие помежду им, означават разкъсване Христовите членове, бунт против собственото тяло[5]. Св. Игнатий Богоносец също сравнява Църквата с едно тяло[6], с хор, съставен от много гласове, но стройно пеещ една песен[7]. В своите – отправени до различни църкви – по­слания той съветва вярващите повече от всичко да пазят единството на Църк­вата, да имат една вяра и една любов[8], да бъдат в пълно единомислие помежду си[9], като имат една молитва, един ум, една надежда[10], защото където няма единство, там няма и истинска Църква[11]. И по-късно всички църковни отци и учители са подчертавали, че Църквата е цялостен духовен съюз на вярващите в Христа нейни членове, чието единство с нищо не трябва да бъде наруша­вано.

Най-ярък и висш израз и реален източник на това единение, на това орга­ническо единство на тялото Христово – Църквата – е било и е тайнството Евхаристия, приобщаването с тялото и кръвта Христови, както свидетелства и св. апостол Павел: „Един хляб, едно тяло сме ние, многото, понеже всички се причастяваме от един хляб“ (1 Коринтяни 10:17).Чрез тайнството Евхаристия получава реален израз единството, за което се е молил Спасителят на Отца в Първосвещеническата Си молитва: „Да бъдат всички едно, както Ти, Отче, си в Мене и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно“ (Иоан 17:21). Особено ярко е изявено това единство в живота на древните християни от Иерусалимската църква. Както свидетелства книгата Деяния на светите апостоли, след първата проповед на св. апостол Петър и след кръщението на три хиляди души, те „постоянствуваха в учението на апостолите, в общуването, в хлеболомението и в молитвите“ (2:42) и, „преломявайки по къщите хляб, хранеха се с весело и чисто сърце“ (2:46). „Множеството повярвали имаха едно сърце и една душа; и никой нищо от имота си не наричаше свое, но всичко им беше общо“ (4:32; 2:44). Древните християни живеели със съзнанието, че „кога страда един член, страдат с него всички членове; кога се слави един член, радват се с него всички членове“ (1 Коринтяни 12:26).

За това единство в Христа на всички членове на Църквата чрез тайнството Евхаристия са се молели древните християни, както това е засвидетелствано в запазените евхаристийни молитви в „Учението на двана­десетте апостоли“ (от края на I-ви, или началото на II-ри век): „Както този преломен хляб беше пръснат (тоест като житни зърна) по хълмовете и събран стана едно, тъй нека Църквата Ти се събере от краищата на земята в Твоето царство“[12]. „Помени, Господи, Църквата Си и я избави от всяко зло; направи я съвършена в любовта Ти и събери от четирите ветрове (Матей 24:31) нея, осветената в Твоето царство, което си ѝ приготвил[13]“.

Св. Игнатий Богоносец е виждал в молитвеното и евхаристийното общение на вярващите – членовете на Църквата – най-силното средство за предпазване от опасностите на заблудите на еретиците и залог за единение: „Старайте се по-често да се събирате за Евхаристия и славословие на Бога – писал св. Игнатий на ефеските християни. – Защото, ако често се събирате заедно, ще се съкрушат силите на сатаната и чрез единомислието на вашата вяра ще се разрушат гибелните му дела[14]“ „Всички вие до един, без изключение, по благодатта Божия сте съединени в една вяра и в Иисуса Христа… Син Човечески и Син Божи; тъй че, подчинявайте се на епископа и презви­терите в съвършено единомислие, преломявайки един хляб, това лекарство за безсмъртие, не само предпазващо от смърт, но и даряващо вечен живот в Иисуса Христа[15]“.

Това значение на тайнството Евхаристия като най-ярък и най-пълен израз на единството на вярващите както с Иисуса Христа, така и помежду им, са изтъквали по-късно и други свети отци: Юстин Мъченик, Ириней Лионски, Киприан Картагенски, Атанасий Велики, Иоан Златоуст, блажени Теодорит, Иоан Дамаскин и други. В едно от писмата си (до Цецилий) св. Киприан Картагенски пише: „Водата и виното след смесването им в чашата Го­сподня  така неразделно и тясно се съединяват помежду си, че не могат да се отделят едно от друго; така точно нищо не може да отдели Христа от Църк­вата, тоест вярващия народ, който образува Църквата, твърдо и непоколебимо пребъдва във вярата и е свързан с постоянна неразделна любов. Тук тайнствено се изобразява единението на вярващия народ. Защото, както многото зърна, събрани заедно, смлени и замесени, образуват един хляб, точно така образуват едно тяло многото вярващи, като се съединяват с Христа – небесния хляб[16]“. Св. Иоан Златоуст, като изяснява думите на св. апостол Павел: „Хлябът, който ломим, не е ли общение с тялото Христово“ (1 Коринтяни 10:16), поставя въпрос: „Какво стават причастяващите се“? и отговаря: „Христово тяло, не много тела, а едно тяло. Както хлябът, като се приготвя от много зърна, става едно, тъй че, макар в него да има много зърна, но те не се виждат и различието между тях е незабележимо поради съединението им в едно, така и ние се съединяваме един с друг и с Христа… Понеже ние всички се храним от едно и също тяло, всички ставаме едно“[17].

И тъй, още от първите дни на съществуването на Църквата в тайнството Евхаристия се изявява духът на единството, на съборността, на братските връзки и на любовта на всички вярващи; тук с особена сила тайнствено се проявява и осъществява това всеобхващащо единство на Църквата – Тялото Христово, – което обединява чрез Богочовека Иисус Христос съюза на любовта близки и далечни, съгласно думите на св. апостол Павел: „А сега в Христа Иисуса вие, които някога бяхте далеч, станахте близки чрез кръвта Христова. Защото Той е нашият мир, Който направи от двата народа един и разруши преградата, що беше посред, като с плътта Си унищожи враждата, а с учението – закона на заповедите, за да създаде в Себе Си от двата народа един нов човек, въдворявайки мир, и в едно тяло да примири двата народа с Бога чрез кръста, като на него уби враждата; и като дойде, благовести мир на вас, далечни и близки, защото чрез Него и едните, и другите имаме достъп при Отца, в единия дух“ (Ефесяни 2:13-18)[18].

Разпространението на християнството в различни страни и между различни народи и създаването на отделни поместни църкви не са нарушавали единството на Църквата. Необходимо е било само да се запази чиста и неповредена вярата, да не се наруши общото съгласие на всички в учението – висшето начало, което обединява вселенската Църква, независимо от това, както изтъква св. Ириней Лионски, че Църквата е разпространена по целия свят: „Църквата, макар да се простира върху цялата вселена, дори до краищата на земята, но е приела от апостолите и техните ученици вярата в единия Бог Отец Вседържител…; и в единия Христа Иисуса, Син Божи, Който се въплътил заради нашето спасение; и в Дух Свети, Който възвестил чрез пророците цялото домостроителство Божие… Като приема това учение и тази вяра, Църквата, както казахме, макар разпръсната по целия свят, старателно ги запазва, като че ли живее в един дом, еднакво вярва в това, като че ли има една душа и едно сърце; съгласно проповядва това, учи и предава, като че ли има една уста. Защото, макар в света да има различни  езици, но силата на преданието е една и съща. Не иначе вярват и не иначе проповядват църквите, основани в Германия, в Испания, в Галия, на Изток, в Египет, в Либия… Но както слънцето, това творение Божие в целия свят е едно и също, така и проповедта на истината навсякъде сияе и просвещава всички люде, които искат да достигнат до познание на истината (1 Тимотей 2:4)“[19]. И според св. Киприан Картагенски единството на Църквата не се нарушава ни най-малко от съществуването на множество отделни поместни църкви. Всички те са неразделни части на едната вселенска Христова Църква и само в пълното единомислие и съгласие с нея запазват своето съществуване: „Църквата е само една, макар че чрез своето изобилно растене винаги се разпространява по-нататък в множество, също така, както слънце има много лъчи, но светлината е една; както дървото има много клони, но стъблото, което здраво се държи за корена, е едно; много ручеи изтичат от един извор, но макар разливането, което произ­лиза от изобилието на водите, и да представлява многочисленост, все пак в самия първоизвор се запазва единството. Отделѝ слънчевия лъч от неговото начало: единството не ще допусне да съществува отделна светлина; откърши едно клонче от дървото: един път откършено, то ще загуби способността да расте; отдели един поток от неговия извор: веднага той ще пресъхне. Така също и Църквата, озарена от Господнята светлина, по целия свят разпръсква своите лъчи; но все пак светлината, която се разлива навсякъде, е една и единството на тялото остава неразделено. По цялата земя тя разпростира своите клони, натегнали от плодове; обилните ѝ потоци текат на далечно пространство: и при все това, има само един първоизвор, само едно начало, само една майка, която е благословена с щастлива плодовитост: от нея ние се раждаме, храним се с нейното мляко, въодушевяваме се от нейния дух[20]“. И св. Василий Велики подчертава, че Църквата, макар да познава местни подразде­ления, е една, защото „всички се надяват на Христа, образуват един народ и всички Христови сега са една Църква[21]“ и защото „Църквата Божия, която е приела хитона нешит, а изтъкан отгоре додолу (Иоан 19:23), който и вой­ниците са запазили неразкъсан, Църквата, която се облича в Христа, не трябва да раздира дрехата Христова[22]“. Църквата трябва да бъде единна навсякъде, изтъква и св. Иоан Златоуст, – макар да се намира в различни места[23].

Различието в обичаите в отделните поместни църкви не е ставало причи­на да се нарушават единството и мирът в Църквата. Пример за това са дали светите апостоли. Когато в Антиохия възникнал спор досежно спазването на старозаветния закон за обрязването и по отношение на християните от средата на езичниците, Апостолският събор в Иерусалим в 51 година решил „да не се правят мъчнотии на ония от езичниците, които се обръщат към Бога“ (Деяния на светите апостоли 15:19), тоест да не се смята за тях задължително това предписание на Моисеевия закон. Тази свобода по отношение на някои обичаи и обреди била спазвана в Църквата и по-късно. През първите векове на Изток християните празнували Пасха заедно с юдеите на 14 нисан, без оглед на седмичния ден, а на Запад – винаги в неделния ден след тази дата. Около 155 година св. Поликарп Смирненски отишъл в Рим, за да обсъдят съвместно с римския епископ Аникита някои църковни въпроси, главно въпроса за празнуването на Пасхата. До съгласие обаче не се достигнало, понеже и двамата искали да запазят обичая на своята църква. Въпреки това, не се дошло и до някакъв разрив между двамата пастири – представители на Източната и Западната църква. Напротив, мирът и братското общение между тях били напълно запазени, в знак на което папа Аникита поканил св. Поликарп да извърши света Литургия в една от църквите в Рим. По-късно, когато в 190 година отново изникнал спор по същия въпрос между малоазийските християни и Римската църква, св. Ириней Лионски отправил послание от името на галските епископи до папа Виктор, в което, като признавал римската практика за правилна, го молел да не нарушава мира и единството в Църквата само заради един обичай и му напомнял за християнския дух на търпимост и примиримост на неговия предшественик папа Аникита[24]. „Апо­столите – пише св. Ириней в посланието си до презвитер Власт, – са установили да не осъждаме никого за храна и питие, както и за някой праз­ник или новомесечие, или събота. Откъде са тези разпри, тези разколи? Ние празнуваме, но в закваската на злоба и лукавство, разкъсвайки Църквата Божия, и съблюдаваме външното, за да отхвърлим по-доброто – вярата и любовта[25]“.

Както още от древнохристиянско време след разпространението на християнството са съществували отделни областни и поместни църкви, така и днес съществуват поместни автокефални православни църкви, които са обо­собени и обединени въз основа на териториалния и народностния принципи и в своето управление са напълно самостоятелни и независими една от друга. Тези църкви са: Цариградска, Александрийска, Антиохийска, Иерусалимска, Руска, Грузинска, Сръбска, Румънска, Българска, Кипърска, Еладска, Албанска Полска, Чехословашка и Американска. Освен тях има още и автономни поместни православни църкви, които_; са под юрисдикцията на майката църква: Финландска и Японска. Съществуването обаче на посочените отделни поместни автокефални и автономни православни църкви не нарушава единството на Църквата, макар те да имат свой богослужебен език и някои от тях да имат дори особени обреди и обичаи (незасягащи същ­ността на вярата и църковното устройство), стига само тези църкви да запаз­ват „единството на духа чрез връзките на мира“ (Ефесяни 4:3). Всички те образуват органическо единство, едно тяло Христово, една Църква Христова, защото „има различни дарби, ала Духът е един и същ; има различни служби, ала Господ е един и същ; има различни действия, ала Бог е един и същ, Който върши всичко у всички… Защото чрез един Дух всички сме кръстени в едно тяло“ (1 Коринтяни 12:4-5, 13).

Единството на поместните автокефални и автономни православни църкви не се обуславя от административното им единство. „Макар по видимата си уредба да са отделни, те си остават откъм духовна страна велики членове на едното тяло – Вселенската Църква – и имат един Глава – Христа и един дух на вяра и благодат. Единството им се изразява видимо чрез еднак­вото изповедание на вярата и чрез общуването в молитвите и тайнствата[26]“ и „всяка от тях по въпросите на вярата и християнския живот се подчинява на гласа на Вселенската Църква, изразен на вселенските събори[27]“. Оттук следва, че единството на отделните поместни автокефални и автономни православни църкви се изявява в единството на вярата, богослужението и устройството и управлението, тоест то е догматическо, литургическо и кано­ническо. Разбира се, най-важното за Православната църква е вътрешното единство – единството в духа, във вярата, в молитвата, в любовта, която сближава и обединява людете помежду им[28]. Безспорно, най-същественото условие за единството на Църквата е единството във вярата, в учението, както то е предадено на Църквата от Спасителя Иисус Христос чрез светите апо­столи и формулирано на вселенските събори, защото по думите на св. Иоан Златоуст, само „когато всички вярваме еднакво, тогава има единство[29]“. Затова в Посланието на източните патриарси за пра­вославната вяра от 1723 година до „живеещите във Великобритания архиепископи и епископи и целия най-почтен техен клир“, – в основата на което е поставено „Изложението на православната вяра на Източната църква, съставено от Иерусалимския патриарх Доситей и разгледано и признато за израз на истинската православна вяра на Иерусалимския събор в 1672 година, между другото се подчертава, че „нашите догмати и учението на нашата Из­точна църква са още в старо време изследвани, правилно и благочестиво определени и утвърдени от светите и вселенски събори: да прибавяме към тях, или да отнемаме от тях нещо, не се позволява. Затова, които желаят да се съгласуват с нас в божествените догмати на православната вяра, трябва просто, послушно, без никакво изследване и любопитство да последват и да се покорят на всичко, що е определено и постановено от древното предание на отците и утвърдено от светите и вселенски събори, от времето на апостолите и техните приемници, богоносните отци на нашата Църква[30]“. Затова и на хри­стиянските конференции за единство на църквите православните делегати са представяли общи декларации, в които се посочва ясно и недвусмислено, че по въпросите на вярата Православната църква не допуска никакви ком­промиси и че православните християни винаги трябва да изповядват и про­повядват Православието като пълнота и чистота на вярата, която неповредено се пази в Православната църква – истинската наследница на древната не­разделена Църква – и че в отношенията си към инославните не трябва да изпадат в конфесионален индеферентизъм, за който всички християнски из­поведания са еднакви, а трябва да различават степента на отдалечаването им от учението на древната неразделена Църква[31]. В представената от православните делегати писмена декларация на Лозанската конференция в 1927 година за единение на църквите между другото се казва: „Православната църква се придържа строго към следния принцип: границите на индивидуалната свобода на вярата са посо­чени точно и строго от определенията на Църквата. Ние твърдим, че тези определения са задължителни за всички: не само за тези, които са членове на Църквата, но и за ония, които може би в бъдеще биха се съединили с нея във вяра и устройство… Православната църква е признала и приела като вселенски Символ на вярата само Никео-Цариградския. Казаното за вселен­ския Символ на вярата важи също и за догматическите определения на се­демте вселенски събори, значимостта и задължителността на които никой православен богослов не би дръзнал да оспорва. Поради всичко това Право­славната църква застъпва мнението, че съединението на църквите може и трябва да стане само въз основа на общата вяра и общото изповедание на древната неразделена Църква на седемте вселенски събори през първите осем века… Според учението на Православната църква никакво communio in sacris не може да има там, където липсва единство, цялостност на вярата…[32]“.В декларацията на православните делегати на Второто общо събрание на Световния съвет на църквите в Еванстон в 1954 година се подчертава, че „пълнотата на християнската вяра трябва да се разглежда като неразделно единство. Не е достатъчно да се приемат отделни учения (тоест верови истини), колкото и основоположни да са като такива, като това, например, че Иисус Христос е Бог и Спасител. Наложително изискване е да се приемат всички формули­рани от вселенските събори догмати, както и цялостното учение на древната неразделена Църква. Не можем да се задоволим с формули, които са откъс­нати от живота и опита на Църквата. Те трябва да се оценят и разберат във вътрешна връзка с живота на Църквата. От православно гледище съединението на църквите, което е задача на Световния съвет на църквите, може да се постигне единствено само върху основата на цялостната вероизповед на древната неразделена Църква, без остатък и без промени…[33]“ И в представената на Третото общо събрание на Светов­ния съвет на църквите в Ню-Делхи в 1961 година (секцията за единство) декларация от православните делегати между другото се изтъква, че „православните не могат да признаят идеята за едно равноправие на изповеданията… Единството е нарушено и то трябва отново да се възстанови. Православната църква не е едно изповедание, едно от многото, едно всред многото. За православните Православната църква е просто Църквата. Православната църква приема, че нейната вътрешна струк­тура и нейното учение са тъждествени с апостолското благовестие и с Преда­нието на древната неразделена Църква. Тя се намира в едно цялостно и не­прекъснато приемство на сакраменталното служение, на сакраменталния живот и на вярата. Фактически за православните апостолското приемство на епископата и на сакраменталното свещенство е съществен и конститутивен и затова необходим елемент за съществуването на Църквата изобщо. Православната църква заема според своето вътрешно убеждение… особено и извънредно положение вътре в неразделеното християнство, именно като носител и свидетел на Преданието на древната неразделена Църква…“

Изява на единството на поместните автокефални и автономни православни църкви и заедно с това и средство за осъществяване, укрепване и запазване на това единство е и тяхното еднакво богослужение. Незави­симо от националните особености и различието на езиците, във всички поместни православни църкви са запазени и са в употреба установените още в първите векове на съществуването на Църквата едни и същи форми на раз­личните видове богослужение: света литургия, утренна, вечерня, свети тайнства. Тази еднаквост е запазена дори и при различните обреди, например опело, водосвет и други, като са възприети установените в Църквата молитви. Затова, когато православен християнин присъства на богослужение в която и да било друга поместна православна църква, той чувства, че присъства на богослужение в своята църква, макар то да се извършва на друг, а не на род­ния му език[34]. Незначителните различия в някои обреди и обичаи съобразно местните битови условия и други не нарушават ни най-малко единството на Православната църква, защото те не засягат вярата и учението на Църквата. „От църковните исторически книги е известно, че някои обичаи и чиноположения в разни места и църкви били и биват изменявани, но единството на вярата и единомислието в догматите си остават неизменни [35]“. Това значение на единното богослужение в Църквата е изтъквано още в древнохристиянско време от светите отци. Св. Игнатий Богоносец съветва магнезийските християни: „Да няма между вас нищо, което би могло да ви раздели… В общото събрание да има у вас една молитва, едно прошение, един ум, една на­дежда в любовта и в непорочната радост: това е Иисус Христос, в сравнение с Когото няма нищо по-добро. Всички вие съставяйте като че ли един храм Божи, един жертвеник, като че ли единия Иисус Христос, Който е излязъл от единия Отец и в Единия пребивава и при Него се е върнал[36]“. И на фила­делфийските християни св. Игнатий пише: „Не се измамвайте, братя мои! Който следва въвеждащите разкол, той не ще наследи Царството Божие. Който се придържа към чуждо учение, той не съчувства на страданията Христови. И тъй, старайте се да имате една Евхаристия. Защото една е плътта на нашия Господ Иисус Христос и една е чашата на единението в кръвта Му, един е жертвеникът, както и един е епископът с презвитерите и дяконите, моите съслужители…[37]“.

Единството на поместните православни църкви се изявява и в еднаквата каноническа организация, в еднаквите основни положения на устройството и управлението им – църковните правила (канони), установени от вселенските и поместните събори и от светите отци, – в единството на епископата и „в еднак­востта на властта, която предстоятелите на поместните църкви трябва да упражняват в един дух и според общите закони на вселенската Църква[38]“. В отделните поместни църкви това единство се осъществява чрез предстоятелите им, които, както подчертава св. Ириней Лионски, „добре пазят апо­столското Предание и с това ни показват, че всички имат една и съща вяра, изповядват името на един и същ Бог Отец, признават една и съща цел на въп­лъщението на Син Божи, признават едни и същи духовни дарове, ръководят се от едни и същи закони в църковното управление и в извършването на другите служби[39]“.

Пълното евхаристийно общение между поместните пра­вославни пъркви също е изява и печат на единството им. Това единство се изразява, укрепва и запазва още и чрез братолюбивите връзки, които те под­държат помежду си при различни поводи и с различни средства: известителни писма след смъртта на предстоятеля на дадена поместна православна църква и преди избора на нов предстоятел до другите поместни православни църкви за молитвено участие в избора и интронизацията на новия предстоятел и участие с представителни делегации в самата интронизация, уведомителни послания („писма на мира“, ириникà) до другите поместни църкви след из­бирането на предстоятел на една поместна православна църква[40], за да се засвидетелства с това духовното единство помежду им в изповядването на една и същата вяра и в съблюдаването на църковните канони, общи съвеща­ния и конференции за изясняване на общоцърковни въпроси, взаимни посе­щения на предстоятелите на отделните поместни църкви и представителни делегации, приветствени рождественски, новогодишни и пасхални послания, взаимно зачитане и признаване правата и уставите на всяка църква, без да смята някоя от тях, че има предимство по власт (главенство) по отношение към другите поместни църкви, отпустителни писма, които се дават на клирици, когато отиват от една епархия в друга или от една поместна православна църква в друга, връзки между богословските училища, размяна на профе­сори и студенти от богословските учебни заведения и други. В последно време на Всеправославните съвещания на остров Родос (1961, 1963, 1964 година), а по-късно в Женева (1968 година), а също и на заседанията на Междуправославните комисии за диалог със Старокатолическата, Англиканската и древните из­точни (нехалкидонски) църкви ярко бяха засвидетелствани единството и връзката на любовта и мира, която свързва тясно отделните православни автокефални и автономни църкви в една, света, съборна и апостолска Църква.

Като говорим за единството на поместните автокефални и автономни пра­вославни църкви трябва да се подчертае, че това единство не бива да се схваща като униформитет и обезличаване на отделните поместни църкви. Както справедливо изтъква големият познавач и приятел на Православието професор д-р Фридрих Хайлер, „тяхното единство не е като единството на Западнолатинската църква униформитет на богословското учение, на централистичната организация и на литургическия език, но едно религиозно-догматическо каноническо-литургическо единство на едно голямо многообразие, и на­истина на едно голямо разнообразие на народностните особености[41]“.

_____________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1974, с. 15-23. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Първо послание до коринтяни, гл. 20

[2]. Пак там, гл. 37.

[3]. Пак там, надпис на посланието.

[4]. Пак там, гл. 32.

[5]. Пак там, гл. 46.

[6]. Послание до смирненци, гл. 1.

[7]. Послание до ефесяни, гл. 4.

[8]. Послание до тралийци, гл. 8.

[9]. Послание до ефесяни, гл. 4.

[10]. Послание до магнезийци, гл. 7.

[11]. Послание до ефесяни, гл. 2.

[12]. Учение на дванадесетте апостоли, гл. 9.

[13]. Пак там, гл. 10.

[14]. Послание до ефесяни, гл. 13.

[15]. Пак там, гл. 20.

[16]. Писмо 65, 13.

[17]. Тълкувание на 1 Коринтяни, беседа 24, 2.

[18]. По-подробно върху значението на тайнството Евхаристия вж. у: Metropolit Seraphim, Die Ostkirche, Stuttgart, 1950, S. 85 f.; Макариополски епископ д-р Николай, Светата евхаристийна жертва, София, 1968, стр 26 сл.; Професор архимандрит Киприан, Евхаристия, Париж, 1947, стр. 339 сл.; Николай Арсеньев, О литургии и таинстве Евхаристии, Париж, б. г., стр. 8 сл., 39 сл.; Същият, Таинство Евхаристии в жизни Церкви, в сборник „Проблемы русскаго религиознаго сознания“, Париж 1924, стр. 346 сл. сл.

[19]. Против ересите, I, 10, 1-2.

[20]. За единството на вселенската Църква, гл. 5.

[21]. Писмо 166, I.

[22]. Беседа за св. мъченик Мамант, гл. 4.

[23]. Тълкувание на 1 Коринтяни, беседа I, I.

[24]. Срв. Евсевий Кесарийски, Църковна история, 5, 24, 12-17.

[25]. Сочинения святаго Иринея, епископа Лионскаго, издани в русском переводе свящ. П. Преобряженским (Стривки из утраченных сочинений, стр. 36), Москва 1871, стр. 710.

[26]. Православен християнски катехизис и Послание на източните патриарси за православната вяра, София, 1930, стр. 71.

[27]. Софийски митрополит Стефан и протопрезвитер Георги Шавелски, Православен катехизис, София, 1943, стр. 72.                                                                                                    

[28]. Срв. Metropolit Seraphim a. a. O., S. 68 f.;   Prof. Dr. Johannes Karmiris, Abriß der dogmatischen Lehre der orthodoxen Katholischen Kirche, in Sammelband “Die Kirchen der Welt”, Bd. I: Die orthodoxe Kirche in griechischer Sicht, 1. Teil, Stuttgart, 1959, S. 94.

[29]. Тълкувание на Ефесяни, беседа II, 3.

[30]. Православен християнски катехизис, с. 210 сл.

[31]. Срв. протоиерей Сергий Булгаков, Una Sancta (Основание экуменизма), „Путь“ № 58, 1939, с. II; Професор д-р Илия Цоневски, Българската православна църква и икуменическото движение, Духовна култура, 1965, кн. 1, с. 22.

[32]. Erklärung für die Orthodoxe Kirche des Ostens, in Sammelband “Die Weltkenferenz für Glauben und Kirchenverfassund”, herausg, von Hermann Sasse, Berlin, 1929, S. 441 f.

[33]. Die Erklärung der orthodoxen Delegierten zu dem Bericht der I. Sektion, in Sammelband “Evanston. Dokumente”, herausg. von G. Lüpsen, Witten/Ruhr, 1954, S. 130.

[34]. Срв. митрополит Нектарий, Единство православной церкви, в сборник „Християнское возсоединение“, Париж, 1933, с. 56 сл.

[35]. Послание на патриарсите на Източно-католичната църква за православната вяра, в Православен християнски катехизис, с. 211.

[36]. Послание до магнезийци, гл. гл. 6, 7.

[37]. Послание до филаделфийци, гл. гл. 3, 4.

[38]. Епископ Никодим Милаш, Православно църковно право, С., 1904, с. 229.

[39]. Против ересите, 5, 20, 1.

[40]. Срв. професор ставрофорен протоиерей Радко Поптодоров, Съборното начало в живота, устройството и управлението на Църквата през първите три века (Историко-каноническо изследване), С., 1971, с. 100 сл.

[41]. Friedrich Heiler, Urkirche und Ostkirche, München, 1937, S. 546.

Изображение: авторът Илия К. Цоневски (1903-1992). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-bBp