Протоиерей Добромир Димитров

За всеки човек, който живее днес е ясно, че сме заобиколени от страдание. Изминалият ХХ-ти век се оказа най-кървавият в историята на човечеството и не успя да научи обществата да избягват злото (= греха). Самото то се оказва толкова мощно, че всеки човек неминуемо се сблъсква с него със същата сила, с която се е сблъсквал и древният човек. Поради това ние стигаме до извода, че злото (= грехът) царува в този свят и неговата мощ причинява смърт (срв. Римляни 5:21). Смъртта е апогеят на злото, ние се движим в нея, тя ни заобикаля независимо от социалното ни положение, мъдрост, финансови възможности. Опитваме се непрекъснато да я избегнем, но тя присъства навсякъде. Достатъчно доказателство са всекидневните медийни репортажи за престъпленията срещу личността, войните и конфликтите в Близкия изток, Африка и терористичните актове в модерните западни мегаполиси. Чрез болестите, катастрофите и нещастните случаи, тя влиза през прозорците ни, втурва се в чертозите ни, за да изтреби децата от улицата, младежите от стъгдите (Иеремия 9:21). Тя отнема онези, които обичаме, и прекъсва взаимоотношенията ни с възлюбените. Тя е наречена всеядица смърт[1].

Властта ѝ е толкова голяма, че колкото и да напредва медицината, се оказват верни думите от Писанието, че: човек не е властен над духа, за да удържи духа, и няма власт над смъртния ден (Еклисиаст 8:8). Тя тласка до отчаяние философите като Хайдегер или се отрича като абсурдна от „свободата” на Сартр, но тя остава „мелница”, за която хората са мливо, която захваща всеки човек за краката и го смила според думите на св. Юстин Попович[2] .

Четейки Писанията, виждаме, че Бог: не е сътворил смъртта и не се радва, кога гинат живите (Премъдрост Соломонова 1:13). Смъртта е резултат от грехопадението на Адам и Ева, които, изкушавани от дявола, избират да съществуват автономно без общение с Бога, Който е изворът на живота. Те избират да черпят сили от тварната си природа, поради което започват да се разболяват и умират, като с тях умираме и ние – чадата им. Целият човешки род носи последиците от техния избор – законът на тлението. Това означава, че смъртта не е естествено състояние на човека и тлението не е естествено свойство на тялото. Едва чрез грехопадението смъртта станала свойствена на нашата природа, но чрез нас и на цялото творение.

Следователно грехът не се изчерпва с квалификацията на морална категория, а е избор на свободната воля, който носи своите последици на отделяне от Бога (и ближния). Това означава, че всеки грях е отделяне и своеобразна смърт.

Следователно Бог не е виновен за смъртта. Той не се радва кога гинат живите (Премъдрост Соломонова 1:13), а напротив, тъжи и плаче за смъртта на човека в лицето на мъртвия Лазар и страда с онези, които изпитват болка от раздялата, която смъртта причинява. Господ, виждайки сестрата на Лазар, Мария… да плаче, и дошлите с нея иудеи да плачат, разтъжи се духом, смути се и рече: де сте го положили? Казват Му: Господи, дойди и виж. Иисус се просълзи… (Иоан 11:33-35). Тези богочовешки сълзи са пълни със съпричастие. Те са изплакани за всеки, който вкусва смърт, и както виждаме в дадената ситуация, Господ действа абсолютно радикално – възкресява четиридневния мъртвец[3].

Този пример ни кара да вярваме, че Христос е съпричастен на плача на всеки един от нас пред лицето на смъртта. Той страда с отчаяния съпруг, който изнася мебелите и пердетата от семейната спалня, за да ги постави в болничната стая на палиативното онкологично отделение, в което умира жена му, искайки тя да си замине, все едно си е вкъщи. Бог е съпричастен и към сълзите на младата майка, която не позволява десетки часове починалото ѝ тригодишно дете да бъде изнесено от стаята за погребение. Тя го целува и тихо му говори, напразно очаквайки отговор. Тези на пръв поглед отчаяни постъпки означават, че любовта винаги е примесена с надежда и готова на радикални решения.

В плача си за Лазар Христос е чувствал болката на всички, които умират, и страданието на близките, породено от загубата на онези които обичаме. Христос става съпричастен на болката на началника на синагогата Иаир, оплакващ мъртвата си дванадесетгодишна единствена дъщеря (Лука 8:41-56). Той е чувствал отчаянието на вдовицата, загубила едничкият си син, радост за очите и утешение във вдовството ѝ (Лука 7:11-16). Той е усещал и болката на майките, бащите и децата, които са умирали в концентрационните лагери „Аушвиц”, „Дахау” и „Равенсбрюк”. Чувствал е страданието им в резултат на медицинските опити на д-р Йозеф Менгеле и д-р Едуард Вирт. Страдал е за умиращите във войните, за онези, които са били в лагерите на ГУЛАГ, Камбоджа, Диарбекир, Питещ, Белене и близките им.

За да понесе всички болки на плещите си, Той страда за нас гол, бичуван и унизен, като накрая не бе екзекутиран с достойна смърт[4], подобаваща за цар на Иудея (Иоан 19:19), а подобно на животно, изведен извън стените на града е разпънат на кръст. Там, на Голгота, Христос понася всяко страдание и всяка смърт на хората от Адам до днес. Той понася и нашето лично страдание, и това на бъдещите поколения, акт, който остава невъобразим за човешките умове. На кръста Христос взема върху себе си страданието на всички насилени деца и жени от века на всеки военен конфликт, на нечовешко мъчените в затворите, понася болката за всеки извършен грях и престъпление. Той избира да направи това доброволно поради Своето човеколюбие, да слезе в ада, в бездната на богооставеността.

Христос е единственото ново под слънцето[5], слязъл от небесата и въплътил се за нас от светата Дева. Той е Нова Пасха, изваждаща ни от смърт към живот, Разрушителят на мелницата на смъртта.

Бог е станал човек, плът и кръв: та чрез смъртта да порази оногова, у когото е властта на смъртта, сиреч дявола, и да избави ония, които от страх пред смъртта през цял живот бяха подложени на робство (Евреи 2:15).

Но днес мнозина продължават да задават въпроси, касаещи теодицеята. След като Христос е възкръснал, защо все още хората продължават да страдат и умират? Нима Господ е справедлив, щом все още има толкова грях, болка и смърт в света?

Църквата говори чрез своя Символ, че вярва не в спиране на страданията и смъртта, а във възкресение на мъртвите и живот в бъдещия век. Тя осъзнава, че смъртта, макар и победена, чрез Христовото Възкресение действа в пълната си сила, а страданието все така продължава да съпровожда човешкия род. Различното обаче е вярата ни в Христа, която ни дава есхатологичното усещане, че Господ Иисус, Победителят на смъртта, ще изтрие от лицето на страдащите: всяка сълза от очите им, и смърт не ще има вече; ни жалейка, ни писък, нито болка няма да има вече, защото предишното се мина (Откровение 21:4).

Тази промяна от смърт към живот е отвъд времето и пространството и е изключително обнадеждаващ факт, че нашето страдание и смърт в крайна сметка вече са утешени в есхатона поради обещанието, че най-последен враг, който ще бъде унищожен, е смъртта (1 Коринтяни 15:26). Това означава, че колкото и да страдаме и да губим хората, които обичаме, то ние вече предвкусваме живота с Христа в царство непоколебиво (Евреи 12:28).

Това е усещал и големият богослов и историк Оливие Клеман, който, лежейки на смъртното си легло, споделя, че времето на умиращия е очакване; че умирането е пълно с упование; че вярата преобразява мрака в надежда и смъртта във възкресение: Не вярвам, че умираме самотни: Христос ни очаква, чака всекиго от нас дори в най-самотната му смърт, обзета от най-голямо отчаяние[6].

Тези думи потвърждават и опита на специалистите в палиативните грижи, които свидетелстват, че онези, които имат доверие в Бога, в края на живота си имат някакъв парадоксален мир[7].

Този мир и тиха радост е безспорно поради вярата в Христовото възкресение. Смъртта е станала врата към Христос, станала е средство за утвърждаване на вечния живот. Тя вече не е наказание за отпадането ни от Бога, защото Христос, приемайки да умре и възкръсвайки, ни дарява безсмъртие.

Той ни говори изключително категорично в евангелието: Аз съм вратата: който влезе през Мене, ще се спаси, и ще влезе, и ще излезе, и паша ще намери (Иоан 10:9). Думите Му означават, че Той е с нас както в процеса на умиране, така и в смъртта, поради това колкото и да е трудно, трябва да Му се доверим, като това доверие също е въпрос на личен избор: Ето, аз днес ти предложих живот и добро, смърт и зло… За свидетели пред вас призовавам днес небето и земята: живот и смърт ти аз предложих, благословия и проклятие. Избери живота, за да живееш ти и потомството ти… (Второзаконие 30:15, 19).

Ако погледнем смъртта в есхатологична перспектива, то ние можем да я приемем не като наказание и страдание, а като инструмент на божествения промисъл. Св. Максим Изповедник (починал 662) смята, че в светлината на Христовото възкресение смъртта на човека ограничава последствията от отпадането на човека от Бога. Като нямаща собствено битие, смъртта парадоксално се превръща в средство за утвърждаване на живота – при това вечния живот[8].

Св. Максим пише, че смъртта на човека: е била необходима за унищожаване на неправедното наслаждение (тоест грехопадението) и възникналите впоследствие от него най-справедливи затруднения, които разкъсват страдащия човек, получаващ своето раждане чрез наслаждение в тление и завършващ своя живот също в тлението чрез смъртта[9]. Поради това е било нужно Христовото възкресение, което да унищожи този порочен кръг на грях и смърт: Господ, ставайки Човек, създал за (човешкото) естество друго начало, второ раждане от Светия Дух… Господ, обезсилвайки порядъка на смъртта, извършва осъждане на греха, но не и осъждане на природата… смъртта Му станала наказание само за греха, а не наказание на естеството… поради това получават в Господа ново битие онези, които по собствена воля се възраждат чрез Христа в Духа, чрез банята на пакибитието (= кръщението) [10].

Подобно на св. Максим говори и св. Иоан Златоуст (починал 407). Той е категоричен, че с телесната смърт човекът получава полза, тъй като злото не е станало безсмъртно[11], тоест не е едно вечно съществуване на човека в греха и в края на краищата наказанието за непослушанието (= смъртта) се е превърнало в неизказано човеколюбие[12] .

Що се отнася до тлението на тялото като моментно състояние, друг отец – св. Ириней Лионски (починал 202), говори изключително обнадеждаващо: Макар и тялото да се разрушава с времето, това негово разрушение всъщност е голямо благодеяние и доколкото тялото преминава „в горнилото на земята”, то ще бъде възсъздадено. Струва ни се, че в земята то се унищожава, но всъщност се очиства и осветлява[13].

Говорейки за смъртта, св. Григорий Паламà настоява, че макар физическата смърт да е зло за човека, то смърт в истински смисъл на думата е смъртта на душата[14]. Светителят настоява, че тя е поправима чрез доверието в Бога, подвига (= борбата със страстите), победата над греха. Такъв човек, който избягва греха, не ще се уплаши от приближаващата смърт на плътта, като има в себе си истинския живот, който по-скоро сам ще отдаде на смъртта отнеманото[15]. Това означава, че според св. Григорий физическата смърт е временна, тъй като Възкресението ще бъде последвано от истинска нетленност и от съвечен с Бог живот[16].

С това съзнание, че смъртта е победена, понеже Христос победи смъртта и тя не можеше да Го удържи (Деяния на светите апостоли 2:24), са отивали на мъчения с радостни сърца християните от първите векове. Тяхното ликуване смущавало тълпата на Циркус Максимус в Рим и мнозина зрители повярвали в Христа поради свидетелството на тези мъченици. Радостта им била неземна, те не вярвали в смъртта, а вярвали в Христос, земята на Живите (η χώρα των ζώντων) и Го следвали в смъртта, където и да отиде (срв. Откровение 14:4).

Свети Атанасий Велики (починал 373) описва това тържество над смъртта, изразено с подвига на мъчениците с думите: Поради това, че Спасителят е възкръснал с тяло, смъртта вече не е страшна, но всички вярващи в Христа я презират като нищожна и по-скоро биха решили да умрат, нежели да се отрекат от вярата си в Христа. Тъй като знаят, че умиращите не погиват, а са живи и чрез възкресението стават нетленни. Единствено лукавият дявол, древното зло, издевателствал над нас със смъртта, останал истински мъртъв […] хората, преди да повярват в Христа, се страхуват от смъртта и се боят от нея, а когато пристъпят към Христовата вяра и към Христовото учение, дотолкова пренебрегват смъртта, че с готовност се устремяват към смъртта и стават свидетели на възкресението, извършено от Спасителя в обезвластяването на смъртта; даже и младите по възраст бързат да умрат, и не само мъжете, но и жените се учат как да се борят със смъртта[17].

Това есхатологично съзнание на Църквата за победата над смъртта и презирането на страданията може да бъде почувствано и днес. То не е изгубено във вековете, тъй като все още има мъченици за вярата и подвижници на благочестието.

Достатъчно е да отидем на празника Пасха (= Великден) и да усетим как радостта от победата над смъртта прераства в опиянение. Ежегодното четене на пасхалното слово на св. Иоан Златоуст преди причастяването на народа на светата Литургия е изразител на това съзнание: Постили и непостили, възвеселете се сега! Трапезата е богата: наситете се всички от нея! За блудните синове небесният Отец е заклал угоен Телец: никой да не излезе гладен! Всички се насладете от този пир на вярата, всички се възползвайте от богатството на благостта! … Никой да не се бои от смъртта, понежe Спасовата смърт ни освободи от нея! Изтреби смъртта овладяният от смъртта Жизнодавец … „Де ти е, смърте, жилото? Де ти е, аде, победата?” … Възкръсна Христос, и нито един мъртвец няма в гроба, защото Христос, Който възкръсна из мъртвите, „за умрелите стана начатък” (1 Коринтяни 15:20). Той пръв възкръсна като Глава, а подир Него в свое време ще възкръснем всички ние, Неговите членове! Нему слава и държава (владичество) во веки веков! Амин [18]!

Това слово представлява апогеят на християнството. Неслучайно то е произнесено на Евхаристията, която като събитие прави реално общението ни с Господа, присъстващ в Своята Църква. Поради това нека Му се доверим като на приятел (срв. Иоан 15:14). Защото той е с нас и е всичко за нас. Той е, както казва митрополит Калистос Уеър: крайната, така и началната точка. Той е домакинът, който ни посреща в края на пътуването, но Той също е и спътникът, който е редом с нас на всяка крачка от пътя[19], което означава и в живота, и в смъртта; и във възкресението за вечно тържество в Неговото царство.

________________________________________________

*Публикувано в Християнство и култура, 2018, бр. 5, с. 17-22. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Седален, петък срещу Неделя Вая (Вход Господен в Иерусалим).

[2]. Преподобни Иустин Попович, Православието като философия на живота. Света гора, 2008, с. 13.

[3]. Тъгата по умрелия е общочовешка поради недостигането на целта на Божия план за човека. Това прекрасно е изразено от св. Иоан Дамаскин с думите: Плача и ридая, когато помисля за смъртта и виждам в гробовете създадената по Божи образ наша красота да лежи безобразна, безславна и изгубила вид! О, чудо! Каква е тая тайна, която е станала с нас? Как се предадохме на тление? Как се свързахме със смъртта? Св. Иоан Дамаскин, Самогласна стихира, глас 8, Погребение, Требник, Синодално издателство, С., 1949, с. 261-262.

[4]. За юдеите посичането с меч е достойна и бърза смърт, а разпъването на кръст е позор: проклет е всеки, който виси на дърво (Галатяни 3:13). Вж. Henten van J.W. and Avemarie Fr. Martyrdom and Noble Death. Selected texts from Graeco-Roman Jewish and Christian Antiquity, New-York, 2002, pp. 72-74.

[5]. Противно на думите на Еклисиаст, 1:9.

[6]. Беседа с Оливие Клеман, http://glasove.com/categories/kultura-i-obshtestvo/news/beseda-s-olivie-klemanchast-vtora- 4.06.18/14:00.

[7]. Виж различни свидетелства в https://www.macmillan.org.uk

[8]. Христов, Ив. Темата за смъртта в богословието на св. Максим Изповедник. https://dveri.bg/component/ com_content/Itemid,100521/catid,280/id,19128/view,article/ 5.06.18/14:42

[9]. Св. Максим Изповедник. Въпроси и отговори към Таласий 61, превод по Сидоров, А. И. Святоотеческое наследие и церковные древности. Том 5.-2017. с. 631.

[10]. Св. Максим Изповедник. Въпроси и отговори към Таласий 61. Пак там, с. 638-640.

[11]. Св. Иоан Златоуст, Беседы на книгу Бытия. 8,3, превод по // Творения. Т. 4, кн. 1, СПб, 2007, с.159.

[12]. Като си припомняте казаното на Адам и като си казвате наум присъдата: „защото си пръст и в пръст ще се върнеш”, се удивлявай на неизреченото човеколюбие на Господа, според което Той, ако само ние решим да вършим добро и да избягваме злото, е обещал на нас, произлезлите от земята и връщащите се в земята, да ни удостои с невъобразими дарове, приготвени за ония, които го обичат, и каквито „око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало” (1 Коринтяни 2:9). Св. Иоан Златоуст, Грехопадението, Мирна, бр. 8, С., 1999, с. 51.

[13]. Св. Ириней Лионски, Откъси, 12, превод по свщмчк. Ириней Лионский. Отрывки. XII// Творения. М., 1996, с. 534.

[14]. Св. Григорий Паламà, Писмо до монахиня Ксения, 9, Омофор, С., 2010, с. 12.

[15]. Св. Григорий Паламà, До монахиня Ксения, 12, с. 14.

[16]. Св. Григорий Паламà, До монахиня Ксения, 14, с. 16.

[17]. Св. Атанасий Александрийски, Слово за въплъщението на Бог Слово, 27, превод по Творения иже во святих отца нашего Атанасия Александрийскаго, в 4-х т. Ч.1, Свято-Троицкая Сергиева лавра, 1902, с.225 .

[18]. Св. Иоан Златоуст, Слово за Пасха. Служебник, СИ,1985, с.366.

[19]. Митрополит Калистос Уеър, Православният път, Омофор, С., 2014, с. 15.

Изображения: авторът протоиерей Добромир Димитров. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-bAU