Третомартенски размисли или молитва за любов*

Свещеник Лъчезар Лазаров

Разделяй и владей[1]!

Прозрението на новия свят – в действие. Стратегия, с охота реализирана и днес, най-вече днес. Но всъщност няма разделение, а само отпадане. Който се разделя, отпада. Нима само в Църквата е така?  

Не са необходими граници. Тяхното време отмина. Ние вече ги изграждаме помежду си; високи ледени стени, построени безкомпромисно, трагично здрави и непоносимо високи, неотменни. Днес дискусията е невъзможна, конфликтът е гарантиран, историята и традицията отменени, поне засега.  

Но всичко това не ме учудва. Напротив – то е естествен резултат на дълъг процес, защото нищо в историята не възниква мигновено и спонтанно. Дори космическите събития ги наблюдаваме със светлинни години закъснение. Дори „денят“ на сътворението не означава непременно ден[2], а неопределен период от време. Така че трябва да сме недалновидни и късогледи, ако нещо от заобикалящата хронотопия ни учудва. Събитията във вихъра на  околната темпорална наситеност имат своята причинно-следствена история, както всичко в природата. За да узрее един плод се иска време, но лошото дърво не може да дава добри плодове[3]. Днес сме засипани с горчивите плодове на човешкото плиткоумие, години наред подхранвани с порядъчни дози гордост, себелюбие, алчност и безразсъдност.

В близък и в далечен план, през 20-ти век се родиха и отраснаха поколения, възпитавани и образовани в строго определена идеологическа дидактика на мислене, поведение и живот. Те се озоваваха без да усетят, зад политическите решетки на различни доктрини, но всичките атеистични, материалистични и бездуховни. Духовността, която успяваше да се провре и да избяга от тези матрици, до голяма степен бе идеологизирана, дори превърната в идеологема от самите духовни институции. А истината днес навярно е само в изключенията[4]… По плодовете (делата) ѝ ще я познаете[5].

Процесът е дълъг и сложен, точно за това не си заслужава да се губи време и да се вглеждаме в детайлите, въпреки, че понякога те са твърде интересни и поучителни и могат да те пренесат в епицентъра на самото събитие. Така или иначе, днес почти няма човек без точно определено матрично мнение, който, не без чужда помощ,  задължително се поставя от едната или от другата страна на стената. И както съм казвал и преди, това не е мнение, това е  чинно приставане на твърда идеологема, изградена от определено геополитическо статукво. Моделът-матрица идеално обслужва съвременния човек, който по този начин чудесно храни егото си, доминира, смята се за абсолютно прав,  мисли че знае всичко, получава силно подкрепление с елементарна нагледност в най-предпочитаното пространство – интернет, разбира се, точно защото мнението му е матрично. Но въобще не си дава сметка за това. Има и още. Ако случайно се започне дискусия, то тя е невъзможно да се докара до нормален край – спокоен и човешки. Поляризирани и емоционално заредени, хората викат, издигат юмрук и воюват помежду си не по-малко страстно и екзалтирано, отколкото на действителното бойно поле. В друг случай темата се заобикаля и с престорена усмивка едните смятат другите, ако не за луди, то поне за неуки глупаци. И двете страни взаимно се окарикатуряват, но в карикатурата прозира злоба, ненавист, мъст.

Трагизмът на заобикалящия ни християнски свят е в неговото нехристиянско поведение; в липсата на любов и единство. Но ние знаем, че в нашата Църква не може да има разделение, защото тя е една, както е един и нейният Глава Христос. Знаем също, че князът на лъжата, и на този свят, няма да ѝ надделее, тоест не може и няма да я победи[6].

Създаде се поредната идеологема, която веднага натрупа свои верни застъпници, готови за кървава бран, че някой воюва срещу Църквата?! Кой е той? И ако той е забравил споменатите горе думи на Христос или не им вярва, за сметка на това ние пък не се съмняваме в тях. Кой може да воюва срещу Бога и нима ще Го победи? – Него, Бога на силите, единствения  Помощник в скърбите[7] …? Ако е така, значи няма смисъл от какъвто и да било отпор. Но ако ли не, ако вярваме в Божиите обещания и знаем че Той е непобедим, защо да се страхуваме?

Води ли се война срещу Православието? Да? Ами тогава този, който я е повел, вече я е загубил. Той е най-окаяният човек, родственик на онзи старозаветен „безумец“, който рече в мислите си: „Няма Бог“[8].

Води се война и мнозина паднаха в плен, мнозина бяха завладени. Това са хората с матрично мислене, викащите и издигащи юмрук – физически или вътрешно, или просто – с надменно и високомерно мнение спрямо инакомислещите си братя. Разделиха ги на политически цветове, на съюзи и държави, на доктрини и идеологии, на ваксъри и антиваксъри, направиха ги поклонници на човешки имена, на валути, идоли и мамони, на достойни и недостойни… Разделиха ги и ги завладяха.           

Дали защото само веднъж в годината четем евангелието за смирения митар [9], толкова бързо и лесно забравяме, че ние  трябва да му подражаваме. Но дали щяхме да го забравяме, ако всяка сутрин започвахме молитвите си със спомена за него. „Събери, Господи, разсеяния ми ум и стопли замръзналото ми сърце! Дай ми като на Петра – покаяне, като на митаря – въздишки, като на грешницата – сълзи, за да Ти викам от сърце: помилуй ме, Боже, Едничък милосърден и човеколюбец!“ Единствената свойствена човешка принадлежност – към добродетелта смирение, ни е напълно чужда.

А дали, ако имаме смирение, едновременно с него ще можем да носим в себе си и тези безкомпромисни становища по всички злободневни въпроси? Как мислите? Дори и при наличието на съвсем малко от тази безценна човешка добродетел, започвам да се двоумя пред повечето сложни, обвити в неясноти, човешки и страстни проблеми. Някак си ми става трудно да се заровя в тях, защото земната им същност започва да ме отвращава. Внимавам да не кажа дума, за която ще отговарям някога, думите ми да не ме осъдят, да не обидя някого, да не накърня нечие достойнство… Не ща да отделя поглед от нозете си, защото гордостта дебне… И този страх не е страх пред света, от света и от злото, а е страх от Бога; Него да не забравя, Нему да не ударя плесница с моето невъздържание, с моето горделиво мнение и самомнение. А как ще живея, ако с моите глупави мнения предизвикам брата си да каже нещо лошо, да обиди някого и да „падне“, заради мене грешния.  Някак си като през мъгла прозирам, че е по-добре да замълча, по-мъдро е, по-християнско е, по-смирено е. Нека Бог „проговори“ на човека срещу мен с Неговите „думи“, вместо да го сторя аз с моите грешни и несъвършени слова. Нима не е по-добре да се помоля, вместо да отвърна … да кажа „не зная“, вместо горделивите си брътвежи… многословни, празнословни и невежи.      

Смирението в душата и трагедията в света ме карат веднага да сваля вдигнатия юмрук, да наведа глава и да се моля. Да се моля за себе си и за всички. Да не се разделяме, да не отпада никой, да не ни владее светът, защото имаме един Цар и едно Царство…  Моля се не за обединение, а за вразумление, смирение и любов.

_________________________________

Материалът е предоставен от автора.

[1]. Коварен принцип на държавна власт от началото на XVIII-ти век.

[2]. „Затова е казано, че е било утро и вечер, за да знаеш, че всичко не се е появило мигновено, а че е имало начало, среда и край…“,  св. Иоан Златоуст, „Дали ще кажеш ден или век, ще изразиш едно и също понятие“, Шестоднев, св. Василий Велики.

[3]. Срв. Матей 7:16, 17

[4]. Срв. Амос 8:11, 12

[5]. Срв. Матей 7:16, 17

[6]. Срв. Матей 16:18

[7]. Срв. „С нами Бог…“ – песнопение от Великопостното богослужение.

[8]. Срв. Псалом 52:1

[9]. Лука 18:9-14.

Изображениe: авторът свещеник Лъчезар Лазаров. То е предоставено от него.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-bAr

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s