Свещеник Божидар Димов

Abstract

Първите български енории в САЩ и Канада възникват след пристигането на голям брой имигранти в края на XIX-ти и началото на XX-ти век. Основната част от общата емиграция са бежанци, дошли предимно от Беломорска Македония след Илинденско-Преображенското въстание от 1903 година. Въпреки многобройността и причините за напускане на България (политически, икономически или семейни), българските имигрантски групи в севеоамериканската диаспора успяха да стабилизират икономическите си позиции и да формират различни политически, образователни и културни организации. В повечето случаи това е църквата, респективно православната енория. Българските енории в чужбина най-често се организират на етнически принцип, преди да влязат в иерархическото общение или непосредствено преди то да бъде признато за част от Българската православна църква. Организация, пряко свързана с националната идея, организацията на мигрантския живот и дейността на много църковни общности преди създаването на Североамериканската епархия на Българската православна църква през 1937 година е тази във Форт Уейн, Индиана, учредена през 1922 година от бежанци от Беломорска, Пиринска и Вардарска Македония и от България, свободно живеещи в САЩ и Канада българи от Македонската патриотична организация (МПО).

***

Първите български църковни общини в САЩ и Канада възникват след пристигането на голям брой емигранти в края на XIX-ти и началото на XX-ти век. Следва да се отбележи, че трябва да се прави разлика между напусна­лите свободните територии на България и тези, които идват от Егейска и Вардарска Македония, Източна и Западна Тракия. Може да се каже, че пър­вата група се съставлява от така наречената икономическа емиграция – известните по друг начин като гурбетчии, които тръгват с нагласата да придобият мате­риална стабилност, след което отново да се завърнат в родината. Основната част от общата емигрантска вълна обаче са съставляващите втората група бежанци, дошли предимно от Егейска Македония след Илинденско-Преображенското въстание от 1903 година[1].

Независимо от тяхната численост и причини за напускане на България (политически, икономически или семейни), българските емигрантски гру­пи в северноамериканската диаспора успяват да стабилизират икономиче­ските си позиции и да образуват различни свои политически, образовател­ни и културни организации. В повечето случаи това е църковна, съответно православна църковна община[2]. Българските общини се именуват като български, българо-македонски, македоно-български или българи амери­кански[3].

Търсейки начини за запазване на своята идентичност, нашите съна­родници основателно се насочват към Църквата като място, на което се съхраняват в най-голяма степен българските традиции. В светата Евхаристия и богослужебния живот на общината, в последващите след църковната служба срещи или тържества за някой национален или църковен празник вярващите израстват в една общност. Макар и да не са били поданици на новата българска държава, българите-екзархисти от Егейска и Вардарска Македония по-добре запазват своята национална идентичност, носейки спомена за ролята и мястото на църковно-училищните общини като ор­ганизатори на духовното и културно просветно дело[4]. За емигрантите църквите имат предназначението на място за посрещане на религиозно-духовните потребности, както и място за социални контакти, културно-просветни и образователни дейности[5]. Православието, както се изразява митрополит Дамаскинос, е традиционна духовна сила, която допринася по забележителен начин за развитието на националното съзнание и кул­турното наследство на всички народи – единствената конституираща духовна сила за съхраняване на едно национално и социално чувство на съпринадлежност”[6].

Начинът, по който протича църковният живот в Северна Ахмерика, в много отношения е различен от познатите за България условия, а Бъл­гарските църковни общини зад граница имат сложно устройство и съдба. Най-често те се самоорганизират на етническа база, преди още да са влезли в йерархическо общение, или по-точно преди още да са признати като част от Българската православна църква (БПЦ). Съхранявайки своя вътрешен демократизъм, църквите в Америка се създават от българските емигранти въз основа на принципа на самоуправлението[7].

Регистрацията на настоятелството под председателството на свеще­ника (когато има такъв) се извършва след изготвянето на устав, съобра­зен със законите на съответната страна, който впоследствие се предлага за одобрение от страна на митрополита на съответния диоцез. Учредителите на общината придобиват изключителни права над имуществото на цър­ковната община, а споменатото самоуправление в някои случаи може да превърне църквата в частно фирмено сдружение. Тук е мястото и отговор­ната роля на свещеника, който трябва да съхрани църковния облик на това сдружение и да го приведе в общение с църквата-майка. Духовникът, който е изправен пред проблемите на емиграцията и предизвикателството да ра­боти по интегрирането на тези българи в една общност, следва да служи за връзка както между тях самите, така и с родината и с различни институции в нея или в държавата, в която пребивава.

Енорийският живот в диаспора е съпроводен от поредица еклисиологични и социални проблеми, пред които православният духовник се из­правя, без понякога да има утвърден път за тяхното решаване.

Българските колонии в градовете Медисън и Гранит-сити, щата Илиноис, САЩ, първи създават български православни църковни общини (БПЦО), а общината в Гранит-сити първа построява свой храм, носещ името на славянските просветители св. св. Кирил и Методий (осветен на 14 септември 1909 година.). През същата година е създадена българска църковна об­щина и е построен храм Св. Благовещение от българите в град Стилтън, щата Пенсилвания. През следващата 1909 година православните българи в град Торон­то, провинция Онтарио, Канада, създават църковна община и построяват храм Св. св. Кирил и Методий.

Българите създават свои православни църковни общини, строят хра­мове и търсят връзка с Българската православна църква. В много случаи последната подпомага организирането на една община още от първите ѝ стъпки, но сама изключително рядко инициира организирането ѝ[8].

Наред с дейността на емигрантите по укрепване на българската еми­грация в църковно-народен дух, от самото начало на организирането на българската диаспора в САЩ и Канада Българската православна църква също поема своята отговорна роля в делото[9].

Така например, обезпокоен за съдбата на своите пасоми, българският екзарх Йосиф се обръща с апел към Светия Синод на Българската православна църква да се погрижи за българските емигранти. През 1906 година след свое заседание Светият Синод изготвя писмо до министъра на външните работи и вероизповеданията с предло­жение да се проучи къде в Америка са се настанили българи от Княжество България и от териториите извън него, главно от Македония, за да могат Българската църква и държава да направят необходимото тези наши съ­народници да не изгубят вярата, езика и народността си. Като реакция от страна на държавата е издадено постановление на Министерския съвет, с което се отпускат средства в размер на 10,000 лева годишно за заплати на двама свещеници, които да бъдат изпратени в Северна Америка[10]. За духовното сгрупиране и непосредствено единение на преселниците българи в Америка с родината им тук, както и за удовлетворението на техните религиозни нужди, Светия Синод в заседанието си от 12 юли 1907 година определя да отидат за горната цел в Америка иеромонах Никодим и иеродякон Григорий.

Не е известно защо определените от Българската православна църква иеромонах Никодим и иеро­дякон Григорий не успяват да заминат за Америка, но в крайна сметка една година по-късно, през 1908 година, в САЩ, след съответна подготовка, присти­гат свещеник Христо Карабашев от Враца, завършил богословие в универ­ситета в град Черновиц, Буковина, Украйна, и иеродякон Теофилакт, завър­шил Софийската духовна семинария. Първата света Литургия е отслужена на 14 септември 1909 година в храма Св. св. Кирил и Методий в Гранит-сити. Всъщност, именно по молба на тази община Светият Синод в София изпраща свещениците там.

В последвалите години отец Карабашев поема служението в Медисън, а иеромонах Теофилакт – в Гранит-сити в Илиноис. Последният се заема с активна мисионерска дейност в организиране на хората и създаването на нови църковни общини. Отец Карабашев се опитва да устрои болница за българите, основава кооперативно дружество, което да поддържа бакалница и хлебарница, но успехите му в това начинание не постигат траен успех[11].

След оттеглянето на иеромонах Теофилакт от църковна дейност – през 1921 година – Светият Синод на Българската православна църква създава Духовна мисия в Америка и назначава за неин началник протопрезвитер д-р Кръстьо Ценов. Като неформален цен­тър на Българската църква в Америка се утвърждава град Стилтън, където свещеник Ценов пребивава. Последният, макар и да е родом от Враца, силно симпатизира на македонското освободително движение.

Като цяло българската емиграция в Северна Америка и особено бъл­гарите от Македония не забравят положението на останалите под робство свои сънародници. Дейността на българската емиграция в Съединените щати и Канада е свързана с противопоставяне на Берлинския договор. Пре­ди Илинденското въстание, през 1899 година, македоно-български асоциации се обединяват около тази идея. На страниците на различни вестници, в мно­го статии, публикувани в различни ежедневници на английски, се заявява подкрепата на българите в Северна Америка на въстанието в Македония[12].

Една организация, която пряко се свързва с националната идея и ор­ганизирането на емигрантския живот, както и с дейността на много от църковните общини и след Втората световна война, е основана във Форт Уейн, щата Индиана, през 1922 година от българи-бежанци от Егейска, Пиринска и Вардарска Македония, както и от свободна България, живеещи в САЩ и Канада. Това е Македонска политическа организация (МПО). Същата е преименувана през 1952 година на Македонска патриотична организация. Ня­кои от създателите на формированието са преки дейци в борбата срещу Османската империя и участници в Илинденско-Преображенското въста­ние от 1903 година.

Идеята за създаването на МПО е на водача на ВМРО Тодор Алексан­дров. Тази формация приема управленските решения на Вътрешната ма­кедонска революционна организация, чието ръководство пребивава в София. Скоро след създаването си МПО се превръща в най-активната национално освободителна организация, действаща на териториите на САЩ и Канада. Тя е и най-старата съществуваща до днес организация в Северна Америка, обединяваща американци и канадци с корени от Македония[13].

Според Георги Иванов, автор на труд, посветен на българските църков­ни общини в Америка и Чикаго, може да се каже, че МПО е резултат от обе­диняването на съществуващи вече организации на емигранти от свободна България и такива от все още разпокъсана Македония. Като начало на този обединителен процес авторът вижда Първия български емигрантски кон­грес, проведен през 1913 година в град Чикаго, Илиноис, сред инициаторите на който е и архимандрит Теофилакт[14].

От самото си начало МПО е застъпник на идеята за организиране и образоване на емигрантите в гражданска отговорност, както и за подготов­ката им да се борят за освобождението на Македония и утвърждаването ѝ в държавна единица, с цел гарантирането на конституционни, етнически, религиозни, културни и политически права и свободи на гражданите[15].

След края на Първата световна война, отново в Чикаго, е проведен Български национален конгрес, на който е приета резолюция, изпратена впоследствие до Парижката мирна конференция и до правителствата на Великите сили за справедливо решаване на Македонския въпрос – реше­ние, което, според конгреса, може да се реализира чрез обединяването на разпокъсаните части на Македония[16].

Загрижени интелектуалци участват в дискусия по проблема за Маке­дония и като цяло подчертават, че с появата на голям брой български еми­гранти в САЩ и Канада се откриват нови възможности за мобилизирането на влиятелните фактори в световната политика в подкрепа на българската кауза. Особено внимание се отделя на факта, че американският президент Удроу Уилсън прави опит да защитава България по време на Парижката мирна конференция, като настоява, че поне Егейска Тракия трябва да се остави на България[17].

МПО се бори против асимилаторската политика на сърби и гърци в Македония, които затварят всички български училища и църкви и забра­няват да се говори български език. Организацията води непримирима бор­ба за запазване на българското национално съзнание, език, бит и култура у македонските българи, живеещи на територията на Северна Америка.

От 1927 година МПО публикува вестник Македонска трибуна, традиционен защитник и популяризатор на българския произход на македонските сла­вяни и македоно-българските църкви.

От многообразните дейности, насочени към запазване на националното самосъзнание на емигрантите от Македония, интерес за настоящата публи­кация представлява дейността на посочената организация за създаването на църковни общини, дълго време преди създаването на българска задгранич­на епархия в САЩ и Канада под юрисдикцията на Българската православна църква през 1937 година.

Освен споменатите общини в Гранит-сити, Стилтън и Торонто, об­щини се организират още в градовете Медисън, Индианополис, Детройт, Акрон, Форт Уейн, Медисън Сити, Синсинати, Лос Анджелис, Ню-Йорк и други. До средата на 30-те години в САЩ и Канада православните българи из­граждат повече от 20 богослужебни храма и параклиса. МПО съдейства за функционирането на църковни общини, които приемат юрисдикцията на Българската православна църква[18]. Това е причината, поради която МПО има голямо влияние и дори контрол върху настоятелствата на почти всички български общини преди и по времето на Втората световна война[19].

След назначаването си като надзорник на Духовната мисия в Америка протопрезвитер Ценов не се противопоставя на оглавяването на българските църковни общини от МПО. Според сведенията, които се съдържат в архи­ва на Министерството на външните работи, съществувало е „сработване” между МПО и църковния ръководител свещеник д-р Ценов[20].

През месец ноември 1931 година Синодът изработва Основна наредба за българските църковни общини в Америка, която предвижда създаването на българска епархия в Северна Америка, с цел да се ограничи активната мисионерска дейност на Сръбската църква там, но едва в края на 1937 година, учредяването на тази епархия за цялата българска православна диаспора в Америка става факт. При това решението за избор на управляващ тази епархия е взето не от Светия Синод, а от Министерския съвет[21]. За Америка, с указ на цар Борис III, заминава Величкият епископ Андрей (роден 1886 година в село Врачеш, Ботевградско, починал 1972 година).

След тържествена служба в катедралния храм „Св. Александър Невски“ на 3 април 1938 година той заминава като викарен епископ за Америка със зада­чи от църковно-религиозен и държавно-политически характер. Целта му е да обедини българската емиграция, която се е разпиляла по много разно­образни дружества, организации, клубове и партии, често враждуващи и воюващи едни с други[22].

Формирането на българска православна митрополия в Америка е по­ложителна стъпка към създаването на ред в духовния живот на емигран­тите, в съответствие с духовната и богослужебна практика и изискванията на традицията и църковните канони. Създават се повече възможности за създаване на активни отношения между българските емигранти и остана­лата част от религиозните общности в Америка.

Провокирани от политиката на правителството за близки отношения с Централния комитет на Югославия, МПО решават да посрещнат новия епископ с протести, опитвайки се по този начин да окажат натиск върху правителството в София, за да предложи то корекции в политиката си по отношение на юридическите организации на македонските българи в цар­ството[23]. МПО вижда опасност от страна на епископа и за отслабване влия­нието на организацията върху духовния живот на емиграцията и провеж­дане на опасна за националната идея политика.

Междувременно значението на МПО нараства след 1934 година, когато след деветнадесетомайския преврат в България са забранени всички политиче­ски партии, включително и дейността на ВМРО. По този начин МПО и нейният печатен орган се явяват единствените защитници на българщина­та в Македония.

При проведената впоследствие политика на сближаване на българско­то правителство с Югославия МПО отправя открита критика към власти­те в София. По повод подписването на пакта за вечно приятелство меж­ду Кралство Югославия и България Петър Ацев (ръководител на МПО от 1932 година) пише във вестник Македонска трибуна: Нам днес предстои да водим борба срещу един съюз – съюза между сръбските шовинисти и софий­ските предатели.

До 1934 година фактически между МПО и българската духовна мисия в Се­верна Америка няма различия и сериозни противоречия[24]. Както беше спо­менато, ръководителят на българските църкви в САЩ протопрезвитер Кръстю Ценов, който остава като такъв до 1938 година, не се противопоставя на орга­низационната дейност на МПО. Промени настъпват с пристигането на Величкия епископ Андрей. Антиправителствените настроения на МПО дават отражение и върху отношението на емигрантите към архиерея, изпратен да обгрижва българската емиграция в Северна Америка.

Когато през 1938 година епископ Андрей пристига като оглавяващ новосъз­дадената епархия, Централния комитет на МПО организира по места, чрез своите комитети, протести. Би могло да се каже, че МПО действа активно, без противопоста­вяне от каквато и да е страна до идването на споменатия епископ. Послед­ният съсредоточава усилията си в ограничаване на влиянието на МПО в живота на църковните общини. Според някои, при пристигането си в САЩ той дори е отказал предложението на МПО да получи месечно възнаграж­дение, превоз и жилище, ако признае ръководството на МПО над църковните общини[25].

През месец юни в Индианаполис вестник Македонска трибуна публикува об­ширен материал, посветен на епископ Андрей, българското правителство и просръбската му политика. В него се отправят обвинения към епископа по редица въпроси, между които: отношението му към националния въпрос за Македония и неговата близост с просръбските политически кръгове в София, назначаването му от Борис III и неговото споменаване по време на света Литургия, ръкополагането на свещеници, чието назначение не получава одобрението на организацията, отказа на владиката да благослови извърш­ването на панихида за дейците на македонското движение Мара Бунева и Владо Черноземски и така нататък[26].

Като реакция на отправените във вестника обвинения, Светият Синод на Българската православна църква изпраща Послание до благоговейните свещеници и чадата на Бъл­гарската епархия в Съединените Американски Щати и Канада (№ 15 от 2 януари 1939 година), в което се декларира, че Синодът винаги е имал в грижите си църковното дело на сънародниците зад граница и отечески е желаел да уреди църковния живот в САЩ и Канада със загриженост за духовните нужди на емиграцията. Отбелязва се, че за голямо съжаление Светия Синод не можа своевременно да се отзове на тази безспорна ваша нужда. Членовете на Синода изразяват искрената си надежда, че новите грижи, изразени в създаването на нова епархия, ще бъдат приети с радост и ще се положат взаимни усилия и готовност новата епархия да се благоустрои във всяко отношение. В посланието се отбелязва още: Бащите ви бяха предани по подвиг на църковното и народно наше дело в обширното екзархийско ведение. А ние знаем, че и вашата преданост не е по-малка, защото вашите бащи са гордостта ви днес и утре. Синодът се надява: Недоразуменията ще бъдат преодолени със съзнание и с искрена обич към българското народ­но и църковно дело.

В отговор, на 13 и 14 февруари 1939 година МПО, която контролира 5 от 7-те църковни общини в Америка, свиква в Детройт, Мичиган, Първа цър­ковна конференция на македоно-българските православни църкви в САЩ и Канада, на която отхвърля юрисдикцията на епископ Андрей и избира свещеник Георги Николов за отговарящ за американската българска епархия. Участниците заявяват своята почит и вярност към Светия Синод, но не и към Величкия епископ Андрей, и настояват за отзоваването на последния. До изпълнение на тяхното искане те решават да се отделят и учредяват Централна църковна организация, като филиал на МПО със седалище в Де­тройт. Сред подписалите решенията на конференцията стоят имената на представителите на общините в Акрон, Гранит-сити, Индианаполис, Де­тройт, Стилтън, Йънгстаун и Торонто. Духовенството е представено от свещениците Георги Николов, Харалампи Илиев и Васил Михайлов[27]. Това е първото по-сериозно разцепление между привържениците на МПО и епископ Андрей.

В опитите си да обедини българите в Америка в църковно-народно единство, на 27 февруари 1939 година в църквата Света Троица в Медисън, щата Илиноис, под благословението на Величкия епископ Андрей се провежда Първата конференция на Българските православни църковни настоятел­ства, която потвърждава верността си към епископа. Участие в нея вземат църковните общини в Детройт, Индианаполис, Гранит-сити и Стилтън за САЩ, и Торонто за Канада. В решенията на конференцията се призовава за съд над свещениците, които се присъединяват към МПО[28].

Следва засилване на различията и разцепленията сред българската емиграция и взаимни обвинения.

Свeтия Синод заседава извънредно през юни 1939 година, като повечето от владиците констатират с огорчение ситуацията в новата задгранична епархия и че отиването на епископ Андрей там е станало повод за нарушаване на мира в църковните общини. Царският указ за неговото назначаване се ко­ментира като неуместен. Неврокопският митрополит Борис предлага от­зоваването на епископ Андрей, а изказвания в подкрепа на това предложение правят Врачански Паисий, Ловчански Филарет, Доростолски и Червенски Михаил и Старозагорски митрополит Павел.

След Втората световна война настъпва значителен обрат в ситуацията. МПО обявява за свой водач Иван Михайлов[29], а през 1942 година, след преус­тановяване на дипломатическите отношения между България и САЩ, Светият Синод отзовава епископ Андрей обратно в България. Малко след това той е из­пратен в Цариград като управляващ българското екзархийско наместни­чество.

След 9 септември 1944 година Македонската патриотична организация има силно влияние върху множество български църковни общини в Съедине­ните щати и Канада и изразява силно отрицателно отношение към наме­сата на комунистическия режим в дейността на Българската православна църква. Смяната на поли­тическия режим в София, отношението на комунистите към Църквата и българският национален въпрос довеждат до сближаване на позициите на Българската православна църква и МПО, а епархията се обединява около Величкия епископ Андрей, който с благословение от Светия Синод[30] се завръща в САЩ през юни 1945 година[31].

_____________________________________

*Публикувано в Богословска мисъл, кн. 1-2, 2011, с. 55-65. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. По официални статистически данни старата емиграция в САЩ от свободната част на България е възлизала на 10,000 души, а от Македония – на 110,000 души. За Канада съ­отношението е съответно 3 хиляди към над 100,000 души. Повече за историята на бъл­гарската емиграция в Америка вж. в: Трайков, В. История на българската емиграция в Северна Америка (от началото и средата на XIX-ти век до 80-те години на XX-ти век). София, 1993; Иванов, Г. Българските църковни общини в Америка и Чикаго (документална хроника). Пловдив, 2011.

[2]. Желев, Иван. Български църковни общини зад граница. – В: Църковен вестник (ЦВ), 4, 2002, с. 8. Създават се български църковни общини и други институции, последвани от първото политическо формирование под името Македоно одрински български на­родни организации (МОБНО), което дава тласък на обединението на подобните орга­низации в Македоно-български народен съюз.

[3]. Иванов, Г. Цит. съч., с. 41.

[4]. Колев, Йордан. Църковната православна община като център на духовния живот на българските християнски общности в чужбина. – В: сб. Българската православна църква. Традиции и настояще (съст. Зидарова, Л. и П. Павлов). София, 2009, с. 264.

[5]. Иванов, Г. Цит. съч., с. 34.

[6]. Дамаскинос (Папандреу), митрополит. Ролята на Православието на прага на третото хилядолетие – проблеми и перспективи. София, 2000, с. 9.

[7]. Методиев, Момчил. Между вярата и компромиса. Българската православна църква и комунистическата държава (1944-1989 година). София, 2010, с. 399.

[8]. Желев, И. Цит. съч., с. 8.

[9]. Вж. повече у: Митев, Т. Възникване и същност на българския епископски въпрос в САЩ и Канада. – Във: Военноисторически сборник, LXII, 1993, № 2, с. 37-78.

[10]. Възнаграждения за свещениците в диаспора Българската държава изплаща до Пър­вата световна война. След това тяхната издръжка се поема изключително от църков­ните настоятелства, което в известна степен поставя свещениците в икономическа за­висимост.

[11]. Вж. повече за дейността на споменатите духовници и техните рапорти до Светия Синод у: Иванов, Г. Цит. съч., с. 36-37.

[12]. Mitev, Т. The Macedonian Patriotic Organization in the United States, Canada and Australia. [Електронен ресурс, към март 2012] http://www.niacedoniainfo.com/MacPatrOrg_6.htm.

[13]. За историята на организацията вж: Mitev, Т. Op. cit. [Електронен ресурс] http://www. macedoniainfo.com/MacPatrOrg_6.htm

[14]. Иванов, Г. Цит. съч., с. 40.

[15]. Mitev, Т. Op. cit. [Електронен ресурс] www.macedoniainfo.com/MacPatrOrg_6.htm.

[16]. Иванов, Г. Цит. съч., с. 40.

[17]. Mitev, Т. Op. cit. [Електронен ресурс] http://www.macedoniainfo.com/MacPatrOrg_6.htm.

[18]. Повече у: Генов, Г. Българската православна църква в Северна Америка и емиграция­та от Македония (1905-1995 г.). – В: Исторически архив, I, № 2, октомври 1997 – януари 1998, с. 17-32.

[19]. Методиев, М. Цит. съч., с. 402.

[20]. Архив на МВнР – ф. 10, оп. 14, а.е. 95, лист 3. Вж. още: Иванов, Г. Цит. съч., с. 40.

[21]. АМВнР – ф. 10, оп. 14, а.е 95, л. 3

[22]. Иванов, Г. Цит. съч., с. 47.

[23]. Mitev, Т. Op. cit. [Електронен ресурс] http://ww\unacedoniainfo.com/MacPatrOrg_6.htm.

[24]. Би могло да се отбележи обаче, че първите условия за бъдещ конфликт се създават още през 1926 г., когато между Българската църковна община в гр. Стилтън и местната организация на МПО възникват разногласия по въпроса кой да бъде ръководител на българската общност – Църковното настоятелство или Комитетът на МПО.

[25]. Методиев, М. Цит. съч., с. 403.

[26]. Повече у: Иванов, Г. Цит. съч., с. 43-44.

[27]. Иванов, Г. Цит. съч., Приложение II-6.

[28]. Вж. пак там, Приложение II-7.

[29]. Mitev, Т. Op. cit. [Електронен ресурс] http://www.macedoniainfo.com/NlacPatrOrg_6.htm.

[30]. Според някои справки на българското разузнаване (Архив на ПГУ, ДС, дело 3602/V в.) екзарх Стефан е дал разрешение на епископ Андрей да се върне в Америка – вж. Методи­ев, М. Цит. съч., с. 404 и приложенията към книгата. МПО отправя запитване до екзарх Стефан, дали Величкият епископ Андрей е изпратен с решение на Светия Синод. Екзархът отговаря положително на 13 февруари 1946 година.

[31]. Величкият епископ Андрей пристига в САЩ през месец юни 1945 година в пристанището на Ню-Йорк на борда на американски боен кораб – вж. Иванов, Г. Цит. съч., с. 40.

Изображения: авторът свещеник Божидар Димов и + Велички епископ Андрей (1886-1972). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-byH