Иво Янев

Когато преди години започнах да подготвям лекциите си по пастирско богословие и по дисциплината „Духовното ръководство в Православната църква“, у нас едва започваше да се говори за проблема на младостарчеството Постепенно обаче започна да се разбира истинската същност на този проблем, както и да се възстановява същинското значение на духовния отец в Православието, на неговото място в съвременната енория. Осъзнава се и опасността от появяващите се (за съжаление, все по-често) патологични отклонения, чужди на евангелската и на светоотеческата традиция. Цел на настоящата статия е именно да разкрие важността на пастирското служение в Православната църква, както и да представи патологични отклонения при някои свещенослужители, които със своята пагубна дейност – в пълен разрез с учението на Спасителя и Неговата Църква – показват признаци на псевдорелигиозност.

Младостарчеството е явление, което съществува през цялата история на Църквата, още от времето на апостолите и до наши дни. Неслучайно св. апостол Павел в своите така наречени пастирски послания и особено в Първо послание до Тимотей, когато говори какъв трябва да бъде епископът, казва: „Да не е новопокръстен, за да се не възгордее и падне в еднакво осъждане с дявола“ (3:6). За дяконите апостолът казва също: „И те трябва първом да бъдат изпитвани, та после, ако са безпорочни, да стават дякони“ (3:10). Апостолите предвидливо посочили опасността от това недостатъчно добре подготвени свещенослужители, с малка вяра и нищожен духовен и житейски опит, да поведат Христовото стадо[1]. По подобен начин няколко века по-късно св. Августин, епископ Ипонски (13 ноември 354-28 август 430 година), в писмото си до уважаваната от него Фелиция пише, че винаги е имало недостойни пастири, такива, които не изпълняват с вяра и благоговение поставеното им отговорно служение в Църквата, като увещава своята духовна дъщеря да остане вярна на Църквата въпреки тези недостойни свещенослужители[2].

Независимо от наличието на тези примери за съществуване на патологични отклонения в историята на Църквата, можем да твърдим, че през последните тридесет и повече години се наблюдава увеличаване на броя на типичните младостарци. Това са не само млади свещеници, но и такива на преклонна възраст, които въпреки опита си често се отклоняват от поставените им задължения, като започват да не ги изпълняват както трябва, и водят своите енориаши не към Христос и Църквата, а към себе си. Именно това са основните прояви на младостарчеството в съвременния свят.

За младостарчеството може да се даде следното определение: то е отрицателно явление, свързано с извършването на духовното ръководство в Църквата, тоест с воденето на душите на вярващите по пътя на покаянието и спасението. Духовният водител, съзнателно или не, започва да злоупотребява със своето свещеническо служение, присвоявайки си правото на пълна и безусловна власт върху душата и живота на своите енориаши. Тази власт се проявява като намеса в личния живот, влияние върху важни решения и определяне на житейския път на духовния син или дъщеря, подтикване към определени действия или към въздържане от такива. Властта на духовника се простира върху всеки аспект от живота на вярващия, като последният може само безропотно да се подчинява. С това духовникът напълно отнема свободната човешка воля на своето духовно чедо.

Преди години имах студентка мирянка в една от магистърските програми, която сподели, че тази програма не ѝ харесва, а иска да учи в друга. Когато я попитах защо тогава не се премести в другата, тя отговори ужасено: „Как, моят изповедник така ми благослови!“. Тя видя в проявата на своята лична воля нарушение на послушанието към духовния си отец. Често мирянинът, който не е дал монашеските обети за послушание, целомъдрие и нестяжание, се задължава да ги спазва, като му се налагат монашески режим на живот, пост, молитвено правило, които обикновено не се изпълняват дори в някои манастири у нас. Стига се и до други крайности – християнинът бива приучван да иска благословение за всичко: каква кола да си купи, какъв апартамент, дали да извърши дадена сделка в бизнеса си, какви акции да купи или да продаде, точно как да възпита децата си, какво образование да им даде. При всяка ситуация мирянинът тича при духовника си или му звъни по телефона.

Отново трябва да повторим, че голям проблем в съвременното духовно водителство е смесването на воденето на монаха или послушника от неговия духовен старец (тоест монашеския начин на живот) с ръководството на енориаша от страна на енорийския свещеник. Много често мирянинът, който живее в света, има тежка работа, грижи се за своето семейство и възпитава своите деца, като често трябва да съвместява тези нелеки грижи с почти монашеския начин на живот, налаган му от духовника. Обикновено такъв свещенослужител не се съобразява със службата и семейното положение на вярващия и затова понякога се случва семейства да се разделят заради прекалено аскетичния начин на живот на единия от съпрузите. Пример за такова отношение към духовно чадо дава митрополит Антоний Сурожски (1914-2003), чийто приятел се оплакал, че неговият духовен наставник му забранил да чете светска литература, а той бил професор по литература в местния университет[3].

Каква е причината за това? Причината е, че духовният отец не е научил своя пасом да знае кое е добро и кое е зло, как самостоятелно да постъпи и да реши във всяка отделна ситуация, забравил е да го научи, че има свободна човешка воля и че като християнин е длъжен да извършва сам своя свободен избор в живота. „Дресирал“ по този начин своя подопечен, духовникът получава пълен контрол над християнина, но пък същевременно се нагърбва и с огромното бреме да контролира всяко нещо в живота му и след това да носи духовна отговорност за тези действия.

Архимандрит Лазар (Абашидзе) в книгата си „Към Ангела на Лаодикийската църква“ дава много точна характеристика на изпаднал в съблазън пастир: „От незнание, от неразбиране на собственото си духовно равнище човек изпада в състояние на прелъстеност, на мечтателност. Той си въобразява несъществуващи добродетели; чувствените […] пориви на душата си той приема за положителни, духовни, богоугодни. Цялата душевна активност на такъв човек се съсредоточава в ума […] му – оттам и сприхавият, неспокойният, обърканият му начин на живот. И макар на пръв поглед цялата тази дейност привидно да е ориентирана към Бога, към Евангелието, в крайна сметка тя е напълно самочинна и самонадеяна. Бог, евангелските заповеди, уставите и правилата на църковен живот, обредите и богослуженията – при него всичко е само обвивка, само фон и привидност, а всъщност в центъра на цялата си дейност […] поставя себе си и своята воля[4]“.

Свещеник Владимир Соколов в своята книга „Младостарчеството и православната традиция“ е подредил причините за поява на младостарчеството сред съвременното свещенство[5] по следния начин:

– Първата е психологията на паството, която кара обикновения християнин да прехвърли всички отговорности както за духовния си живот, така и за материалния/светския изцяло върху духовника… Прекрасен пример за такава философия представя знаменитият писател и философ Ф. М. Достоевски в „Легендата за великия Инквизитор“ от романа „Братя Карамазови[6]“, където Инквизиторът представя философията на съвременния нему човек, който иска да се лиши от свобода, от свободна човешка воля, дадена му при Сътворението, и да се остави да бъде ръководен. Човекът иска да му се отнеме правото на лично решение при всеки един момент от живота му, защото свободата изисква постоянен избор и постоянен размисъл: кое е добро и кое е зло в живота му. За съжаление, и сегашният човек, особено този, който е живял в тоталитарно или в посттоталитарно общество, често не желае свободата и е готов на драго сърце да я преотстъпи на друг. И кой може да бъде най-добра „мишена“ в това отношение? Разбира се – духовникът.

– Втора причина е, че в съвременното християнско общество почти липсват истински старци, повечето вярващи и духовници познават образа на стареца от светоотеческите и монашеските писания, затова често се появява опасността те несъзнателно да прехвърлят този образ върху себе си, като това създава предпоставка да станат младостарци, псевдодуховни гурута, и по този начин изкривяват библейското и светоотеческото разбиране за тайнството Свещенство.

– Трета причина е неподготвеността на духовника, който трябва да има достатъчно опитна възраст и в живота, и в християнството; тук нека си припомним цитираните думи на св. апостол Павел за новопокръстения (1 Тимотей 3:6), както и каноните на Църквата, които определят минимална възраст на кандидата за духовен сан. Много важно е духовникът да бъде богослов в сърцето, в разума и в живота си. Да познава богословието на Църквата и да го прилага първо в своя живот, сетне чрез него да учи, възпитава, предпазва и лекува своите енориаши, така че те да прилагат това богословие в собствения си живот и така да се подготвят за небесния.

– Четвърта причина е личното недостойнство на духовника, липсата на призвание от Бога и користните подбуди за приемане на свещен сан, които оказват пагубно влияние върху него, а след това – и върху неговите пасоми. Липсата на призвание у духовника е прекрасно описана от Спасителя в притчата за Добрия пастир (Иоан 10:1-16).

– Пета причина е липсата на духовно ръководство за самия духовник. Някои духовници смятат, че изповедта и духовното ръководство е само за миряните, а те сякаш имат някаква извънредна сила, дадена им от благодатта на ръкоположението, и затова те не подлежат на греховното падение на човешката природа. Професор протоиерей Христо Димитров в своята студия „Душепастирство за душепастиря[7]“ обръща особено внимание на необходимостта от сериозна грижа за самия духовник.

Всички тези фактори, както и култът към личността на свещеника от страна на неговите енориаши, които го възвеличават и поставят на пиедестал, довеждат до сериозната  опасност да го превърнат в гуру или псевдодуховник. Митрополит Антоний Сурожски пише, че свещеникът, за да е достоен, трябва да внимава да има нормален, достоен и с нищо неизпъкващ външен вид, да притежава обширни познания, но никога да не се хвали и гордее с тях, да не ги показва, а само да ги използва в конкретна ситуация. Много е важно духовникът да не се възгордява от сана си, да съзнава, че това е отговорно служение, а не по-висша степен от другите в Църквата или обществото[8].

Често голямо изкушение за някои духовници става силата „да връзват и развързват“ греховете на своите събратя и сестри от енорията. Случва се някои от тях да започнат да мислят, че им е предадена някаква свръхестествена благодат, която им дава свръхестествена сила и знание да разбират всичко и особено в духовния живот, да решават всякакви проблеми и да дават съвети и отговори на всякакви въпроси. Това е една от най-пагубните характерни черти на младостарците. Техните енориаши са длъжни да се подчиняват във всичко и това се обосновава с послушанието към духовника. Тук отново се появява това смесване на монашеското послушание с уважението и вярата в авторитета и опитността на духовника, които трябва да проявява енориашът.

Разбира се, послушанието в Православието има много важно значение, особено за духовния живот на християнина. Основните принципи на послушанието са великолепно описани от отците на Църквата и особено от аскетите. Въпреки това има опасност послушанието да се превърне в духовна тирания, психофизически тормоз от страна на духовника към енориаша му. Архимандрит Рафаил (Карелин) отбелязва, че „в наше време е възникнало мнението, че е необходимо изцяло да отдадем своята воля на избрания свещенослужител. Послушанието и отдаването на волята не са едно и също. Хората слушат родителите, […] слушат наставниците, но не им отдават своята воля, тоест главното свойство на своето богоподобие – свободата на избор. За да отдаде своята воля, човек трябва да иска да стане такъв, какъвто е неговият наставник, а за съжаление, някои свещенослужители изискват от своите енориаши безусловно послушание и от наставници се превръщат в малки диктатори в своята енория[9]“.

Митрополит Антоний пише, че послушанието се състои не в раболепното изпълняване на заповедите на свещеника, дори ако те се дават във формата на съвети. Обикновено говорим за послушанието като за подчиняване, като за поставяне под нечия власт, а много често и като за поробване от духовника или от този, когото сме нарекли – съвсем напразно и във вреда не само на самите себе си, но и на свещеника – духовен отец или свой старец[10]. Послушание, изтъква той, идва от думата „слушане“ и целта на послушанието е да научиш човека да се откъсне от собствените си мисли, от собственото отношение към нещата и да се вслушва в това, което му говори другият човек. И ние трябва да се научим, когато говори някой, особено нашият духовен отец, да се вслушваме в неговите думи и чрез неговите думи, чрез звука на гласа му, чрез цялата му личност да възприемаме онзи духовен опит, от който се раждат думите[11].

Има и друга крайност: прекаленият либерализъм в послушанието, когато вместо авторитет, учител на вярващия по пътя на спасението, духовникът е равен, близък приятел, с когото споделяме, без да очакваме съвети и ръководство за нашия живот. И двете крайности са противни на светоточеското учение на Църквата; както се казва, Православието е златната среда.

Когато говорим за златната среда на послушанието и на свободната човешка воля у християнина, трябва да си припомняме думите на св. апостол Павел: „Братя, не бивайте деца по ум: бъдете младенци за злото, а по ум бъдете пълнолетни“ (1 Коринтяни 14:20). Тоест всеки вярващ трябва да намери онази тънка златна среда между проявяване на послушание към духовния отец, изповедника, защото той е по-опитен, по-образован в истините на Православието и затова е наш пътеводител към Христос, и волята на своята свободна християнска личност. Кога тази тънка граница бива прекрачвана? Когато забравим тези думи на св. апостол Павел и предадем на енорийския си свещеник или монаха от близък манастир пълни безапелационни права върху своя духовен, материален и семеен живот.

Богословът Костас Нусис въз основа на изследване на аскетическите писания казва, че Бог почива в послушността, която е показател за практичната любов и себепринизяване пред лицето на другия, но и пред всеки брат. Тази послушност не се възприема като нещо магично, нито смее да прерасне в натрапчив кошмар и невроза. Както казва преподобни Порфирий Кавсокаливит, послушанието трябва да бъде сърдечно и радостно. Само тогава то ще даде плод в Христос и води до светост и изцеление, докато в останалите случаи то се превръща в мъчение и довежда до психосоматични болести, както и всяко друго духовно упражнение за Бога, когато не протича при правилни светодуховни предпоставки[12].

Нека да видим какъв е образът на истинския духовен старец в Православната църква. Митрополит професор Калистос (Уеър) казва, че „духовният отец или старецът е по същността си харизматична или пророческа фигура, упълномощена за своето дело с непосредствено действие на Светия Дух. Старецът не е посветен за такъв от човешка ръка, а от Божията ръка. Той е израз на Църквата повече като случка или събитие, отколкото на Църквата като институция[13]“.

Когато разгледаме светоотеческите и аскетическите писания по въпроса, ще видим, че три благодатни дара характеризират по-специално духовния старец. Първият от тези дарове е проницателносттаипрозорливостта (διάκρισις) – способността интуитивно да схващат тайните на чуждото сърце, да разбират скритите дълбини, за които дори и другият сам не знае. Духовният отец прониква под онези традиционни жестове и пози, зад които ние прикриваме от останалите, а и от самите себе си своята истинска индивидуалност, той прозира отвъд всички тези злободневности и се заема с неповторимата личност, която е сътворена по Божи образ и подобие[14].

Успоредно с този дар на прозорливостта върви и способността да се говори с власт, но не светска, а духовна. Преди още някой да е застанал пред стареца, той вече знае какво е онова, което отсрещният човек иска да чуе. Старецът използва малко думи, а понякога и никакви, но чрез тях или чрез своето мълчание той е способен да промени изцяло начина на мислене и посоката на човешкия живот. Повечето философи, учители и проповедници говорят твърде много, докато старецът се отличава с пестеливостта на своя език[15]. Нека си припомним за десетките случаи, когато вярващите са се връщали от среща с такъв старец изцяло променени и разтърсени от тяхната прозорливост, власт, авторитет и любов.

Дарът на прозорливостта, който духовният отец притежава, бива изразяван чрез практиката, известна като откриване на помислите (λογισμοί). В ранното монашество младият монах или послушник посещава всекидневно своя старец и излага пред него всички помисли, които са се появили у него през време на деня. Тайнството Изповед, или, както я нарича отец Христо Димитров, Сакраменталната изповед, е ретроспективна – тоест тя се отнася до извършени в предишни дни, месеци и години грехове. Откриването на помислите е душепредпазно, профилактично, защото разкрива нашите помисли, преди да са довели до греха, и по този начин ги обезсилва. Целта на откриването на помислите не е юридическа – да ни освободи от нашата вина, както смятат много съвременни привърженици на схоластичното богословие, а е себепознанието – всеки да може да види себе си такъв, какъвто в действителност е[16].

Вторият дар на духовния старец е абсолютната способност да обича другите и да превръща в свои техните страдания. За египетския авва Пимен е писано в аскетичната литература: „В него имаше любов и мнозина отиваха при него…“. Любовта е фактор от първа необходимост при всяко духовно водителство. Проницателността в тайните на човешките сърца, ако е лишена от състрадателна любов, няма да бъде съзидателна, а напротив – би била разрушителна[17].

Любовта към другите включва в себе си още и страданието заедно с другия, и то в буквалния смисъл на думата „състрадание“: „Понасяйте един другиму теготите и така изпълнете закона Христов“ (Галатяни 6:2). Духовният старец е човекът, който носи чуждата тежест. Достоевски в Братя Карамазови пише: „Старецът е този, който взима душата ви и волята ви в своята душа и в своята воля[18]“. За него не е достатъчно само да даде съвет. От него се изисква още и да вземе душата на духовното си дете в собствената си душа и живота му в своя живот, през цялото си земно съществуване да държи душата на човека в собствените си ръце, за да я опази и подготви за живота след смъртта. Митрополит Антоний разказва как когато бил млад мирянин в Париж по време на Втората световна война, нацистите арестували техния свещеник и трябвало да се изповядва на друг духовник, който страдал от греха на алкохолизма, но когато трябвало да служи, спирал да пие. По време на изповедта духовникът плакал заедно с изповядвания за неговите грехове, така че това направило огромно впечатление на младия човек и то останало през целия му живот, когато се изповядвал или сам изповядвал други.

Старчеството е православна аскетическа практика, която се заключава в духовно ръководство на млад монах или послушник от страна на по-опитен подвижник. При това под аскетическа практика тук се имат предвид точно определени видове духовно дèлание (праксис), водещи християнина към единение с Бога. Сред християнските аскетически практики могат да се посочат молитвата (частна – в килията или дома, и богослужебна – в храма), духовното обгрижване (старчеството – духовното ръководство), молитвеното четене на Свещеното Писание и на съчиненията на светите отци, външните подвизи (като пост, бдение, поклони и други). За преданието на Църквата обаче не е характерно никакво абсолютизиране на която и да било от тези практики, които се възприемат само като оръжия в духовната борба и като средства за достигане до крайната цел на тази борба – спасението[19].

Макар и доста по-малко на брой в преданието на Църквата намираме и енорийски свещеници с дарба на старчество. Такива са св. Иоан Кронщадски, св. Алексей Мечьов, свещеник Георгий Коссов[20] и други. От живота на тези духовници обаче струи неземната красота на Божията благодат, водителството към Христос и полагане на душата си за паството. Това показва че духовното водителство има особено голямо значение и за миряните, със съответните разлики – живот в света, семейни и служебни задължения и други, а също че старчеството не е запазена територия само за монашеството.

Младостарчеството, от своя страна, е типичен пример за псевдорелигиозност в Православието. При него, както видяхме, центърът на спасението, Христос, е подменен с друг център – младостарец. Всичко – богослужението, постът, молитвата, проповедта и духовното ръководство – бива използвано за целите на псевдорелигиозното и младостарческо ръководство. Заради това такива младостарци, или „псевдодуховни старци“, се опитват да се противопоставят дори на авторитета на църковната иерархия, която, виждайки отрицателното въздействие на това ръководство, се опитва да вразуми духовника и да го върне в правия път. От друга страна, правилото в бизнеса „търсенето определя предлагането” с пълна сила се проявява и в духовния живот.

Самозабравилият се и живеещ в духовен блян на православното старчество мирянин търси „старец“, „аскет“, „чудотворец“[21], и неопитният духовник, чувствайки се длъжен да удовлетвори търсенията на енориашите си, изведнъж се появява в ролята на така търсената чудотворна и описвана в аскетическите творения личност на старец. Затова е много важно, търсейки духовен водител, да се оглеждаме не за велики аскети, прозорливци и чудотворци, а за добри пастири, които чрез личния си духовен опит са утвърдени в преданието на онзи начин на живот, който препоръчват светите отци и аскетите в Църквата. Ако пък някой от тях се окаже старец – слава Богу! Старецът Лъв Оптински казва: „Ако някой искрено и от цялата си душа търси спасение, него и Бог ще приведе към истинския наставник… Не се вълнувайте – своят винаги ще намери своя[22]“.

_________________________________________

*Публикувано в Защитата на вярата, предизвикателства и проблеми днес. Сборник с доклади от международна конференция. Издава Софийска света митрополия, София, 2022 година, с. 115-126. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Вж. Йосиф, Варненски и Преславски митрополит, прот. Васил Николов. Поглед върху пастирските проблеми в посланията на св. ап. Павел до Тимотей и Тит. София, 1966, с. 16-17; за западната традиция на тълкуванието на този текст вж. Mounce, William. Pastoral Epistles. – In: Word Biblical Commentary, 46, Nashville, 2000, p. 180-202.

[2]. Вж. Св. Аврелий Августин. Писмо 208. – В: „Избрани писма до жени“. София, 2012, с. 65–66.

[3]. Срв. Антоний, митрополит Сурожский. Берегитесь, братья мои, священники. – В: „Церковь и время“, № 2 (9), 1999, с. 73.

[4]. Лазарь, архим. Ангелу Лаодикийской церкви. Москва, 1998, с. 35-36.

[5]. Вж. Соколов, свещ. Владимир. Младостарчеството и православната традиция. София, 2006, с. 25-29.

[6]. Достоевски, Фьодор. Братя Карамазови. Събрани съчинения в 12 тома. Т. IX, София, 1984, с. 310-331.

[7]. Димитров, протоиерей Христо. Душепастирство за душепастиря. – В: „Годишник на духовната академия“, т. III (1953-1954). София, 1954.

[8]. Срв. Антоний, митрополит Сурожский. Цит. съч., с. 63-65.

[9]. Рафаил, архимандрит (Карелин). О послушании монахов и мирян. // <http://karelin-r.ru/asketm/138/1.html&gt;

[10]. Срв. Антоний (Блюм), Митрополит Сурожский. Духовность и духовничество. Доклад на Международна конференция, посветена на 1000-годишнината от Кръщението на Русия, Москва, 18 май 1987 г. // <http://pravoslavie.ru/54286.html&gt; (05.2019 г.)

[11].Срв. Антоний (Блюм), митрополит Сурожский. Цит. съч., с. 69-70.

[12]. Срв. Нусис, Костас. За болното отношение към старците и магическата духовност. // <https://zadrugata.com/2015/09/16/за-болното-отношение-към-старците-и-ма&gt; (07.2019 г.) и в оригинал: <https://www.pemptousia.gr/2014/03/arrostimenos-gerontismos-ke-magiki&gt;.

[13]. Kallistos (Ware), metr. of Diokleia. The Spiritual Father in Orthodox Christianity. – In: Cross Currents, 24, 2-3, 1974, p. 297.

[14]. Ibid., p. 301.

[15]. Ibid.

[16]. Ibid., а също и Job, archimandrite (Getcha). Confession and Spiritual Direction in the Orthodox Church. Paris. 2012 (на български: Йов, архим. Геча. Изповедта и духовното ръководство в Православата църква: съвременни въпроси пред една много древна практика. В: „Християнство и култура“, кн. 1 (138)/2019, с. 62-83).

[17]. Kallistos (Ware), metr. of Diokleia. Op. cit., p. 302.

[18]. Достоевски, Фьодор. Цит. съч., с. 289.

[19]. Срв. Сидоров, А. Древнехристианский аскетизм и зарождение монашества. Москва, 1998; както и Сидоров, А. Священное Писание в египетском монашестве IV в. (На материале греческой версии творений святого Аммона). – В: Традиции и наследие Христианского Востока. Москва, 1996, с. 349-358.

[20]. Патерик новоканонизированных святых. Священноисповедник Георгий (Коссов). – В: Альфа и Омега, 33/2002, с. 138-146.

[21]. Митрополит Антоний Сурожски нарича това явление „геронтофилия“ (от гръцки γέρων, γέροντος – старец), правейки аналогия с едноименното психично заболяване, а изследователят на старчеството Костас Нусис го нарича „геронтолатрия“.

[22]. Преподобни Лев Оптинский. Наставления. // Преподобные Старцы Оптинские. Жития и наставления. Свято-Введенская Оптина пустынь, 2002, с. 52.

Изображения: авторът Иво Янев. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-buR