Свещеник Стоян Чиликов

Библейски аспекти на свидетелството за вярата

Цялата библейска история на Църквата ни прави свидетели на изповядването на вярата и живота според нея. В Стария Завет харизматични личности като пророците, царете, съдиите изповядват вярата в единия Бог и въпреки множеството изпитания водят народа Божи към познаване на Бога. Основните трудности на избрания народ в Стария Завет са свързани преди всичко с опазването на вярата поради влиянието на религиите на съседните народи. Св. пророк Илия плаче, че не са останали пророци Господни и няма кой да изповядва вярата в единия Бог[1]. Св. пророк Моисей, който превежда израилския народ през множество препятствия и го извежда от Египет, пламва в свещен гняв поради богоотстъпничеството на народа и преклонението пред златния телец и чупи скрижалите на завета, дадени му от Бог на планината[2].  Св. пророк Даниил и тримата отроци отказват да се поклонят на истукана и да не се молят на Бога, поради което Даниил е хвърлен в ямата с лъвове[3], а тримата отроци в горящата огнена пещ[4]. Всички тези свещени мъже изповядват вярата в единия Бог и заради нея са готови да умрат. Както става с последния от пророците на Стария Завет – св. Иоан Кръстител, главата му е отсечена заради отстояването на истините на вярата[5].

В Новия Завет пример за вярата е преди всичко Въплътилото се Слово. Господ Иисус Христос учи на вярата, възпитава във вярата, изгражда вярата у дванайсетте апостоли, у седемдесетте апостоли и у народа, с който общува. Целият живот, смърт, възкресение и възнесение на Господ Иисус Христос са основни събития от Божия промисъл за спасението на човека и света. След Възкресението и Възнесението на Христос и основаването на Църквата ранните християнски общности изповядват вярата във възкръсналия Христос. Св. апостол Павел не само защитава вярата – той благовествува и изповядва вярата, защото е видял възкръсналия Христос. Същото се отнася и за св. апостол Петър, св. апостол Иоан Богослов и останалите апостоли. В Новия Завет може да се говори по-скоро за изповядване на вярата и живот във възкръсналия Христос, което е най-доброто свидетелство за присъствието на Бога у верните. Ранната Църква през първите три века е Църква на мъчениците, които изповядват и прославят Христос със смъртта си. Заедно с това в Новия Завет има немалко текстове, които са във връзка със защитата на вярата от ранните ереси и нехристиянския начин на живот.

Заедно със свидетелството на вярата през този период се появява богословието на апологетите – църковни писатели от II-ри и III-ти век, които с живота и съчиненията си защитават учението и истините на християнската вяра. Богословието на апологетите има две главни цели: от една страна, да защити християнската вероизповед и да предпази християните от безкрайните мъчения и убийства, на които са подложени, а от друга, да обясни на римската власт и на невярващия народ какво представлява християнството, защото то е непознато за тогавашния римски свят. Съчиненията на християнските апологети свидетелстват, че през този период Църквата не само свидетелства за вярата, но и защитава вярата.

След Медиоланския едикт на св. Константин Велики (313 година) и последвалия мир за Църквата, в нейния живот започва нов етап, който е съпроводен от две важни явления: на първо място са ересите, които Църквата оборва, за да съхрани чистотата на учението; на второ място е появата на монашеско-аскетичното движение като резултат от започналата секуларизация на Църквата. Константиновият мир донася възможност Църквата да се обърне към себе си и да може извън периода на гоненията да се развива във всяко едно отношение: верово – с изкристализирането на догмите, евангелски – с възможността да се християнизира населението в цялата икумена (в цялата империя) и да се положи началото на нова епоха, нова цивилизация с нова култура въз основата на християнския мироглед.

Заедно с това Църквата трябва да съжителства с държавата, в резултат на което през вековете се появява изпадането в една от двете крайности: цезаропапизъм на Изток и папоцезаризъм на Запад. Симфонията между Църква и държава, за която радее св. Юстиниан Велики и която се опитва да узакони още със своята пета новела, реално е неизпълнима в по-голямата част от съществуването на Църквата. По-скоро зависимостта на Църквата от държавата я институционализира и постепенно процесът на секуларизация става все по-силен, като с вековете се превръща в не по-малка опасност за Църквата от ересите. Изопачаването на християнските истини на вярата и сгрешените верови учения отделят части от църковното тяло, но секуларизацията обхваща самото църковно тяло – клир и миряни. Сама по себе си симфонията между Църква и държава е напълно възможна, но трудно изпълнима. От една страна, християните са изправени пред опасността да се изолират от останалите в империята, а от друга – да се промени начинът им на живот, за което предупреждава св. апостол Павел, като казва, че „малко квас заквася цялото тесто[6]“. Затова в периода на гоненията на Църквата Тертулиан предпазва от каквото и да е влияние на езичеството върху християнството, като пише: „Какво общо има наистина между Атина и Иерусалим? Какво съгласие има между Академията и Църквата, между еретици и християни? Нашето учение е възникнало от „двора на Соломон“, който е учил, че Бог трябва да се търси със сърдечна простота“ (Премъдрост Соломонова 1:1)[7].

Секуларизация на Църквата

Секуларизмът се разбира по два начина. На първо място това е учение, което възниква на Запад като реакция на папоцезаризма. То лансира идеята за независимо от религията управление на държавата – институционално, политически, икономически. За пръв път го употребява известният със своите атеистични убеждения англичанин Джордж Джейкъб Холиоук (1817-1852) в началото на XIX-ти век. Второто значение на секуларизма не е като отделяне, а като проникване на духа на този свят в духа на Църквата, в нейния начин на живот, в цялото нейно многообразие, в нейните функции. Христос казва на Своите ученици, че са мразени именно защото не са от този свят, който лежи в зло: „Да бяхте от света, светът щеше да люби своето; а понеже не сте от света, но аз ви избрах от света, затова светът ви мрази[8]“. Затова ранната Църква, преди официализирането на християнството и последвалите зависимости от държавата, живее в света като „не от този свят“. В Посланието до Диогнет църковният автор определя така християните: „обитавайки градове – и елински, и варварски, както на всеки се е случило, и следвайки местните нрави на обичане и поведение също и в останалия живот, те показват по чуден и наистина странен начин състоянието на своята държава (небесното отечество – б. а.) […] В плът се намират, но не по плът живеят. По земята ходят, но са граждани на небесата. Подчиняват се на определени закони, но в личния си живот побеждават законите[9]“. Така древните християни са прилагали на дело думите на Господ Иисус Христос: „отдайте кесаревото кесарю и Божието Богу“[10].

В историята на Църквата секуларизацията е повлияла и влияе върху начина на живот на християните: клира и народа, богослужението, културата, изкуството, богословието, традицията на Църквата. Тук по-подробно ще се спра само върху двете най-уязвими жертви на секуларизацията: богословието, което трябва да възпитава в Христос, и секуларизиращият се етос на православните християни.

Секуларизацията на богословието

Поставям секуларизацията на богословието на първо място не по значимост, а по специфика. Академичното богословие трябва да бъде наследник на богословието на отците и негов продължител, затова очакванията към него са големи. В богословските факултети и академии се възпитават и образоват бъдещите кадри на Църквата и когато богословието се секуларизира, то впоследствие се проявява и върху тези, които преподават и учат там. Влиянието на схоластичното богословие върху православното богословие е не върху съдържанието, а преди всичко върху метода и начина на богословстване. Богословието се превръща в интелектуално и рационално говорене, а не в слово за Бога. Не че логиката и рационалният метод трябва напълно да се изключат или пренебрегнат, но те не са приложими, когато става дума за богословието като богопознание, когато идва реч за божествените предмети, което е същността на богословието. Не е достатъчно само възвръщането към светоотеческите съчинения. Нужен ни е опитът на отците, който е въз основа на вярата. Богословието без живот в Бога става рационално, лишено от живата връзка с Бога. От IV-ти век насам Църквата образова своите членове чрез огласителни и тайноводствени беседи, които са били за огласяваните във вярата. Но заедно с това е била и литургийната катехеза – участието на огласяваните в богослужението, участието на верните в целия литургичен живот на Църквата. А богословие, което няма опит в Бога на базата на богообщението, литургичния живот и аскетичната традиция на Църквата, има опасност да се превърне в предаване на интелектуално познание за вярата с помощта на рационални средства. То може само да ни доведе до гордостта от знание (теоретично), но не и до богопознание. В този смисъл говори св. апостол Павел, че знанието възгордява. Това може да доведе или до възприемане на „свои“ идеи, които са чужди на православната вероизповед, или до промяна на начина на живот. В първия случай дори е възможно приемането не само на свои идеи и възгледи, но и цялостна промяна на същността на Църквата и на нейното учение. Пример за това е политическото богословие на Аристотел Папаниколау[11]  (от Университета „Фордъм“, Ню-Йорк) и Панделис Калайдзидис[12] (от Академията за богословски изследвания във Волос)[13].

Секуларизацията и православният етос

Секуларизацията е проблем, опасност, защото променя християнския живот и духовност с полухристиянски – православният християнски етос се превръща от теоцентричен в антропоцентричен. При сътворението човекът е създаден, за да общува с Бога, а след прародителския грях поставя в центъра на живота си Аз-а, тоест самолюбието и страстите са онова, което го ръководи. Дори в рая Адам избира да се насочи към Аз-а, а не към послушанието на Бога въпреки общуването с Него лице в лице. В годините след Медиоланския едикт на император Константин Велики Римската империя се християнизира, но в Църквата влизат и езичници, които не искат да оставят напълно своите предишни вярвания, убеждения и начин на живот, в основата на който са страстите. Затова през следващите векове Църквата е разтърсвана от множество ереси и разяждана от начина на живот на християни, които са такива проформа. От една страна, Църквата е свята, защото е свят Нейният глава, тя е богочовешки организъм и всички Христови членове се осветяваме, като участваме в живота на Църквата, където общуваме пряко с Христос. В резултат са светостта и плодовете на Светия Дух върху вярващите, християнските добродетели, чрез които се изразява животът на вярващите в Христос. Заедно с това обаче и в древността, и днес под влияние на страстите си, в основата на които е самолюбието, много от християните водят двойствен начин на живот – и с Бога, и съобразявайки се с духа на този свят. Посланията на апостолите Павел, Петър и Иоан, както и четирите Евангелия, съдържат в себе си указания какъв трябва да бъде животът на християните и че той е различен от живота на тези, които не вярват в Христос.

Секуларизацията пропива у членовете на Църквата – и клир, и миряни, без разлика. В основата на това явление за всеки един от членовете на Църквата е самолюбието и борбата с него и проявилите се страсти. Христос лекува страстите. Секуларизацията свидетелства за тяхното наличие у нас и за отдалечаването ни от Бога. В същността си секуларизацията не би съществувала в такива големи размери, ако християните се противопоставяха искрено и в пълнота на страстите. Затова някои канони се появяват още в ранните години на Църквата, за да регулират нейния живот; затова се появява и монашеството – като пълно отричане от греха и страстите у човека и борба за живот в Христос. Това всъщност са обетите на всички кръстени християни. С навлизането на маси от езичниците през IV-V век в Църквата се чувства тяхното влияние, защото заедно с това, че носят стария си начин на живот, някои влизат в Църквата користолюбно, заради кариерното си израстване.

Християнството при император Теодосий Велики (380-395) е вече официална религия на империята, но дори от по-рано за важни държавни длъжности и отговорни позиции се насърчават и толерират християните в императорския двор. Същото се случва и с християнския клир: св. Иоан Златоуст се оплаква, че в Църквата е започнал процесът на секуларизацията на духовенството – да се става свещенослужител заради кариерно израстване и лесен начин на живот. Той директно го нарича службогонство[14]. От същия период е случилото се със св. Григорий Богослов на Втория вселенски събор, на който той е отстранен от събратята си епископи поради интрига за престола на Константинопол. Затова е лесно разбираема болката и горчилката, с която говори св. Григорий Богослов за събранието на епископите.

Начинът на живот на св. Иоан Златоуст коренно се различавал от този на неговия предшественик Нектарий, който обичал лукса, удобствата, събитията и тържествата в императорския двор. Това не са думи на упрек към Нектарий, а по-скоро пример за секуларизацията на Църквата в нейния клир. Много от разколите и ересите са въз основа на секуларизация на Църквата и нейното възприемане и превръщане в инструмент за власт, влияние и материални придобивки. Този процес е започнал да се проявява през IV-ти век, но с развитието на Църквата той се задълбочава. На Запад достига дотам, че Църквата се превръща и в държава, макар Христос ясно да казва: „Моето царство не е от този свят[15]“. 

Днес често начинът на живот на вярващите в Христос не може да се различи от този на невярващите. В древната Църква християните са ставали такива преди всичко заради примера на вярващите в Христос, заради начина им на живот: „Вижте ги как се обичат“, са говорили езичниците за християните според свидетелството на Тертулиан[16].  Днес процесът на секуларизацията, естествено, е много по-силен и по-тежко уязвява и ранява тялото на Църквата, защото е по-дълъг във времето и затова е по-дълбок в разяждането на частите ѝ. Това не означава, че християните трябва да се капсулираме. Освен че сме вярващи в Христос, ние сме същевременно и граждани на обществото, и членове на Църквата. И като такива имаме свободата да определяме как да живеем: да допускаме или не негативното влияние на света върху членовете на Църквата Христова. Начинът ни на живот се определя от принадлежността ни към Църквата. Той е, който може да я характеризира като жив организъм, чийто членове се освещават в общуването си с Бога, или който подчертава институционалността на Църквата, която все повече се бюрократизира и използва лостовете на властта по начин, не по-различен от държавната власт.

Начинът ни на живот показва какви сме като християни независимо от позицията, която заемаме. Когато той се променя, променя се и основният критерий на вярата – богослужението и тайнствата, тъй като тайнствата са свързани с аскетиката и начина на живот на православните християни. Ако богослужението е неразбираемо, се слагат микрофони и високоговорители, които сами по себе си не са нещо лошо, но проблемът е в неразбирането на същността на текстовете, а не в силата на звука на думите. Тайнствата са непонятни, а се акцентира на тяхната външна украса. Секуларизирана църква е възможно да роди и секуларизирана духовност, с която по-скоро имитираме духовен живот.

Църквата и в своето историческо начало е съумяла, а и сега, надявам се, ще съумее, въпреки този разложителен процес, да преодолее влиянието на духа на този свят в своя живот. Имаме примера на отците на Първия вселенски събор, които (въпреки участието на някои от тях в интригата за власт) прославяме в отделен празник като просияли светци. Защото значение за Църквата има защитата на вярата, за да се съхрани пълнотата на църковния организъм. Църквата не може и не трябва да се изолира и капсулира от случващите се в света процеси, които така или иначе оказват влияние върху живота ѝ. Както казва иеромонах Серафим Роуз: „Прекалено възвишеното и витаещо из облаците оранжерийно Православие е неспособно да ни помогне във всекидневния живот, а още по-малко то може да помогне за спасението на хората около нас“[17]. 

Животът на християните в обществото е свидетелство за това вярваме или не в Бога, как вярваме, защо вярваме; свидетелство за разпънатия и Възкръснал Христос, Който живее в нас. Така е било с ранната Църква. Доколко ние ще живеем вярата си, зависи от нас.

Библиография:

Аспрулис, Н. Теология на политиката и съвременното християнско свидетелство. Електронен ресурс към 10.08.2019: <http://svobodazavseki.com/broi-44/427-pnevmatologiya-i-politika-savremennoto-im-razbirane-ot-iztochnoto-pravoslavno-bogoslovie.html&gt;.

Послание до Диогнет. – В: „Светоотеческо наследство. Изборник“. Изд. „Омофор“, С., 2001.

Роуз, С. Православният светоглед. Лекция на иеромонах Серафим Роуз (1934-1982), произнесена през август 1982 година в манастира „Св. Герман“, Платина, Калифорния. Електронен ресурс към 10.08.2019:  <http://www.pravoslavieto.com/history/20/1934_Seraphim_Rose/svetogled.htm#gen3&gt;.

Тертулиан. Апология на християнството. Превод: Стела Панайотова. София, 1991.

Тертулиан. Опровержение на еретиците, VII. – В: Schaff, Philip. Ante-Nicene Fathers. Vol. III, Latin Christianity: Its Founder, Tertullian, 2007.

Kalaitzidis, P. Orthodoxy and Political Theology, Doxa and Praxis, WCC Publications, Geneva, 2012.

Papanikolaou, А. The Mystical as Political. Democracy and non Radical Orthodoxy, Indiana, 2012.

S. Joannеs Chrysostomus. In Acta Apostolorum 3, 5. PG 60, 40.

___________________________________

*Публикувано в Защитата на вярата, предизвикателства и проблеми днес. Сборник с доклади от международна конференция. Издава Софийска света митрополия, София, 2022 година, с. 98-106. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. „Пламнах от ревност за Господа, Бога Саваота, защото Израилевите синове оставиха Твоя завет, разрушиха Твоите жертвеници и с меч убиха Твоите пророци; само аз останах, но и моята душа търсят да вземат“ (3 Царства 19:10).

[2]. Изход 14 и 32 глава.

[3]. Даниил 3:7-16.

[4]. Даниил 3:22-51.

[5]. Матей 14:10.

[6]. Галатяни 5:9; 1 Коринтяни 5:6-7.

[7]. Тертулиан. Опровержение на еретиците, VII – В: Schaff, Philip. Ante-Nicene Fathers. Vol. III, Latin Christianity: Its Founder, Tertullian, 2007.

[8]. Иоан 15:19.

[9]. Послание до Диогнет. – В: „Светоотеческо наследство. Изборник“. Изд. „Омофор“, С., 2001, с. 110.

[10]. Марк 12:17.

[11]. Papanikolaou, А. The Mystical as Political. Democracy and non Radical Orthodoxy. Indiana, 2012.

[12]. Kalaitzidis, P. Orthodoxy and Political theology. Doxa and Praxis. WCC Publications. Geneva, 2012.

[13]. Изказвам благодарност на свещеник Стоян Бербатов, който насочи вниманието ми относно възгледите на двамата православни богослови. Вж. още Аспрулис, Н. Теология на политиката и съвременното християнско свидетелство, <http://svobodazavseki.com/broi-44/427-pnevmatologiya-i-politika-savremennoto-im-razbirane-ot-iztochnoto-pravoslavno-bogoslovie.html&gt;.

[14]. S. Joannis Chrysostomi. In Acta Apostolorum 3, 5. PG 60, 40.

[15]. Иоан 18:36.

[16]. Тертулиан привежда свидетелството на езичници за християните, като ги съпоставя с живота, начина на мислене и нравите на езичниците: „Но в нечии очи тази активно проявяваща се любов ни жигосва с позорно клеймо. „Виж, казват, как се обичат помежду си“ (понеже те самите се мразят помежду си) и „как са готови да умрат един за друг“ (понеже те самите са готови да се убиват един друг)“. Тертулиан. Апологетия на християнството, XXXIX, 7. Превод: Ст. Панайотова. София, 1991. // Tertulliani. Apologeticus XXXIX, 7 PL 1, 471.

[17]. Роуз, Серафим. Православният светоглед. Лекция на иеромонах Серафим Роуз (1934-1982), произнесена през август 1982 година в манастира „Св. Герман“, Платина, Калифорния.  <http://www.pravoslavieto.com/history/20/1934_Seraphim_Rose/svetogled.htm#gen3&gt;

Изображения: авторът свещеник Стоян Чиликов. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-btm