Идеята за прераждането като проблем за духовния живот на младежите*

Публикувано на 24.02.202308.03.2023 от Dragan Bachev

Виктория Трайкова

Увод

Идеята за прераждането е привлекателна за съвременния млад човек в България. Нейните привидно лесни за разбиране постановки и обещания за следващ по-добър живот успяват да се прокрадват незабележимо в ежедневието ни и неусетно се намираме поставени между избора дали да вникнем в дълбокото на нашата истинска религия – православното християнство, или да последваме нещо чуждо, но лесно за схващане. Следващите редове са опит за открехване на макар и малък прозорец върху всъщност не толкова елементарния принцип на източната концепция на прераждането, с ясната представа, че тази материя е необятна и трудно можем да се вместим в няколко страници. Въпреки това: „Конкретно, като се хвърли повече светлина върху религията, […] ще може да се установи идейното ѝ съкровище, ценностното ѝ съдържание и моралното ѝ въздействие“[1].

***

Източните религии са екзотични за младия човек днес. Въпреки обширната космогония на всяка от тях, съпроводена от политеистичност и пантеони, които трудно могат да бъдат запомнени, множество слоеве философски противоречивости и прочие, на пръв поглед това, което се предлага от тях, е лесно решаване на проблемите от битов характер. Това, от своя страна, е, най-общо казано, всичко, от което човек се нуждае – намиране на лесни решения и обещание за многобройни прераждания, в някое от които животът да има други, по-красиви цветове. Духовният трепет на надеждата в сърцето, че може би нещо ще бъде по-различно и ние ще бъдем по-успешни хора, ако прескочим в следващ живот, често се обърква със заложения стремеж в природата ни към Бог и към надграждане на духовните ни сили. Но тази надежда за бъдеще, проектирана от идеи като тази за прераждането, е фалшива и неясна. Младият човек има необходимост да чуе какво уплътнява думата „прераждане[2]“. Обясняването и обръщането на вниманието към скрития смисъл[3] може дори да доведе до спасение на душата, посочвайки обективно правия път на човека, търсещ истината и надяващ се на бъдещ живот.

Неотдаването на значение на това коя религия ще помогне за избавяне от житейските проблеми, е самò по себе си проблем, който се задълбочава с все по-нарастваща мощ в нашето общество. Тенденцията да се преследва „чуждото“ и то да се поставя като много по-възвишено от това, в което трябва да вярваме като християни, е тревожна и заслужава по-сериозно разглеждане. Тук дори не стои като главна цел това дали ще се последва отдадено конкретна религия, спазвайки всички нейни специфики и правила (защото такава една постъпка, макар неприемлива за православното сърце, все пак е достойна за уважение), а това, че отделни фрагменти се превръщат в мода. Например днес е модерно и отвсякъде могат да се чуят изреченията: „Днес съм много дзен“ или „Намирам се в нирвана“. Но ако попитаме човека, употребил тази терминология, какво означава тя и откъде произхожда, едва ли ще получим правилен отговор.Ето защо идеята за прераждането е проблем за духовния живот на младежите – процес, който е обратим с правилния подход на християнска вяра и разпалване на огъня отвътре.

Идеята за прераждането е привлекателна, но несъстоятелна

Идеята за прераждането, изтръгната от цялостността на съответната религия, която я изповядва, не е нищо повече от мода и увлечение за съвременния човек, както вече споменахме. Сам той се губи в представите си за нея и това е съвсем логично – тази идея не присъства само в една религия. Тя претърпява множество изменения в историческия си път. Представителите от различните религии имат различни бит и душевност, култура и традиции, съответно вижданията и интерпретациите им са най-разнообразни. Например: „Индусът от ведическите времена[4] се стреми само към материалните придобивки, получавани в резултат на жертвоприношенията, а вярата в отвъдното се ограничава в рамките на вяра във втория живот, който той трябва да поддържа с помощта на дарове“[5]. В по-късен етап обаче „се налага убеждението, че всяка постъпка (карма), извършена по време на съществуването на човека, е преизпълнена с последици и че го съпровожда във верига от последващи съществувания[6]“. И тук гледната точка отново се променя, тоест вече не са важни даровете, а степента на „добри“ и „лоши“ постъпки[7].

Дотук наблюдаваме първоначалните два етапа на развитие на идеята за прераждането[8], които е малко вероятно да са известни и ясни за младите хора. За да стигне до наши дни и да разболее съзнанията им, тази идея е претърпяла твърде много изменения, отново съобразени със съответната епоха, култури и разбирания, които да пасват на всяко следващо поколение. „Хората са различни. Едва ли има по-банално наблюдение, но една от отличителните черти на индуизма е, че му е отредено сериозно внимание. […] Различията в човешката природа изискват различни пътища. […] Не само хората се различават помежду си; всеки човек преминава през различни етапи[9].“ Тук не можем да не си зададем въпроса: щом една идея, част от религиозно учение, може да претърпи множество изменения и не остава постоянно същата, щом не е издържала в цялостност промените на човечеството, то защо трябва да я приемем като достоверна, но в същото време да поставяме под булото на съмнение свещените принципи на християнството, които са се запазили във вековете?!

Разпространен е тревожният начин на мислене на младежите, че животът е труден и поражда въпроси, чиито отговори не са достъпни за тях, а християнството, от друга страна, е непонятно за разбиране, дори да дава отговори и решения. Например в един от трудовете си за прераждането Ървин Купър обобщава в няколко изречения всичко, в което днешните младежи вярват, така: „Безпокойствието на нашето време идва от това, че неговите въпроси си остават без отговор. […] В очите на един правоверен християнин съвременното християнство представлява несломима крепост; но най-просветените от неговите водачи забелязват с тревога обезпокоителните пукнатини в неговите стени, направени от все повече засилващата се критика[10]“. Човек е устроен така, че да търси духовната истина, валидна не само за него, но за цялото човечество; да си обясни и отговори защо съществува, къде е неговото място, каква е неговата мисия, какъв е неговият талант, има ли такъв изобщо; да вземе решение вярва ли в Бог или не.

Отчаянието на човечеството доведе до създаване и организиране на десетки движения и секти, проблем на съвременността. Повечето от тях проповядват идеята за прераждането под различни маски. „Изобилието от секти днес е част от цялостната религиозна панорама[11]“ и чрез тях се преследват различни цели, най-важната от които е истината; и когато тя продължи да остава недостъпна, младият човек се отрича от иначе естествения си стремеж към връзка с Бога. Някои групи насочват усилията си специално към младите, които обаче повечето пъти „плащат твърде скъпо новите си увлечения: с цената на собственото си жалко обезличаване, с деградация и в повечето случаи с разрив в семейството, с прекъсване на учението, с изоставяне на професията си[12]“.

Търсенето на истината е твърде личен процес в душата на един младеж. Колкото повече човек навлиза в дълбоките води на живота, толкова по-изострена се усеща необходимостта от докосване на мистичното, невидимото. В християнската традиция въпросите за истината и тайната на живота не са тайна, не са скрити от човека, не са недостижима цел, която изисква безчет прераждания. „Когато се търси вечната истина, е необходимо да се постави въпросът „Кой е истината“, а не „какво е истината“, защото само божествената Личност, а не творението може да бъде такава. […] „Аз съм истината“ (Иоан 18:38), отвръща въплътената Истина, но този отговор е разбираем само за онези, за които Богочовекът действително е Истината[13].“

В индуизма идеята за личността и вярването, че човек има само една възможност за живот на Земята, е заменена с идеята, че Бог е неличностен. Той не може да се разглежда като личност, тъй като това щяло да означава, че е ограничен. И още: божествен е не само Бог, но и човек, растения, животни и нежива материя – всичко, което видимият свят обхваща. „По този начин хиндуистите наред със схващането си, че бог е един, същевременно вярват в милиони богове[14].“ По логичен път, след като тук не може да се установи един всемогъщ създател, нито една версия за творението, валидна за всички епохи, „хиндуизмът разглежда времето като циклично – то се върти като колело. Не съществува „прогресия“, а всеки период се „възвръща“[15]. Тоест древните индуисти са вярвали, че колелото на времето се върти между периоди на създаване и периоди на разрушаване (карма), като човек преминава през тези етапи безброй пъти, докато стигне самсара, която единствена се възприема като истина. Заедно карма и самсара са основни понятия в индуизма, а целта е чрез аскетизъм да се достигне състояние, познато като нирвана. Кармата се възприема като съвкупност от всички човешки действия, предизвикали последствия. „Тези последствия, според индуизма, трябва да бъдат унищожени. […] Ако това не е направено в границите на един човешки живот, човекът е принуден, според всемирния закон, да се върне в друго тяло и да продължи отново работата си върху своето самоочистване[16].“

Противоречието от индуисткото твърдение за кръговрата на живота и обещанието за разрешаване на проблемите в следващия живот след прераждането е не само объркващо за подрастващото съзнание, но и би могло да се счете за опасно. Много често се стига до извода: защо да постъпя по определен начин, считан за правилен и поставен от съмнителни хора за норма, след като ще имам възможност да се поправя, ако съм сгрешил, в следващия живот? Само че достигането на нирвана, според учението на древните индуисти, не е друга форма на живот, а „пълен отказ от всякакъв живот, независимо дали е добър, или лош[17]“ – абсолютно противоречие с християнския трепет за бъдещ живот. Отново си задаваме въпроса защо младият човек предпочита да следва една концепция, безнадеждна в същността си. Последиците могат да бъдат (и винаги са) фатални, когато не е налице стабилна ценностна система в живота на объркания духовно младеж.

Вина откриваме и в самото съвремие, което предлага политическа безотговорност, медии, които изкривяват реалността, общество, което прокарва изопачени принципи за свобода и толерантност, религиозност, която е секуларизирана и изтръгната от обикновения битов живот на човека, свръхматериалистичните идеологии, които си пробиват път чрез модна индустрия, технологии, козметика, музика и така нататък. Ставаме свидетели на едно ново поколение младежи, което се стреми да придобива повече материя, отколкото дух. Ако в този процес някъде се вписва „духовна практика“, то това е приемливо за тях. Ако „духовната практика“ е прекалено сложна[18] – това вече е проблем. „Християнският „произход“ на секуларизма го определя като „трагедия и грях“[19], защото, вместо да се живее така, че навсякъде да се съзира Божието откровение, се живее така, сякаш Бог не съществува[20].“ Това е безспорен проблем и пречка за развитието на духовния живот на младежите в България, защото: „Вярата е увереното очакване на онова, за което се надяваме, ясното доказателство за действителни неща, които не се виждат“ (Евреи 11:1) и „Без вяра не е възможно да бъдеш угоден на Бога, защото онзи, който се обръща към Него, трябва да вярва, че Бог съществува и че възнаграждава онези, които усърдно го търсят“ (Евреи 11:6).

Животът на младите: раздвоение между Църквата и идеята за прераждането

Проблем при възприемането на християнството и живота в Църквата от младежите е, че те не знаят как да разбират идеята на тайнствата и къде е истинското място на тялото Христово в живота на човека. Църковният живот се отчита повече като нещо странно, излишно, измамно, а не като общност на любов, предание, учение и единствен път за спасение на душата. Неблагоприятно е отношението на масовите медии, които често изопачават новини, свързани с църковните дела, не обясняват и не поясняват църковната терминология така, че тя да бъде понятна на младия човек. Вместо това те отразяват сензационните събития, предизвикващи единствено отвращение у човека, който не е образован в богословието.

В изграждането на успешна и стабилна личност са заложени три основни стожера: семейство, училище и Църква. Както здравото семейство и доброто образование, така и Църквата също би следвало да заема много по-голямо място в живота на подрастващите. „Църквата е дело Христово на земята, обективен резултат на Неговия изкупителен подвиг, отобраз на Неговото благодатно пребиваване в света, „през всички дни, до свършека на света“ (Матей 28:20)[21].“ Именно в Църквата се извършва божественото домостроителство. Тук по онтологичен начин свързваме душата си с невидимия свят на Христовото войнство. Тук получаваме знания за християнския живот, който не е самоцел и модерна философия, а закон и завет за душата – път, по който да вървим уверено, че има бъдещ по-добър живот. Но той не е ново начало тук на Земята, като друга личност, предмет, растение или животно, а продължение на същата личност, и то в Божието царство. „Повечето хора смятат настоящия живот за реалния текст, основния сюжет и смятат бъдещия живот (ако изобщо вярват в такъв) за една притурка. Но истинското християнско отношение е точно обратното: нашият настоящ живот е само предговорът, въведението, докато бъдещият живот съставлява основния сюжет[22].“

В съвремие на културна катастрофа, разпад на ценности, отхвърляне встрани на истински важното, трудно е да се повярва в една постановка за насочване към вътрешния духовен свят на човека. Днес е по-важно да придобиваш материални облаги, отколкото да отдаваш почит и вяра в нещо, за което духовните очи са затворени. Християнството премества центъра на внимание към волята на човека, вътрешното желание да избере пътя на спасението, спазвайки правила и норми – необходимите инструменти, с които да изкачи планината до нейния Връх. Църквата, като тяло Христово, чиято глава е Самият Иисус Христос, живее в този свят и е тук като единствен помощник по пътя. Тя има видимо, но и невидимо лице – не е от този свят, но живее в него. За да я усетим, ние трябва да участваме в тайнствата, дадени ни от Бог, да следваме словото, което се произнася в нея. „Ето защо, преди да се дават външни и формални определения за Църквата, е необходимо тя да бъде преживяна в нейната мистична същност. […] Църквата е богочовешко единство, което принадлежи на божествения свят[23].“

Младежите намират трудност не толкова във възприемането на християнската философия, колкото в живеенето по църковен прототип. Отхвърлят Църквата, виждайки единствено нейната човешка, видима част, но не знаят, че нейните символи и иерархия са дадени на човечеството от Господ и цялата съвкупност е израз на невидимия, божествен свят. „Необходимостта от условно разграничаване между видима и невидима Църква не трябва по никакъв начин и при никакви обстоятелства да довежда до тяхното противопоставяне[24]“, тъй като Църквата е една, съборна и цяла. Стремежът към духовно израстване е валиден единствено ако има стимул за поправка – следващ живот. Християнският закон отхвърля идеята за прераждането, защото „всичко, което Иисус Христос извърши – Неговото въплъщение, учение и служение на хората, Неговата изкупителна жертва за света – несъмнено доказва значимостта на човешкия живот тук, на земята[25]“. Господ обещава бъдещ живот в блаженство, но първо ние трябва да подходим с вяра, да дадем воля от себе си и да преосмислим начина, по който живеем, и начина, по който Бог иска да живеем, за да влезем в Неговото царство и да изпитаме благата Му.

В „Мъдрост и премъдрост“ протоиерей Георги Флоровски определя религията като „индивидуално-човешка драма[26]“ и сочи, че „би било напразно да търсим психологическо разгадаване[27]“. Всеки опит да се обясни по логически път защо християнинът вярва в Бог и в тайнствата на Църквата, пред човек, който има дълбоки съмнения в единствената вселенска истина, би бил от изключителна трудност. В очите на съвременния млад човек да изпитваш трудност и да полагаш усилия е непреодолима пречка в постигането на цели. „Църквата е във времето и нейният живот в този свят е пост – живот труден и жертвен, живот на себеотрицание и умиране[28].“ Тази истина е преди всичко несъвместима с егоцентризма на света в момента.

Дори в още по-голямо объркване се оплитат представите на младежите спрямо въплътилия се Иисус Христос. Както пише съвременен автор, „Бог, Който в края на процеса на секуларизация бива преоткрит като тотално другия, е по-скоро Бог от Стария Завет, отколкото Този от Новия; не Бог, въплътен в Иисус Христос[29] “.

На страха от наказание се гледа като на дълбоко чувство на несигурност в собствените деяния, а изходът, изглежда, е прераждане. Бог като строг, страшен и несправедлив тиранин често се среща в опитите за религиозни разсъждения у младия човек, ако изобщо има такива. Неверието в божествената природа на Иисус Христос, което гори душата, и едновременно с това необходимостта от Откровение се преплитат по жесток начин. Поставя се в невъзможност човекът сам да се справи със затрудненията, които му предлага житейският път. А в същото време „православната вяра не е теория или някакво убеждение, а вяра в Христос и затова Църквата е обърната към есхатона (към бъдещето), а не към миналото[30]“. Общността от християни (Църквата) в никакъв случай не би следвало да бъде приемана като някакъв музей, събрал религиозни символи и лични потребности, а като протегната ръка към този, който иска да върви към бъдещия век.

И още: диалогът, комуникацията между богослови и млади, които все още търсят реализация в духовен план, връзката между едните и другите е също път към постигането на по-правилно разпространение и обяснение на правилата на християнския живот. Защото, ако ние стоим единствено в рамките на красивите аудитории на университета, то младите са там – навън, под влиянието на пропаганди, провокации, всякакви „философии“, секти, движения и опасности.

Заключение

Младите хора днес имат обширни възможности да направят религиозен избор. Несъмнено е, че Православието е свято по нашите земи, единствена истина, оцеляла през времена на борби и религиозна нетолерантност, и то е заложено в сърцата ни от паметта на дедите ни. Но днес свободният избор на младите често се насочва насилствено към чужди идеологии, които на пръв поглед са лесни за разбиране, но ако се заровим по-дълбоко в същността им, разбираме, че те не могат да бъдат актуални за нашите български сърца, съзнание, традиции, народопсихология и култура. „Цялата мощ на медийната машина, на образованието, на държавни и частни институции е впрегната, за да отклони избора на младите към преходни, безсъдържателни, плитки и най-вече – удобни идеологии. Борбата за сърцата и умовете на младото поколение тече с пълна сила и нейният изход ще определи облика на нашите общества в следващото хилядолетие[31].“

Пред младите хора стоят предизвикателствата на идеи като тази за прераждането, които са започнали процес на вкореняване. Например младите майки са много по-отворени към вкарване на медитативни практики като йога в часовете по физкултура в училищата, отколкото към часове по вероучение, което дава не само основни познания за православието, но и има възпитателна цел. Също с много по-голяма лекота се доверяват на повтаряне на мантри на чужд език, който не носи никакво значение, енергия и сила за нас – българите, отколкото да се доверят на молитвата „Отче наш…“, която всяко дете трябва да знае от най-ранна възраст. „Днес те се възпитават под силното влияние на така наречената масова култура и благодарение на медиите, на бързото пренасяне на информация и на взаимното проникване на културите и религиите, те стават зависими от въздействията на света[32].“ Всички тези възможности изглеждат привлекателни, но крият в себе си неподозирани опасности[33]. Предлагането на огромни количества знание и информация, посредством усъвършенстването на технологиите, е и приятел на човечеството, и страшен враг за него. Този аспект от съвремието ни е разкъсал отношенията традиция – религия – народност – младежи. „Младите не приемат религията заради традицията, а само ако тя може да реши техните екзистенциални проблеми и нужди и само ако те намерят в нея смисъла на своя живот[34].“

Що се отнася до Православието – нима Сам Иисус Христос не е Младенецът, донесъл новото време и Новия Завет? Младите българи не би трябвало да приемат християнството единствено като догмати, ограничения от удоволствия, формалности и условности, а като потвърждаване на самия живот, към който сме задължени да изпитваме радост, както е казано във Филипяни 4:4 – „Радвайте се всякога в Господа пак ще кажа: Радвайте се!“.

Източната философия за прераждането отхвърля този свят, отрича се от живота и смело твърди, че няма душа, няма Господ, а единствено безкраен кръговрат от „добри“ и „лоши“ постъпки, които трябва да бъдат преодолени в някой от следващите животи – идея, която е не само далечна за Православието, но и фантастична, защото тъкмо Православието дава възможност на човека за преобразяване и издигане в по-висока степен на съществуване[35].

В заключение можем да изведем няколко пункта, към които младите да обърнат по-сериозно внимание:

1.Задълбоченото проверяване в правилните и доказани източници и академични трудове на религиозни терминологии е от изключителна важност за разбирането им. Ако цел е преследването на източна философия и/или религия, то поне да бъде подплатена със знания и пълна яснота за същността на постановките ѝ.

2.Това, което е валидно за народопсихологията в Индия и другите азиатски държави, където се изповядва идеята за прераждането, не е и не може да бъде валидно за Балканския полуостров и в частност за традициите на България.

3.Стремежът не трябва да бъде единствено от млади към Църквата, но и самата Църква, както и богословите, трябва да бъде с по-отворени врати и сърца към младежите. Необходими са срещи, диалози, конференции, на които младежите да имат по-голям достъп, където да задават своите въпроси и да срещат разбиране и най-вече приемане. Младият човек има преди всичко необходимост от това да се почувства забелязан, усетен, разбран и чак тогава той сам ще отвори сърцето си към духовните истини на християнството.

4.Православното християнство е вкоренено в нашата народна памет, а ключът към нея е, отново, ограмотяване на знанията и живот в Църквата.

5.Това, което медиите поставят на масата, невинаги е истина. Тоест църковните празници, традиции и терминология често са изопачени в полза на търсенето на сензация и комерсиалност, затова трябва да се отнасяме внимателно към предлаганото ни.

6.Гласът на Бога в нас е гласът на собствената ни съвест: ако сърцето и съвестта ни подсказват, че нещо не е правилно, или дори хвърлят съвсем малка сянка на съмнение, то това е сигурен знак, че истината трябва да се търси на друго място.

Използвана литература:

Бигович, Р. Църква и общество. ИК „Омофор“, София, 2003.

Братоева, М. и Г. Русева (прев.). Упанишади. ИК „Изток-Запад“, София, 2018.

Ватимо, Дж. След християнството. ИК „Критика и хуманизъм“, София, 2006.

Вернет, Ж. Сектите. ИК „Факел“, София, 1994.

Георгиев, В. Религиите по света. ИК „Хемус“, София, 1998.

Еснул, А.-М. Индуизмът, История на религиите, том III. ИК „Прозорец“, София, 1996.

Купър, Ъ. Прераждането – надеждата на човечеството. ИК „Логос“, Варна, 2000.

Митев, Д. Христос и духовете на земята. ИК „Омофор“, 2000.

Ненов, З. и П. Кампен. Сектите и как да ги разпознаваме. ИК „Верен“, София, 1994.

Панчовски, И. Пантеонът на древните славяни и митологията им. ИК „Булвест-2000“, София, 1993.

Пенков, Д. Възкресение Христово – победата на живота над смъртта. Университетско издателство „Свети Климент Охридски“, София, 2017.

Сивов, П. Младежта и Православната църква. – В: Православие.БГ, 2005 г., <https://www.pravoslavie.bg/възпитание/младежта-и-Православната-Църква>.

Смит, Х. Световните религии – великите традиции на мъдростта. ИК „Изток-Запад“, София, 2019.

Стаматова, К. Църквата – общност на любовта. ИК „Плеяда“, София, 2008.

Тонева, К. Секуларизираната религиозност. Университетско издателство „Свети Климент Охридски“, София, 2018.

Флоровски, Г. Мъдрост и премъдрост. Съставил Павел Павлов. Храм „Света София“, София, 2009.

Флоровски, Г. Църквата: предание или утопия. Съставил Павел Павлов. Храм „Света София“, София, 2011.

Шмеман, протопрезвитер Александър. За живота на света. София, 2004¹, 2013².

____________________________________

*Публикувано в Защитата на вярата, предизвикателства и проблеми днес. Сборник с доклади от международна конференция. Издава Софийска света митрополия, София, 2022 година, с. 78-90. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Панчовски, Иван. Пантеонът на древните славяани и митологията им. ИК „Булвест-2000“, С., 1993, с. 6.

[2]. Както и всички популярни термини, които сме свикнали да чуваме по медиите постоянно. Например „йога“, „чакри“, „рейки“, „карма“, „дзен“ – все термини от различни учения, не всички от които идващи от едно и също място и една и съща религиозна група, но въпреки това слагани под общ знаменател – „будизъм“ или „източна философия“.

[3]. Или липса на такъв.

[4]. Ведическият период обхваща времето около 1400-1600 година преди Христа.Той е обуславян от създаването на свещени текстове на индусите, наричани веди (санскрит: знание), които се състоят от четири книги с молитви, химни, заклинания и предписания. „Корпусът от текстове, който днес, макар и до известна степен условно, може да се нарече ведически канон, се състои от четири Вèди – Ригведа (санскрит: Rigvedà), Самаведа (санскрит: Sãmavedà), Яджурведа (санскрит: Yajurvedà) и Атхарваведа (санскрит: Atharvavedà), като традицията на всяка от тях развиват и поддържат множество жречески родове, наричани шакха (sakha, буквално „клон“, „разклонение“), всеки от които разполага с пълен набор съчинения, обезпечаващи ритуално-религиозната му практика. Този набор включва следните категории текстове: Самхита (санскрит Samhitã), Брахмана (санскрит:Brãhmana), Араняка (ãranyaka), Упанишад (санскрит: Upanisàd)“. Цитатът е по превода на „Упанишадите“ от М. Братоева и Г. Русева (Упанишади, ИК „Изток-Запад“, С., 2018, с. 8-9).

[5]. Еснул, А.-М. История на религиите: Том III. Индуизъм. ИК „Прозорец“, С., 1996, с. 88.

[6]. Пак там.

[7]. В подкрепа на хипотезата, че идеята за прераждането не може да бъде една и съща за всички религиозни групи през всички векове, идва твърдението: „Терминът „индуизъм“ впрочем е създаден сравнително неотдавна (XIX-ти век), като че ли за да обедини онова, което преди се е възприемало по-скоро като сбор от религии, от религиозни системи или религиозни „схващания““ (Георгиев, В. Религиите по света. ИК „Хемус“, С., 1998, с. 225).

[8]. При това само в рамките на индуизма.

[9]. Смит, Х. Световните религии – великите традиции на мъдростта. ИК „Изток-Запад“, С., 2019, с. 85.

[10]. Купър, Ъ. Прераждането – надеждата на човечеството. ИК „Логос“, Варна, 2000, с. 5.

[11]. Ж. Сектите. ИК „Факел“, С., 1994, с. 5.

[12]. Пак там, с. 6.

[13]. Тонева, Клара. Секуларизираната религиозност. УИ „Св. Климент Охридски“, 2018, с. 155-156.

[14]. Ненов, З. и П. Кампен. Сектите и как да ги разпознаваме. ИК „Верен“, С., 1994, с. 36.

[15]. Пак там, с. 37.

[16]. Митев, Д. Христос и духовете на земята. ИК „Омофор“, 2000, с. 185.

[17]. Пак там.

[18]. Християнските принципи говорят за следване на конкретни правила, изпълняване на конкретни тайнства в точно определени времена от ежедневието; център е Иисус Христос и Спасението е идея, която в свят на издигнат в култ индивидуализъм е почти несъвместима. Всичко това прави християнството сложно за младия човек днес. Не се следи внимателно и не се правят задълбочени проучвания дали концепцията на прераждането е логична, смислена, какъв корен има, колко направления – тя просто се приема за вярна.

[19]. Шмеман, протопрезвитер Александър. За живота на света. С., 2004, с. 150.

[20]. Тонева, Клара. Секуларизираната…, с. 19.

[21]. Флоровски, Георги. Църквата: предание или утопия. Съставил Павел Павлов, С., 2011, с. 11.

[22]. Пенков, Димо. Възкресение Христово – победата на живота над смъртта. УИ „Св. Климент Охридски“, С., 2017, с. 18.

[23]. Стаматова, Клара. Църквата – общност на любовта. ИК „Плеяда“, С., 2008, с. 49.

[24]. Пак там, с. 91.

[25]. Пак там, с. 79.

[26]. Флоровски, Георги. Мъдрост и премъдрост. Съставил Павел Павлов, С., 2009, с. 228.

[27]. Пак там, с. 229.

[28]. Шмеман, Александър. За живота на света. ИК „Омофор“, С., 2013, с. 99.

[29]. Ватимо, Дж. След християнството. ИК „Критика и хуманизъм“, С., 2006, с. 54.

[30]. Бигович, Р. Църква и общество. ИК „Омофор“, С., 2003, с. 23.