Клара Тонева

Едно е сигурното лекарство за страха и само един е начинът – любовта, защото: „В любовта страх няма, но съвършената любов пропъжда страха, защото в страха има мъка. Който се бои, не е съвършен в любовта“ (1 Иоан 4:18). Това е посилно само за този, който се е опазил от премногото изкушения и съблазни. Всеки от нас води своята вътрешна борба срещу историческото релативиране; историческият ход с неговите катастрофи, падения и възходи е надскочен от чувството за духовна неунищожимост тъкмо заради принадлежността към едно битие, което е противоположно на преходното и всъщност стои неизмеримо по-високо от него. Това битие не е логически аргументирано или пък юридически повелено, то за човека е „основна принадлежност и характерност на самата му духовна природа, на самата му личност[33]“.

Дотук накратко маркирахме трипластовостта у всекиго, още повече че и противниците на християнството, и съвременните еврейски мислители признават значимостта на новото, което Иисус Христос донася в света и въвежда в човешката психика. Владета Йеротич го систематизира, позовавайки се на изследването на Шаром Бен Хорим[34].

Първо. Господ Иисус Христос избира учениците Си измежду рибари, с което прави истинска (и първа в историята) демократична революция, провокирайки гнева на учените. От времето на Спасителя, та досега, има взаимно допълващи се паралелни линии (условно определени като „Петрова“ и „Павлова“): от една страна, християнското свидетелство на обикновения галилеец Петър, на неграмотния египтянин св. Антоний Велики или на последния руски светец Силуан Атонски и от друга – на интелектуалците св. Василий Велики, св. Иоан Златоуст и други, та чак до съвременните православни богослови като Александър Шмеман, Павел Евдокимов, Иоан Зизюлас…

Второ. Иисус Христос показва смирението Си пред Бога, като измива краката на учениците Си и им заповядва да правят същото и занапред. Начинът, по който Богочовекът го върши, е потвърждение на думите Му: „И ето, има последни, които ще бъдат първи, и има първи, които ще бъдат последни“ (Лука 13:30).

Трето. Новото отношение на Иисус Христос към жената. Ако днес говорим за равноправие между мъжа и жената в християнския свят, то е последица от продължителен и труден път на историческо развитие. В религиозен аспект това развитие започва от древното езичество, преминава през юдаизма и достига до християнството, което категорично утвърждава еднаквото човешко достойнство на двата пола. Тъй като в древния свят животът е протичал в „сянка смъртна“ (Матей 4:16), то жените, макар и в различна степен, са били онеправдани, отношението към тях – несправедливо, правата им – потъпквани[35]. С появата си християнството високо издига жената, като изисква да бъде зачитано достойнството на нейната личност. Според изначалния библейски възглед по своята богоподобна природа и по човешкото си достойнство жената е равноценна с мъжа – тя е сътворена по Божи образ и носи върху себе си Божието благословение: „И сътвори Бог човека по Свой образ, по Божий образ го сътвори, мъж и жена ги сътвори“ (Битие 1:27). Богоподобната природа и нравствената красота на жената са представени и в Новия Завет, където именно жена е удостоена да намери благодат у Бога и да приеме Светия Дух у себе си, да стане майка Божия. Тъй като образът на Пресвета Дева Мария е преди всичко образ на жена, то несъмнено „първият Христов дар за нас, първото и най-силно откровение за Неговото учение и послание към нас получаваме в образ на жена[36]“.

И вярващи, и невярващи съзнават изключителното значение, което почитта към Пресвета Богородица има за християнската вяра и за църковния живот. Няма служба и почти няма молитва, в която да не се споменава името ѝ, няма друг образ, който толкова дълбоко да е проникнал в християнското изкуство и на Изтока, и на Запада, като този на Пресвета Богородица с Младенеца. Оттук и майчинската харизма на всяка жена – да ражда Иисус Христос в душите на хората: „Целомъдрието на Ева е било само състояние, което тя изгубила […], това целомъдрие отлетяло на небето, оставяйки след себе си зла женственост. Но с появата на Пресвета Богородица целомъдрието отново пребивава на земята[37]“.

В съвременния хаос от войнстващ феминизъм[38], налагане на „трети пол“, настойчивост в исканията хомосексуалността да бъде утвърдена като „норма на живот“ и други е задължително непрестанно да се отстоява мъдростта на църковното учение. То е, което възвестява „равенството между мъжете и жените по чест, ценност и достойнство, води до антропологични разбирания, коренно различни от тези на феминизма […] Изходен и основен момент за църковното тълкуване на тайната и значението на пола е учението за боговъплъщението[39]“.

Четвърто. Абсолютно новият аспект е тайнството на тайнствата – Светата Евхаристия: Иисус Христос жертва Своите Тяло и Кръв заради хората. Тъкмо приемането на тази представа, предлагана като претворени хляб и вино на всяка литургия, означава „да свидетелстваме винаги отново за новозаветната същност на съвременния човек и да я утвърждаваме[40]“. Целта на извършването на светото Причастие „не е поклонението на Тялото Христово, не е култът към божественото Тяло, както учело схоластическото богословие, а причастието с това Тяло и божествена Кръв, чрез които всеки се съединява с Христос и всички заедно съставляваме Негово тяло[41]“.

Тайнството Евхаристия има централно еклезиологично значение именно защото е тайна на единението и единството на всички вярващи в Иисус Христос и помежду им[42]. Когато присъстваме на светата Евхаристия и се причастяваме със светите дарове, ние се съединяваме с Господ и с Неговия Дух в „едно тяло“ (Ефесяни 4:4) и „един дух“ (1 Коринтяни 6:17). Църквата не познава друга реалност или опит за общението, който да е така съвършен, както е светата Евхаристия[43].

Цялата светоотеческа книжнина е проникната от убедеността, че евхаристийният хляб и вино са плът и кръв на Иисус Христос: „Затова старайте се да потребявате една Евхаристия, защото една е плътта на Господ наш Иисус Христос и една е чашата за единение с Кръвта Му“, пише св. Игнатий Богоносец[44]. Относно изясняването на църковното учение за светата Евхаристия сме признателни в най-голяма степен на св. Иоан Златоуст, който ясно и категорично потвърждава, че когато се причастяваме с евхаристийния хляб и вино, ние приемаме истинските, реални тяло и кръв на Господ и чрез това причастие се съединяваме със Самия Иисус Христос: „И с Кръвта на Спасителя нека се причастяваме така – съветва светителят, –  сякаш докосваме устните си до Божието пречисто Тяло[45]“.

Трудностите пред трипластовия християнин

При християните новозаветният пласт би трябвало да е устойчив и да продължава да укрепва за сметка на останалите два, защото „християнството […] открива реалност, която в такава степен превъзхожда обкръжаващата ни действителност в земния живот, че срещайки се с нея, човек забравя своите въпроси и недоумения, тъй като душата му се съприкосновява с Божеството и замлъква в очакване на Тайната, която никакво човешко слово не е в състояние да изрази[46]“. За съжаление, сред нас, православните християни, има противоречия, които тласкат към тревожната тенденция за прояви на фундаментализъм, традиционализъм, погрешно разбиране на Божия закон, недостатъчна богословска подготвеност сред част от духовенството, младостарчество, зилотизъм и други.

Чрез Синайския завет Бог води хората при Себе Си, като ги свързва в общество от човеци, които Му се покланят и са посветени на служенето, хора, живеещи според принципите на закона. Послушанието, към което Синайският закон призовава, е не просто средство за спасение, а любящ ответ на Божия дар на спасението. В периода между двата завета евреите започват да възприемат закона като гаранция за спасението, а днес има християни, които определят вярата по същия начин – като гаранция за спасение. „Без вяра е невъзможна устойчива нравственост.Повреждането на догматическото съзнание често води до увреждане в областта на нравствения живот. Вярно е и обратното…[47]“

Бог Дух Свети и Църквата. Благодарение на Светия Дух, Църквата е тяло Христово и тяло духовно, духовен дом (1 Петра 2:5). Ако Църквата беше просто една съборна общност, но без Светия Дух, тя би била само „тяло“, една историческа религиозна общност, но в никакъв случай не би била тяло Христово, защото именно Светият Дух прави Църквата общност на верните в Иисус Христос[48].

Иисус Христос основава Църквата и винаги пребивава в нея, а новият духовен живот се разпростира по тялото Христово чрез силата на Другия Утешител – Дух Свети[49].

Учението за Светия Дух, или пневматологията, която е развита на Изток, именува Светия Дух Съкровище на благата и Подател на живота[50], определяйки Го като активния принцип на всяко божествено действие. Според Павел Евдокимов това не означава, че тук трябва да виждаме някакво „пневматологично“ или „мистично“ монофизитство, което стопява човешката природа на Иисус Христос в нетварната светлина на Светия Дух; домостроителството на Сина и домостроителството на Светия Дух се събират при Отец, Който е източник на троичното единство и духовния живот на хората[51]. В 1-ва глава, 23-ти стих на Послание до ефесяни, едно подчертано еклезиологично послание, апостол Павел обвързва двете основни черти, характеризиращи Църквата, която е представена като осъществяване на домостроителството на Пресвета Троица, като откриване на Бог Отец в делото на Сина и Светия Дух. Чрез пневматологията се открива христологичната страна на Църквата – Дух Свети открива на всекиго Иисус Христос, Когото Отец възкреси от мъртвите и Го постави от дясната Си страна (срв. Ефесяни 1:12-23[52]).

Богочовекът дойде не за да отмени нравствените изисквания на Божия закон, а да изкупи прегрешенията и срещу тези изисквания: „И тъй, сега няма никакво осъждане за онези, които принадлежат на Иисус Христос и живеят не според плътта, а според Духа, защото законът на Духа, който дава живот чрез Иисус Христос, ме освободи от закона на греха и смъртта. Онова, което законът не можеше да извърши, […] извърши Бог“ (Римляни 8:1-3).

В Новия Завет законът не е опростен или изместен, а внедрен от Духа. Светият Дух открива закона пред хората, давайки им сила да живеят в съгласие с висшата му етика. „Православието има вселенско измерение, то не се вмества в някаква определена епоха, която би положила върху него своя печат и би му предала ореола на изключителност. То обединява и съдържа в себе си всичко, белязано със знака на истинското творчество, защото съкровените импулси на истинското творчество и познание идват само от Духа Божи, Който живее в него[53].“

Във взаимоотношенията между Бога и вярващите моралният закон е, който разкрива Божията воля. Когато се съобразяваме с нея, това ни дава реда и смисъла във взаимоотношенията. Законът е плод на любовта – Бог е дал десетте заповеди на израилтяните, показвайки им Своята любов и грижа: „Аз съм Господ, Бог твой, Който те изведох от Египетската земя, от дома на робството“ (Изход 20:2).

Няма закон без любов. Декалогът не е просто списък от десет заповеди, а десет принципа на любов. Противоречие между закона и любовта няма, защото едното е невъзможно без другото. Декалогът всъщност показва как да проявяваме любовта си към Господ и към ближните. Христовата нова заповед да обичаме Бога и ближните не е нищо друго освен потвърждаване на десетте Божии заповеди, за което четем в Стария Завет: „Обичай Господа, твоя Бог, от всичкото си сърце, от всичката си душа и с всичките си сили. Тия думи, които ти заповядвам днес, да бъдат в сърцето ти (и в душата ти); и внушавай го на децата си…“ (Второзаконие 6:5-7).

Иисус Христос многократно по време на Своето служение изяснява точно това – как принципите на любовта са въплътени в десетте заповеди: шестата например може да бъде престъпена не само като буквално бъде убит човек, но и чрез проявен гняв и обида към него (Матей 5:22-23); седмата – не само чрез самия акт на прелюбодеяние, но и чрез сластолюбив, похотлив поглед към жена (Матей 5:28).

Не бива законът в Стария Завет да се отделя от любовта в Новия Завет, защото и в двата завета тя (любовта) се проявява чрез послушание към Божия закон. Иисус Христос изразява тази истина ясно и недвусмислено: „Ако Ме любите, опазете Моите заповеди“ (Иоан 14:15); „Който заповедите Ми и ги пази, той е, който Ме люби“ (Иоан 14:21); „Ако спазите Моите заповеди, ще пребъдвате в любовта Ми…“ (Иоан 15:10).

Твърдението, че Иисус Христос заменя десетте заповеди с по-добри заповеди на любов, се отхвърля съвсем категорично от свидетелството на Господ: „Не мислете, че съм дошъл да наруша закона или Пророците: не да наруша съм дошъл, а да изпълня. Защото, истина ви казвам: докле премине небето и земята, нито една йота, или една чертица от закона няма да премине, докато всичко не се сбъдне. И тъй, който наруши една от най-малките тия заповеди и тъй поучи човеците, той най-малък ще се нарече в царството небесно; а който изпълни и поучи, той велик ще се нарече в царството небесно“ (Матей 5:17-19).

Изкушенията при православните. Има християни, които в някакъв напразен опит да спрат историческия ход превръщат в идоли отделни исторически обществени форми – те изграждат свой фундаменталистки прочит на един „православен свят“ с главна житейска цел „безкритичната борба против всичко, което носи модерността, разбирана като продукт на Запада[54]“. Тези християни са убедени, че съхраняват истинната вяра от пагубното въздействие на модерността, като свеждат църковното учение до няколко подбрани богословски аксиоми, а стойността на всичко останало се измерва по тях. Ето някои от характерните черти на такъв християнин: „той обикновено не е особено добре образован в православната християнска традиция, […] много често е новопокръстен […] и е националист, но без разбиране за историческите процеси, през които е преминала неговата нация[55]“. Радикалните вярващи ненавиждат всички останали християни, особено онези от другите деноминации. Самоопределят се като „истинскихристияни“, осъждат греховните нововъведения, а добронамереното отношение и диалогът с останалите християнски деноминации категорично се заклеймяват.

Изкривена е реалността на християнския живот, изопачено е разбирането за духовната реалност у тези хора, които твърдят, че тук на земята радостта не съществува, а откриването ѝ е възможно само отвъд този свят[56]. Според някои християни вярата трябва да бъде защитавана и изразявана чрез стриктното изпълнение на предписанията.Но в тези случаи религията се използва като бариера, която отграничава от ближните, а вярата като доверие се осмисля като доверие към предписанията.

Липсата на старчество също се оказва сериозен проблем, защото християнската литература може да обогати, да подпомогне духовния опит, но не може да го създаде. Оттук идва и механичното привнасяне на чутото или прочетеното в живота на пасомите, а като резултат объркването се задълбочава.

Една от главните причини за „изтъняването“ на новозаветния пласт е неправилното отношение към Църквата. Сякаш е помрачено нашето разбиране за богослужебното време, помрачено е съзнанието за Църквата като жива общност на Бога, човека и цялото творение. Все по-често Църквата се причислява към списъка на организации и на хуманитарни учреждения, а оттук се пораждат и погрешните очаквания към нея: да се съобразява със света, вместо да е обратното – да води света към Иисус Христос. За съжаление, тези очертани тенденции са не просто показателни, но и опасни, защото те пренебрегват Църквата като дар на новия живот в Иисус Христос, като общност на любовта; и нещо още по-безумно – минимализират присъствието на Иисус Христос в живота и историята[57].

Как да отговорим? Като не преставаме да благовестим, че Богочовекът Иисус Христос е най-дълбинната истина за нас самите и едновременно с това е най-дълбинната истина за Бога. Да продължаваме да благовестим, че православната вяра носи най-радостната надежда именно заради посочената най-дълбока истина за тайната на живота, заради действителната и вечна перспектива на човешкото съществуване. Чрез Божия дом, който е Църква на живия Бог, православието ни показва в какво се изразява вечното измерение на нашето съществуване.

Пасивният атеизъм, формалното изповядване на вярата, привнесеното извънцърковно християнство[58], отдалечават съвременника от най-древния опит – винаги всички и винаги заедно, тоест значението на евхаристийното събрание. Николай Афанасиев с тъга отбелязва, че нашата днешна позиция е позиция на краен индивидуализъм за разлика от вкорененото съзнание в древната Църква, че трябва винаги да сме заедно, събрани наедно. Днес всеки е в себе си и за себе си – не е лесно да се преодолее тази затвореност, а още по-трудното е да се излезе във вселенските простори на църковния живот. Простори, „които се откриват само в Църквата и то само тогава, когато всички заедно сме събрани наедно, тоест когато се събираме в църква[59]“. Главната цел на православната духовност е изцелението на човека, което се извършва чрез църковните тайнства и подвижническия живот[60].

Трите описани пласта у днешния човек трябва да се помирят, да се обединят и да създадат хармонична цялост: езичникът в душата да престане да се привлича от хедонистичните блага и отдаването на различни форми на идолопоклонство; старозаветникът вече да не се ужасява от един наказващ Бог и да не върши законовите си задължения поради страх, а оттук – по принуда; а така крехкият новозаветен човек да се опитва да оделотвори в живота си Христовото послание за любов и свобода на избора.

Трудно се цери това безредие в душите ни, но то е причинено от самите нас. След като Бог разкрива двата пътя на живота – блаженство поради близостта с Него или бездна при отделянето от Него, Той овластява човека сам да избере по кой път да тръгне.

Срещата с Бога я има в живота на всеки, защото религиозният опит е общочовешки. Разликата е в това какъв плод принася тази среща, и още: осъзнаваме ли я, или просто отминаваме. Дори ако външните или пък вътрешните прегради затулват от човека значимостта на срещата, у него докрай остава тежнението по нещо висше, духовна жажда, която ще се опитва да утоли по различни начини: било в подножието на науката, било чрез обществото, парите, прогреса, партията или пък някакъв друг идол на своето време. И колкото по-мъчна за понасяне става тегобата на безбожието, толкова по-болезнено ще усеща тежестта на товара, който сам е положил върху си.

И макар често вярата да се помрачава от егоизъм, корист, примитивен страх, нейното средоточие – благоговението – сродява и езичника, и старозаветника, и новозаветния човек.

Всичко това обаче не се научава в училището или в университета, от многото прочетени и осмислени книги, защото вярата първо трябва да се живее: та нали знанието за Бога не е същото, каквото е животът по Бога!

Затова тъкмо във вярата новозаветният човек, макар и понякога да се лута в лабиринтите на цивилизацията, отново и отново ще открива за себе си непоклатима основа и вътрешна свобода.

Но не свободата, проявявана чрез човешкото своеволие, което преследва амбициозни цели и което е безплоден напън да надмогнем своята немощ (но сами, без Бога!), а онази свобода, която търси смисъла и която го открива единствено в Онзи, Който казва: „Аз съм пътят и истината, и животът…“ (Иоан 14:6).

_________________________________

*Публикувано в Защитата на вярата, предизвикателства и проблеми днес. Сборник с доклади от международна конференция. Издава Софийска света митрополия, София, 2022 година, с. 23-42. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[33]. Пенов, Д. Към философията на религията. С., 1958, с. 358.

[34]. Ben Chorim, Sch. Bruder Jesu. Muеnchen, 1972.

[35]. Вж. у Панчовски, Ив. Жената в езичеството. – В: Църковен вестник, 6/1976; Шиваров, Н. Библейска археология. С., 1992, с. 168 – 181; Панчовски, Ив. Жената в юдейството. – В: Църковен вестник, 4/1976; Цанков, Ст. Жената. – В: сп. „Духовна култура“, 4/1999, с. 16; Крайчева, М. Жени равини (предизвикателство пред юдаизма). С., 2018, с. 138 – 166.

[36]. Шмеман, Прот. Ал. Божията майка. – В: сп. „Мирна“, 8/1999, с. 6.

[37]. Шмеман, Прот. Ал. Богородица – архетип на женското начало. – В: сп. „Мирна“, 23/2004, с. 80.

[38]. Вж. например у Фиоренца-Шуслър, Ел. Хляб вместо камъни. Предизвикателство на феминистката интерпретация на Библията. – Във: Феминисткото знание. С., с. 243 сл. Особено силно е феминисткото присвояване на религиозните традиции, както и сформирането на алтернативни общности за богослужение, които са част от новоезичеството.

[39]. Трайчев, Ем. Статутът на мъжа и жената в Църквата (към критиката на феминистичното богословие). – В: сп. „Богословска мисъл“, 1 – 4/2000, с. 102.

[40]. Йеротич, Вл. Психологическото и религиозното…, с. 187.

[41]. Успенски, Н. Светоотеческото учение за Евхаристията и възникването на конфесионалните различия. В. Т., с. 55.

[42]. Khodre, G. Living Fasts and the Ecumenrcal Movement. Ed. S. J. Samartha. Jeneva, p. 140.

[43].Пергамски митр. Й. Зизюлас. Евхаристията като място на истината. – В: сп. „Мирна“, 17/2002, с. 57; Епископ Игнатий (Мидич). Евхаристия и мисия. – В: сп. „Духовна култура“, 7/2013, с. 1-2.

[44]. Св. Игнатий Богоносец. Послание до филаделфийци. – В: „Светоотеческо наследство. Изборник“, ІV, с. 40.

[45]. Св. Йоан Златоуст. Девет слова за покаянието. Прев.: Ев. Минева. С., 1994, с. 137-138.

[46]. Алфеев, И. Таинство веры (Введение в православное догматическое богословие). Клин, 2005, с. 15.

[47]. Алипий (Кастальский-Бороздин) и Исаия (Белов). Догматическое богословие. Курс лекций, 2005, с. 26.

[48]. Катанский, А. Учение о благодати Божiей у Климента Александрийского. Христианское чтение, 10/1900, с. 499.

[49]. Майендорф, Й. Византийско богословие. Исторически насоки и догматически теми. С., 1995, с. 212.

[50]. Из молитвата „Царю небесни“.

[51]. Евдокимов, П. Православието. С., 2006, с. 148.

[52]. Катанский, А. Пос. съч., с. 467-476.

[53]. Булгаков, С. Православието. Очерци върху учението на Православната църква. С., 1994, с. 48-49.

[54]. Кръстич, З. Църквата и духът на времето. В. Т., 2016, с. 106.

[55]. Риболов, Св. Предизвикателството към европейските ценности от неконтролираното мигриране към ЕС. – В: сп. „Християнство и култура“, 1/2017, с. 25.

[56]. Вж. у Майка Гавриила. Аскетика на любовта. С., 2015, с. 410, където четем: „Онзи, който живее в миналото, е като мъртвец; онзи, който живее в бъдещето във въображението си, е лекомислен, защото бъдещето принадлежи на Бога“.

[57]. Бигович, Р. Църква и общество. С., 2003, с. 209.

[58]. Или „нецърковно християнство“, вж. Донкова, Ж. Явлението „Unchurched Christianity“, <www.pravoslavie.bg/анализи/> (достъп на 03.10.2017, 18:32 ч.).

[59]. Афанасиев, Н. Трапеза Господня. В. Т., 1999, с. 12.

[60]. Вж. повече у Влахос, Й. Православната духовност. В. Т., 2005.

Изображения: авторът Клара Тонева. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-bpN