Модерният човек – между неверието и тежнението към Бога. За трите пласта у всекиго – езическия, старозаветния и новозаветния*

Клара Тонева

Историческият ход на времето препуска – шеметни политически събития, невероятен технологичен напредък, промени в религиозните настроения. Вече има световен и пребогат „супермаркет“, откъдето всеки може да задоволи вкуса си с някакво учение, възглед или методика. От друга страна, гласът на Църквата сякаш е тих, християнските ценности са не просто са омаловажавани, но и обезценявани от мултикултурализма и настойчивите призиви за толерантност.

Редом с „надприказването“ и усиленото трупане на изследвания във всяка област на познанието има един важен въпрос: колцина надникват в душевността на модерния човек, и то без да се забравя, че е ценна всяка отделна личност. Според професор Владета Йеротич „във всекиго от нас живеят трима: езичникът, старозаветният и новозаветният човек[1]“, а динамиката на личния и на обществения живот се обуславя от взаимоотношенията, борбата и отделната развитост или пък закърнялост на всеки един от тези три пласта.

Настоящата статия е опит накратко да се изложи какъв е всеки от тях и какво е значението му за човека. Понеже третият – новозаветният – е най-тънък и най-крехък, то от особена важност е всеки от нас, който се определя като християнин, внимателно да се вглежда в себе си. Особено сега, когато „общата замърсеност на духовния въздух […] подпомага и ускорява всеки друг вид замърсяване[2]“.

Атавистичната душа на предците ни

Нека посочим някои от характерните черти на езичника, за да се убедим, че той живее и у нас, съвременните хора.

Клара Тонева

В началото – монотеизъм или политеизъм? В езическия свят Бог непрестанно е свидетелствал за Себе Си, а Божият промисъл е насочвал към боготърсене, към намиране на истинската религия. Необходимо е да се отбележи сериозното затруднение предвид различните мнения относно същността на религията: палитрата от духовни състояния, които се отнасят към вътрешната религия, е с непознати граници, а оттук – непосилно е да се предложи едно определение[3]. Коренът на „това вечно чудо на историята – религията[4]“ трябва да се дири в особената психична структура на човека, която е присъща само на него[5]. Там, където са корените на инстинктите и стремежите, там са и корените на религиозните преживявания, преплетени с цялата човешка психика. Следователно психическата същност на религиозното изживяване е вроденият стремеж у човека да се усъвършенства до богоподобие.

Повечето определения за религията съдържат общ недостатък: те се спират предимно върху психологическите предпоставки на вярата, върху онези свойства на човешката душа, които обуславят мистическите преживявания. Ако говорим само за психология на религията, това е разбираемо, но нас ни интересува дълбинната същност на вярата, до която подобни дефиниции не достигат. Когато определяме религията, е необходимо в понятието за нея да имаме предвид и извънчовешкото начало, чрез което тя възниква. Защото понятието за религия закономерно обема в себе си и понятие за Обекта на религиозния опит, тоест „понятие за Първоразума на света, красотата и доброто, понятие за абсолютното Начало – Бога[6]“. По думите на протоиерей Александър Мен „именно Той действа на човешката душа, карайки я да тръпне[7]“.

Първият човек, първата човешка двойка, първото семейство, първото човешко общество са имали една религия. Каква е била тя, е предмет на сравнителното религиознание и езикознание, но е факт, че почти във всички религии се открива вярата в един върховен Бог; нещо повече, за именуване на „божеството“ различните народи са използвали дума с общ корен – div, което означава „светя, блестя[8]“. Мнението на редица видни изследователи е, че първоначалната форма на религията е монотеизъм.

Прародителят Адам е бил монотеист преди грехопадението, но след това древно трагично събитие е изгубил общението с Бога, чувството му за Твореца е било помрачено. Вместо Единия Бог и единство с Бога човешката душа сякаш се разпръснала на малки частици и наченала да се прекланя пред различни божества, но не и пред Единия Бог[9].

Клара Тонева

Тъкмо в Свещеното Писание, за разлика от гръцките, вавилонските и индуистките текстове, за първи път срещаме осмисляне на света като история и процес. Митологията и древните философски системи са били извън миналото и бъдещето; за тях вселената, ведно с божествата, човеците и нисшите твари, е пребивавала в тъмата на кръговратите и циклите. Първо на библейските пророци се открива вътрешната устременост на света към съвършенство. Историята на религиите доказва, че още в извънбиблейския свят е имало макар и смътно усещане за случила се трагедия, която води до бездна между Бога и човека и която обрича хората на смърт[10].

Освен въпроса – как човечеството е изпаднало от монотеизъм в политеизъм – има и друг: защо днес, след изкупителното дело Христово, има такова обилие на религиозни вярвания[11]? Религията е свободен съюз и затова човекът, тоест нейният естествен фактор, е свободен в избора си – да вярва или не, а изборът му е причината за появата на политеизма. Според богослова професор Борис Маринов развитието на естествените народи в областта на религията показва неясните отзвуци на по-висша степен, а преданието у нисшите племена за по-добрия живот на прадедите им вероятно е възпоминание за някогашно минало: „Има причини да мислим, че хората от нисш тип, съществуващи в сегашно време, не са образи на човека, какъвто той е бил в началото; […] в историята регресът е имал място също често, както и прогресът[12].“ Това обяснява и извода на професор д-р архимандрит Евтимий (Сапунджиев), че развитие и прогрес не са едно и също нещо – извод, който е основополагащ за правилното осмисляне на въпроса как се е развивал религиозният опит на човечеството[13].

Според други изследователи „и анимизмът, и прамонотеизмът, и фетишизмът, и тотемизмът са съществували винаги заедно – и то не само в рамките на едно общество, но и в психиката на отделния индивид[14]“. Езическият човек у нас има религиозност, която се родее с някои от разнообразните пътища за удовлетворяване на религиозната потребност Професор Иван Панчовски обаче подчертава, че въпреки бягството от Бога Той никога не бяга от човеците, тъй като те навсякъде „Го носеха със себе си, носеха Неговия образ в богоподобната си душа[15]“.

Езическият човек у нас е безбожен или по-скоро – многобожен; вярваме в добри и зли духове, най-вече в духовете на предците; сигурни сме, че те ни навестяват, като ни съдействат или пък вредят, ако не сме се грижили добре за тях. А склонността ни да вярваме в магии, в предсказанията на гадатели и баячки?

Клара Тонева

Антропоморфизмът. Начинът, по който хората могат да разберат донякъде Бога и Свръхестественото, се съдържа в човекообразното мислене и говорене за Него. Архимандрит Евтимий пише, че няма как „да бъдат използвани други форми на познание и постижения освен тези, които са образувани в нашата човешка черупка. Нашите предпоставки и идеи за Божеството, значи, по необходимост са антропоморфически[16]“.

Вярата на езическия човек е най-близка до анимизма – вярването, че дори мъртвите вещи имат същата ментална сила като човека: „Анимистичното съзнание е сигурно, че физическите предмети и сили имат душа и че чрез тях действат добри и зли богове[17]“. Най-показателен пример за неосъзнат анимизъм ни дават децата, които персонифицират и антропоморфизират всичко около себе си. За анимистичното съзнание Бог е някой, който закриля, награждава и наказва – точно както правят родителите, тоест всяко дете е религиозно, макар и по идолопоклоннически начин. Както примитивният човек, така и детето приписва божествени свойства на всеки предмет и на всяко живо същество, като очаква от тях помощ и закрила.

Затова „религията е не толкова начин за обяснение на мистерията на света, колкото надежда[18]“. В ранната фаза на човешките вярвания всеки предмет е божество, а оттук и многобожието е най-ранната и естествена форма на проява на религиозното чувство у човека.

А днес? Днес мъртвите идеи и отегчителните понятия на хората, живеещи без вяра в Бога, модерната култура и нейният пантеон създават лъжливи богове и преклонение пред идоли и кумири. Дали обаче потребността на човека от идоли е вкоренена у него? Според Ерих Фром[19] идолът е отчуждена форма на човешкия апетит. Историята на човечеството е история на идолопоклонството: от примитивните и дървени идоли до съвременните кумири, каквито са държавата, партията, лидерът, производството, потреблението, а над тях се издига един Бог, „идол“-изиран просто като идея.

Клара Тонева

Хедонизъм. Езичникът е и хедонист, защото насладата е целта на неговия живот. По-късно Зигмунд Фройд ще формулира този начин на живот като „принцип на удоволствието“ – първия от двата фундаментални принципа за функциониране на психиката (вторият е този на реалността). Стремежът към наслаждение е силен, а опитите на човека да удовлетвори подсъзнателните си импулси много малко се различават от животинските. От познатите ни наслаждения може би най-интензивно се преживява сексуалността – това преживяване, което таи толкова възможности за падение, е образецът на щастието, което дирим[20]. Но импулсите към удоволствие са неутолими и ако просто им се отдадем, няма как да не стигнем до страдания и саморазрушения. Разбира се, повечето от модерните хора ще предпочетат удоволствието пред страданието, без да си дават сметка, че цената за насладата днес е страдание утре.

Младежите в България все повече търсят вълнуващи и интересни начини за поддържане на добра физическа форма и на социален живот, различен от баровете и клубовете. Здравословните хедонисти са амбициозни млади хора, които се отдават на занимания на открито: туристи, изследователи, бегачи, велосипедисти и предприемачи, които изпитват наслада от пътуването. В работата си те са всеотдайно устремени и полагат прекомерни усилия, за да надскочат себе си[21]. Едва ли тези младежи, живеещи според „екологичната етика“, осъзнават, че „природата – по думите на протоиерей Александър Мен – е Божествена плът, че Христос я е осветил; че е осветил небето и земята Този, на Когото е дадена властта за това[22]“.

Да обобщим, макар и накратко, какъв е портретът на езичника у нас: „Той е човек-автомат, а всички негови действия са резултат на действащите с механична необходимост природни закони. Няма свободна воля, следователно не е отговорен за своите действия, нему всичко е позволено, понеже всичко е естествено[23]“. Някои дори се определят като Ницшеви хора: те презират „дребните човечета“, които трябва да бъдат стъпквани и прегазвани от силните, защото такъв е мостът към свръхчовека. Нямат жал, нямат милост, застанали отвъд доброто и злото, те вярват, че всичко им е позволено, тъй като нищо не е правдиво: „Ницшевият човек е по-лош от звяра. Той само безжалостно руши. Пред нищо не се спира, пред нищо не се прекланя, нищо не тачи[24]“. За него душата е фикция – няма морален дълг, няма чувство за срам, няма разбиране за отговорност пред Бога и ближните.

Такъв е езичникът у нас: сляп за богоподобната душа, но зрящ за плътта и нейните нужди. Всъщност днес „рационализмът оперира като мит: винаги се стараем да не видим катастрофата[25]“.

Новият старозаветник

Склонността към магически практики се запазва и пренася не само върху старозаветния, но и върху новозаветния човек у нас – достатъчно е да споменем спиритизма, различните баяния и врачувания, телевизионните предавания за екстрасенси, многобройните „специалисти“ по разваляния на магии и други[26].

Но само с посоченото ли се характеризира старозаветният човек у нас? Не, най-важна е строгостта в изпълнението на външния законнически живот в рамките на старозаветната общност. Тя „придобива все по-голям симетричен паралел в строгостта на вътрешния живот на все по-индивидуалистично настроения човек[27]“.

При споменаването на думата „закон“ у мнозина се поражда неправилното разбиране, че говорим за два закона – Старозаветен и Новозаветен. Нека да разсеем тази заблуда.

Неразривната връзка между Стария и Новия Завет е ясно изразена в Свещеното Писание (срв. Евреи 1:1-2). Това, което е дадено като обещание в Стария Завет, намира своето изпълнение в Новия; Старият Завет е ориентиран към Новия, а Новият се разкрива и доказва чрез предсказанията и предобразите на Стария Завет. Законът, по който се е движела историята на старозаветното човечество, в известен смисъл е бил „възпитател в Христос[28]“ и под неговото промислително ръководство старозаветното човечество се е подготвяло да приеме идващия Месия и да се спаси чрез Него[29]. Цялостният Му образ е ярко обрисуван в псалмите, а несъмнено в най-завършен вид образът на Месия се обогатява чрез описанията в пророческите книги, в които се набляга върху Неговата духовно-нравствена страна и се разкрива Неговото благородство и величие[30].

Клара Тонева

Месианските предсказания за личността на Иисус Христос намират своето точно изпълнение в новозаветните събития, отразени в евангелските повествования. Християнството като Нов Завет на народа с Бога в Иисус Христос е било закономерно продължение на Стария Завет и още по-категорично потвърждение на Първото Божие обещание към Авраам и потомците му за Божието царство. Според епископ Игнатий (Мидич) в своята история „евреите са имали общение с Бога събрани и тази форма е била предобраз на общността, такава, каквато тя ще бъде в края на историята. Затова историята на еврейския народ е била сянка на бъдещото истинско Царство Божие[31]“.

Неправилното разбиране за два завета. Заветът, даден на Авраам, Исаак, Яков, по същество е един и същ: „Той вечно помни завета Си, словото, що е заповядал в хиляди родове, що е завещал на Авраама, и клетвата си на Исаака, и турил това за закон Иакову и за вечен завет Израилю“ (Псалом 104:8-10), но хората нерядко осмислят закона според своите човешки представи.

Вяра – послушание – любов. Законът не е успял от само себе си да направи никого съвършен и да промени сърцата – важно е „споразумението за вяра“, което Бог е завещал на Авраам. Спасителната вяра винаги е придружавана от послушание, породено от любов: „Защото в Христа Иисуса нито обрязването има сила, нито необрязването, но вярата, която действува чрез любов“ (Галатяни 5:6). Може ли човек наистина да се подчинява на Божиите закони, ако няма вяра? Моисеевият закон или заветът на закона насочва към идващия Спасител и така разкрива Божия завет чрез обещания, пророчества, ритуали и символи, които са обвързани със Спасителя и изкупителното Му дело. Старият Завет не предлага начин за спасение, нито пък проповядва оправдание, различно от това, което се съдържа в Новия Завет.

Обичайно Старият Завет се свежда предимно до десетте заповеди, а Новият Завет – до евангелския принцип на любовта. Според това разбиране разликата между Стария и Новия Завет е значителна, тъй като първият се основава на законите, а вторият – на любовта. Старият Завет учи, че Новият Завет, който Бог ще сключи с израилевия дом, се изразява не в механичното заменяне на десетте Божии заповеди с по-прости и по-добри закони, а в друго – внедряването на Божия закон в сърцето на човека. „Но ето заветът, който ще сключа с Израилевия дом след ония дни, казва Господ: ще вложа Моя закон във вътрешността им и ще го напиша в сърцата им, и Аз ще им бъда Бог, а те ще бъдат Мой народ“ (Иеремия 31:33). Библейският текст свидетелства, че разликата между Стария и Новия Завет не е разграничение, не е отлика между закона и любовта, а е влагане, написване на Божия закон в човешкото сърце и това се отнася както за древния Израил, така и за Църквата Христова. И св. апостол Павел казва, че на старозаветните хора е дадено същото Евангелие, както и на нас: „Защото и нам се възвести, както и тям; ала словото, що бяха чули, не им принесе полза, понеже ония, които го бяха чули, не го смесиха с вяра“ (Евреи 4:2). Ако допуснем разделянето на две на Божия вечен завет на благодатта, то разликата е в символите, ритуалите, левитските служби, жертвената система в Стария Завет, от една страна, и от втора – изпълнението чрез личността на Господ Иисус Христос и принасяне на съвършената жертва в Новия Завет. Следователно разликата е подобна на тази между образите и Първообраза.

Клара Тонева и Ивайло Найденов, декан на Богословския факултет при Софийския университет

Иисус Христос променя човешката психика

И така, съвременният човек се бори (или пък не) с идолопоклонника у себе си, сражава се (или пък не) със стриктния в изпълнението на законите старозаветен фарисей, който изпълнява задълженията си само защото така трябва, и се страхува от наказание. И езичникът, и старозаветникът, които живеят у нас, са подчинени на страха – онзи най-стар враг на човека. Този страх няма нищо общо със страха Господен, който е начало на мъдростта. Бог не наказва и не очаква от нас физически жертви, но ние Му приписваме човешки свойства, сковани от очакването на Божия гняв и наказание. И мислим ли, мислим как да умилостивим Бога с приношение, та да не ни наказва, как да не го разгневим или ядосаме. Резултатът е, че така са се породили „безброй норми и правила, ритуали и обреди, с които човекът регулира до последния детайл, понякога и по обсесивен начин, своето поведение на земята и особено отношенията си с Бога[32]“. И как тогава съвременният човек, станал новозаветен едва преди две хиляди години – дори когато не осъзнава това и отрича всяка религия, – да отхвърли оковите на старозаветния страх и на езическия ужас?

Следва…(виж тук).

_________________________________

*Публикувано в Защитата на вярата, предизвикателства и проблеми днес. Сборник с доклади от международна конференция. Издава Софийска света митрополия, София, 2022 година, с. 23-42. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Йеротич, Вл. Психологическото и религиозното битие на човека. С., 2018, с. 173.

[2]. Йеротич, Вл. Остават само делата на любовта. С., 2017, с. 82.

[3]. Маджуров, Н. Несторът на българската богословска мисъл (по случай 50 години от смъртта на проф. архим. д-р Евтимий Сапунджиев). ГСУ, БФ, т. 3, 1996 (нова серия); вж. и Мен, Ал. Произход на религията. С., 1994, с. 27, където авторът пише: „В днешно време в литературата се срещат над 70 различни определения на религията и множество теории за нейното възникване“; вж. още Елиаде, М. Търсенето. История и смисъл в религията. С., 2000, с. 7 сл.

[4]. Маджуров, Н. Пос. съч., с. 154.

[5]. Вж. Ото, Р. Идеята за святото. С., 2013, с. 12, където четем: „Ако има сфера на човешкото преживяване, където се забелязва нещо свещено само за тази сфера, случващо се само в нея, то това е именно религиозната“.

[6]. Мен, Ал. Пос. съч., с. 33-34, 85.

[7]. Пак там, с. 85.

[8]. По-подробно вж. у Маринов, Б. За външната страна на религията въобще и по-частно на християнската религия. ГСУ, БФ, т. ХХV, 1947-1948, С., 1948.

[9]. Йеротич, Вл. Завръщане към отците. С., 2013, с. 282.

[10]. Мен, Ал. Пос. съч., с. 107.

[11]. Повече за религиозните нагласи сред българите днес вж. у Серафимова, М. Многоцветната „картина“ на религиозността в българското общество. – В: Библия. Култура. Диалог. Сборник изследвания и студии. Т. I, С., 2009, с. 287 – 279; Донкова, Ж. Новите религиозни движения в България след 1989 г. С., 2011; Назърска, Ж. и Св. Шапкалова. Ниво на религиозност на православното население в България според данни от православните храмови регистри (1989-2014). – В: сп. „Християнство и култура”, 9/2015, с. 77- 89.

[12]. Маринов, Б. Беседи за ученически православни християнски дружества при средни учебни заведения. С., 1934, с. 127.

[13]. Вж. у Архимандрит Евтимий (Сапунджиев). Недостатъчност на методите на историзма, психологизма и интелектуализма за ориентиране по проблемата за религия. ГСУ, БФ, VІІІ, 1930-1931. С., 1931.

[14]. Йеротич, Вл. Психологическото и религиозното…, с. 172.

[15]. Панчовски, Ив. Пътят на модерния човек към Бога (съавт. с прот. П. Панчовски). С., 1943, с. 18.

[16]. Архим. Евтимий. Кратък наръчник по християнска апологетика. С., 1942, с. 36.

[17]. Йеротич, Вл. Психологическото и религиозното…, с. 174.

[18]. Пак там.

[19]. Повече у Фром, Е. Да имаш или да бъдеш. С., 1998.

[20]. Аналитичната концепция на Зигмунд Фройд (1856-1939 г.), https://drugi.dokumentite.com/art/ (достъп на 30.04.2019, 15:10 ч.).

[21]. Кои са здравословните хедонисти?, https://www.tbmagazine.net/statia/ (достъп на 07.05.2019, 16:15 ч.).

[22]. Мен, Ал. Вярвам… Беседи за Символа на вярата. С., 2004.

[23]. Панчовски, Ив. Пътят на модерния…, с. 92.

[24]. Пак там.

[25]. Жирар, Р. За войната и апокалипсиса. – В: сп. „Християнство и култура”, 9/2015, с. 19.

[26]. Повече за магическо-религиозната символика вж. у Елиаде, М. Образи и символи. Б.г., б.м., с. 110-116; относно окултното и съвременния свят вж. у Елиаде, М. Окултизъм, магия и културна мода. Есета по сравнителна история на религиите. Б.г., б.м., с. 55-72; Цингер, Х. и И. Кристиансен. Фокус Езотерика. Окултизъм – Сатанизъм. С., 2017, с. 3-87.

[27]. Йеротич, Вл. Психологическото и религиозното…, с. 178.

[28]. Гръцкият оригинал позволява по-точен превод на тези думи като „ръководител към Христос“ (Галатяни 3:24).

[29]. Панчовски, Ив. Най-прекрасният. Духовният образ на Иисус Христос. С., 1992, с. 20-21.

[30]. Вж. подробно у Вълчанов, Сл. Тълкуване на книгата на пророк Даниил (пособие за изпитните събеседвания на свещениците). С., 1975, с. 16-23; Марковски, Ив. Предсказанията на пророците за Месия – Иисус Христос. – В: Църковен вестник, 13-14/1963, с. 3 – 5. Систематично изложение на месианските предсказания се съдържа у Вълчанов, Сл. Тълкуване на дванадесетте пророци. Пособие за изпитните събеседвания на свещениците. С., 1977, с. 7.

[31]. Еп. Игнатий Мидич. Църквата и нейната идентичност. – В: сп. „Мирна“, 17/2002, с. 17.

[32]. Йеротич, Вл. Психологическото и религиозното…, с. 182.

Изображения: авторът Клара Тонева. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-bpd

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s