Димитър Русев

„Идеята за Бога трябва съзнателно да се признае от човека,

защото в противен случай нещо друго става бог.“

Карл Юнг

Терминът „езотерично християнство“ е малко познат сред широката общественост, а дори и сред голяма част от вярващите християни. Неизяснената същност на това явление, крие в себе си огромен негативен заряд, а неадекватната превенция спрямо него е една от предпоставките както за отслабване авторитета на християнската вяра, така и изобщо за западане на духовността в съвременното общество.

Eзотеричното християнство самò по себе си не е религия. То е субпродукт на определени тенденции, които са назрявали по различен начин през вековете и чиято кулминация ги превръща в явление от XIX-ти век насам. Eзотеричното мислене се стреми все повече да се наложи в представите на съвременното обществено съзнание, като „по-вярната” истина за Иисус Христос и Неговото учение.  Парадокс е и самият факт, че езотеричното християнство по своята същност е може би най-опасният вид нехристиянско религиозно учение, което паразитира във формата на автентично християнство, като основната му функция е да видоизменя откровението за Бога и по този начин да обезсилва религиозните търсения на вярващите, довеждайки ги до безплодност и обезсърчение: „…които наглед имат благочестие, но от силата му са се отрекли” (2 Тимотей 3:5). Настоящата работа има за цел, от една страна, да осветли някои основни белези на езотеричното християнство в качеството му на алтернативна духовна субкултура и от друга, чрез обективен поглед върху предпоставките, обуславящи появата на това явление, да бъдат потърсени онези насоки за работа с нехристиянските религиозни учения и култoве, които биха били от полза на днешните Христови следовници, за да бъдат ефективни свидетели за своята вяра, бидейки „всякога готови с кротост и боязън да отговаряте всекиму, който иска от вас сметка за вашата надежда“ (1 Петра 3:15).

Определение за езотеризма; история на понятието, прояви и тълкувания

Езотеризъм (от гръцки ἐσωτερικός „вътрешен“ или вътрешно познание) в най-общ смисъл е всяко учение, предназначено за определен кръг хора (тоест забранено е разкриването му пред непосветени). Основните характеристики на такъв вид учения е, че те са тайни и заявяват, че предават на поколенията скрито знание от най-различно естество, например: за изворите на вярата, здравето, дълголетието и така нататък. На теория това знание може да е разнородно: философско, етическо или мистично. По своята идейна същност езотеричните учения са ядрото на дадена духовна традиция, а гностицизмът, смесен с различни мистични окраски, е константното и неотменимо ядро на  езотеричните течения. Основната идея, на която гностиците изграждат своето учение, е, че гносисът под формата на самопознание, е способeн да реабилитира божествената същност на човека и така да бъде сложен край на злото. За разлика от тях, за християнството злото е резултат от грехa на непослушанието и бидейки проявено в човека още от Адам, то не би могло да бъде победено със собствени сили, което обуславя и вечната нужда от Спасителя Господ Иисус Христос.

Само от тази перспектива, езотеризмът много трудно може да бъде видян като нещо, което съдържа деструктивни компоненти. Светлина върху неговата истинска същност хвърля латинското му название окултизъм[1], чието значение също се съотнася към скритото или паранормалното знание, за разлика от фактите и „познанието на измеримото“, обикновено наричано наука.

Според начина, по който се разпознават и използват в съвременното общество, тези две понятия се обясняват едно друго и се взаимодопълват, като в най-широк смисъл под езотеризъм може да бъде разбирана предимно философската страна  на скритото знание, докато окултизмът представлява в по-голяма степен приложната (култова) страна на тези „тайни“. От периода на  Френската революция (от 1879 година) насам в Европа и Америка  необичаен разцвет преживяват много разнородни по вид и произход „духовни“ учения и свързани с тях практики. Много от техните последователи и критици ги обединяват под наименованията „eзотерика“ и „окултизъм“. „Тези две понятия се употребяват още от XIX-ти век и като самостоятелни понятия. За някои наименованието езотерика изглежда по-изтънчено, а други са на мнение, че в това название могат да бъдат обобщени всички онези не съвсем доказани твърдения на окултизма[2].” И така, ако от една страна терминът „eзотерично християнство” не буди някакви притеснителни асоциации в разбирането на хората, то понятието „окултно християнство”, от друга, безусловно разкрива истинската същност на това явление и указва, че то не е компонент на православното християнство, чийто начинател е Сам Господ Иисус Христос.

Една от основните характеристики на езотеризма, която го прави изключително трудно разпознаваем, е неговата аморфност. Той е адаптивен и способен  да се вмести във всяка религиозна  форма независимо от нейната строгост и регламентираност. Въпреки своята неопределеност, езотеризмът е изключително устойчив и непрекъснато актуализиращ се  – неизменен антипод на истинската духовност. Привнесен като начин на мислене към една религиозна система, неговото действие трудно може да бъде разпознато, докато не даде своите плодове. Тази особеност дава привидна „преднина” на езотеричното, правейки превенцията трудна и почти винаги закъсняла. В своето изследване, посветено на секуларизираната религиозност в съвременното общество, православният богослов Клара Тонева пише следното: „Нищо не може да заглуши естествената потребност на човека от религия и когато тя няма условия за нормално развитие, тръгва по разрушителни и саморазрушителни пътища. Днес потребността от религия често се проявява като псевдорелигиозно поведение на секуларизирания човек, подвластен на съвременното идолопоклонство не само спрямо вещите, но и спрямо идеите, спрямо митологиите, родени от масовата култура, и спрямо закърнялата религиозност, бременна със суеверия и многобройни езически наслоявания[3].” 

За да бъде намерена адекватна превенция на това явление е необходимо да се започне с изследване на предпоставките, довели до неговата поява, а те са исторически, социални и духовни.

Пролетта на народите

Езотеризмът е неизменен спътник на човека в неговия религиозен път още от зората на човешкото битие. „Самата християнска религия, поне в самото си зараждане и през първите два века след това изобилства от езотерични гностични учения, които при консолидиране на християнството около Никейския символ на вярата (приет на I Вселенски събор в Никея през 325 година) са обявени за ереси”[4].

Централното събитие за XVIII-ти век, което оказва фундаментално влияние върху културата на тази епоха, е Френската революция[5]. Много от нейните съвременници смятат, че тя е плод на философията, която по това време е негативна проява на духа на отрицание и критицизъм. В нея се открояват много различни радикални тенденции, породени от целта да разрушат основите и да подкопаят авторитета на първоизточника на всички авторитети – религията и Църквата. По думите на архимандрит доц. д-р Павел Стефанов: „Това е епоха не само на рационализъм и безверие, но и на множество религиозни лутания… Духовният застой на римокатолицизма, суеверията и злоупотребите, упорството, с което Църквата отстоява идеологическата система на стария режим, отварят дълбока пропаст между нея и новата култура. Заражда се различен мироглед, който е чисто светски, нерелигиозен, безбожен, в чийто център стои не Бог, а човекът[6].”

В средата на XIX-ти век Европа е разтърсена от различни по мащаб и значимост революции, които засягат почти целия континент. Започва така наречената „Пролет на народите[7]“. Много назрели процеси до този момент дават своя плод, бележейки края на феодализма и настъпването на капитализма. Силно повлиян от Шопенхауеровата метафизика на волята и от Дарвиновата теория на еволюцията (особено популярни през XIX-ти век), немският философ Фридрих Ницше изрича култовата фраза: „Бог е мъртъв“, без може би да осъзнава, че това ще го превърне в „пророк“ на една нова епоха в мисленето на следващите поколения.

Тези глобални и дълбоки промени, случили се в рамките само на около век, имали не само икономически отенък. В сянката на социалните конфликти, неусетна, но трайна метаморфоза претърпели духовните нагласи на обществото. Такива процеси били трудно „смилаеми”, както за личното, така и за колективното съзнание, тъй като не могли да бъдат разбрани и обективно оценени. Освобождението от „тиранията” на Църквата[8], осигурило мечтаната обществена еманципация от църковните догми, но не било способно да донесе прогрес за духовността на обществото, което станало изключително податливо на всяко едно влияние и начин на мислене, предлагащо завършена история или удовлетворяваща картина, отговаряща на вечните въпроси, свързани с произхода и бъдещето на човешкото битие. Въпреки че влиянието на религията било отслабено, това не успяло да потуши екзистенциалното религиозно чувство на отделния човек и неговата необходимост от религиозно преживяване. Тази нужда оставала все толкова дълбока и все по-незадоволена. „Когато Фр. Ницше обявява  в края на XIX-ти век, че „Бог е мъртъв”, той не предвижда, въпреки учудването на Заратустра, че противно на всяка логика, религиозният дух ще продължи да съществува заедно със секуларизацията[9].” В резултат на това една цяла плеяда от философи и мислители започнали да се опитват с всички сили и средства да градят, на мястото на „мъртвия бог“, “златния телец” на своята представа за божеството. Опитът по философски път да бъде запълнен създаденият духовен вакуум, породил вълна от появата на нови философски течения и школи със силно религиозен привкус, като две от най-фундаменталните са спиритуализмът[10] и трансцедентализмът[11] на Ралф Уолдо Емерсън.

Кулминация на процесите от края на XIX-ти и началото на XX-ти век век е  раждането и развитието на теософското движение, основано на 7 септември 1875 година в Ню-Йорк. Водачи на Теософското общество са Елена Петровна Блаватска[12] и Хенри Олкът (1832-1907). Самата Блаватска лично избира като девиз за новосъздаденото общество думите на махараджата от Бенарес, приет в Теософското общество:  „Няма религия по-висша от истината“ („Satyat nasti paro dharmah”)[13].“  Новото движение бързо набира сила поради мощния импулс, даден от Елена Блаватска, която според последователите на своето учение,  е приемник на многовековния духовен опит на човечеството, част от който тя извежда от езотериката до сферата на екзотеричното („откритото” – антоним на езотеричното) знание. „Теософските идеи за единство и еволюция намират своето развитие в съвременната култура, изпълвайки светогледа, философията, произведенията на музиката, живописта, литературата с духовно съдържание[14].” Елена Блаватска използва понятието „теософия”, за да обозначи своята религиозно-познавателна и философска доктрина. Според нея всички религии са опити на човечеството да се докосне до абсолюта и следователно всяка религия съдържа само част от истината. Основната цел на Теософското общество била да докаже, че „всяка някога известна религия е същата древна доктрина на мъдростта, една и съща, изповядвана и практикувана от посветените във всяка страна, които са познавали нейното съществуване и значение[15].”

Терминът „теософия” не е нов. Теософските учения съществуват от Античността и са отчасти свързани с аскетизма, мистиката, астрологията, езотериката и окултизма. Но Елена Блаватска, откликвайки на съвременните си философско-мистични тенденции, насища идеята за теософията с ново съдържание, отговарящо на духовните търсения на общественото религиозно съзнание. „Питат ни – споделя самата Блаватска – „Нова религия ли е теософията?“ Не, тя не е религия, нито нова философия. Тя е стара, колкото мислещия човек. Нейните учения не се обнародват за пръв път сега, а са били внимателно разкривани  и проповядвани от някои европейски посветени – особено от покойния Рагон[16] “

В студията си, посветена на теософското общество, богословът Димитър В. Дюлгеров описва някои от характеристиките на теософията така, както ги виждат последователите ѝ: ”Теософията не е стремеж към мъдрост за Бога, а самата мъдрост за Него, вградена в определени теоретически формулировки. Такава мъдрост или по-точно учение за Бога има във всяка религиозна система[17]”. Синкретичното учение, което Елена Блаватска създава, „приравнява всички религии и поставя основите на теософията като синтез на всички религии, религиозно-философски системи и митологии. Този синтез постоянно се разширява и вдълбочава [18].”

По-нататък в своята студия, Димитър Дюлгеров посочва една единствена, но много характерна особеност на теософското учение, която хвърля светлина върху неговата истинска същност:отношението към християнството. Според него така наречените „авторитетни мислители и жреци на музите” подготвили общественото мнение на Запад да приемат безкритично думите на Елена Блаватска: „Християнството трябва да бъде унищожено. Неговият исторически живот е верига от егоизъм, насилие, несправедливост и измама […] То трябва да бъде заменено от будизма, от тайното езотерично учение на будизма […], защото то е най-съвършената мъдрост, най-чистата истина[19].” Тази крайност открива ясно анти-Христовата същност на това наглед  учение за божественото. Ярко изразената враждебност спрямо Христос и Неговата Църква, от една страна, отговаря на съвременните обществени търсения за еманципиране от християнството и неговите морални стандарти, а от друга дава ясен знак на вярващите Христови последователи за произхода и естеството на това учение.

Белетристичните способности, обширните познания за различните култури и религии (натрупвани от многобройните пътувания) и голямата ѝ харизматичност, превърнали Елена Блаватска в идеен вдъхновител на една нова епоха – епоха на подмяна на духовното с душевното, епоха, в която хората започнали да търсят Божието, но без Бога, Неговото царство, без Неговата правда. В същото време новите религиозни митове, създадени от съвременните философи и белетристи, опитвали с всички сили да одухотворят стремежите на грешната човешка природа да намери обратно пътя към „изгубения рай”, вместо към Бога.

Ученията на Теософското общество оказват силно влияние на почти всички възникващи религиозни движения от края на XIX-ти век до наши дни. То е и основен извор на движението „Ню Ейдж”, съчетаващо в себе си голям брой най-разнородни култове.

Новото „благовестие”

Въпреки своята всеобхватност и модерност, теософското учение не успява да завладее по-голямата част от обществото, която макар и силно разколебана, изповядва Христовата вяра и ценности – част от многовековната история на своята родова памет. Общественото съзнание се оказва неподготвено да замени наследената християнска вяра с друга (каквато е индуизмът например), която, освен че е чужда като мислене, е наситена с многобройни непознати и неестествени за западната цивилизация източни традиции и обредни практики.

Някои от водещите представители на Теософското общество, постепенно започват да осъзнават, че християнството вече е толкова дълбоко вкоренено в съзнанието на западната цивилизация, че е невъзможно да бъде заменено като форма на мислене. Това, което би могло да повлияе на християнското самосъзнание, е то да бъде заквасено с източните мисловни модели, като бъде изменено не по форма, а по съдържание. Един от най-ярките представители на тази идея е австрийският философ и езотерик Рудолф Щайнер (1861-1925).

Повлиян от желанието за приближаването на теософските възгледи до християнството (или по-точно – на християнските до теософските), Рудолф Щайнер, който от 1902 година е председател на немската секция на Теософското общество, постепенно осъзнава, че теософията, която Елена Блаватска и нейните последователи предлагат, не е способна да се впише адекватно в западния начин на мислене. В едно свое есе, посветено на Рудолф Щайнер, неговата съпруга и съидейник Мари Щайнер пише: „Догматичното придържане към древната мъдрост, оповестена от Блаватска, но без да бъде достатъчно разбирана, беше причината Рудолф Щайнер да заеме първоначално сдържана позиция [20].” Това той прави повече от десетилетие, като през цялото време е част от задълбочаващия се конфликт между Световната организация на Теософското общество и немските секции и ложи. През тези години около Щайнер се събира кръг от търсещи просветление последователи, които все по-настойчиво поставят  въпроса: „ дали Изтокът, Западът и християнството не могат да се срещнат в теософията по такъв начин, че като резултат да се получи едно цялостно развитие, една верига от причина и следствие и посредством това върху делото на Христос да се хвърли светлина по начин, който задоволява дълбокото познание на сърцето?”[21]  „Едва тогава – казва Мари Щайнер –  Рудолф Щайнер видя възможност да приеме поканата на тези хора и да работи с тях. Първо трябваше до него да стигне това желание, този копнеж[22].”

Вследствие на тези процеси, д-р Рудолф Щайнер приема за своя мисия, да подпомогне импулса, който западно-християнският езотеризъм можел да даде на източноориентираната теософия и чрез който тя да бъде обогатена и направена достъпна за западния начин на мислене. Така през 1913 година, след напускане на теософската организация, Рудолф Щайнер основава общество, наречено „Антропософско дружество”. Главната му цел, формулирана от Щайнер, е да обясни човешката същност от позицията на теософията и представлява опит да се изследват и опишат духовните явления със същата точност и яснота, с която природните науки описват физическия свят. Рудолф Щайнер определя това  като  наблюдение на душата чрез научна методология. Според негови привърженици „по този начин той категорично отхвърля мистиката като неподходяща за съвременната епоха и започва изграждането на една духовна наука, тоест на учение, прилагащо научния подход в изследването на така наречения духовен свят. Неговата цел е цялото познание на човечеството – до този момент разпокъсано в отделните науки, религии, философски и езотерични течения – да бъде синтезирано и обединено в една всеобхватна наука за човека – aнтропософия[23].”

За разлика от теософията, която има предимно теоретична насоченост, антропософската идея е по-социално ориентирана и търси развитие в различните сфери на живот. Рудолф Щайнер развива изкуство, използващо движението за представяне на духовни процеси, което нарича „евритмия”, като също така дава различни насоки в областта на педагогиката, земеделието, икономиката, медицината. Неговата цел била „одухотворяване на цялата човешка култура чрез aнтропософията[24].”

По много идентичен начин протичат тези процеси и в България, където теософията прониква в самото начало на ХХ-ти век. „Официално Теософското общество има своето начало в България през 1903 година, когато в София е учреден неговият български клон. През 1904 година започва да излиза и първото теософско списание в България – „Български теософски преглед“. Изданието имало за цел да популяризира теософските идеи. Това българските теософи правят, като превеждат и публикуват на части книгата „Древната мъдрост“ на Ани Безант (тогава председател на Теософското общество), а пишат и свои собствени статии (почти всичките подписани с псевдоними), в които се стремят да осветляват редица проблеми от теософски позиции въз основа на прочетената от тях теософска книжнина[25]. Интерес буди позицията на редакторите на това издание, която по всяка вероятност е и позицията на първите последователи на Теософското общество у нас: „Редакторите считат не само, че не трябва да дават сведения лично за себе си, но и че е излишно поместването на биографични материали за ръководителите на Теософското общество и за неговите основатели – трябва да бъде популяризирана единствено самата теософия, но не и личностите, свързани с нея[26].”

Това може би е една от мистериозно премълчаваните причини, поради която завърналият се от САЩ изгряващ „духовен учител” Петър Дънов (1864-1944), тактично отказва да се присъедини към модерното за своето време Теософско общество, въпреки че философията и вижданията му са много добре приети от неговите водачи.

Председателят на теософската ложа в България Софроний Ников на специална среща не щади комплиментите си за работата на младия проповедник, като щедро го засипва с обещания за много успехи и блестяща реализация, както в България, така и в чужбина. „На устроената среща се разменят наново доброто мнение и висока оценка за публичната дейност, в духа и стила на теософските идеи, правят се комплименти за усърдната духовна работа и председателят на теософската ложа открива богатите перспективи за една съвместна дейност. Учителят с внимание изслушва поднесената покана за работа в полето на теософията, пожелава успех на теософската ложа и отказва да стане сътрудник[27].”

Оттук нататък по идентичен начин, Петър Дънов повтаря много от стъпките на Рудолф Щайнер и избира, стъпвайки на теософските идеи, да развие своя собствена школа, изградена предимно около неговата личност, като присажда на здравия християнски корен своето нехристиянско окултно учение, което бързо печели популярност, тъй като е силно антропоцентрично. Привидно то обещава на човека нови скрити досега знания за свръхестественото, но всъщност изменяйки фокуса на обожание, създава ред предпоставки и вярвания, които връщат мисленето векове назад, отново към антропоморфизма и оттам – към идолопоклонството. Това е един процес, много добре описан от големия православен психотерапевт академик Владета Йеротич: „Достатъчно е да кажем, че историята на човечеството до ден-днешен е преди всичко история на идолопоклонството; от примитивните глинени и дървени идоли до модерните идоли на държавата, лидера, производството, потреблението, над които се издига един идолизиран Бог[28].”

Богословският поглед днес

Епохата на глобализация и мултикултурализъм се превърна в предизвикателство към религиозното мислене, както на отделните хора, така и на цели култури и етноси. В резултат на този сблъсък, поради необходимостта от запазване на социалния мир и съвместно съществуване, религиозният светоглед на вярващите беше силно секуларизиран, а религиите – сведени до своите културни форми, но лишени от духовната си същност. Съвременните световни тенденции, определящи принципите на съвместното съществуване, все по-категорично налагат мнението, че за доброто общо битуване в един мултикултурен и мултирелигиозен свят е необходимо всяка религия да извади на преден план само онези свои характеристики, които са удобни и съвместими с общия социален контекст. Така християнството е поканено за „добре дошло у дома“, стига да се впише адекватно на фона на добронамереността на образувалата се „религиозна комуна“, където всяка религия дава най-доброто според възможностите си и получава това, което съответства на нуждите ѝ[29].

Изследвайки проблемите, с които Църквата се сблъсква в настоящето, и естеството на нейната мисия, отец протоиерей Радован Бигович подчертава: „Църквата и православното богословие могат успешно да изпълнят мисията си, ако във всяко време изпитват знаците на времето и ги тълкуват в светлината на Евангелието, ако могат да отговорят на всяко поколение по разбираем за него начин на вечните човешки въпроси за смисъла на настоящия и бъдещия живот. Затова е важно да се познава и разбира светът, в който живеем, очакванията и стремежите му, дълбоките и бързите промени в него, които постъпателно се разпростират по целия свят[30].“

Днес православната вяра, мисъл, традиция и начин на живот са поставени на изпитание чрез предизвикателството на съвременното мислене, което е плод от посетите в началото на миналия век в почвата на секуларизма плевели на изопачената представа за Христос и Неговата Църква. Ето защо днес повече от всякога Православната църква носи отговорността за това, да бъде гласът на Викащия в пустинята, Който говори: „пригответе пътя на Господа, прави правете пътеките Му“ (Матей 3:3).

По думите на Клара Тонева, „съвременната езотерика застава пред нас с наукообразна маска, често обогатена от графики, формули и математически таблици. Това ѝ позволява да се вклини в системата от изисквания на съвременното мислене както поради отлива на образованите слоеве в обществото от религията, така и заради потребността от духовност и сакралност, която съществува в неосъзнатите пластове на общественото съзнание[31].”

Да надникнем под „маската“ на езотериката е изключително трудно, поради нейната многоликост, която винаги се стреми да бъде лицеприятна за духовно търсещите хора. За да осветлим истинското лице и псевдодуховната същност на това явление, ни е нужна оптика, която да ни помогне да открием истинските корени на проблема и да намерим не просто правилните, а богоугодните решения. Такава оптика за нас е Словото Божие и думите на Господ Иисус Христос: „Лицемерецо, извади първом гредата от окото си, и тогава ще видиш, как да извадиш сламката от окото на брата си.” (Матей 7:5).

Използвана литература

Бигович, Р. Църквата в съвременния свят, С., 2013.

Блаватска, Е. Тайното учение, т. I, Видин, 1992.

Божков, Б. Християнство и езотеризъм, В. Търново, 2009.

Дюлгеров, Д. Теософско общество. – В: ГСУ-БФ, т.VI/1928-1929.

Йеротич, Вл.  Психологическото и религиозното битие на човека, С., 2013.

Макдауъл, Дж. и Д. Стюарт. Заблудата, С., 1993.

Пенков, Д. Екзистенциални измерения на вярата на Фьодор Михайлович Достоевски, С., 2009.

Русев, Д. Благовестието на Царството и междурелигиозният диалог. – В: „Православие – традиция и съвременност“, т. V, Пловдив, 2019.

Тонева, Кл. Секуларизираната религиозност. С., 2018.

Цинзер, Х. и И. Кристиянсен. Фокус Езотерика – окултизъм, сатанизъм, С., 2017.

Интернет източници:

Архим. доц. д-р Павел Стефанов. „Френската революция и християнството“, https://www.pravoslavie.bg/%D0%98

Антропософия. https://www.aobg.org/index.php?ln=1&id=38

Едно предложение на теософите. https://petardanov.com/index.php/topic/12234-

Златев, Б. Теософската периодика в България – В: сп. Палитра, бр. 2/декември 2003, http://www.palitrabg.net/2t.htm#2

“Пролетта на народите”- революционната вълна в Европа 1848-1849 година, http://www.helpos.com/archive/preview-web/23_046_12_index.html

Уикипедия. <https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A4>Шабанова, Ю. Развитие идей теософии в отечественной философии конца XIX-XX в.в., http://theosophy.in.ua/publikatsiji/statti/296-razvitie-idej-teosofii-v-otechestvennoj-filosofii

Щайнер, М. В памет на Рудолф Щайнер. Прев.: Радослав Радев, http://www.aobg.org/lecture.php?ln=1&id=134

__________________________________

*Публикувано в Защитата на вярата, предизвикателства и проблеми днес. Сборник с доклади от международна конференция. Издава Софийска света митрополия, София, 2022 година, с. 158-171. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Окултизъм (на латински: occultus – „скрит, покрит“) е общо наименование на група разнородни мистични течения. В много случаи окултизмът и езотеризмът се определят като синоними . За голяма част от обществото не е известен фактът, че тези два термина са синономи и означават едно и също нещо. Така, поради недостатъчна информираност, преобладаващата част от хората при различни запитваяния отговорят, че имат интерес към езотеризма, но не одобряват окултизма.

[2]. Цинзер, Х., Кристиянсен, И. Фокус Езотерика – окултизъм, сатанизъм, С., 2017, с. 4

[3]. Тонева, Кл. Секуларизираната религиозност. С., 2018, с. 87

[4]. Божков, Б. Християнство и езотеризъм, В. Търново, 2009, с.20

[5]. Френската революция, наричана също Великата френска революция, протича във Франция между 1789 и 1799 г. и има като резултат мащабни политически и социални промени, сред които е премахването на абсолютната монархия, промяна на ролята на църквата в държавата и отмяна на феодалните, аристократически и църковни привилегии. Старите идеи за традиция и йерархия – свързани с монархията, аристокрацията и религиозните власти – са заменени с идеалите на Просвещението: равенство, гражданство и неотменими, естествени права.Източник: https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A4.

[6]. Архимандрит доц. д-р Павел Стефанов. „Френската революция и християнството“, https://www.pravoslavie.bg/

[7]. Революции от 1848 година, или Пролетта на народите са поредица от обществени трусове с различен мащаб и характер, които засягат почти целия европейски континент с изключение на Англия, Русия и Османската империя. Източник: http://www.helpos.com/archive/preview-web/23_046_12_index.html

[8]. Имат се предвид Римокатолическата и Протестантската църква, които от средновековието насам са активна страна в социалните конфликти.

[9]. Пенков, Д. Екзистенциални измерения на вярата на Фьодор Михайлович Достоевски, С., 2009, с. 70

[10]. Спиритуализъм (на латински: spiritualis – духовен, spiritus – душа, дух) е религиозно-философско течение, в чиято основа лежи вярата в задгробния живот и възможността за общуване с духовете на починали хора чрез медиуми.

[11]. Трансцендентализмът (от латински trans – през, отвъд, над, и scandere – изкачвам, преминавам) е американско литературно-философско движение, възникнало през първата половина на XIX-ти век като реакция срещу рационализма на XVIII-ти век (Епохата на разума) и по-конкретно на материалистичните възгледи на английския философ Джон Лок, който твърди, че на света няма нищо извън петте човешки сетива.

[12]. Елена Петровна Блаватска (1831-1891 година) е руски и американски писател, автор на мистична литература и пътеписи, философ с принос към езотеричната философия, съосновател на организацията „Теософско общество“.

[13]. Блаватска, Е. Тайното учение, т. I, Видин, 1992, с. 33.

[14]. Шабанова, Ю. Развитие идей теософии в отечественной философии конца XIX-XX в.в., http://theosophy.in.ua/publikatsiji/statti/296-ra

[15]. Макдауъл, Дж., Стюарт, Д. Заблудата, С., 1993, с. 219.

[16]. Блаватска, Е. Пос. съч., с. 39. Жан-Мари Рагон де Бетинис, (1781-1862 година ) е френски масон , автор и издател.

[17]. Дюлгеров, Д. Теософско общество, – В: ГСУ-БФ, т.VI/1928-1929,  с. 2.

[18]. Пак там.

[19]. Дюлгеров, Д. Пос. съч., с. 8-9.

[20]. Щайнер, М. В памет на Рудолф Щайнер. Прев.: Радослав Радев, http://www.aobg.org/lecture.php?ln=1&id=134

[21]. Пак там.

[22]. Пак там.

[23]. Антропософия. https://www.aobg.org/index.php?ln=1&id=38

[24]. Пак там.

[25]. Златев, Б. Теософската периодика в България. В: списание Палитра, Бр. 2/декември 2003, http://www.palitrabg.net/2t.htm#2

[26]. Пак там.

[27]. Едно предложение на теософите, https://petardanov.com/index.php/topic/12234 

[28]. Йеротич, Вл.  Психологическото и религиозното битие на човека, С. 2013, с.179

[29]. Вж. по-подробно по този въпрос у Русев, Д. Благовестието на Царството и междурелигиозният диалог. – В: „Православие – традиция и съвременност“ Т. V, Изд. къща Студио 18, Пловдив 2019.

[30]. Бигович, Р. Църквата в съвременния свят, С., 2013, с. 219.

[31]. Тонева, Кл. Пос. съч., С.2018, с. 87.

Изображения: авторът Димитър Русев. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-bnR