Свещеник Божидар Димов

Предложената публикация спира вниманието си върху факти, лич­ности и църковно-правни действия, които поставят отпечатък върху ис­торическата съдба на Българската православна църква през последните десетилетия и по-конкретно на българските църковни общини в САЩ и Канада след 1964 година.

Актуалността на темата до голяма степен се дължи на обстоятелство­то, че последиците от поредица събития, свързани с дейността на епископ Кирил Йончев, все още поставят в състояние на каноничен дефицит и раз­кол духовно обгрижваните от него църковни общини години след смъртта му през 2007 година. Същевременно последните продължават да се определят като български и се наименоват като „Българска православна Църква“ (БПЦ), което право, между впрочем, вече не им принадлежи, тъй като те не са канонично приобщени към диоцеза на Българската православна църква в Северна Америка.

Основание за поглед над теми от миналото и тяхното изяснение, в някаква степен, е и обстоятелството, че днес всеки заинтересован може да получи достъп до съхранени архивни единици, които дават пряко сви­детелство и описание на средата и годините, в които българската емигра­ция организира своя църковен живот. Запазените административни доку­менти, кореспонденции, разсекретени доклади и лични досиета, свързани с историята на българските църковни общности в Северна Америка, се превръщат в обект на документално проучване от страна на все повече изследователи[1].

Настоящото кратко изследване очертава по-главните моменти от ис­торията на българските общини зад граница, които през последните години дават пряко отражение върху религиозния живот на православни­те българи в Северна Америка, и които имат отношение към църковната общност, каноничното достойнство на нейния клир и съхраняването на така важната в живота на Църквата съборност, която вярващите православни християни изповядват в Девети член от Символа на вярата.

Статията не се впуска в частни въпроси, които през годините довеждат до разочарование и прогонват много от вярващите от храма, изморяват част от българските ни сънародници в търсене на истината, отегчават друга част от емиграцията, която предпочита да остане пасивен наблюдател на случващото се във и с тяхната църква.

Някои опити на страниците на периодичния печат, които през последните петдесет години полагат усилия да навлязат в проблема на една или друга църковна общност в САЩ, Канада или Австралия и да го представят в достатъчна яснота на своите читатели, в отделни случаи допринасят повече за битовизирането на така важни проблеми, пред които днес всеки вярващ българин трябва да направи своя свободен избор. Свободният избор обаче е възможен само, ако човек достигне до истината, защото, както казва Спасителят: „…Истината ще ви направи свободни“ (Иоан 8:32)

Българските църковни общини в Северна Америка преди 1937 година

Първите български църковни общини в САЩ и Канада възникват след пристигането на голям брой емигранти в края на XIX-ти и началото на ХХ-ти век. Основната част от общата емигрантска вълна са бежанци, дошли предимно от Егейска Македония след Илинденско-Преображенското въстание от 1903 година[2].

Независимо от тяхната численост и причини за напускане на България (политически, икономически или семейни), българските емигрантски групи в северноамериканската диаспора успяват да стабилизират икономическите си позиции и да образуват различни свои политически, образователни и културни организации. В повечето случаи това е църковна, съответно православна църковна община[3]. Българските общини най-често се именуват като български, българо-македонски, македоно-български или българо-американски[4].

Търсейки начини за запазване на своята идентичност, емигрантите от български произход основателно се насочват към Църквата като място, на което в най-голяма степен бъгарските традиции се съхраняват. В Светата Евхаристия и богослужебния живот на общината, в последващите след църковната служба срещи или тържества за някой национален, църковен или семеен празник, вярващите израстват в една общност, изповядвайки вярата си „В едната, свята, съборна и апостолска Църква[5]“. „Православи­ето, както се изразява митрополит Дамаскинос, е традиционна духовна сила, която допринася по забележителен начин за развитието на нацио­налното съзнание и културното наследство на всички народи, единстве­ната конституираща духовна сила за съхраняване на едно национално и социално чувство на съпринадлежност[6]“.

За емигрантите църквите имат предназначението на място за посре­щане на религиозно-духовните потребности, както и място за социални контакти, културно-просветни и образователни дейности[7].

Начинът, по който протича църковният живот в Северна Америка, в много отношения е различен спрямо познатите за България условия, а българските църковни общини зад граница имат сложно устройство и съдба. Най-често те се самоорганизират на етническа база, преди още да са влезли в иерархическо общение, или по-точно – преди още да са при­знати като част от Българската православна църква (БПЦ). Съхранявайки своя вътрешен демократизъм, църквите в Америка се създават от българ­ските емигранти въз основа на принципа на самоуправлението[8].

Регистрацията на настоятелството под председателството на свеще­ника (когато има такъв) се извършва след изготвянето на устав, съобразен със законите на съответната страна, който впоследствие се предлага за одобрение от страна на митрополита на съответния диоцез. Учредителите на общината придобиват изключителни права над имуществото на цър­ковната община, а споменатато самоуправление в някои случаи може да превърне църквата в частно фирмено сдружение. Тук е мястото и отго­ворната роля на свещеника, който трябва да съхрани църковния облик на това сдружение и да го приведе в общение с Църквата-майка. Основна та цел е да бъдат обединени българите и преди всичко да имат къде да изпо­вядват православната си религия, да слушат светата Литургия на родния си език.

Енорийският живот в диаспора е съпроводен от поредица еклесиологични и социални проблеми, пред които православният духовник се из­правя, без понякога да има утвърден път за тяхното решаване. Той е въз­правен пред проблемите на емиграцията и предизвикателството да работи по интегрирането на тези българи в една общност и да служи за връзка както между тях самите, така и с родината и с различни институции в нея или в държавата, в която пребивава.

Българите създават свои православни църковни общини, строят хра­мове и търсят връзка с Българската православна църква. В много случаи последната подпомага орга­низирането на една община още от първите ѝ стъпки, но сама изключи­телно рядко инициира организирането ѝ[9].

Наред с дейността на емигрантите по укрепване на българската еми­грация в църковно-народен дух, от самото начало на организирането на българската диаспора в САЩ и Канада, Българската православна църква следи за развитието им, дъл­го време преди създаването на българска задгранична епархия в САЩ и Канада под юрисдикцията на поместната ни църква през 1937 година[10].

Обезпокоен за съдбата на своите пасоми, Българският екзарх Йосиф се обръща с апел към Свeтия Синод на Българската православна църква да се погрижи за българските емигранти[11].

През 1908 година в САЩ са изпратени първите свещеници, а първата Света Литургия е отслужена на 14 септември 1909 година в храма „Св. св. Кирил и Методий“ в Гранит-сити.

Българските колонии в градовете Медисън Гранит-сити, щата Илинойс, създават Български православни църковни общини (БПЦО). Скоро е създадена Българска църковна община в град Стилтън, щата Пенсилвания Православните българи в град Торонто, провинция Онтарио, Канада, също се организират.

През 1921 година Светия Синод на Българската православна църква създава „Духовна мисия в Америка“, с неформален център в град Стилтьн

Една организация, която пряко се свързва с националната идея, орга­низирането на емигрантския живот, както и с дейността на много от цър­ковните общини, включително и след Втората световна война, е основаната (във Форт Уейн, щата Индиана) през 1922 година (от бежанци от Егейска, Пиринска и Вардарска Македония, както и от свободна България, живеещи в САЩ и Канада българи) Македонска политическа организация (МПО). Съща­та е преименувана през 1952 година на Македонска патриотична организация. Македонската патриотична организация съдейства за функционирането на църковни общини, които приемат юрисдикцията на Българската православна църква[12].

Освен споменатите общини, такива се организират още в градовете Медисън, Индианополис, Детройт, Акрон, Форт Уейн, Медисън Сити, Синсинати, Лос Анджелис, Ню-Йорк и други. До средата на 30-те години в САЩ и Канада православните българи изграждат повече от 20 богослу­жебни храма и параклиса.

Българските църковни общини след създаване на българска задгра­нична епархия в САЩ и Канада през 1937 година

През 1937 година е учредена епархия за цялата българска православна диаспора в Америка[13]. Решението за избор на управляващ тази епархия е взето не от Светия Синод, а от Министерския съвет[14]. През 1938 година, с указ на цар Борис III, за Америка заминава Величкият епископ Андрей.

Периодът от 1937 до 1963 година е съпроводен от поредица затруднения, породени от взаимоотношенията на Велички епископ Андрей с Македонската патриотична организация или с властите в България след 1944 година. През 1947 година той единодушно е избран за митрополит на обединената Българска епархия в Северна и Южна Аме­рика и Австралия. Симпатията му към антикомунистите обаче е причина изборът му да остане непризнат от София до 1963 година.

През същата година (1963) за САЩ заминава Неврокопски митропо­лит Пимен, с цел да способства за подобряване на взаимоотношенията с епископ Андрей. В подробен доклад до патриарх Кирил[15], който митро­полит Пимен съставя след заръщането си, той съобщава, че Македонската патриотична организация, архи­мандрит Кирил Йончев и някои други клирици, между които Г. Николов и В. Михайлов, са против управлението на епископ Андрей[16]. По време на посещението на митрополит Пимен, последните дори предлагат на Светия Синод архимандрит Кирил да бъде ръкоположен за епископ и да поеме управлението на епархията[17].

Към 1963 година архимандрит Кирил (Илия Манчев Йончев[18]) служи при храма „Св. Георги“ в град Толедо като свещеник към Американо-Австралийската българска епархия на Българската православна църква. Последният завършва висшето си духовно образование в България (1944 година), след което специализира в Берн, Швейцария. В Америка Кирил Йончев пристига през 1948 година. Архимандритската си офикия получава от Велички епископ Андрей през 1959 година.

Конфликтът между управляващия епархията епископ Андрей и Ки­рил Йончев се задълбочава още през 1961 година, когато последният застава в основата на учреден Свещенически съюз на българските православни свещеници.

Архимандрит Кирил се обръща с молба към Светия Синод на Руската задгра­нична църква[19] за епископско ръкоположение, на която получава положи­телен отговор през 1963 година.

С оглед на създалата се ситуация, митрополит Пимен препоръчва да се изпревари ръкоположението на Кирил, като последният бъде низвер­гнат от духовен сан и лишен от всички отличия. За да попречи на хиротонията на архимандрит Кирил, епископ Андрей го поставя под аргос. В отговор Кирил Йончев се „отказва от Българската епархия[20]“.

Епископ Кирил (Йончев) застава в основата на разкол в българските църкви в Америка, в резултат на което е низвергнат от Епархийския духо­вен съд по заведено още през месец ноември 1963 година църковно-наказателно дело от митрополит Андрей[21]. Светият Синод на Българската православна църква разглежда решението на Ню-Йоркския църковен съд същия месец (ноември) и взема решение да из­прати подписана от Българския патриарх телеграма до ръководителите на трите руски църковни ведомства в Америка, с настояване да не се извърш­ва ръкоположение на архимандрит Кирил Йончев за епископ. Светият Синод утвърж­дава решението за низвержение в заседанието си от декември 1963 година[22]

През месец юли 1964 година обаче Руският задграничен синод ръкополага Кирил Йончев като епископ на Толедо. Много български църкви приемат духовно обгрижване от страна на епископ Кирил.

Следва да се отбележи, че през 1964 година Руската задгранична църква се съгласява да бъдат запазени народният характер на новоучредената епар­хия на епископ Кирил. В Глава първа, чл. 1 от Устава на епархията се казва: „Епархията е неразделна част от духовната цялост на Българската Право­славна Църква“.

Шест години по-късно, през 1970 година, Руската православна църква дава автокефалия на Руската православна Гръко-Католическа църква в Амери­ка, която от този момент започва да се нарича „Автокефална православна църква в Америка“ (ПЦА)[23]. (Към нея по-късно през 1976 година ще премине и епископ Кирил).

В реакцията на Цариградската патриаршия действията на Руската православна църква – по отношение даването на автокефалия на Автокефалната православна църква в Америка – са определени като „противоканонични“. Константинополския патриарх Атинагор заявява, че Вселенската катедра не признава този акт и не вписва в своите диптихи новата поместна православна църква. Следва усилена кореспонденция между Руската православна църква и Вселенската Патриаршия, както и към Българската православна църква от двете страни[24].

Без патриаршеско достойнство Автокефалната православна църква в Америка  е призната официално от Мос­ковската патриаршия, която обещава на новата църква да потърси под­крепа в признаването ѝ сред другите православни църкви, между които обаче не се отзовават много от тях. Мотивите на Москва по отношение на политиката с църковните общини в Северна Америка до голяма степен са политически и целят „ограничаването на силно антикомунистически настроената Руска задгранична църква и спечелване на надмощие в спо­ровете с Вселенската патриаршия[25]“. С оглед на последвалите събития, към днешна дата, за съжаление Българската православна църква е една от малкото православни църкви, която (заедно с още няколко други поместни църкви от бившия Източен блок) признава статута на Автокефалната православна църква в Америка[26].

На проведен през 1970 година в Пенсилвания Първи Всеамерикански събор на Православната църква в Америка и 14-ти на Всеамериканската църква се разглеждат въпроси, свързани с преустройството на устава и местни­те правила, както и за политиката по отношение на другите православни юрисдикции в Америка[27].

През юли 1972 година Светият Синод на Българската православна църква в намален състав разглежда по­стъпилото писмено предложение на Ню-йоркския митрополит Ириней разколническата българска епархия в Америка с епископ Кирил Йончев да бъде включена като „особена българска епархия в състава на Автоке­фалната църква в Америка[28]“, а Българската православна църква, от своя страна, да отмени наложе­ните на епископ Кирил и неговите клирици канонически санкции[29]. Ар­хиерейска комисия в състав – Сливенски Никодим, Неврокопски Пимен и Старозагорски Панкратий – изготвя предложение, което внася в доклад под № 10433/01.11.1972 на заседание на Светия Синод в пълен състав на 10 ноември 1972 година. Във взетото по случая решение, залегнало в отговор-пис­мо до митрополит Ириней се казва, че Светият Синод на Българската православна църква „не намира за възможно да усвои Вашето предложение, защото, когато каноническото запрещение на епископ Кирил Йончев бъде отменено, той и подчинява­щите му се клирици следва да бъдат приобщени към диоцеза на Българската православна църква в Новия свят[30].

Въпреки обстоятелствата, епископ Кирил (Йончев) не прекъсва контактите си с Българската православна църква и постоянно търси посредничество в търсенето на канонично признаване на извършената над него хиротония от страна на неканоничната Руска задгранична църква. Така например, в поверителен доклад до патриарх Максим от август 1974 година, епископ Никодим, който прави посе­щение в САЩ през същата година, пише: „… Желанието на Кирил Йон­чев и на свещениците и миряните от епархията е да бъде признат Кирил Йончев за епископ, да се вдигне отлъчването и да бъдат в сношения с Българската патриаршия, на която ще бъдат канонично подчинени. Те са на самоиздръжка и няма да искат нищо от България[31]“.

През 1976 година Руската църква зад граница, която подкрепя обявилия се в разкол Български диоцез, отказва закрилата си. Еднолично Кирил Йончев подписва договор за присъединяване към Автокефалната православна църква в Америка, което, освен че се посреща с противоречиви чувства сред общините в неговата епархия, слага началото на обезбългаряването и загубата на българския характер на църквите, строени с усилията и средствата на родолюбиви предшестве­ници на българите, живеещи в САЩ и Канада.

Кирил Йончев напуска Руската задгранична църква на 12 декември 1976 година. На 12 февруари 1977 година е приет в Автокефалната православна църква в Америка, чиято автокефалия, както беше споменато по-горе, е призната от Българската православна църква[32]. На 15 октомври 1978 година той е избран за епископ на Питсбърг, щата Пенсилвания. Присъединилите се към него свещеници остават клирици на българската Американо-Австралийска епархия[33].

През последвалото време, въпреки многобройните конфликти, конта­ктите на Българската православна църква с епископ Кирил (Йончев) отново не прекъсват. Последният изпада в изолация от повечето православни църкви и Руската задгранична църква и търси възможност да влезе в молитвено общение с Българската православна църква.

При посещението на патриарх Максим в САЩ през 1978 година, епископ Кирил Йончев търси посредничество за среща с предстоятеля на Българската православна църква, но такава така и не се осъществява[34].

По време на пребиваването на българска църковна делегация в САЩ и Канада през пролетта на 1981 година, водена от митрополит Филарет, се провеждат срещи с представители на епархията на Македонската патриотична организация и разговор по теле­фона с техния епископ в лицето на епископ Кирил (Йончев). Условията, които църковните представители на Македонската патриотична организация поставят на Светия Синод са следните: „Синодът да вдигне наложените наказания, защото те са несправедливи и са резултат на характера на бившия митрополит Андрей. Черквите на Македонската патриотична организация и на Синода да влязат в молитвено общение. Синодът при нужда да даде свои свещеници за черквите на Македонската патриотична организация и да даде един епископ като по­мощник на Йончев[35]“. Няма официална реакция от страна на Светия Синод. Няма сведения Синодът да е взимал решение по въпроса с изпращането на викарен епископ на епископ Кирил, за което последният изпраща молба.

Като цяло, още от средата на 70-те години от България започват да се изпращат свещеници за неговите църкви. Практиката показва обаче, че тези действия на Светия Синод са прибързани, което се вижда от един доклад на епископ Симеон към Патриарх Максим[36]. Очакванията, че тази подкрепа ще доведе до връщане на епархията на Кирил Йончев към Българската православна църква така и не се оправдават.

През 1981 година, чрез митрополит Филарет, епископ Кирил получава отказ от Българската православна църква да бъде приет в София в състава на делегацията на Православната Църква в Америка за консултацията на Световния съвет на църквите с православните църкви[37]. „Едно такова приемане на Йончев по този начин, според българските делегати, би означавало, че неговото положение на епископ се узаконява… Йончев може да дойде в България като частно лице“ (л. 23).

Междувременно през месец октомври 1981 година ръководството на Автокефалната православна църква в Америка излиза с принципно становище, че общини, свързани с автокефални църк­ви, могат да преминават към Автокефалната православна църква в Аме­рика само със съгласието на майката-църква, а общини, които нямат на­ционална принадлежност, могат да преминават директно.

Още през май 1980 година Митрополитът на цяла Америка и Канада Теодосий (предстоятел на Автокефалната православна църква в Америка) изпраща писмо на патриарх Максим, в което обещава да не нарушава църковната дисциплина и уверява предстоятеля на Българската православна църква, че Автокефалната православна църква в Америка не провежда политика да приема общини, които преди това са били под юрисдикцията на други църкви със свое представител­ство в САЩ. Автокефалната православна църква в Америка демонстрира желанието си да запази отношения с една от малкото църкви, които я признават.

Като цяло, през 80-те години настъпва известно стабилизиране на българските църковни общини в Америка. Проблемите са предимно от вътрешен характер, породени от опозиционното спрямо политиката на комунистическия режим в България поведение на Македонската патриотична организация. Така например, в доклад на капитан Хр. Кожухаров до началника на отдел 04 към Първо главно управление на Държавна сигурност, след среща с агент „Зографов[38]“, се подчер­тават трудностите, които среща Българската православна църква в работата си в САЩ в лицето на Македонските православни църкви и се препоръчва преустановяването на съвместни мероприятия и всякакви връзки[39].

На 26 октомври 1990 година епископ Кирил (Йончев) отправя писмена молба до патриарх Максим да бъдат вдигнати църковните наказания, наложени на него и на свещениците от неговата епархия през 1963 година. В писмото се казва: „Минахме през големи изпитания, но нивга не забравихме, че сме чеда и възпитаници на светата Българска православна църква. За всички сторени грешки, плод на човешка слабост и малодушие, с молитвено по­каяние просим извинение“. Епископ Кирил дава обещание, че той ще се върне заедно с всички български общини към Българската православна църква, още повече, че в Бъл­гария вече няма комунистически режим[40]. Покайното искане е частично удовлетворено и през септември 1993 година, когато Кирил Йончев пристига в София, той се среща с патриарх Максим и отслужва в съслужение Света Литургия в Патриаршеската катедрала „Св. Александър Невски“[41]. След опрощението обаче, което епископ Кирил получава, не последват никакви ад­министративни решения относно признаването на неговото канонично достойнство, липсва решение за връщането му в клира на Българската православна църква, а също и отпустително писмо за излизането му от него.

За отбелязване е обаче, че въпреки покаянието епископ Кирил Йон­чев продължава да обгрижва духовно приобщените към него църковни общини, а и новосъздадени такива след 1993 година. Трудно е да се каже – към каква юрисдикция принадлежат те към момента, както и по време на сво­ето създаване. Няма документи, които да посочват това. Няма и такива за принадлежността на църквата „Св. Йоан Рилски“ в Чикаго към Автокефалната православна църква в Америка, например, както и искане от църковното настоятелство храмът да мине към нея. Не е плащан и дължимият членски внос[42]. Българските свеще­ници, които служат в нея никога не са били редовни свещенослужители в Автокефалната православна църква в Америка, което може да се види и от диптисите на Православната църква в Америка[43].

До смъртта на епископ Кирил през 2007 година подобни църкви имат спе­циален статут, който ги поставя на подчинение не на местния архиерей на Автокефалната православна църква в Америка, а на архиепископ Кирил (Йончев). Това обаче е временно явление. Остава въпросът: какво става с българските общини след смъртта на бъл­гарския епископ, след която техния статут, като че ли става още по-неясен. Те не могат да останат като етнически църкви и най-вероятно следва да се претопят в многоетническата Автокефалната православна църква в Америка. Това противоречи на изричното желание на покойният вече епископ Кирил Йончев, изразено още през 1993 година, да му бъде изпратен викарен епископ от Българската православна църква, за да се запази българският характер на обгрижваните от него църковни общини и да бъде заместен след смъртта си от епископ с български произход[44].

След избора на един чужденец за епископ на така наречената бъл­гарска епархия в Автокефалната православна църква в Америка, в лицето на епископ Александър (Галицин) през 2011 година, нещата придобиват съвсем друг обрат. Показателен пример за това е случилото се на 09.09.2012 година, когато епископ Александър извършва Света Литургия в църквата „Св. Иван Рилски – Чудотворец“ в град Чикаго на руски език. Представителят на Автокефалната православна църква в Америка не влиза в съслужение с представящия се за български свещеник там (низвергнат с решение на Светия Синод на Българската православна църква още през 2008 година), а след богослужението се обръща със слово на английски към богомолците в храма, с които общува чрез преводач.

Лишаването от правото да участваш в богослужението, да слушаш проповедите, да общуваш в църквата на роден език обезсмисля по някакъв начин делото на Светите братя Кирил и Методий. Св. Константин-Кирил Философ сам посочва причината за извършеното от него мисионерско дело, цитирайки думите на св. апостол Павел: „В църква предпочитам да кажа пет думи разбрани, за да поуча и други, отколкото хиляди думи на език непознат“ (1 Коринтяни 14:9). Как може да се изпълнява мисионерска дейност на чужд език?

Автокефалната православна църква в Америка се ползва от „услугите“ на низвергнати от Българската православна църква свещеници и пренебрегва изискванията на църковните канони да се признават взаимно църковноканоническите актове на всяка една поместна православна църк­ва (такива актове са основаването на църковни институции, ръкоположенията, низверженията, различните отличия, наказания и други).

Това некоректно отношение на Автокефалната православна църква в Америка е причина през юни 2011 година Светият Синод да оттегли поканата към главата на Автокефалната православна църква в Америка да присъства на търже­ствата по повод 40-годишнината от избора и интронизацията на Негово Светейшество Българския патриарх Максим.

Заради лични амбиции българската общност в Северна Америка е на път да загуби строени с усилията на български дарители храмове, и което е по-важно – своята идентичност. Загубата на един църковен имот не може да се равнява на стойността на българска църковна община, кано­нично принадлежаща към църквата-майка в България.

Въпрос на време е в църквите да бъдат изпратени канонични свеще­ници, но доколко и те – като епископа – няма да бъдат от български про­изход?

Какво ще се случи, ако актът на дадената самостоятелност на Автокефалната православна църква в Америка отпадне и се възстанови статута ѝ на Митрополия към Руската църква?

Въпросите, за съжаление, са повече от отговорите.

____________________________________

*Публикувано в Богословска мисъл, 2012, бр. 1-2, с. 140-151. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Срв. Архивите на МВнРИ, ПГУ-ДС и др. Вж. още излезлите през последните години трудове: Методиев, М. Между вярата и компромиса. Българската православна църква и комунистическата държава (1944-1989 г). С., 2010; Методиев, М. Държавна сигурност и посещението на патриарх Максим в Америка. – Християнство и култура, бр. 9 (44), 2009; Иванов, Г. Българските църковни общини в Америка и Чикаго (документална хроника). Пловдив, 2011; Денев, И. Българската православна църква под комунистическата власт (1944-1989). С., 2012 и други.

[2]. По официални статистически данни старата емиграция в САЩ от свободната част на България е възлизала на 10 хиляди, а от Македония – на 110,000 души. За Канада съотношението е съответно 3 хиляди към над 100,000 души. Повече за историята на българската емиграция в Америка вж.: Трайков, В. История на българската емиграции в Северна Америка (от началото и средата на XIX век до 80-те години на XX век). С., 1993; Иванов, Г. Цит. съч.

[3]. Желев, Ив. Български църковни общини зад граница. – Църковен вестник, 2002, бр. 4, с. 8. Създават се български църковни общини и други институции, последвани от първото политическо формирование под името Македоно-одрински български народни организации (МОБНО), което дава тласък на обединението на подобните организации в Македоно-български народен съюз.

[4]. Вж. Иванов, Г. Цит. съч., с. 41.

[5]. Вж още: Колев, Йордан, Църковната православна община като център на духовния живот на българските християнски общности в чужбина. – Сб. Българската православна църква. Традиции и настояще, (съставители Л. Зидарова/П. Павлов), С., 2009, с. 264.

[6]. Дамаскинос, Митрополит, Папандреу, Ролята на Православието на прага на третото хилядолетие – проблеми и перспективи. С., 2000, с. 9.

[7]. Иванов, Г. Цит. съч., с. 34.

[8]. Методиев, М. Цит. съч., с. 399.

[9]. Желев, Ив. Цит. съч., с. 8.

[10]. Вж. повече у: Митев, Т. Възникване и същност на българския епископски въпрос в САЩ и Канада. – Военноисторически сборник, LXII, 1993, № 2, с. 37-78.

[11]. Възнаграждения за свещениците в диаспора Българската държава изплаща до Пър­вата световна война. След това тяхната издръжка се поема изключително от църковните настоятелства, което в известна степен ги поставя в икономическа зависимост.

[12]. Повече у: Генов, Г. Българската православна църква в Северна Америка и емиграци­ята от Македония (1905-1995). – Исторически архив, I, № 2, октомври 1997-януари 1998, с. 17-32; Методиев, М. Цит. съч., с. 402.

[13].Вж. писмо на Светия Синод, изх. № 11593/30.12.1937 година до Министерството на външните работи и изповеданията.

[14]. АМВнР, ф. 10, оп. 14, а. е. 95, л. 3.

[15]. Архив на ПГУ-ДС, ф. 5, оп. 5, а. е. 38.

[16]. Пак там.

[17]. Протокол на Свeтия Синод – пълен състав, № 8/03.07.1963 година.

[18]. Роден е през 1917 година.

[19]. Към 1870 година, вследствие началото на православна проповед в Северна Америка, в Аляска от страна на руски мореплаватели започнали да посещават американския конти­нент към средата на XVIII-ти век, Руската православна църква учредява Алеутска и Аляскинска епархия. През 1924 година от епархията се отцепва една част, вследствие от дейността на „Висше задгранично руско църковно управление“. Вж. повече у: Неофит, Доростолски и Червенски митрополит. Православната автокефална църква в Америка. – Духовна култура, 1998, № 2, с. 1-7.

[20]. АМВнР, ф. 10, о. 10, а. е. 1209, л. 8.

[21]. Роденият през 1886 година в село Врачеш Ню-йоркски митрополит Андрей управлява Българ­ската епархия в Северна и Южна Америка от края на март 1938 година. През 1963 година е избран за митрополит на епархията, а през 1969 година, когато тя е разделена на три отделни епархии, той остава като Ню-йоркски митрополит до 1972 година, когато умира в София; Вж. още: АМВнР, ф. 10, о. 10, а. е. 1209, л. 7-8.

[22]. Вж. Протокол на  Светия Синод № 14/02.12.1963 година.

[23]. Вж. Послание на Патриаршеския Местопазител Митрополит Пимен до Главите на поместните православни църкви за учредяването на Автокефална православна църква в Америка. – ЖМП, 1970, № 7, с. 5; Виж още: Григорий, Крупнишки епископ, Нова авто­кефална православна църква в Америка. – Църковен вестник, 1970, бр. 22, с. 7-8.

[24]. Неофит, Доростолски и Червенски митрополит, Цит. съч., с. 2-3.

[25]. Вж. Методиев, М. Цит. съч., с. 421.

[26]. Вж. протоколи на Светия Синод № 15/юли 1970 година и № 25/ноември 1970 година.

[27]. Неофит, Доростолски и Червенски митрополит, Цит. съч., с. 5.

[28]. Писмо № 268/06.07.1972 година, вх. №139-11/14.07.1972.

[29]. Неофит, Доростолски и Червенски митрополит, Цит. съч., с. 6.

[30]. Пълният текст и доклада, както и текста на писмото до Ню-йоркски митрополит Ири­ней вж. в: Архив на Икуменичeския отдел при Светия Синод на Българската православна църква, тяло II-8, с. 34-40.

[31]. АМВнР, ф. 10, оп. 12, а. е. 1050, л. 37.

[32]. АМВнР, ф. 10, ОП. 13, а. е. 584а, л. 9-10.

[33]. Денев, И. Цит. съч., с. 330-331, 336.

[34]. Архив ПГУ-ДС, ф. 4, оп. 5, а. а. 38, л. 178.

[35]. АМВнР, ф. 10, о. 14, а. е. 103, л. л. 20.

[36]. АМВнР, ф. 10, оп. 13, а. е. 584а, л. 7-8.

[37]. Вж. АМВнР, ф. 10, о. 14, а. е. 103, л. 22-23.

[38]. „Зографов“ – агентурен псевдоним на митрополит Йосиф, под който сътрудничи на Държавна сигурност след заминаването му в САЩ.

[39]. Вж доклад на Хр. Кожухаров до ПГУ-ДС Per. № 15236, екз. № 1/30.08.1984 годвина, л. 35.

[40]. В Глава първа, Чл. 2 от Устава на Българската източно православна Църква-Епар­хия в САЩ, се казва: „Докато Върховната управа (Светият Синод) на Българската източ­но-православна църква се намира под контрола на комунистическото правителство в Бъл­гария и поради това е възпрепятствана свободно да взема своите решения, Българската източно-православна църква-Епархия в Съединените Американски Щати и Канада не ще приема административни нареждания и разпоредби от тях“.

[41]. АМВнР, ф. 10, оп. 13, а.е. 826, л. 1-7.

[42]. Цит. от: http://www.bg-chicago.com/article213.html.

[43]. Вж. http://www.bdoca.org/Clergy_Diptych.html.

[44]. Вж. интервю на епископ Кирил Йончев, поместено в ЦВ, 1993, бр. 49, с. 5.

Изображения: авторът свещеник Божидар Димов и епископ Кирил Йончев (1917-2007).

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-bmU