Момчил Методиев

Приемането на стария устав на БПЦ в самото начало на 1951 година може да се окачестви като последната значима победа на Църквата над комунистическата държава. Някои от съвременниците на тези събития окачествяват постигнатия от Синода по този въпрос компромис като „капитулация”, а част от научната литература вижда в Устава само поредния етап от успешното налагане на властта на комунистическата държава над Църквата. В тази статия нямам за цел да полемизирам с тези два възгледа, тъй като Уставът действително е договорен и приет именно в условията на най-тежката държавна репресия спрямо Църквата. Но именно като се вземат предвид историческият контекст и наличието на твърде радикални идеи за „демократизирането” на Църквата в този период, може да бъде защитена тезата, че това представлява трудно из­воювана от Синода победа. За това говорят и някои документи на Дирекцията на изповеданията от този период, които до този момент не са били цитирани в историческата литература.

Уставът на БПЦ е окончателно приет на 3 януари 1951 година, когато на свое засе­дание Синодът взима решение той да започне да бъде прилаган. Около него има доста странни факти – в самия устав никъде не е споменато кога точно влиза в сила, като в някои публикации само се споменава, че е изработен през 1950 година. Действително, Уставът е утвърден от Църковно-народния събор през 1953 година, но този събор е свикан в изпълнение именно на този устав. Още по-интересен от гледна точка на отношенията между Църква и държава в този момент е фактът, че на следващото заседание на Светия Синод на 4 януари 1951 година, по всичко изглежда – под натиска на държавата, оставка подава наместник-председате­лят на Синода до този момент, митрополит Паисий Врачански който е заменен от Пловдивския митрополит и бъдещ патриарх Кирил.

БПЦ „може да бъде народно-демократична църква“

Концепцията за отделяне на Църквата от държавата, която продължава ак­тивно да се използва и в момента, се появява именно в този период и по съще­ство представлява евфемизъм, с който се оправдават репресиите на държава­та срещу различните вероизповедания и най-вече срещу Православната църква. В по-широк контекст смисълът и целта на тази концепция се състои в това Църквата да бъде маргинализирана и изолирана от обществото. На практическо равнище идеята за „отделяне на Църквата от държавата” намира израз в приемането на няколко юридически акта, които оформят правната рамка, в която живее Църквата през комунизма. Тази формулировка като декларация е възприе­та в така наречената Димитровска конституция, приета на 4 декември 1947 година, а реални измерения придобива в приетия на 24 февруари 1949 година и изменен с Указ от 30 декември 1950 година нов Закон за изповеданията[1]. Законът се състои от 32 члена, като в началото на всеки член се прокламират добре звучащи либерални прин­ципи, които във втората част на същия член се ограничават чрез въвеждането на конкретни условия. Новото във философията на този закон е въведеното фак­тически противоречие между изповеданията и „добрите нрави”, като на няколко места е записано, че в своята дейност изповеданията не могат да нарушават „законите, обществения ред и добрите нрави”. Законът съдържа и някои юриди­чески бисери, като в неговия последен член е записано, че „настоящият закон отменя всички закони, устави, правилници, наредби и прочее, които му противоре­чат”, без въобще да ги конкретизира, като в обхвата на този текст попада и старият Екзархийски устав. Въпреки всички тези недомислия обаче стойността на този закон не може да бъде подценявана, тъй като той остава в сила до края на комунистическия период, а единствената фактическа промяна става чрез нова Инструкция за неговото приложение, утвърдена през 1977 година. Законът припознава БПЦ като „традиционно изповедание на българския народ” и на тази основа прави заключението, че „по форма, съдържание и дух тя може да бъде народно демократическа църква” (чл. 3). В своята дейност изповеданията се ръ­ководят от своите канони, ако те не противоречат на „законите, обществения ред и добрите нрави”, и от устави, които се одобряват от Министерския съвет или упълномощен от него представител, тоест от Дирекцията на изповеданията. Особено важен е член 12 на Закона, който дава право на директора на изпове­данията да отстрани временно от длъжност или да уволни свещенослужители, които нарушават „законите, обществения ред и добрите нрави, или работят против демократическите уредби на държавата” – член, който е широко прила­ган през следващите години.

Приемането на този Закон е формалното основание държавата да поиска от Си­нода да изработи нов устав на Църквата. За това съществуват и редица реални причини – вдигането на схизмата с Вселенската патриаршия и признаването на автокефалния статут на Българската екзархия (22 февруари 1945 година), както и необходимостта от започване на процедура за свикване на Църковно-народен събор, на който да бъде възстановена Българската патриаршия и да бъде избран патриарх.

Проекти за нов устав съществуват още от предходните години, но същинските преговори по предложения от Синода проект се провеждат през втората поло­вина на 1949 и през 1950 година. Правителството настоява въпросът да приключи в рамките на няколко месеца, но вместо това преговорите се проточват повече от година, в резултат основно на непримиримостта на Синода. Преговорите се водят в контекста на най-масовите репресии на държавата над Църквата, които се провеждат от края на 1948 година и през цялата 1949 година. В този период е извършено „каталогизиране” на всички енорийски свещеници в страната, като те са разделени на пет групи в зависимост от отношението им към „народната власт“; тази стъпка е последвана от масови арести на свещеници (именно в този период и следващите няколко години в затворите по различни причини и срокове са вкарани около 10% от енорийските свещеници); през тези години е въведена и практиката местните власти и комитети на Отечествения фронт да издават характеристики на всички свещеници, включително на всички канди­дати за обучение в духовните училища. През 1949 година се засилва и активността на Свещеническия съюз – доминиран от близки до комунистическата партия свещеници, той издига лозунга за „демократизиране” на Църквата, включително и като поставя някои очевидно неканонични искания.

„Обезателно да се проведе съкращение на епархиите”

В този контекст по-добре могат да бъдат разбрани радикалните идеи, които държавата развива за „демократизацията” на Църквата, фокусирани най-вече върху подмяната на така наречените „реакционно” настроени митрополити. Основен спо­рен въпрос, около който се концентрират преговорите по устава, е въпросът за неговия обхват – позовавайки се на устава на Руската църква, държавата настоява това да бъде кратък устав, което ще даде възможност повечето бъ­дещи проблеми да бъдат решавани по пътя на прецедентите. На второ място това е темата за правомощията на Светия Синод и свързаният с него проблем за пожизнеността и несменяемостта на митрополитите.

Един от показателните примери за идеите, които циркулират из различни държавни институции за „демократизирането” на Църквата, е докладът на помощ­ник министъра на вътрешните работи генерал Йонко Панов относно „политичес­кото състояние на БПЦ” от 23 юни 1949 година[2]. В него се прави изводът, че БПЦ в този момент се явява „едно от главните реакционни гнезда”, което налага необходимостта да бъдат взети специални мерки за „превръщането ѝ в народ­но-демократична църква”. Документът изброява редица конкретни обвинения към членовете на Синода и заключава, че те са въплъщение на „монашеската олигархия, която е задушавала всяка жива и свободна мисъл, вкопавайки я в някак­ви канони, които всъщност никой не е спазвал, а най-малкото владиците”.

В този контекст Йонко Панов предлага няколко конкретни мерки, които биха довели до демократизирането на Църквата:

„Да стане една минимална чистка във върховете, което ще стресне останалите митрополити, от някои от които ще може да се вземат ангажименти към Отечественофронтовската власт и ще се насърчи прогресивното свещеничество.

Да се отстранят отначало русенския Михаил, търновския Софроний и видинския Неофит, които са предни представители на реакцията.

Това може да стане по три безболезнени начина:

а) чрез съкращаване на епархиите по бюджетни съображения;

б) да се приложи пределна възраст за служба и за митрополитите, тоест за всички граждани на републиката;

в) или да бъдат сведени до положението да си подадат оставка и излязат в почивка – с медицинско. Този начин изглежда най-удобен. За същите ще се намерят достатъчно компрометиращи данни да сторят това”.

Второто предложение е да се внуши на Светия Синод да разработи „нов, малък, демократичен устав” и след това да пристъпи към избора на патриарх. Също така докладът настоява „обезателно да се проведе съкращение на епархиите. Сега са 11, да се намалят на 6, по-късно на 3. Това може да стане по бюджетни причини”.

Същия месец със сходни предложения излиза и Министерството на външните работи. На 21 юли 1949 година помощник-министърът на външните работи Сава Гановски предлага на Политбюро на ЦК на БКП да одобри смяната на главния се­кретар на Светия Синод архимандрит Симеон („мрази комунистите и не се поддава на преориентация към Отечествения фронт”) и протосингела на Софийската митрополия архимандрит Мирон („един от най-злостните и открити врагове на Отечествения фронт”[3]). В същата преписка се намира и вероятно най-неприятният документ, написан от държавната администрация на комунистическа България по отношение на висшето духовенство на БПЦ. Озаглавен „Кратки характеристики на лица, играещи важна роля в ръководството на Българската православна църква” и без да носи нечий подпис, документът подробно описва политическите позиции на всички членове на Синода, като обръща специално внимание на тех­ните човешки слабости, описани в чужди на бюрократичния стил детайли.

„Трябваше да се ограничи владишкият абсолютизъм”

Продължителните консултации през 1949 и 1950 година водят до изработване на един консолидиран вариант на Устава към началото на октомври 1950 година, без обаче да са разрешени някои от основните спорни въпроси[4]. От проучените до този момент документи може да се каже, че държавата е била решена да приключи с този въпрос колкото се може по-бързо, което е основната причина тя да се откаже от някои от най-радикалните си искания. В началото на октомври 1950 година е проведена среща на директора на изповеданията Павел Тагаров с излъче­ните от Синода представители, митрополитите Йосиф Варненско-Преславски и Климент Старозагорски, на която държавата е настояла за ускорено приемане на устава от Синода и е изложила своите искания. От косвени данни става ясно, че в този период представители на Синода са имали среща и с министъра на външните работи Минчо Нейчев, на която той е поел ангажимент в проекта за устав повече да не се внасят радикални промени.

Заключителният етап от преговорите е отразен в няколко документа на Дирекцията на изповеданията от края на 1950 година, в които се прави анализ на целия Преговорен процес. Особено показателна е Докладната записка на директора на изповеданията Павел Тагаров до министъра на външните работи Минчо Нейчев от 27 октомври 1950 година[5]. Документът е важен както с конкретиката си, така и с цялостната си философия, от която става ясен начинът на мислене на държа­вата към Църквата. Основната цел на документа е да обяснят на министъра на външните работи причините, поради които преговорите са се забавили толкова много – това се е наложило заради сложността на материята и „особената упоритост на Синода”. В увода подробно са аргументирани причините, поради които държавата все пак е трябвало да се съобрази с каноните на Църквата:

„Както е известно, църквата, и като организирана даденост, и като идейна вероучителна система, се явява един отдавна изживял времето си институт. Основата на устройството и управлението на църквата са каноните. Това са решенията и постановленията на така наречените седем вселенски и четиринадесет поместни събора, които са заседавали между 325 и 787 години от нашата ера, тоест в една епоха, коренно различаваща се от днешното време. Догматиката пък на Българската църква представлява сбор от всички древни идеалистически философски течения, които нямат нищо общо със съвременната наука, и с марксическата философия…

Много от тези „неизменни“ и „вечни” канони, бидейки в явно противоречие с порядките на нашия живот, трябваше да претърпят известни изменения при инкорпорирането им в устава. Тук именно бе и трудността. Светия Синод, желаейки да запази… ненакърнени феодалните права на епархийските митрополити (ду­ховните князе), зае позата на ревностен пазител на „свещените”, „боговдъхновените“ и „вечните“ канони на църквата…

Трябваше обаче да се ограничи владишкият абсолютизъм, а и църквата, като една даденост в живота, макар и да е креация на други, много ранни, обществе­ни и икономически условия, трябваше да се нагоди колкото се може повече към днешното време”.

От този документ става ясно, че основната стратегия на Синода по време на преговорите се е състояла в това Уставът да бъде максимално широк и подробен, което да ограничи възможностите за негова промяна в бъдеще. Съще­временно част от конфликта между Църквата и държавата, без никаква ирония, се състои именно по въпроса за демократизирането на Църквата. По всичко изглежда, че висшето духовенство, уповавайки се на принципа за пожизненост и несменяемост, е искало да концентрира максимално много права в ръцете на Си­нода като гаранция срещу бъдещи намеси на държавата. Особено показателно в това отношение е искането на Синода да има право на вето върху решенията на Църковно-народния събор. След дълги преговори се е приел компромис, според който Синодът ще има право на вето върху въпроси от „догматичен, канониче­ски и богослужебен характер”. Като се имат предвид неканоничните искания, издигнати в този момент от правителството и от Свещеническия съюз, може да се твърди, че опасенията на Синода не са били лишени от основание.

Като опит за „демократизиране” на Църквата се разглежда и искането на дър­жавата патриархът да бъде избиран „направо от събора из средата не само на епархийските митрополити, но и измежду лицата с архимандритски и епископски чин”, което категорично е било отхвърлено от Синода. В крайна сметка дър­жавата приема искането на Синода той да предлага трима кандидати за пат­риаршеския престол из средите на митрополитите, които след това да бъдат представени за одобрение в Министерството на външните работи[6]. Спорен е и въпросът за избора на митрополити, като Дирекцията твърдо настоява за митрополити да могат да бъдат избирани не само епископите, каквото е стано­вището на Синода, а също и архимандрити. Това искане обаче е неканонично, тъй като архимандритите не са ръкоположени за епископи и по тази причина нямат право да заемат митрополитска катедра. По време на преговорите Дирекцията оттегля последното си искане, но в документа изрично се отбелязва, че тя се надява въпросът да бъде решен благоприятно на предстоящия Църковно-народен събор. В крайна сметка по темата е постигнат компромис, като в Устава на БПЦ е вписано, че заварените при приемането на устава архимандрити могат да се кандидатират за митрополити, „ако средното или висшето им образование е православно богословско”.

Един от важните спорни моменти е и искането на държавата Уставът формал­но да регламентира нейното право на намеса при изборите на висшето духовен­ство, както и за правата и функциите на Синода. В началото на преговорите Дирекцията на изповеданията е настоявала тя да издава „указ и заповеди за утвърждаване на някои длъжности лица, като патриарх, митрополит, архиерей­ски наместници и други, с оглед по-добрия подбор на лицата за тези длъжности”. В крайна сметка Дирекцията се отказва от тези искания, тъй като посоченият чл. 12 на Закона за изповеданията ѝ дава достатъчно правомощия в това отно­шение, а и в Устава в крайна сметка е записано, че всички тези лица трябва да се ползват с „доверието на правителството”. Дирекцията е отстъпила и от първоначалното си предложение „да има само намален състав на Синода, като веднъж в годината всички епархийски архиереи могат да се събират на годишно архиерейско събрание”.

Въпреки тези отстъпки Дирекцията отчита задоволство от постигнатото в преговорите, тъй като в проекта на Устава са били запазени редица положения, които да гарантират „възможността в управлението на църквите да вземе участие и мирският елемент”. В характерния си бюрократичен стил обаче тази докладна спестява някои от другите неуспехи на Дирекцията по време на пре­говорите, информация за които дава Протоколът от разискването на последния вариант на Устава, проведено в Дирекцията на 29 декември 1950 година[7]. Протоколът съдържа и имената на експертите, които са участвали от страна на държавата в преговорите – освен директора Павел Тагаров в този екип участват съветникът в Народното събрание Любомир Радуилски, юридическият съветник при Министерството на външните работи Едуард Арие и експертът от Министерския съвет Асен Евлогиев. Всъщност най-големият неуспех на Дирекцията, който косвено се признава в този протокол, е обемът на новия устав – докато Уставът на БПЦ се състои от 242 члена с многобройни алинеи, действащият в този момент Устав на Руската православна църква се състои само от 44 члена. Причината за това ясно се съзнава от комисията:

„Явно е тук намерението на Светия Синод, щото с одобрението на устава да се потвърдят от страна на Правителството и най-малките права на църквата, такъв един подробен устав, безспорно, би ограничил каквато и да било намеса от страна на Правителството в църковните работи“.

По настояване на Тагаров обаче Комисията не се е впуснала в съкращаване на Устава, тъй като това би довело до нов цикъл от преговорите. Същият аргу­мент надделява, за да не се вземе под внимание следната забележка на Комиси­ята по отношение на Синода:

„При преглеждането на устава комисията долови явната тенденция да управлява църквата самостоятелно, като намесата на Дирекция на изповеданията е пред­видена само в онези случаи, които самият закон за изповеданията визира“.

Като се позовава отново на руския пример обаче, Комисията твърдо настоява в Устава да не бъдат записани поименно отделните епархии, защото при вписване на имената на епархиите и спазване на принципа на пожизненост на митрополитите „някакви съществени промени в състава на Върховната църковна управа не могат да се очакват”. На това заседание Комисията поставя и най-важния въпрос, който до този момент се премълчава в официалните документи по под­готовката на Устава – въпросът за пожизнеността и несменяемостта на мит­рополитите:

„Съгласно чл. 54 служението на митрополита е пожизнено и преместването на митрополит от една епархия в друга е забранено. Такъв текст липсва в уста­ва на Руската православна църква… Може да се каже, че само нашата църква държи неотстъпно за пожизнеността и несменяемостта на епархийски митро­полити. Това положение до голяма степен ограничава възможностите за прави­телството да върши каквито и да било по-съществени промени в състава на върховната църковна управа“.

Комисията предлага редица други по-маловажни промени в Устава. Мнението на Комисията и становището на Дирекцията на изповеданията очевидно се разминават, тъй като с писмо от 31 декември 1950 година Дирекцията утвърждава последния вариант на Устава, предложен от Светия Синод, без да предлага спомена­тите в Протокола искания на Комисията. В крайна сметка уставът влиза в сила на 3 януари 1951 година, което отваря пътя към свикване на нов Църковно-народен събор. Бързането на държавата Уставът да бъде приет в кратки срокове може да бъде обяснено с факта, че няколко месеца по-късно са проведени изборите за църковни настоятелства (27 май 1951 година), последвани от избори на епархийски избиратели (30 септември 1951 година) и на членове на епархийските съвети и на Църковно-народния събор (30 март 1952 година). В архивите са запазени инструкции­те на Дирекцията на изповеданията до местните власти и комитети на Оте­чествения фронт как да бъдат организирани всички тези избори и кои кандидати да бъдат подкрепени. А това дава възможност на държавата да бъде уверена, че на предстоящия Църковно-народен събор ще бъде избран митрополитът, който ще „вземе по-големи ангажименти, че ще демократизира църквата [8]”.

Така утвърденият нов устав на Българската православна църква е резултат от доста труден компромис, а като се има предвид историческият момент на неговото изработване, той може да се квалифицира като относителна победа на Синода. Новият устав не може да спре процеса на налагане на държавния контрол над Църквата, но при всички случаи успява да го ограничи и да предпази Църквата от налагането на някои очевидно неканонични искания на държавата. Най-важното е, че все пак този устав запазва стабилността на Светия Синод и ограничава възможностите за масова смяна на митрополити, каквито мерки дър­жавата е била склонна да приложи. А това от своя страна гарантира известна приемственост и съхраняването на църковната традиция от предходния период, доколкото последният, квалифициран като „реакционен”, митрополит Иосиф Вар­ненски почива през 1988 година – макар и изолиран, дори през 80-те години неговото влияние в Синода не се поставя под съмнение от никого. Историята на приема­нето на Устава на БПЦ от началото на 1951 година частично може да обясни и при­чините, поради които висшето духовенство и в момента изпитва резерви към исканията за „демократизация” на Църквата, като следствие от „отделянето на Църквата от държавата”.

_________________________

*Публикувано в Християнство и култура, 2009, бр. 3 (38), с. 25-32. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Закон за изповеданията (приет от ВНС на 24.II.1949 г., ДВ, бр. 48 от 1.III.1949 г., изменен с Указ № 690 от 30.XII.1950 г., Известия, бр. 1 от 2.1.1951 г. АМВнР, фонд 10, оп. 4, а. е. 78, както и фонд 10, оп. 9, а. е. 244.

[2]. АМВнР, фонд 10, опис 9. а. е. 266а.

[3]. АМВнР, фонд 10, on. 9, а. е. 316а.

[4]. За повече подробности по началния етап на преговорите виж във: Калканджиева, Д. Българската православна църква и „народната демокрация (1944-1953), Изд. Фондация „Демос”, Силистра, 2002, стр. 302-316.

[5]. АМВнР, Фонд 10, опис 4, а. е. 4.

[6]. Пак там. Текстът от Устава по този въпрос в крайна сметка добива следния вид: „Чл. 20 (параграф втори) За станалия избор се вписва изложение в кондиката на Свeтия Синод и веднага след това Светият Синод съобщава писмено на министъра на външните работи имената на избраните трима достойни за патриаршеския престол митрополити, за да се произнесе, съгласно чл. 15, т. 5 от настоящия устав, радват ли се на доверието на прави­телството” .

[7]. АМВнР, Фонд 10, опис 4, а. е. 4.

[8]. Цитатът е от вече посочения доклад на генерал Йонко Панов, АМВнР, фонд 10, опис 9, а. е. 266а.

Изображения: авторът Момчил Методиев. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-bkz