Дилян Николчев

През последните години, умишлено или не, отново се разпростра­нява услужливо от някои църковни среди – най-вече чрез средствата за масова информация – внушението, че предстоятелят на Българската православна църква „е глава“ на Православната ни църква. Тази кампания се прави независимо от от­съствието на аналогична терминология в действащия Устав на Българската православна църква. В същия, на три места в текста – в чл. чл. 55, 111 и 241, се употребява думата „предстоятел[1]“ за Председателя на пълния и на намаления със­тав на Свeтия Синод на автокефалната ни църква. Текст, в който е нали­це квалификацията „е глава“ или „като глава“, отсъства в действащия Устав. Показателно е също, че опитът за подобно „богословско кано­нично“ внушение поразително напомня на две други терминологично изразени и станали популярни църковноправни интерпретации – тази за пожизнеността на патриарха, така често повтаряна и защитавана през последните години, както и наложилото се титулно обръщение към българския патриарх „Светейшество“, в частност и „пожизнеността“ при служението на митрополитите (в Устава на Българската православна църква за „пожизненост“ на лица от епископата се говори в два случая: в първия – по отношение на пат­риаршеското служение: „чл. 14: Българският патриарх е и Софийски митрополит. Той служи пожизнено“; във втория – по отношение на митрополитското служение: „чл. 54: Служението на митрополита е по­жизнено“).

Що се отнася до употребата на названието „светейшество“ в Устава на Българската православна църква, то колизията в текста е очевидна: от една страна, той (тоест патриарха) но­си „достойнството си „Блаженство“ (чл. 14), а от друга, „ползва се с първенство и чест пред всички архиереи на Българската православна църква и носи титлата „Светейшество“ (чл. 111, т. 6).

Оставям настрана въпроса за това дали думата „светейшество“ има значение на титул/титулуване, или обозначава църковното достойнство. По-важното в случая е, че и трите примера са идейно взаимно свързани, и трите се събират в патриаршеската институция и с оглед на темата – и трите случая на неправилна канонична интерпретация водят началото си от миналия век: в първия случай, че предстоятелят на Българската православна църква „е глава“ на Православната ни църква, и във втория, че той служи пожизнено – от началото на миналия век, а титулуването му със „Светейшество“ – от налагането на Устава на Българската православна църква през 1950 година и възстановяването на патри­аршеския ранг на Църквата ни през 1953 година.

Ограничението на възможностите в един доклад да се поставят и изследват няколко акцента, естествено ме принуждава да се спра само на един аспект от тях, а именно на изказите, че „българският патриарх е глава на Българската православна църква, или, както често се изразяват в новинарските емисии – „главата на Българската православна църква…“. Този въпрос ни връща към един дебат в историята на Православната ни църква, състоял се в началото на миналия век. В дебата има от всичко – вътрешноцърковни, политически и лични страс­ти, богословско-каноничен спор, сблъсък между високоерудирани лич­ности и познавачи на Каноничното право. Най-активни в обсъждането на това „глава ли е българският Екзарх на православната ни църква“, са блаженопочившият митрополит Симеон Варненски и доайенът на нау­ката Църковно право у нас професор академик протопрезвитер д-р Стефан Цанков. В спора взимат участие и други известни наши църковни дея­тели, като например митрополит Неофит Видински. В настоящия доклад аз отново ще повдигна въпроса „глава“ ли е предстоятелят на Българската православна църква, така, както проблемът е бил разбиран и коментиран от упоменатите по-горе изтъкнати духовници богослови. В изложението ще си послужа с доку­менти, съхранявани в архивния фонд на БАН, както и с публикации на участниците в спора.

I. Митрополит Симеон: „въпроса за главенството на Екзарха според нашето схващане е много скърбен за всеки вярващ правосла­вен християнин и обиден за българският архиерейски лик“.

От началото до края на всички фази изработването на Екзархийския устав (1883,1895 и 1922 година) е свързано с личността и дейността на митро­полит Симеон. Той е стълбът на тогавашното църковно законодателство. Църковно-народният събор от 1921/1922 година е имал успех благодарение най-вече на митрополит Симеон, както и на неговия ученик и съратник отец Стефан Цанков.

Една от оживените канонични дискусии в Българската православна църква през първата третина на миналия век е именно по въпроса „глава ли е екзархът на Българската православна църква?“.

Пръв в България повдига публично въпроса Негово Високопреосве­щенство Варненският митрополит Симеон. Той публикува поредица от статии във вестник „Ден“ през месец септември на 1910 година. В тях той с безпокой­ство изразява мнението, че идеята за главенство в лицето на Екзарха е чужда на българската църковноправна мисъл, че тази идея е привнесена отвън и че нейното приемане би проправило път към негативна и нецърковна промяна в религиозния живот на Православната ни църква[2].

Тъй като статиите на дядо Симеон Варненски са широкодостъпни за днешните български читатели посредством цитирания вестник „Ден“, в насто­ящия доклад ще се спра на друг архивен документ, непубликуван досега в нашия научен печат. Документът е с дата 11 години след публикаци­ите във вестник „Ден“, което пък от своя страна показва последователността на блаженнопочившия наш митрополит по този въпрос и което е също важно – че проблемът с главенството на предстоятеля на Православната ни църква не се е оказал епизодичен дебат, а сериозно е занимавал бого­словската ни мисъл в продължение на повече от десетилетие.

И така, „Въпросът да се именува българският Екзарх глава на Бъл­гарската църква, както сам митрополит Симеон пише в своя докладна записка, адресирана до „Негово Високопреосвещенство Наместник-Председателя на Светия Синод св. Пловдивския Митрополит Г-на Г-на Максима“ (28 /15 ст. ст./ март 1922 година), в отговор на синодалното посла­ние № 2520 от 3 март (18 февр. ст. ст.), неизвестен у нас цели четири­десет години от учреждението на българската Екзархия, е повдигнат през 1910 година най-напред […] от един граждански чиновник и от Софийските вестници. Тоя чиновник е Атанас Попов, дългогодишен служител на българската Екзархия в Цариград, а сетне и Генерален консул в Солун. С рапорт № 858 от 27 октомври 1910 година до Г-на Малинов, Министър Председател и Министър на Външните Работи и на Изповеданията по онова време той изложил разговора, що е имал с видни турски общественици, за да ги увери, че българският Екзарх бил глава на българската църква и имал такова значение за българите, каквото папата и католишката църква и Султанатът в Мусулманството, и следователно, че всички българи, гдето и да се намират те, зависят от него. Мисълта на Атанаса Попова допаднала, както се вижда, на Министерството на Външните Работи и на Изповеданията, като на­длежно средство за защитата на националните ни интереси в Турско, за това в едно официално писмо до Светия Синод беше нарекло Екзарха гла­ва на българската църква. По всяка вероятност се е имало предвид да се прокара тихомълком това наименование, за да може да се добият и за българската църква такива сетнини, каквито са добити и за като­лишката църква с декреталите на псевдоисидора. Изненадан от упот­реблението на това наименование на Екзарха, съвършенно несъобразно с учението на православната църква и с духа на първите строители на българската екзархия, които положиха усилия да турят граници на прищевките на Екзарха, както твърде ясно личи това от изработения през 1871 година Екзархийски устав, тогавашния състав на Светия Синод, в който влизахме и ние, намерил за нужно да се занимае с въпроса и след надлежно съразмишление достигнал до заключението, че учението на общата православна църква недопуща да се именува Екзархът глава на българската църква, и за това решил да се помоли Министерството да не употреблява такова наименование за Екзарха. Тия подробности си спомнихме, като четохме миналото лято във вестниците, че Църковно-Народният събор приел да се именува Екзархът глава на българската църква, а във вестник „Пряпорец“, органът на демократическата партия у нас, че това наименование е прокарано в Събора от Емиграцията, ние счетохме за свой дълг да направим известно на Светия Синод станалото през 1910 година и за това отправихме до него писмото ни от 4 юли /21 юни с.с./1921 година, под № 4570. Отправихме го, защото предположихме, че като няма в сегашния му състав някой от тогавашните Синодални членове не ще да му е, може би, известно, какво е било решено тогава, и защото мислехме и мислим, че не е полезно за българската църква да държи нашата висша управа в колебливост в съществени църковни въпроси и да приема за вярно и истина това, което в миналото е осъж­дала и отхвърляла като лъжовно и криво. Църквата трябва да е стълб и утвърждение на истината и непоколебимо да стои на нея. Допущахме, че писмото ни ще даде повод да се нареди, ако е нужно, да се изучи добре въпросът и да се достигне до един ясен и верен резултат, ако се намираше, че решението от 1910 година има нужда да бъде изучено отново и прегледано. Допущахме такава мисъл и за това, че в началото на юли месец достигнала до нас мълвата, какво било решено в София да се свика Архиерейско Събрание. Обаче минаха се след това три ме­сеца и половина и ние нито отзив на писмото ни получихме, нито пък за свикване на архиерейско събрание нещо положително да се научим можахме. Тази неизвестност ни принуди три месеца и половина подир първото ни писмо да отправим до Светия Синод второто под № 7068 от 13.Х./30.IХ. с.с./м.г., в което като изложихме съобразния според нас с учението на Православната църква възглед, че не бива да се нарича Екзархът глава на българската църква, прибавихме, че догдето не ни се докаже противното за вярно, ние ще считаме усвоеното от Събора ново учение за главенството на Екзарха за несъобразно и противопо­ложно на учението на общата източна православна църква.

Мислехме, че поставен така въпросът ще предизвика грижата на Светия Синод да му даде един край, ако не за да успокои развълнуваната ре­лигиозна съвест на един член и служител на българската църква, който от шестдесет вече години с верност и преданост според силите си ра­боти и сега се намира на залязване на своя земен живот, то поне за да оправдае […], да се установи истината и никой да няма повод да казва, че за мними временни блага се жертва чистотата на учението на светата православна църква.

За съжаление и този път очакванията ни не се сбъднаха. Със Си­нодалното писмо № 10144 от 25/12 с.с./ноемврий миналата година се уведомляваме, че в заседанието си от 12 ноемврий Светия Синод изслушал писмото ни № 7068 както и онова № 7114 и като намерил, че те засегнали въпроси, които били във връзка с дейността на Църковно-Народния Събор и от компетентността на архиерейското събрание, решил да се внесат на разглеждане от предстоящето архиерейско събрание. Нека не ни се вмени в грях, ако се осмелим да кажем, че тоя отговор ни въздиви, защото съгледахме в него мисълта, че Светия Синод се отказва да изпълни един свой дълг, който му налага нинедействащият Екзархийски устав. В него не са предвидени архиерейски събрания за разрешаване на какъвто и да е църковен въпрос. Грижата за запазване точността и чис­тотата на учението на светата Православна църква според чл. 100, точка 1 на Екзархийския устав е възложена на Светия Синод, както е съставен той сега. И понеже въпросът за главенството на Екзарха засяга точ­ността и чистотата на учението на православната църква, ние ми­слехме, че имаме основание да предполагаме, че е наложително да се занимае Светия Синод с него, за да се установи, бива ли да се реши това в положителен смисъл. Ако пък Светият Синод намираше за нужно да прибегне до препоръчваната от каноническото право практика и да свика поместен Събор, ние мислехме, че трябваше да се направи това през миналата есен не само защото така предписват свещенните правила, но и за това, че между Епархиалните архиереи има и такива на пре­клонни години, за които пътуването и странствуването зимно време представляват големи неудобства и мъчнотии. Обстоятелството, че Светия Синод не взе във внимание нито Екзархийския Устав, нито канониче­ското право, ни даде повод, неоснователно може би да мислим, че той за неизвестни нам причини не желае да изпълни един наложителен дълг или че повдигнатият от нас въпрос ще се претупа на две на три, без да се изучи основателно, както се прави у нас в днешно време с много въпроси от законодателен характер, или пък ще се хвърли ad acta. Тази грешна мисъл стана причина да обнародваме двете наши писма до Светия Синод № 7068 и 7114 не за друго, а за да знаят ония, които следят за развитието на църковния наш живот, че по известни църковни въпроси не всички са на един ум.

Най-после предначертаното отколе според мълвата и възвестено в Синодалното писмо № 10144 от 25 ноемврий миналата година като „предстояще“ архиерейско събрание биде свикано през януарий тази година и архиереите се призоваха да се намерят в София на 23-ти същия за тази цел. Много съжа­ляваме, че поради констатираната болест нам се оказа невъзможно да вземем участие в това събрание и не знаем какви мисли са били разме­нени при разглеждането на въпроса.

Но благодарение на отправената нам по снисхождение от Високопреосвещеннаго Наместник-Председателя на Светия Синод телеграма № 733 ние се удостоихме да се научим, че по предложение на Високопреосвещеннаго Неофита Видинскаго Архиерейското събрание благоразсъдило да се замени думата „Глава“ с „Предстоятел“ на бъл­гарската църква. Това същото потвърждава и отправеното до нас по поръка на архиерейското събрание послание. В него е казано, че след размяна на мисли, в които се изтъкна, че изразът „предстоятел“ на българската православна църква би изразил много по-вярно смисъла на 34-то апостолско правило, върху което някои основаваха предложението за поменуване Екзарха „глава“ на православната българска църква, архиереите възприели единодушно предложението на Високопреосвещеннаго Неофита Видинскаго да се поиска от Църковно-Народния събор при третото четене на проектоустава изразът в чл. 139 „глава на православната българска църква“ да се замени с много по-ясния невъзбуждащ никакви спорове и приет в църквата израз „предстоятел на православната българска църква“. Ала това, което възприе архиереите според същото послание не било одобрено нито от Съборния Съвет, нито от Събора, за това последния в заседанието си от 9 февруарий /27.I. стар стил/ тази година, пише Синодалното послание, приел на трето четене с пълно болшинство чл. 139 от проекта за Екзархийския Устав в след­ната редакция: „Екзархът, който си запазва правата на Епархийски архиерей, понеже е и като глава в управлението на православната бъл­гарска църква /34-то anостолско правило, Антиохийско 9-то, православно Изповедание част I, отговор 85 и послание на източните Патриарси, чл. 10/ има още тази редакция на 139-ти член от проектоустава предложени според вестниците от Високопреосвещеннаго Бориса Охридскаго, се усвои все поред същото Синодално послание до нас и от Архиерейското събрание, и за това не се намерило за умес­тно да се разисква повече върху тоя въпрос.

Начинът, по който се достигна до това разрешение на въпроса за главенството на Екзарха според нашето схващане е много скърбен за всеки вярващ православен християнин и обиден за българският архие­рейски лик. Скърбен е за това, защото учащата българска църква от високото положение на учител, гдето е поставена съгласно с учението на източната православна църква, е паднала в реда на ученици в един църковно вероизповеден въпрос и е получила насока и поука от хора ли­шени от равно с нея право да учителстват в църквата и следователно е изгубила законното си преимущество да учи христоименития народ. Обиден е за това, защото поражда обидното за нея учащата църква питание, кога е засвидетелствувала истината, тогава ли, когато е ре­шавала, че трябва да се замени думата „глава“ с „предстоятел“, или когато е приемала за угода на болшинството от църковно-народ­ния Събор това, което бе отхвърлила в отделното си заседание. Ако истинското учение на източната православна църква допуща да се на­рича предстоятелят на една поместна църква неин „глава“, защо не се усвои тази дума от самото начало и защо се допусна да бъде заме­нена тя с „предстоятел“? Ако пък последната дума изразява точ­ното и чисто учение на църквата, защо е изоставена тя и е възприета отхвърлената дума „глава“? Не може да се каже, че и двете тия ду­ми са еднакви и безразлично могат да се употребляват едната вместо другата. Защото в такъв случай нямаше защо да се губят време и сили в разисквания и размишления и да се поставя българският архиерейски лик в ролята на люлеяна от вятъра тръстика. Казаното, че трябвало да се изостави думата „глава“ и да се възприеме „предстоятел“, за да има мир в църквата, пуснато навярно с цел да се представят противни­ците на думата „глава“ за размирници в църквата, е неоснователно. Размирници и смутители на църквата са ония, които внесоха и внасят в нейния църковен език термини неупотребявани от никоя поместна православна църква, непознати в разстояние на повече от четиридесет години в историята на българската църква, с нищо разумно неоправ­дани, изнамерени от хора мечтатели по чужд за православната вяра образец и никак не отговарящ на учението на източната православна църква. Ревностното старание да се запази в българската църква чис­то и непокварено онаследяването от старо време учение на православ­ната вяра е не размирие, а дълг свещен на всяко духовно лице, на всеки православен християнин, ако и да е свързано на пъти изложението на тоя дълг с болка, страдания и неприятности.

След като е било изоставено решението на архиерейското събра­ние да се нарича Екзархът „предстоятел“ на българската църква и се възприе противното, естествено беше да се положат усилия за да се оправдае тази промяна. С такава цел са били наведени в събора, споме­нуват се и в Синодалното послание до нас 34-то Апостолско правило, 9-то на Антиохийския поместен събор и двете точки към православното изповедание и посланието на Източните Патриарси. Налага се да раз­гледаме силата и състоятелността на тия доказателства.

Преди всичко трябва да забележим, че прибавката на думата „гла­ва“ на израза „в управлението на църквата“, прибавка направена, предполагаме с цел да се отслаби значението на думата „глава“, нито изменя въпроса, нито оправдава новизмата. С прибавката и без нея Екзархът все си остава „глава“ или „като глава“ на българската църква. Непонятно е къде другаде Екзархът ще бъде с това ново наи­менование, ако не в управлението на църквата. Но правилно ли е това наименование, оправдава ли се от наведените [тоест приведените – забележка моя] посочки?

Тридесет и четвърто Апостолско правило и 9-то на Антиохийския поместен събор се навеждат неуместно. Защото и двете тия прави­ла задължават не църквата, а Епископите да отдават известни пре­имущества на Епископа на областния град и да не вършат нищо лично относно областната църква без негово мнение. Но и от областният Епископ изискват те да не предприема нищо за областната църква без съгласието на Епископите в нея. Да се казва, че тия правила налагат такова задължение на цялата поместна църква, а не на Епископите, това е изопачаване на смисъла и съдържанието на правилата. Да се поддържа пък мисълта, че понеже предстоятелят на една областна църква се именува като глава на Епископите, следва, че тоя е такъв и на църквите им, това е цяла нелепица. Защото ако се приеме подобна мисъл, би следвало да се каже, че понеже един офицер е началник на войниците си, а един висок сановник предстоятел на подведомствените си чиновници, за това офицерът и сановникът имат под своята власт и семействата на своите подведомствени. Подобни нелепици могат да подхранят само хора, които възвеличават началници и предстоятели, за да могат по край тях да се разполагат с чуждото. Съдържанието и смисъла на тия свещени правила са много ясни и те ни най-малко не оправдават съборното решение и напразно се цитират.

Остава да направим преценка и на другите две основания на новизмата, които се навеждат в Синодалното писмо, за да се види дали те я оправдават. Едното е извлечено от посланието на източните патри­арси, в което се казвало: …тоест и за това на отделните църкви, които собствено са църкви, съставени от собствени членове, Дух Свети по­стави епископите, за да бъдат водители и пастири и никак не злоупотребително а – същински началства и глави, които да имат обърнати очите си към началника и съвършителя на нашето спасение, тоест към него да възвеждат действието на всяко отделно деяние“…

II. Негово Блаженство екзархът глава ли е на Българската църк­ва, според учения църковен правист свещеник, д-р Стефан Цанков

Няколко месеца след публикуваните от митрополит Симеон статии по темата за главенството в Българската православна църква неговият ученик и близък съратник свещеник д-р Стефан Цанков отпечатва пореди­ца от статии (13 на брой) в Църковен вестник под общото заглавие „Негоно Блаженство екзархът глава ли е на Българската църква“. Всъщност по своята сериозност и обем това е студия със строго научен характер и може да се каже – първият академичен труд на бъдещия професор академик д-р Стефан Цанков.

Още в първия си брой от поредицата статии за главенството на ек­зарха свещеник д-р Стефан Цанков отбелязва (в първия абзац), че дебатът по темата възниква в момент, „откакто у нас се заговори за патриаршия и патриарх“. Тази забележка има особено значение, защото тя ясно ни указва, че по-нататъшният църковноправен анализ за главенството на Екзарха пряко се отнася и до аналогичното статукво на българския па­триарх.

Свещеник д-р Стефан Цанков още в началото подчертава, че „въпросът за едноличното главенство в църквата, вселенска или поместна, е от извънредна важност за същината и устройството на църквата“. Се­риозността и актуалността на този въпрос „налагат напълно обективно, научно-канонически да се разгледа и хвърли светлина по това: дали на­истина православната църква признава еднолично, видимо главенство на църквата в лицето на един първенствуващ архиерей и дали, оттук, Негово Блаженство Екзархът е глава на българската църква“.

В първата си статия свещеник д-р Стефан Цанков използва историче­ския метод на изследване. Историческите примери за първите в истори­ята на Църквата податки за титулуването на предстоятелите на поместните църкви като „глави“ показват силното влияние на външен фактор, а именно светската власт. За целта той цитира император Василий II, кой­то наричал цариградския патриарх духовен глава на целия Изток, както и известната византийска писателка от XI век Анна Комнина, която гледала на Константинополския патриарх като на глава на епископите във Византийската империя. Отец Цанков цитира и друг важен пример на различни места в поредицата статии в Църковен вестник. Примерът е дотолкова важен в случая, защото има и светско-нормативен характер, но в същото време се използва като аргумент от защитниците на главен­ството в Православната църква. Става въпрос за Епанагогата, светски законодателен паметник от IX век, който дори не е бил официално пуб­ликуван. В него Константинополският патриарх е определен като „жив и одушевен образ на Христа“ – и нему се приписва правото да изяснява каноните и отеческите предания и даже да следи и надзирава всички патриарси“.

Отец Цанков предлага на читателите и примери от по-новата исто­рия по тази проблематика. Той подчертава тенденциите за главенство в Православната църква, появили се в Руската църква: „известно е, че в руската църква патриарх Никон е изказвал възгледа, какво [че] първият архиерей е в образа на Христа, а митрополитите, архиепископите и епископите са в образа на ученици и апостоли. Когато през 1905 година в Русия се подигна въпрос за възстановяване на руското патриаршество някои преосвещени бяха изказали мнение, че „един – при патриаршеството – ще е патриарх, а всички останали архиереи ще са негови по­слушници. А думите „глава на църквата“, отнасяни към бъдещия руски патриарх, са били изричани – макар и при веднага срещнат протест – и от членове в руското предсъборно присъствие“.

Посочените примери за свещеник д-р Стефан Цанков не могат да имат никаква доказателствена сила в полза на главенството в Православната църква, включително и по отношение терминологичната употреба в поместните църкви: „те могат да са от значение църковно-историческо, но по ни­кой начин не и от конструитивно-каноническо“. Бъдещият професор по Църковно право и Устройство и управление на Българската православна църква защитава църковния каноничен принцип за предстоятелство и Църквата, което „не дава на личността никакви съществени права на преобладание и власт. Предстоятелят или първенствующият член в епископската колегия е в действителен смисъл на думата само първия между равните, или на първо място стоящия между равните си по власт и достойнство. Предстоятелят или първенствующият, като не стои еднолично над равните си, стои, като всеки един от тях, под це­локупната власт на всички“ […] При „предстоятелството“ или „първенствуването“ […] предстоятелят или първенствуващият няма абсо­лютно никаква съществена еднолична власт; в църквата той не само, че не е извор или естествен носител на обща еднолична църковна власт и не само че не стои над всички власти и началства, но не е и пълномо­щен носител на подобна власт; той е само пръв между равните – и във всичко друго, по власт и достойнство, е равен на равните“.

За свещеник д-р Стефан Цанков появилите се тенденции в Православ­ната църква (в частност в родната ни православна църква) за главенство на църковните предстоятели, включително и по отношение терминологичната употреба на думите „глава“ или „като глава“, са ad absurdum. Той дава примери от новозаветната история, подчертавайки, че „нигде в свещените книги на Новия Завет не може да се намери място, от което да се вижда, че кой и да е от человеците, – светите апостоли или техните приемници, вкупом или единично – са глава на църквата. Свещеното Писание говори, и изрич­но, и неколкократно, че в църквата, тялото Христово, наистина има глава, но тая глава е сам и само Господ наш Иисус Христос“. За него е от съществено значение и обстоятелството, изхождащо от древната Църква, „че както апостолите, тъй и приемниците им, епископите, не са глава на църквата, нито кой да е от тях, нито всички вкупом, и че всички поотделно те са равноправни и равновластни, а вкупом, всич­ки и неразделно, са орган на Христа, единствения глава на църквата“. Бъдещият всепризнат у нас и в чужбина учен-канонист се позовава на най-авторитетните свети отци и учители на Църквата, които поддържат същото църковно учение по въпроса за главенството. Той цитира и по-късни църковни автори, като например Иерусалимския патриарх Нектарий (втората половина на XVII-ти век), според който „видима глава на църквата не е нужен, а вреден и против Свещеното Писание, предание и разума“. За свещеник д-р Стефан Цанков е от особено значение, че преобладаващата част – почти цялата съвкупност – канонисти в Православната църква, като професо­ра от Атинския университет архимандрит Апостолидис, Далматинския епископ Никодим Милаш, румънския Андрей Шагуна, руските Павлов, Суворов, Красножен и други, намират стремежите за утвърждаване главен­ството в Православната църква за „папални тенденции“ и че „православ­ната църква смята за светотатство да признава за свой глава един смъртен човек“.

Отец Стефан Цанков отделя специално място в студията си за ин­терпретация на 34-то апостолско правило, което се използва като осно­вен аргумент от защитниците на главенството на предстоятелството в православния свят. Той прави обстоен и задълбочен езиков и канони­чен анализ на използваното в правилото словосъчетание „като глава“ по отношение на първия епископ сред епископите „на всеки народ“. В заключение младият учен обобщава, че „и от формална, и от матери­ална страна протосът и изобщо първенстуващият архиерей не само че не е глава на църквата, в реално-сравнителен смисъл. Той е само пръв между равните с изключителното преимущество на чест да председателствува събора. И понеже нашата частица „като “ по смисъла си не отговаря прецизно на гръцката частица ώς в 34-то anостолско правило, „като глава“ на църквата (!) е заблуждение. Първият епископ, като quasi глава, а не глава или като глава на църквата, а сомо протос, както утвърдително го нарича 34-то anостолско правило“.

В заключение, Църквата няма и не може да има никакъв земен „гла­ва“ освен невидимия ѝ глава Господ Иисус Христос. Също така никой, включително и българският патриарх, не може да бъде „като глава“ и еднолично да упражнява главенство във властта и управлението в нея, защото такава функция упражнява само съборът на равните по пълномо­щие и власт приемници на апостолското служение – епископите при съ­действието на клира и народа. Този събор функционира законно не под „главенството“, а под предстоятелството на първия епископ на областта – протоса. Такава е позицията на отец Стефан Цанков по проблема за главенството в Православната църква, такава е и на Варненския митро­полит Симеон, такава е и на отец-Цанковия ученик професор протопрезвитер д-р Радко Поптодоров, такава е и на най-авторитетните църковни прависти от миналия и настоящия век. За Православната църква духовниците като такива никога не са били един обект на вярата. Напротив, даже и в мистическите служби се изтъква ясно, че те са само служители, недостойни и грешни между най-грешните Божи служители. Не те са „притежате­ли на благодатните дарове, а Сам Бог, и Сам Той ги раздава на вярва­щите чрез тях. Бидейки иерархична, тя [Църквата] не е иерократична. Предпоставените в служението на Църквата са клирици, а между тях предпоставени са епископите. Помежду си обаче епископите във всич­ки съществени функции на службата си са напълно равни… Начело на духовното управление на една епархия стои епархийският епископ, а начело на духовно-литургическото управление на цялата църква стои общността на всички епископи…] Също и първият между тях в никой случай не може да се нарече „глава“, той е само „предстоятел“. Пра­вославната църква е била и остава класическа църква на съборността“. Но дали тази съборност е върховното начало в нея днес? За съжаление, съборният принцип в Православната ни църква се нарушава от години – факт, който, ако цитираме още веднъж думите на митрополит Симеон, е „много скърбен за всеки вярващ православен християнин и обиден за българският архиерейски лик. Скърбен е за това, защото учащата бъл­гарска църква от високото положение на учител, гдето е поставена съгласно с учението на източната православна църква, е паднала в реда на ученици в един църковно вероизповеден въпрос и е получила насока и поука от хора лишени от равно с нея право да учителстват в църквата и следователно е изгубила законното си преимущество да учи христоименития народ“. „Ревностното старание да се запази в българската църква чисто и непокварено онаследяването от старо време учение на православната вяра е не размирие, а дълг свещен на всяко духовно лице, на всеки православен християнин, ако и да е свързано на пъти изложе­нието на тоя дълг с болка, страдания и неприятности “.

__________________________________

*Публикувано във „В памет на академик професор протопрезвитер д-р Стефан Цанков“, Сборник научно-богословски изследвания, София, 2014, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, с. 72-84. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. В новоприетия от VI-тия Църковно-народен събор през 2008 година Устав на БПЦ думата „предстоятел“ се употре­бява на две места – в чл. 49, ал. 1 и в чл. 94, ал. 2.

[2]. Вж. Цанков, Стефан. Негово Блаженство екзархът глава ли е на Българската църква. – Църко­вен вестник, бр. 1, 22 януари 1911, с. 1.

Изображения: авторът Дилян Николчев. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-bjZ