(преговори за обединение)

Иван Йовчев

В последния си отговор Ротердамската комисия отново подчертава правото и задължението, което Църквата в Нидерландия има,за да защитава своята религия, и правото на национална църква срещу папизма. Комисият отбелязва също, че участието на трима епископи във всяка една епископска хиротония[71] никога не се е смятало за нищо друго, освен за удобен дисциплинарен канон, като средство, много добро и превантивно в нормални епохи, но не абсолютно необходимо при необичайни обстоятелства и при необходимост, както е било в Нидерландската и Швейцарската църкви. Следователно старокатолиците смятат техните хиротонии за валидни и толкова канонични, доколкото могат да бъдат такива, че по този начин не само те не са обидили Католическата църква, а напротив, те ѝ остават верни и защитават нейните права, и следователно нямат причина да се покаят пред църквата, нито да търсят и получават одобрението и съгласието на някоя църква. И подобно на анатемите, които Рим многократно произнася против Константинополския патриарх и Източните патриарси се смятат за безполезни, така и анатемите на Рим срещу старокатолическите епископи трябва да се смятат за невалидни и без никакво значение[72].

Тъй като работата на Бонската конференция наближава своя край, архиепископ Кенинк от Утрехт пита събеседниците за отношението на Източните църкви към Старокатолическата църква и дали за окончателно решение по темата трябва да бъде свикан Вселенски събор, или е достатъчен само събор на Поместните автокефални църкви. На това питане Тиатирският митрополит Герман отговоря, че всеки от православните ще представи протокол от сесията в църквата си и същите ще бъдат разгледани за вземане на решение[73]. В края на дискусията архиепископът на Утрехт А. Ринкел и швейцарският епископ У. Кюри изразяват желание да се изложи по-нататъшният път, който ще се следва в бъдещите отношения между старокатолици и православни. През април 1962 година двамата архиереи официално посещават Вселенската патриаршия, като провеждат официални дискусии със Синодната комисия на Вселенската патриаршия по всички християнски въпроси, при които е изразено мнението, че те са необходими и целесъобразни, затова се предлага формирането от всяка църква, Православна и Старокатолическа, по една богословска комисия, за да обсъдят съвместно досегашните контакти и да продължат работата на Бонската конференция, за да се определят всички точки, по които старокатолиците са съгласни или не с Православната църква, като окончателното решение ще бъде взето от Всеправославния просинод[74].

Тъй като предложението е прието от Вселенската патриаршия и от поместните православни църкви, на Третата всеправославна конференция в Родос през 1964 година по искане на старокатолическите църкви членовете на православната комисия се срещат, за да се консултират и да определят рамката на теми, които ще бъдат обсъдени на съвместно заседание със Старокатолическата богословска комисия и ще бъдат предадени на Вселенската патриаршия и чрез нея на Поместните православни църкви за съвместно одобрение за по-нататъшни процедури [75].

Както е известно, въпросът за църковното общение и дори за обединението на Старокатолическата с Източноправославната църква се разглежда по различен начин преди Първата световна война и след нея. Преди Първата световна война дискусиите и обменът на мнения по обсъжданите въпроси се водят по класическия начин спрямо възникващите различия, така че те понякога довеждат до остри взаимни спорове между старокатолици и православни, тъй като и едните, и другите стоят твърдо и защитават своето учение и своите исторически традиции, като в защита и двете се позовават на авторитета на древната неразделна Църква.

Още в началото на преговорите сред православните въпросът за старокатолицизма се третира по различен начин. Така са се формирали две гледни точки, представящи две различни групи, едната консервативна, а другата либерална, от които консервативната има като поддръжници гръцките богослови професор Зикос Росис и Иоанис Месолорос и други, а от руските богослови, Московския патриарх Сергий, професор Гусев, А. Малцев и други, и остро критикува принципите на старокатолицизма, като се аргументира, че старокатолиците са длъжни да приемат не само решенията на всички без изключения седем Вселенски събора, но и решенията на другите събори до XVII-ти век, които излагат учението, съдържащо се в Свещеното Писание и което е винаги пазено в истинското Предание на Църквата, но не е дефинирано от седемте Вселенски събора, тъй като никой не го е оспорил по време на ереси, и да пристъпи безусловно в Православната църква. Либералите са представлявани от гръцкия архиепископ на Патра Никифор Калогерас, Диомидис Кириакос, Филип Пападопулос и други, и от руснаците, протопрезвитер Янишев, професорите Болотов и И. Соколов, Александър Киреев и други, като за тази група е необходимо както отхвърлянето от страна на старокатолиците на папските догми, които се появяват след схизмата, така и връщането им до състоянието на Западната църква преди IX-ти век. Това различно виждане за старокатолическата вяра в онова време от богословите е отразено в патриаршеската и синодна енциклика от 1902 година[76].

Поместните автокефални православни църкви приемат въпроса за обединението между православни и старокатолици нееднозначно, защото съществуват различни възгледи за старокатолическата вяра сред църковните деятели. Едни от тях казват, че по същество старокатолиците се отклоняват от съвременното православие по някои догматични въпроси, докато други смятат, че това изповедание не съдържа съществени различия, които биха попречили на единството на вярата и църковното общение. В периода след края на Първата световна война, под влиянието на широко разпространения икуменичен дух и нарастващата необходимост от установяване на църковен мир и единство, въпросите, свързани със Старокатолическата църква, вече не се разглеждат през призмата на по-ранния конфесионален суперконсерватизъм, а в по-широк дух на любов и разбирателство, както е било направено на конференцията в Бон през 1931 година.

Очевидно е, че да се формира правилно и справедливо мнение за тези западни християни, които търсят църковно общение с православните, поставеният въпрос трябва да бъде разгледан в рамките на цялостното историческо развитие на Римската църква, а не само в самостоятелното им църковно съществуване след 18 юли 1870 година.

От самото прекъсване на църковното общение между двата големи дяла на християнството – източното и западното, винаги и аналогично до степен на отдалеченост на Западната църква от истинското християнство и въпреки новите неприемливи изисквания на римския папизъм, има западни християни, които не приемат тези изисквания и остават верни на догматичното учение в духа на неразделната Църква, като същевременно наблягат на необходимостта от връщане към древната Църква. Тези западни християни се изправят срещу папизма и преувеличенията на Курията, срещу жестокостта на инквизицията и против казуистиката. В историята могат да се намерят самите текстове на тези нападки, на протести и на тяхната вероизповед. Във Франция, Италия, Испания и Англия се издига глас на протест срещу папизма, както никога преди 18 юли 1870 година[77]. Поради тази причина западните християни трябва да включват не само онези, които инквизицията и Рим представя и ги провъзгласява за еретици, но и лица, които никога не са били гонени от Римската църква, които са заемали важно църковно положение и са живели и умирали под нейното покровителство. Несъгласните старокатолици продължават да протестират и се отделят от Римската църква заради догмата за непогрешимост на папата и вече в продължение на повече от един век, чрез своите епископи, живеят църковно свободни от Рим.

В този ред на мисли естествено възниква въпросът какво трябва да направи Православната църква по отношение на старокатолиците? Изглежда, че контактите на православните със старокатолиците днес би трябвало да имат най-вече за цел установяване на църковно общение и най-вече общение чрез Тайнствата, ако се докаже, че съществуват необходимите условия, а не толкова да се търси директно междуцърковно единство. И то по следните причини:

Древната Църква познава само два начина за установяване на църковно единство: 1. присъединяване на еретици и схизматици към истинската църква, и 2. ново обединяване на два временно разделени дяла на Вселенската църква. В първия случай нарушителите или схизматиците, отказвайки се от своите заблуди, пристъпват към Църквата в покаяние и когато го получат, те отново се идентифицират напълно с нея. Във втория случай, при преговори за обединение на части от църквата, те се договарят помежду си на равна основа, тоест на взаимни молби и отстъпки и при приемане на взаимна вина, и след помирението всяка част остава такава, каквато е била преди, с изключение на точките по регламентирания спор. С други думи, в първия случай визираната църква, влизайки в състава на истинската църква, става неразделна част от нея, а във втория случай две части на истинската църква установяват мир помежду си, без да губят собственото си съществуване.

Униаството[78] от времето на разделянето на църквата представя третата форма чрез синтеза на първите. Тук църква, която признава себе си като единствената и истинска, се присъединява към друга не на основата на равноправност, но при условие, че тя едностранно приема вината за разделението и ще изправи догматичното си учение, като приема всички догмати на анексиращата църква и запазва само каноничните, богослужебните и други второстепенни специфики на своя живот. Известно е, че по същество тази трета форма не е нищо повече от посочената първа форма. Присъединената църква, въпреки че не е обявена за църква, във всеки случай се признава за такава, но имаща известен недостатък като виновна за ерес или разкол. Истина е, че нейната специфичност и канонична самостоятелност, продължават да съществуват и след обединението. Но това е нещо второстепенно при тази форма, тъй като същественото се състои в неравенството на обединените части, което го свежда до първата форма.

Под каква форма тогава би било възможно да се обединят църквите на старокатолиците и православните? Разбира се, първата форма не би била постижима, защото старокатолиците винаги са подчертавали, че представят истинската църква на Запада и никога не биха искали да бъдат „разтворени“ в рамките на Православната църква и по този начин те да загубят своята идентичност. Под втората форма обединението също е изключено, защото е невъзможно да се игнорира съществуването на Римокатолическата църква и на другите църкви на Запада. Всеки такъв опит ще представлявал и акт на неподходящ жест към нея, особено след новия период, който започва през последните години в търсене на близки отношения между църквите. Неприемлива е и третата форма за обединението на църквите, униатската, която в процеса на преговори въобще не е засягана[79].

Следователно в онзи момент това, което е могло да се направи при тогавашните обстоятелства и условия според старокатолиците, е формирането между старокатолици и православни църкви на църковно общение чрез Тайнствата, разбира се, ако се е докаже, както вече беше отбелязано в продължаващите богословски дискусии, че за това съществуват необходимите условия. Въпреки че по много точки идентичността на ученията е установена, за съжаление въз основа на разгледаните дотогава теми все още не е постигнато пълно съгласие между старокатолици и православни. В случая с Филиокве, например, старокатолиците осъждат като антиканонично вмъкването в Символа на вярата на прибавката „и от Сина“ и се съгласяват да я премахнат от Символа, но не приемат да отхвърлят и по същество това, което нарушава учението на древната Църква за едното начало или за едната причина в Света Троица, тоест погрешното еретическо учение за изхождането на Светия Дух „и от Сина“ като косвена или друга причина. Те вярват, че това може да остане в бъдеще в областта на богословското разбиране под формата на свободно богословско мнение.

По отношение на Тайнствата, Божествената Евхаристия и Помазването, позицията на Старокатолическата църква не може да се смята за идентична с Православната. Според тях Божествената Евхаристия е повторение на Кръстната жертва, която чрез свидетелството на земните елементи, на хляба и виното, изобразява и символизира кръвната жертва, действителното отделяне на тялото и кръвта на Христос на кръста, но това е и истинската и действителна жертва на очистване, а не просто осветена жертва на трапезата. Помазанието се извършва според практиката на древната Църква веднага след кръщението, за да се затвърдят стъпките на този, който е бил възстановен чрез кръщението в живота на Христос, а не извън кръщението, и независимо от това, когато неговата небесна сила е загубена и лишена от основния си характер. Възможно е да се цитират и други примери, взети от съществуващите различни мнения между старокатолици и православни, въз основа на които ще стане ясно, че няма пълно съгласие между тях в догматичната област и че богословските разговори трябва да бъдат продължени, за да се изяснят проблемните въпроси и да се допълнят частично разгледаните въпроси, сред които например, за Църквата, за източниците на Божественото Откровение, есхатологията и други.

На Старокатолическият събор, проведен във Виена на 7 септември 1931 годинa[80], след разглеждане на доклад съставен по-рано (през юли същата година), на заседание на Смесената догматическа комисия на старокатолици и англикани в Бон, се установява общение (в Тайнствата) между Старокатолическата църква с англиканското изповедание, което се състои във взаимно приемане на Тайнствата и двойните изповеди на членовете им. Това решение е продължение на по-ранното признаване валидността на хиротонията на англиканите от старокатолиците, което е съобщено на архиепископа на Кентърбъри от архиепископа на Утрехт с писмо от 2 юни 1925 година. Тук интерес представлява мнението на старокатолиците по този въпрос. Според тях общението чрез Тайнствата не е по същество пълно догматическо съгласие, а просто извършване на Тайнства в друга църква от клир, който има свое собствено начало от апостолите на Църквата. Гореспоменатият доклад на Смесената старокатолическа и англиканска догматическа комисия е одобрен от Англиканската църква на два от нейните църковни събора в Кентърбъри и Йорк през януари 1932 година и оттогава се прилага това общение в Тайнствата между старокатолическите и англиканските епископи, и всеки път, когато се срещат, се причастяват заеднo[81].

С оглед на гореизложеното трябва да се отбележи, че след Първата световна война, особено в крилото на протестантизма, има стремеж към по-голяма организация на Църквата в света, тоест всяка църква да изпълнява своите задължения по обичайния и свойствен начин и да се свързва с други църкви в общение чрез Тайнствата, което не е кулминация в общението, а по-скоро средство за обединение. Следвайки този стремеж, Англиканската църква поставя като условие за общение чрез Тайнствата – вярата в Богочовешката личност на Христос и главно вярата в Света Троица, и в същото време убеждението, че всяка църква именно по този начин трябва да влиза в общение с друга, която съхранява съществените елементи на християнската вяра. Въз основа на тази методика на конгреса в Ламбет през 1920 година Англиканската църква встъпва в много тесни приятелски отношения и братско общение чрез Тайнствата с Шведската църква, а по-късно с протестантските църкви на Финландия, Литва и Естония и с конфесията на протестантските групи под формата на обединени църкви на Южна Индия[82]. Следвайки същия този стремеж, на Деветнадесетия Международен старокатолически конгрес във Виена през 1965 година Старокатолическата църква одобрява общение чрез Тайнства с автономните „католически“ църкви на Филипините, Португалия и Реформаторската епископална църква в Испания[83].

Ясно е, че когато става дума за Старокатолическата църква, която иска да се свърже с Православната църква в общение чрез светите Тайнства, за да се постигне обединение, съществува особена ситу­ация, която православните по никакъв начин не могат да игнори­рат. Старокатолическото твърдение, че Евхаристийното общение предполага цялостно църковно общение, което води до съгласие във вярата, е неприемливо за Православната църква, ако съществуват очевидни междуцърковни различия[84]. Защото чрез общение в Тайн­ствата членовете на едната църква получават правото да участват в даровете на благодатта, предоставени от другата църква, в цялата им пълнота, и според нашето православно схващане предоставянето на такова право представя валидност на свещеническия чин за осъ­ществяване на светите Тайнства, тоест единство във вярата, въпреки раз­ликите по външните и вторичните въпроси. Общението чрез Тайн­ствата в нашето разбиране е постигане на пълно и съвършено догма­тично съгласие. Такова е общението между Поместните православни църкви въпреки разликите, които се появяват между тях за вторич­ните и по-маловажни въпроси, поради историческата им връзка с едно общо тяло – византийското или още източноправославно.

В динамичното време на междуцърковни преговори за обеди­нение старокатолиците са убедени, че са отхвърлили новите и по­грешни схващания на Римокатолическата църква, от която произ­лизат, и са запазили пълнотата на вярата на древната Църква, вярата от първите десет века, изповядвана в първия член на Утрехтската декларация. Едновременно с това те желаят да имат общи Тайнства с Православната църква и да се обединят, и да внимават да не вли­зат в общение чрез същите Тайнства с протестантските изповедания, чието догматично учение е съмнително и непознато, за да запазят добрите си взаимоотношения с православните християни. Въпреки това, старокатолиците не успяват да се предпазят от протестантски влияния в постдиалогичния период, защото, както е известно, мно­го от практиките на тези изповедания, които са противни на право­славния светоглед, биват възприети и прилагани в църковния живот на старокатолиците, което вероятно окончателно е затворило диа­лога за обединение, макар че той е възобновен през 1975 година и отново затворен през 1987 година с нагласата да продължи и в бъдеще[85]. Тук ще посочим бегло един от най-спорните въпроси, който е свързан с въ­веждането на ръкополагане на жени в западноевропейските старокатолически църкви, което води след себе си до други проблеми, свър­зани с християнската вяра, най-вече продиктувани от съвременните модернистични тенденции. Така например, на 23 ноември 2016 година в Упсала старокатолическият архиепископ на Утрехт Йорис Веркамен и евангелският лутерански епископ на Упсала Антйе Якелен подпис­ват споразумение за пълно църковно общение[86]. Притеснителното в случая е, че епископът на Упсала (Антйе Якелен) е жена, която уси­лено налага светски идеи в християнската доктрина, като например въпроса за половата идентичност в Църквата[87].

Заради такива нови тенденции в живота на Старокатолическата църква като по-горе посочения пример, вече над тридесет години различията между старокатолици и православни остават, а диалогът все повече се отдалечава и поляризира. Но въпреки трудностите на­деждата продължава да съществува, и като подкрепа за по-нататъш­ните преговори могат да послужат думите на Старозагорския митро­полит Климент, председател на Комисията по диалога със Старокатолическата църква към Българската православна църква през 60-те години на XX-ти век: „Онова, което особено задължава нас, православните е: без да се прави каквото и да е отстъпление от учението на вярата и нейното изповядване, с любов да се отзовем на стремежа на братята старокатолици за единение с Православната църква и с голямо тър­пение да разговаряме с тях по онова, което ни разделя, та, със съдей­ствието на всеблагия Господ да се постигне въжделеното единство в Неговата света църква, юже стяжа кровию своею (Деяния на светите апостоли 20:28)“[88].

Приложение

Утрехтската декларация от 24 септември 1889 година[89].

In nomine ss. Trinitatis (В името на Св. Троица)

Йоханес Хейкамп, архиепископ на Утрехт,

Каспар Йоханес Ринкел, епископ на Харлем,

Корнелий Дипендал, епископ на Девентер,

Йозеф Хуберт Рейнкенс, епископ на Старокатолическата църк­ва в Германия,

Едуард Херцог, епископ на Старокатолическата църква в Швей­цария

На 24 септември 1889 година след призоваване на Светия Дух в архиепископския дом в Утрехт е издадена следната декларация:

Към Католичната църква

В резултат на покана за среща от съподписания архиепископ на Утрехт решихме периодично да се събираме, за да обсъждаме общи въпроси с помощта на нашите помощници, съветници и богосло­ви. На тази първа среща смятаме за подходящо да използваме цър­ковните принципи, според които ние управляваме епископската си власт и ще продължим да го правим и в бъдеще, и които многократно сме имали възможност да изричаме в отделни съобщения, за да об­общим накратко в съвместно изявление.

1.Ние се придържаме към основния принцип на древната Църква, който е изразен от св. Винкентий Лерински в следната фор­мула: Id teneamus, quod ubique, quod semper, quod ab omnibus Creditum est; hoc est etenim vere proprieque catholicum. Следователно ние се придържаме към вярата на древната Църква, изразена във Вселен­ските символи и в общопризнатите догматични определения на Все­ленските събори на неразделната Църква от първото хилядолетие.

2.Като противоречащи на вярата на древната Църква и уни­щожаващи древното църковно управление, ние отхвърляме вати­канските определения от 18 юли 1870 година за непогрешимостта и уни­версалния епископат или църковната власт на римския папа. Това не ни пречи да признаем историческото първенство, което повечето Вселенски събори и отците на древната Църква са дали на епископа на Рим като primus inter pares, със съгласието на цялата Църква от първото хилядолетие.

3.Ние отхвърляме определението на папа Пий IX от 1854 година от­носно непорочното зачатие на Дева Мария, като неосноваващо се на Свещеното Писание и Свещеното Предание от първите векове.

4.Що се отнася до други догматически постановления, издаде­ни през последното столетие от римския епископ, булите Unigenitus, Auctorem fidei, Sillabus от 1864 година и други, отхвърляме ги, защото про­тиворечат на учението на древната Църква и не ги признаваме за авторитетни. Освен това повтаряме всички протести, повдигнати в миналото от Холандската старокатолическата църква срещу Рим.

5.Ние не приемаме решенията на Тридентския събор относно дисциплината, а приемаме само неговите догматически решения, доколкото те са в съответствие с учението на древната Църква.

6.Като се има предвид, че светата Евхаристия винаги е била истин­ския център на богослужението в Католичната църква, ние вярваме, че е наш дълг да заявим, че ние вярно се придържаме към древната католична вяра по отношение на светото Тайнство на олтара, че ние също приемаме тялото и кръвта на нашия Господ Иисус Христос под фор­мата на хляб и вино. Евхаристийното тържество в Църквата е посто­янното повтаряне или подновяване на жертвата на изкупление, коя­то Христос изтърпя веднъж завинаги на Кръста; но нейният жертвен характер е в това, че тя е постоянен спомен, и истинското проявле­ние на земята на тази Христова жертва за спасението на изкупеното човечество, което според Евреи 9:11-12 непрекъснато се принася на небето от Христос, а сега се яви пред лицето на Бог за нас (Евреи 9:24). Тъй като това е характерът на Евхаристията по отношение на Хрис­товата жертва, тя е също освещаваща жертвена трапеза, при която вярващите, които приемат тялото и кръвта на Господа, имат общение помежду си (1 Коринтяни 10:17).

7.Надяваме се, че усилията на богословите, придържайки се към вярата на неразделната Църква, ще успеят, и ще се постигне разбиране относно различията, възникнали преди разделението на Църквата. Призоваваме клириците под наше ръководство да изтък­ват на първо място в проповядването и преподаването си основните християнски истини на вярата, признавани от всички църковно раз­делени изповедания, когато обсъждат съществуващите противоре­чия, внимателно да избягват всяко нарушение на истината и на лю­бовта, да ръководят членовете на нашите общини с думи и пример и да се отнасят към другите вярващи по начин, който съответства на Духа на Иисус Христос, Който е Изкупител на всички нас.

8.Вярваме, че с истинско придържане към учението на Иисус Христос, отхвърляйки всички грешки, извършени по вина на човека, всички църковни злоупотреби и иерархични стремежи, ще можем да противостоим на неверието и религиозното безразличие, най-лоши­те недъзи на нашето време.

Прието в Утрехт, 24 септември 1889 година.

Йоханес Хейкамп

Каспар Йоханес Ринкел

Корнелий Дипендал

Йозеф Хуберт Рейнкенс

Едуард Херцог

____________________________

*Публикувано в Богословска мисъл, 2019, кн. 2, с. 7-44. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[71]. Тук се има предвид 1-во Ап. правило. Вж. Ст. Цанков, И. Стефанов и П. Цанев, цит. съч., с. 3.

[72]. П. И. Янышев, Новые официальные и другие данные для суждение о вере католиков, СПб. 1902, с. 21.

[73]. Ил. Цоневски, цит. съч., с. 88.

[74]. Архив на Свeтия Синод на Българската православна църква. Писмо 242 от 11 април 1962 година от патриарх Атинагор, което известява патриарх Кирил за престоя на епископа на Утрехт Андрей Ринкел и на Бернския епископ Кюри, ръководители на
старокатолиците в Швейцария и Холандия, в Истанбул във връзка изразеното от тях желание за подновяване на преговорите за обединение на Старокатолическата църква с Православната църква.

[75]. Архив на Светия Синод на БПЦ, а. е. IV, 13, „Старокатолическа църква“. Писмо No. 732 от 8 октомври 1964 година до Негово Светейшество патриарх Кирил и Светия Синод на Българската църква. С това писмо Негово Светейшество Цариградският патриарх съобщава, че след като е обобщена разменената преписка, Патриаршеският Свети Синод е решил на предстоящото Трето всеправославно съвещание в Родос да се вземе окончателно решение и по въпроса за учредяването на смесена комисия от представители на Православната и Старокатолическата църква за продължаване и придвижване на досегашните богословски разисквания между двете църкви.

[76]. V. Borovoj, оp. cit., 171-172.

[77]. M. Ploeger, оp.cit., 32.

[78]. Църковна организация, основана на съюза (уния) на различни християнски църковни организации с Католическата църква въз основа на признаването на главенството на папата и римокатолическата догматика, като същевременно се поддържат традициите на религиозния култ и се използва местният език в богослужението.

[79]. A. Houtepen, „Oikumen oder der Weg zu einer neuen Katholizität“, Internationale kirchliche Zeitschrift: neue Folge der Revue internationale de théologie 96, Bern (2006), No 1, 33.

[80]. C. Neuhaus, „Das altkatholisch-anglikanische Interkommunionsschema vor den Konvokationen von Canterbury und York“, Internationale kirchliche Zeitschrift: neue Folge der Revue internationale de théologie 22, Bern (1932), 32.

[81]. C. Neuhaus,op. cit., 37.

[82]. M. Ploeger, op. cit., 36.

[83]. Arx, Urs von. „Der orthodox-altkatholische Dialog, Internationale kirchliche Zeitschrift: neue Folge der Revue internationale de theologie 60, Bern (1997), 189.

[84]. Ibidem, 192.

[85]. A. Berlis, „Zur Rezeption der orthodox/altkatholischen Dialogtexte von 1975-1987 in den Niederlanden“, Internationale kirchliche Zeitschrifti neue Folge der Revue Internatio­nale de theologie 94, Bern (2004), № 1-2, 135.

[86]. Споразумението от Упсала (23 ноември 2016 г.), в: Допълнение към Internationale kirchliche Zeitschrift 107 (2017) (под печат), https://bit.ly/2z1hbwf, [Електронен ре­сурс към декември 2019 г.].

[87]. Еп. Антйе Якелен през 2017 г. обяви, че Бог е над човешката полова определеност и прикани своите духовници да използват полово неутрален език, когато гово­рят за върховното Божество, като се въздържат от използването на термини като „Господ“ и „Той“ в полза на по-малко конкретното (на шведски)„Бог“, https://bit.ly/3bUJRFq, [Електронен ресурс към март 2020 г.].

[88]. Доклад No. 3752, (25 март 1966) до патриарх Кирил. Архив на Св. Синод на Бъл­гарската православна църква.

[89]. Авторски превод. Utrechter Union der Altkatholischen Kirche, https://bit.ly/36putyy [Електронен ресурс към март 2020 г.].

Изображения: авторът Иван Йовчев. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-bi2