(преговори за обединение)

Иван Йовчев

Анотация

Преговорите за обединение между старокатолици и православни започват малко след създаването на Старокатолическата църква като самостоятелна църковна единица, чийто произход е от Римокатолическата църква. Основната причина за отделянето ѝ от римокатолицизма са новоприетите от римокатолиците догмати на Първия ватикански събор, които противоречат на установеното от древната църква, като догмата за „непогрешимостта на папата“. Преговорите са дълъг процес, продължил почти сто години. И въпреки постигнатите резултати в синхронизирането на догматическото учение, желаната унификация не се осъществява. Днес диалогът е в застой, а дистанцията между православни и старокатолици изглежда непреодолима и окончателна.

***

Старокатолиците наричат себе си западни християни, които отхвърлят приетия на Първия Ватикански събор догмат за непогре­шимост на папата (1870), една окончателна и непреодолима причина за отделянето им от Римокатолическата църква, което впоследствие провокира създаването на „старокатолическо движение“, основ­но немскоезично, притежаващо някои характеристики, отразени в съвременния старокатолически етос. В началото движението е пре­димно „научно“, затова понякога Старокатолическата църква е об­винявана, че е „църква на професорите“. Изключително важна роля за развитието на старокатолическото движение изиграва църков­но-историческата дисциплина в лицето на нейните представители (например професор Дьолингер[1]). Друга характеристика е интересното му отношение към модерността и особено към различните форми на либерализма, например академичната свобода в Германия и по­литическия либерализъм в Швейцария[2]. В допълнение към специ­фичната форма на традиционализъм в Нидерландската църква старокатолическото движение от XIX-ти век в немскоезичните страни има дилатационен ефект[3] върху старокатолицизма, в смисъл, че към утрехтските старокатолици се присъединяват независимите църковни структури, възникнали след посочения Ватикански събор.

За Старокатолически църкви се определят онези църкви, ав­тономни църковни общини, отделени от Римокатолическата църк­ва, които подписват Утрехтската декларация на 4 септември 1889 година в архиепископския дом в Утрехт, и които представляват „Утрехтския съюз [4]“, в следния състав:

а) Църквата в Утрехт (Нидерландия), която възниква по други причини и в друго време (XVI-ти век), но влиза в общение със старокатолиците от XIX-ти век през 1873 година. Тя се управлява от архиепископа на Утрехт и епископите на Харлем и Девентер. Катедрата в Девентер е вакантна от 1982 година, понеже се смята, че нужната апостолска прием­ственост вече не съществува заради ръкополагането на други старокатолически епископи.

б) Християнската католическа църква в Швейцария с епископ­ско седалище в Берн.

в) Старокатолическата епископия в Германия с епископско седалище в Бон.

В допълнение към тези три църковни групи, които влизат в контакт и диалогично общение с Източноправославната църква още през XIX-ти век, днес Утрехтската декларация изповядват още:

г) Старокатолическата църква в Австрия със седалище на епис­копа във Виена.

д) Старокатолическата църква в Чехия и Словакия.

е) Старокатолическата църква в Хърватия.

ж) Полската национална католическа църква в Съединените щати, която е изградила епархия и в Полша, но впоследствие напус­ка Утрехтския съюз [5], а нейната полска епархия става независима, като Полска национална църква, която е все още член на Утрехтския съюз[6].

Църковната иерархия на старокатолиците бързо е възприета от Православната църква за законна, ще рече, която е запазила учение­то и организацията на неделимата Църква и затова много рано, вед­нага след отделянето им от Римокатолическата църква, те са потър­сили контакт с православните. Този контакт е осъществен на техните конгреси в Мюнхен през 1871 година и Кьолн през 1872 година[7], но главно на двата обединителни конгреса в Бон през 1874 и 1875 година[8], където ясно изразяват желанието си за единение и провеждат важни разговори с православните, също присъстващи на тези конгреси. Задълбоче­ните дискусии са последвани от богословски диалог между Петроградската богословска комисия, от една страна, която е образувана с решение на Светия синод на Руската православна църква, след Меж­дународния конгрес на старокатолиците в Люцерн през 1892 година, за об­съждане на условията и изискванията, които са могли да послужат като основа за преговори със старокатолиците, тъй като те офици­ално повдигат въпроса за обединение с Православната църква, и Ротердамската старокатолическата комисия, от друга страна, като този богословски разговор продължава и през XX-ти век[9].

Контактите между старокатолици и православни са напъл­но прекъснати по време на Първата световна война (1914-1918 г.), но по-късно са възстановени официално през октомври 1931 година по искане на Утрехтския архиепископ, изразено от Тиатирския митро­полит Герман на тогавашната конференция в Бон (27-28 октомври 1931 г.), където присъстват архиепископът на Утрехт Фр. Кенинк, епископът на Християнската католическа църква в Швейцария д-р А. Кюри, епископът на Старокатолическата църква в Германия д-р Г. Моог, д-р Мюлхаупт, свещеник в Бон, и професор Вийкер – препода­вател в Старокатолическата духовна семинария в Амерсфорт (Ни­дерландия). От православните вземат участие Тиатирският митро­полит Герман, който председателства конференцията и представлява Вселенската патриаршия и църквите на Александрия и Иерусалим, митрополит Тирски и Сидонски Теодосий като представител на Антиохийската патриаршия, Буковинският митрополит Нектарий като представител на Румънската църква, Стагонският митрополит Поликарп като представител на Гръцката църква, епископ Ириней Бачки като представител на Сръбската църква, професор Николай Арсениев като представител на Православната църква в Полша и архимандрит д-р Параскевиадис, секретар на православната комисия[10].

Диалогът между старокатолици и православни има дългого­дишна история. Както се вижда, той започва още в първите години на консолидация при старокатолиците и продължава почти сто години с по-дълги или по-кратки прекъсвания. Затова е било полезно и це­лесъобразно за онези, които са избрани от Поместните православни църкви като участници в тези форуми, да разкрият пътя на по-ната­тъшния поток в контактите между двете църкви за провеждане на богословски диалог. За тази цел е било необходимо да се направи кратък преглед на досегашните богословски разговори, на обмена на мнения и направените заключения от извършените дискусии, така че при срещата на богословските комисии между старокатолици и православни, които по-рано са изразили консенсус по догматичните точки, да бъде насочен диалогът към другите спорни въпроси, които също чакат своето изясняване.

Старокатолиците излагат своите църковни основи в Утрехтската декларация[11], която представя така наречения символически текст. В подготвената декларация се изразява следното:

а) Те се придържат към основния принцип на древната Църк­ва, който е изразен от св. Викентий Лерински в словесната формула „Id teneamus, quod ubique, quod semper, quod ab omnibus Creditum est; hoc est etenim vere proprieque catholicum[12]“, което е вярно и най-вече католично, каквато е вярата на древната църква, както се изразява на Вселенските събори и общоприетите догматични определения на същите Събори на неделимата църква от първите десет века.

б) Те отхвърлят решенията на Ватиканския събор от 18 юли 1870 година относно непогрешимостта или църковното вседържителство на папата, защото противоречат на вярата на древната Църква и на­рушават древния църковен ред, а признават единствено историче­ския примат на римския епископ като пръв сред равни (28-мо прави­ло на Четвърти вселенски събор)[13], която чест му признават много от Вселенските събори и отци на древната църква, и с което е съгласна цялата Църква през първите десет века.

в) Те отхвърлят изявлението на папа Пий IX от 1854 година „За непо­рочното зачатие“ на Св. Богородица, тъй като то не се основава на Свещеното Писание или Свещеното Предание от първите векове.

г) Те декларират, че не приемат Тридентския събор по отноше­ние на неговите решения, свързани с църковното устройство, като приемат само неговите догматични разпоредби, ако са съгласни с учението на древната Църква.

д) Те декларират, че запазват древната съборна вяра непроме­нена в тайната на Божествената Евхаристия, вярвайки, че само тя­лото и кръвта на Господ Иисус Христос се приемат под формата на хляб и вино, че изпълнението на светата Евхаристия в църквата е продъл­жение, повторение или подновяване на изкупителната жертва, коя­то веднъж завинаги се принесе на кръста от Христос, и че нейният тайнствен характер се крие във факта, че тя е едно и също постоянно припомняне на онова, което е истинско, което се прави на земята, изобразяващо това едно Христово приношение за спасението на чо­вечеството, което според Евреи (9:11-12) непрекъснато се предлага в небесни приноси от Христос, Който се яви в лице на Бог за нас (Евреи 9:24), и че светата Евхаристия е в същото време освещаваща жертвата на трапезата, в която вярващите се причастяват с тялото и кръвта на Господа в общение помежду си.

е) Те се надяват, че усилията на богословите, поддържайки вя­рата на неделимата Църква, ще постигнат определено съгласие от­носно различията, идващи от епохата на църковната схизма, и

ж) Те вярват, че истински се придържат към учението на Иисус Христос, отхвърляйки всички грешки, извършени по вина на човека, всички църковни злоупотреби и иерархични стремежи, ще могат да противостоят на неверието и религиозното безразличие, най-лоши­те недъзи на нашето време[14].

В Утрехтската декларация старокатолическите тези със сигур­ност не се отнасят за всички членове на християнската вяра, тъй като някои от тях са формулирани по доста неясен начин. Затова при срещите и при наличните различия на възгледите между старокатолици и православни е било необходимо да се изисква от старокатолиците някои обяснения, от една страна, за да се изяснят знанията им за вярата, а от друга, да се вземе решение за изразеното от тях желание за обединение с Православната църква. Като представим тези богословски разяснения и техните заключения, ще се спрем на някои накратко, а на други по-обстойно за значението и важността на конкретното учение, като във всеки случай се уверим, че излагаме вярно тяхното учение, използвайки точно същите изрази и думи. В началото на диалога различията са многоаспектни – догматични, ка­нонически, литургически и така нататък

На конференцията в Бон от 1931 година старокатолиците изтъкват за основни източници на своето учение следните:

а) „Утрехтската декларация“, подписана на 24 септември 1889 година в архиепископския палат в Утрехт от петима старокатокатолически епископи: архиепископа на Утрехт Иохан Хейкамп, епископа на Харлем Каспер Иоханес Ринкел, епископа на Девентер Корнелис Дипендал, епископа на Старокатолическата църква в Германия Иозеф Хуберт Рейнкенс и епископа на Католическата църква в Швейцария Едуард Херцог[15].

б) „Учебник“ за изучаваните на съборната вяра във висшите училища, издаден от професор Ланген със заповед на Бонския конгрес на старокатолиците от 1875 година.

в) Старокатолически „Катехизис“, който е издаден в Бон през 1875 година по заповед на Конгреса на старокатолиците и този, който през 1889 година е издаден в Берн от Старокатолическата църква в Швейцария.

г) Книгата „Молитви“ на съборната Христова швейцарска църква, издадена през 1889 година в Берн[16].

д) Книгата „Литургични молитви“, издадена в Мюнхен през 1885 година.

Към догматичните въпроси се отнася проблема за изхождането на Светия Дух, който е предмет на дискусии на обединителните конфе­ренции в Бон през 1874 и 1875 година, и продължително обсъждан по вре­ме на диалога между комисиите на Петербург и Ротердам[17]. На кон­ференцията в Бон през 1874 година, която е председателствана от професор Дьолингер, по предложение на старокатолиците е прието взаимно, че добавянето на прибавката „и от Сина“ към Символа на вярата е неканонично и че би било желателно в името на съгласуваността ця­лата църква да се стреми да установи, ако е възможно, древните фор­мули на Символа на вярата, без да се жертва същественото, истинско учение, изразено в настоящата „западна формула“[18].

Освен това на Бонската конференция от 1875 година, след като старокатолиците чрез професор Дьолингер заявяват, че могат да се спора­зумеят по въпроса за Светия Дух и да подпишат всяка теза, основаваща се на правилното учение на св. Иоан Дамаскин или на изповеданието на Източната църква, което е формулирано от иерарсите или от поместните събори след отделянето на двете църкви, и особено общо­признатото „Православно изповедание“, и тъй като по-долу е взаим­но прието, че добавката на „и от Сина“ не е въведена по каноничен църковен начин, и че всяко мнение и всяко учение, което приема две начала (αρχές) или две причини (αιτία) в Света Троица се отхвърля, като старокатолиците и православните се съгласяват по следните шест тези от учението на Иоан Дамаскин за Светия Дух:

а) Светия Дух изхожда от Отца, като начало, причина и Божествен източник.

б) Светия Дух не изхожда от Сина, защото има само едно начало в Божеството, една причина, от която произлиза всичко, което съ­ществува в Божеството (И ние не казваме за Духа от Сина, но назо­ваваме Дух на Сина“)[19].

в) Светия Дух изхожда от Отца чрез Сина (и Светия Дух е сила на Отца, разкриваща съкровената Божественост, изхожда от Отца чрез Сина)[20], „той е Оня, на Комуто се покланяме… Дух Свети Бог и Отец, Който от Него изхожда, и Който Бог също се нарича и Син, а Дух Свети чрез Него се появява и се предава на цялата твар, но от Него няма битие“, както и чрез Неговото Слово от Него изхожда Негов Дух, – „Дух Свети, изхождащ от Отца чрез Сина“.

г) Светият Дух е образ на Сина – образа на Отца („Образ на Отца е Син, а на Сина – Духът“)[21]. „…Светия Дух е същностна сила, сама по себе си съзерцавана в отделна ипостас, която изхожда от Отца и почива в Словото, Което я разкрива…“[22].

д) Дух Свети е ипостасно изхождане от Отца… проявен чрез Словото[23].

Правилно се забелязва, че приемането на тази теза допринася много за развитието на въпроса за изхождането на Светия Дух, особено от старокатолици и англикани, които присъстват на конгреса в Бон през 1875 година, когато се обсъжда изразът на изхождането на Светия Дух „чрез Сина“ – при св. Иоан Дамаскин и другите Отци – те не разбират истината като свидетелство, че Дух Свети съществува от Сина, но те смятат, че поради този израз „чрез Сина“, Духът съществува чрез Сина като непряка органична причина. Наистина, в своите разгово­ри православните твърдят, че Синът не участва пряко или косвено в действието на Бог Отец, чрез Който Дух Свети придобива съществу­ване, тоест, че Синът и Духът са в обща връзка с Отца на увещаване и съвместно действие, че е необходимо да се разграничи произходът на Духа, Който дължи причината на Своето съществуване само на Бог Отец, от увещаването или изразяването или просияването на Духа, което се върши чрез Сина, и което старокатолиците и англиканите приемат само като богословско мнение на православните и ще го приемат като свое при условие, че и православните приемат тяхното мнение за такова разграничение в Света Троица.

Именно поради тези причини, когато започва богословският диалог между Петроградската и Ротердамската комисии, Петроградската изразява възражението си преди всичко по горното мнение относно учението за изхождането на Светия Дух „и от Сина“, понеже не представлява догмат и може да съществува като свободно бого­словско мислене, и затова умолява Ротердамската комисия да поясни дали старокатолиците приемат, че:

а) „Отец е причината за Сина и Светия Дух. Синът по рождение, Светият Дух чрез изхождане“, че „Отец ражда Сина и е причина за изхождането на Светия Дух. Синът се ражда само от Отца, а Светият Дух изхожда от Отца“, и така те изповядват едно начало и признават една причина на Отца за Сина и Светия Дух, и

б) Дали в богословските си теории избягват всякакви понятия и изрази, чрез които и най-малко може да се подразбере, че в Света Троица има две причини или две начала, и схващат като например, че Синът е друго начало или друга причина за Светия Дух, или че Отец и Син се разбират като съединени в едно начало за изхождането на Светия Дух[24].

В отговор на това Ротердамската комисия се съгласява, че „и от Сина“ е въведено в западния символ неканонично и подчертава, че Руската комисия по отделни точки изразява мнение, което отива твърде далеч, тъй като не разграничава ясно догмата от богослов­ското мнение, а също подкрепя определени тези, които не са напълно точни по съдържание и че, както тя смята, само учението за неиз­менния Никейски символ (без „и от Сина“) може да бъде признато за догматично задължително и следователно не е необходимо да се отхвърля от богословските изследвания начинът на представяне на Сина като друга причина или съпричина на Светия Дух.

Ротердамската комисия също смята, че Руската комисия не е изпълнила това заявление, тъй като оставя без отговор въпроса дали „при определени отци на църквата“ наистина се наблюдава правил­ният възглед, че Светия Дух изхожда от Отца чрез Сина, което се отнася само при изпращане във времето или изцяло във вечния живот на Божеството; че в последния случай определянето на Сина като друго начало на Светия Дух според мнението на тези църковни отци би било правилно; че не само „известни“ „учители на Църквата“ учат за вечното изхождане на Светия Дух от Отца чрез Сина, признавайки по този начин Сина за друго Негово начало, а че това е обичайно­то учение на Отците, винаги на Изток, а на Запад до Августин; че от източните свети отци разработват подобен възглед св. Атанасий, св. Василий, св. Епифаний, Дидим, св. Григорий Нисийски, св. Григорий Богослов, св. Кирил Александрийски, св. Максим Изповедник, св. Иоан Дамаскин и други; че Константинополският патриарх Тарасий въ­вежда това учение дори в своето Вероизповедание, което е одобрено от Седми вселенски събор и подкрепено от папа Андрей I; че св. Епифаний, Дидим, св. Григорий Богослов в това твърдо се доближават до по-късната доктрина за Филиокве и поради всичко това се приема, че дълбоко в съзнанието на древното църковно богословие намира основа такова становище и сега трябва да бъде позволено като израз не на разкритото църковно учение, а като изява на човешката тео­рия[25].

Ротердамската комисия приема, че човешките теории за Бо­жествената тайна на Света Троица се движат естествено около такива представи и изрази, които не могат да се смятат за напълно точни и следователно могат да бъдат прецизирани, а всяко ограничение, кое­то надхвърля границите на разкрития догмат, се смята за неоправда­но[26].

В отговор на това Петроградската богословска комисия отбе­лязва, че Ротердамската комисия не е изразила становището си по съществения въпрос от учението на Православната църква за Света Троица и заявява, че очаква положителен отговор дали старокатолиците приемат следното догматично учение на Източноправославнатa църква за Света Троица:

„Ние вярваме, че Отец е причина на Сина и Светия Дух, раждащ Сина и изхождащ Светия Дух, че Отец ражда Сина и изхожда Светия Дух, а Синът се ражда от Отца, и Светият Дух изхожда от Отца и така ние изповядваме едно начало и признаваме една причина на Отца за Сина и Светия Дух“ [27].

Тя горещо приветства Утрехтската декларация на Ротердамската комисия, съгласяваща се с учението на Православната църква, че Филиокве е неканонично въведено на Запад в Символа на вярата, и с цел обединяване на старокатолиците с православните смята за необ­ходимо всички старокатолически общности да премахнат от Симво­ла на вярата и от катехизиса това незаконно допълнение, в случай че има общности, които не са го направили.

Руската комисия се съгласява със становището на Ротердамската комисия, че човешкият разум относно Божествената тайна на Света Троица естествено се върти около такива представи и изрази, които не могат да се смятат за напълно подходящи и следователно могат да бъдат усъвършенствани. Но заявява, че не може да прие­ме като правилно заключение това, че всички ограничения, които надхвърлят границите на догматите, поддържани от Църквата, са несправедливи. Тя смята, че богословските мнения, независимо от догматите, към които се отнасят, са допустими и желани само ако служат за изясняване и разбиране, и че в противен случай те трябва да бъдат избягвани. В тази връзка се отбелязва, че богословското мнение за Сина като друга причина или като съпричина на Светия Дух трябва да се избягва, защото не служи за изясняване на догмата за Света Троица, а напротив, това нарушава учението за едно начало или една причина в Света Троица, като предоставя, дори и ограничено, на Сина личното свойство на Отца, тоест че Той е начало и причина, и по този начин смесва до известна степен отчеството със синовството, и предлагайки да се избегнат подобни представи и изрази, повта­ря четвъртата теза, приета на Конгреса в Бон от 1875 година, която гласи: „ние отхвърляме всяка идея и всеки израз, който може да съдържа приемането на две начала или две причини в Св. Троица“[28]. Именно с тази ограниченост тя дава позволение само с богословско обмис­ляне да се изразяват мнения със светите отци и църковни учители относно изхождането на Светия Дух чрез Сина и във вечния живот на Божеството, без да идентифицира термина, изхождащ и така нататък с при­добиване на съществуване, което в светите отци и учители става в зависимост не от Сина, а от Отца[29].

Имайки предвид Декларацията от Конгреса в Бон от 1874 и 1875 година, Ротердамската комисия отговаря към тези забележки на Петроградската комисия, че не смята за догмат „и от Сина“ (Филиокве), и онези от старокатолиците, които приемат Филиокве, го приемат само като свободно мнение, следователно не го налагат на никого. А онези, които го приемат, трябва да знаят, че така са го преподавали източните и западните свети отци, тъй като по това време Изтокът и Западът са били обединени. Освен това, както свидетелства истори­ята, църквите на Изтока и на Запада не се разделят заради Филиокве, а заради папата. Следователно Филиокве не може да бъде непрео­долима пречка за възстановяване на общението между Източната и Старокатолическата църква, тъй като в миналото често между из­точните и западните са възниквали неразбирателства поради грама­тически различия, както е в случая с термина „изхождам“[30].

Голямата заслуга на Втората Бонска конференция през 1875 година е свързана с обстойното разглеждане на учението за изхождане на Дух Свети, проведено от представителите на диалогизиращите църкви, по което почти е било постигнато съгласие, и затова дискусиите про­дължават и на следващите форуми. На конференцията в Бон от 1931 година във връзка с Филиокве старокатолиците заявяват, че в Старокатолическите църкви в Холандия и Швейцария тази прибавка е премах­ната от Символа на вярата и се намира само в богослужебните книги на Германия и Австрия, където също ще бъде заличена в новите из­дания[31].

Следва…(виж тук).

______________________________________________

*Публикувано в Богословска мисъл, 2019, кн. 2, с. 7-44. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Главен водач на опозиционното движение срещу така наречените папски декрети на Пър­вия ватикански събор от 1870 година и пръв радетел на идеята за припознаване на Пра­вославната църква като съюзник и партньор на старокатолиците.

[2]. M. Kok, „100 Jahre Utrechter Union: Ruckblick und Ausblick“, Internationale kirchliche Zeitschrifti neue Folge der Revue internationale de theologie, Bern 1989, S. 154.

[3]. Dilatation (лат.) – разширяване, увеличаване.

[4]. Утрехтският съюз е основан през 1889 г. след обединението на старокатолически- те църкви на Нидерландия, Германия и Швейцария, https://bit.ly/3bNLIMc, [Елек­тронен ресурс към февруари 2020 г.]

[5]. От 1907 до 2003 г. Полската национална католическа църква в САЩ и Канада (ПНКЦ) е член на Утрехтския съюз, след което го напуска. Поводът е приемане­то на ръкополагане на жени от страна на останалите църкви от Утрехтския съюз. Повече у W. Wysoczanski, „Die Polnisch-katholische Kirche als Mitglied der Utrechter Union: Entstehung, Geschichte Rechtslage“, Internationale Kirchliche Zeitschrifti neue Fol- ge der Revue internationale de theologie 95, Bern 2005, S. 197.

[6]. M. Ploeger, „’The Churches of the Union of Utrecht in an Ecumenical Context“, Interna­tionale Kirchliche Zeitschrifti neue Folge der Revue internationale de theologie 105, Bern (2015), 33.

[7]. Ст. Цанков, Старокатолицизмът и X международен старокатолически конгрес в Берн (2-4 септември, 1925 г.), София, 1926, с. 8.

[8]. Ст. Цанков, „Единителни стремления у Православните църкви с други христи­янски църкви. Православната църква и икуменизмът“, Годишник на Духовната академия, т. IX (1960), № 8, с. 268; Също А. Сергеенко, „О старокатолическом движении“, Журнал Московской Патриархии 2 (1954), с. 58.

[9]. Пак там, 60-61.

[10]. Ст.Цанков, Единителни стремления, с. 275.

[11].Вж. Приложение „Утрехтската декларация“ (авт. превод).

[12]. Това са най-известните думи на св. Викентий Лерински (починал около 450 година), цитирани често от мнозина богослови: „да се държим към онова, в което навсякъде, в което винаги и в което от всички се е вярвало. Това всъщност е истински съборно“.

[13]. Ст. Цанков, И. Стефанов, П. Цанев. Правилата на Св. Православна църква с тъл­куванията им, т. I, София 1912, с. 633.

[14]. Вж. Утрехтската декларация (Приложение).

[15]. Вж. Утрехтската декларация (Приложение).

[16]. Ил. Цоневски, „Преговори между Православната и Старокатолическата църкви за сближение и съединение“, Годишник на Духовната академия XVI (1967), № 2, с. 65.

[17]. Двете комисии се създават скоро след подписването на Утрехтската декларация през 1889 г. Вж. повече у Ст. Цанков, Единителни стремления, с. 269.

[18]. H. Aldenhoven, „Zusammenarbeit zwischen den altkatholischen Kirchen und der rus- sischen orthodoxen Kirche auf der Grundlage der Arbeit der Petersburger und der Rot- terdamer Kommission und der weiteren altkatholisch-orthodoxen Gespracheln“, Inter­nationale kirchliche Zeitschrift: neue Folge der Revue internationale de theologie 87, Bern (1997), № 3, 135.

[19]. Св. Иоан Дамаскин. Извор на знанието, т. II. Точно изложение на православната вяра, прев. А. Атанасов, София 2019, с. 79.

[20]. Пак там, с. 95.

[21]. Пак там, с. 103.

[22]. Пак там, с. 51.

[23]. Ил. Цоневски, цит. съч., с. 55.

[24]. Климент, иером. (Рилец). Старокатолицизмът, неговата история и вероучение, Пловдив 1936, с. 108.

[25]. V. Borovoj, „Zum 100-Jahr-Jubilaum der Rotterdamer und Petersburger Kommission“, Internationale kirchliche Zeitschrifti neue Folge der Revue Internationale de theologie 87, Bern (1997), № 3, 166.

[26]. Климент, иером. (Рилец), цит. съч., с. 109.

[27]. Ил. Цоневски, цит. съч., с. 65.

[28]. Пак там, с. 55.

[29]. Ил. Цоневски, цит. съч., с. 70.

[30]. Климент, иером. (Рилец), цит. съч., с. 109.

[31]. Ил. Цоневски, цит. съч., с. 84.

Изображения: авторът Иван Йовчев. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-bgM