Гробът на Васил Левски

Христо Гяуров

Abstract

Всеизвестна е борбата, която години наред води писателят Николай Хайтов (1919-2002) относно гроба на иеродякон Игнатий-Васил Левски. Въпреки пречките, които отвсякъде му се правят, той успява не като писател, а като изследовател да докаже, че в храм „Св. Петка Самарджийска“, близо до ЦУМ великият българин е препогребан в светия олтар. По-късно обаче скелетът му изчезва, вероятно да не се знае истината за гроба в храма. Неслучайно там е поставена плоча, на която пише относно иеродякон Игнатий-Васил Левски, както и имената на онези служители при посочения храм, които са донесли тялото на екзекутирания от първия му гроб и извършили това препогребване на Апостола. Николай Хайтов с издадени книги относно гроба на иеродякон Игнатий-Васил Левски остава в историята с това, което направи, но първият човек, който уведомява обществото относно гроба в светия олтар при храма и от когото Николай Хайтов черпи информация и по-нататък продължава, докато завърши това свое трудно дело за доказване гроба на иеродякон Игнатий-Васил Левски е професор д-р Христо Гяуров (1889-1966) от Богословския факултет при Софийския университет. Това е същият факултет, който между 1951-1991 година се нарича Духовна академия към Българската православна църква, а сега отново заема своето достойно място като факултет при Софийския университет. Предлагаме статията на професор д-р Христо Гяуров, отпечатана в Духовна култура, 1959, кн. втора, с. 29-32, възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права. Който се интересува повече по въпроса, препоръчваме книгите на Николай Хайтов, както следва: Гробът на Васил Левски, 1987, Пловдив, издателство Христо Г. Данов и том 10-ти със същото заглавие от Съчинения в 17 тома, С., 2013. В тях е казано всичко.

***

Когато Васил Левски бил заловен от турците, казал следните думи: «ако ме обесят, поне ще ми остане гробът в България, и всякой ще го знае; ако ме пратят на заточение, ще ми изгният костите надалеко» (вж. Иван Н. Унджи­ев, «Васил Левски», биография. София, 1945, стр. 667). Великият мъж на България бе обесен в България, край София. Не се сбъд­наха обаче неговите думи, че ако бъде обесен, всеки българин ще знае неговия гроб. И до­сега гробът на Апостола на свободата остана неизвестен; никой не знае, де се намира той. Иван Н. Унджиев, като разглежда обстойно въпроса за гроба на Васил Левски, пише: «Въпросът за гроба и костите на Апостола стои все още открит и едва ли някога ще бъде при­ключен… Времето е заличило всички следи и много е съмнително, дали ще бъде въобще открит някога» (страници 1075, 1084). Защо гробът на един от най-великите българи остана неизвестен досега? Може ли да се вини бъл­гарският народ за това, че се отнесъл нехайно към своя велик мъж, че е забравил даже мя­стото, дето той бил погребан? – Такова нещо не може да се допусне. Българският народ е ценил винаги своите велики мъже. Не е могъл той да прояви невнимание към Васил Левски, Апостола на свободата, тъй като го е високо уважавал и силно обичал. Дълбока скръб извикала у всички българи вестта за залавя­нето на Васил Левски. «Ние всички, казва Иван Андонов, плакахме с горчиви сълзи до забрава» (вж. Иван Унджиев, цит. съч., стр. 668). След като Васил Левски бил обесен, същият Иван Андонов казва: «ние плакахме със сълзи и дълго време ходехме по улиците като завеяни от дълбока скръб».

След като проучихме внимателно обстойното изложение на Иван Унджиев относно гроба на Васил Левски и след като предприехме от своя страна някои изследвания по този въ­прос, ние се убедихме, че гробът на Васил Левски е останал досега неизвестен, тъй като Апостолът на свободата, поради тогавашните обстоятелства, е бил погребан тайно. Събрахме писмени показания от останали живи до­сега стари и други българи, които можеха да дадат някои сведения за гроба на Васил Лев­ски. Тези писмени показания, като ръкописни документи, предадохме за съхранение и пол­зване в института «Христо Ботев и Васил Левски» при Българската академия на науките.

Елена Димитрова, която живее в София, ул. Васил Коларов, 30, и сега е на 87 години, ходила през 1879 година като дете с вуйчо си и майка си на мястото, дето бил обесен Васил Левски.

Минахме – казва тя – край църквата «Св. Софѝя» и стигнахме на едно поле, дето ня­маше нищо. Там вуйчо ми ни показа една куп­чина камъни (натрупани от българи), дето е била бесилката. За гроба на Васил Левски вуйчо ми не каза нищо, защото гробът не е бил известен» – Петър Стефанов Красев, живущ в София, ул. Парчевич, 34, син на Еле­на Андреева Начева, най-малката дъщеря на сестрата на Васил Левски – баба Яна, казва следното за баба Яна: «Когато я запитахме за гроба на Васил Левски, тя ни каза само това: чула съм, че тялото му било захвърлено на полето, около бесилката». Баба Яна била идвала много пъти в София. «Слушал съм, казва също Петър Красев, че когато Васил Левски е бивал в София, се е укривал и спал в камба­нарията на църквата «Св. Неделя».

Въпросът за гроба на Васил Левски е за­почнал да се изследва от отдавна. Създала се е по него значителна литература. Според едни сведения, Васил Левски бил погребан в из­точната част на София, дето е била бесилката, а според други – в западната част, дето имало гробище; на мястото на тези гробища – на булевард Христо Ботев, е построено зданието, в което сега се помещава Министерството на земеде­лието. Ние се постарахме да изследваме, кои от тези крайно противоречиви сведения са достоверни. Дойдохме обаче до заключението, че нито едно от тях не е достоверно.

Александра Николова Харитова, която жи­вее в София, ул. Любен Каравелов, 73 и сега е на 81 години, написа саморъчно следния свой разговор с Александра Ангелова Чешмеджиева.

Когато в моя разговор с Александра аз ѝ казах, че според някои Васил Левски бил по­гребан на едно място в София, дето се намирала бесилката, тя ми заяви твърдо и отсечено: това е съвършено невярно. Истината е тази: след обесването, като се мръкнало, през нощта, Васил Левски бил отнесен в къщата на една баба, чиято къща се намирала при църквата «Св. Софѝя». Това е напълно доказано. Докато бабата била още жива, ходили при нея и я питали, вярно ли е, че Васил Левски през нощта след обесването бил занесен в нейната къща. Тя отговорила: това е вярно. От къщата на бабата после тялото на Васил Левски било занесено за погребение не на едно място в тази част на София, дето се намирала бесил­ката, а другаде.

Александра Чешмеджиева (починала през 1950) била съпруга на Ангел Чешмеджиев (починал през 1955), който бил писател и имал къща на горнобанския път. От осиновената им дъщеря и нейния брат узнахме, че Ангел Чеш­меджиев бил написал голям труд върху исто­рията на София. Този негов труд, в ръкопис, бил унищожен през време на бомбардиров­ките над София.

Станислав Манолов Лазаров (на 87 години), живущ в София, ул. Шемница, 11, доказа убе­дително недостоверността на сведенията, че Васил Левски бил погребан в гробищата, които се намирали на булевард Христо Ботев. Неговият баща даскал Манол – софиянец, кореняк (на негово име има улици в София, Етрополе и Ловеч), е бил в близки връзки с Васил Левски; бил е член на Ловчанския комитет, основан и ръкъводен от Апостола на свободата. Васил Левски е ходил няколко пъти в къщата на бащата на Станислав М. Лазаров, която се намирала в София, при стария говежди пазар, сега ул. Цар Борис I, ъгъла булевард Александър Стамбо­лийски. Баща му починал в 1881 година и бил тържествено погребан в гробищата на булевард Христо Ботев.

Майка ми – казва Станислав М. Лазаров – ходеше всяка събота на гроба на баща ми; с нея ходех много пъти и аз. Ходили сме на гроба на баща ми стотици пъти. Никога не е ставало въпрос, пък и от никого не съм слушал, че Васил Левски бил погребан в гро­бищата, в които е погребан баща ми. Всяко едно твърдение, че Васил Левски е погребан в тези гробища, считам за съвършено неосно­вателно.

Около 1930 година узнахме, доколкото си спомняме, от една статия в софийски вестник, че Васил Левски бил погребан в олтара на църквата «Св. Параскева Самарджийска», на­мираща се сега на площада северно от църква­та «Св. Неделя», на бул. Георги Димитров, 2. Тогава не предприехме нищо за проверка на това твърдение. Когато през 1956 година за­почнаха археологическите разкопки около цър­квата «Св. Параскева Самарджийска», оти­дохме в църквата, за да узнаем нещо относно слуха за погребението на Васил Левски в олтара на църквата. Узнахме, че сведения за това погребение давали софийските жители Георги Михайлов Димитров (ул. Александър Михов, 53) и Кирил Левтеров Михайлов (ул. Хилендар, 7). И двамата са родственици на четника от Ботевата чета Илия Лазаров Джагаров, от село Локорско (Софийско). Оти­дохме при Кирил Левтеров, който е оженен за Николина, внучка на четника; в къщата, в която той живее, живеят още: друга внучка на четника и дъщерята на четника Анастасия Илиева Бокова, която сега е на 75 години. Дъщерята на четника даде и саморъчно под­писа следните сведения:

„Родена съм в град София. Майка ми беше со­фиянка. Баща ми беше родом от село Локорско, от родители земеделци; почина около 1902 година на около 50-годишна възраст. Наскоро преди смъртта си той повери на майка ми и на нас, неговите деца (на мене и на двамата ми братя Трайко и Владимир – сега покойници) след­ното: «помнете, да знаете, може да потряба някога за историята, къде и как е погребан Васил Левски.» Ето някои подробности, така, както съм ги чула от баща си. След обесването на Васил Левски, късно вечерта, моят баща, заедно с Христо Хамбарков (епитроп на цър­квата стара «Св. Параскева», имаше къща в София, на ул. Средна гора, при кръчмата «Сив кон»), с фесове на глава като турци, взели една бъклица с вино и отишли на мястото, дето бил обесен Васил Левски. Времето било много студено, мразовито. Не е имало там дру­ги хора освен стражата, оставена да пази тру­па. Наоколо било пусто поле. Те започнали да черпят стражата. По обичая, трябвало те пър­ви да отпият от бъклицата; те отпили, но без да гълтат. Пила от бъклицата и стражата. Така повторили няколко пъти, докато се из­празнила бъклицата. Виното подействало скоро, тъй като имало в него и нещо приспи­вателно; какво е било приспивателното, не знам. Стражата се опила и заспала. Моментът бил удобен. Баща ми и дядо Христо свалили трупа от бесилката и го сложили в чувал, пред­варително приготвен. Баща ми взел чувала на гърба си, а дядо Христо светил с фенер. Дължа да отбележа, че баща ми беше здрав и як се­лянин и до края на живота си бе истински хъш. С мъка и не съвсем без страх те стигнали до църквата стара «Св. Параскева Самарджийска» Там ги очаквал свещеникът от църквата поп Кръстю, презимето на когото не си спомням. Свещеникът опял мъртвеца и след това го погребали в олтара на църквата – от лявата страна. Това е велик подвиг на смели и силни по дух българи. Съобщавам това, което съм чула от баща си; била съм тогава на 17 години. Същото знаят и моите дъщери – Николина и Павлина. Те са го слушали от баба си Мария Илиева Лазарова. Искам да прибавя още не­що. Преди смъртта на майка ми (тя почина на 12 февруари, 1936), не мога да си спомня през коя година, дойдоха двама журналисти, водени от Никола Георгиев (родственик на поп Тоше), които разпитаха майка ми за погре­бението на Васил Левски. След този разпит се появи статия, доколкото си спомням, във ве­стник «Мир» (в кой брой на вестника и коя година, не си спомням). Същите журналисти поискаха да им покажем някаква снимка на баща ми. Показахме им една малка снимка, която бяхме запазили. Те я взеха и я увели­чиха. Дадоха ни увеличената снимка; какво стана с малката снимка, не знам. Горните све­дения за погребението на Васил Левски давам с пълното съзнание, че съм длъжна да ги дам, като дъщеря на Ботев четник, моя баща Илия Лазаров, който е взел дейно участие при по­гребението на Васил Левски. Потвърждавам клетвено с моя саморъчен подпис, че тези све­дения са достоверни“.

След като получихме тези сведения, ние си зададохме за цел да проверим доколкото това бе възможно, тяхната достоверност.

Илия Лазаров Джагаров е могъл да вземе участие в погребението на Васил Левски, защото е бил, както се вижда от неговия портрет, висок и як мъж и бил родолюбив българин. Ро­ден бил в село Локорско (Софийско) през 1843 го­дина. Първоначалното си образование получил в София. Понеже не искал да изучава гръцки език, напуснал училището и изучил при Георги Георгиев занаята мутафчийство. Възмутен от притесненията над българите от турците в София, отишъл през 1862 година в Плевен. След едно сбиване с 5-6 турчета, главата на едно от които ударил с камък и разкървавил, избягал в съ­щата година в Русе и оттам в Румъния. Там влязъл в тесни връзки с хъшовете. През 1876 го­дина постъпил в четата на Христо Ботев. След раз­биването на четата отишъл в родното си село Локорско, преоблякъл се, заровил дрехите си в една нива при село Орландовци и отишъл в София при брата си Величко. Тук бил предаден от Мито Каймакчията, който получил за това тур­ски орден. Турците го заставили да изрови четническите си дрехи и да ги облече. Бил осъден на смърт, но бил амнистиран от току-що при­стигналата в София върховна комисия. Авторът на биографията му в списанието «Юнак» (орган на поборниците и опълченците, година II, 1899, брой 39-40) казва за него: «добър и честен дру­гар е, но е крайно беден». Макар в споменатата му биография да не се казва, че той, след като заминал през 1862 година в Румъния и престоял там 14 години, не е дохождал през това време в България, има основания да се допусне, че той, както сам признава, е дохождал в България и е взел участие в погребението на Васил Левски…“

Според сведенията на Панайот Христов (жи­вущ в София, ул. Средна гора, 44; сега на 87 години), син на Христо Хамбарков, (който според него се наричал Хамбаров) бил софиянец-кореняк, и бил папукчия (чехлар); дюкянът му се намирал при сегашния площад «Ленин». Дене правел папуци, а нощно време ходел в църквата «Св. Архангел Михаил», която се на­мирала близо до църквата «Св. Неделя», на се­вер от нея, и там правел свещи за църквата. В тази църква ходил и Васил Левски, с когото Христо Хамбаров се намирал в близки връзки; когато той говорил за Васил Левски, винаги казвал «дяконът». Христо Хамбаров присъствал в конака, когато Васил Левски бил там из­повядан от свещеник; присъствал той и при обесването му. Свещеникът, който изповядал Васил Левски в конака, не присъствал при обесването му, защото се бил уплашил. При обесването присъствал друг свещеник.

Съобщението, че Христо Хамбаров присъствал в конака при изповядването на Васил Левски може да се потвърди чрез следното обстоятел­ство. Трайко Владимиров Ангелов, живущ в София, ул. Ами Буе, 50, даде следните писмени показания за изповядването на Васил Левски. Неговият дядо хаджи поп Ангелко бил свещеник в църквата «Св. Архангел Михаил» през времето, когато Васил Левски бил обесен. Имал къща на ул. Алабинска, на мястото дето сега се на­мира Съдебната палата: В деня преди обесването на Васил Левски, когато се стъмнило, почукало се силно на външната врата на дядовата му къща. Когато баба му Фона отворила вратата, пред нея стояло турско заптие, което ѝ казало: «по­път веднага да вземе епитрахила си и кръста и да дойде с мене.» Дядо му отишъл със заптието. През същата нощ се върнал вкъщи смутен и разтреперан и казал, че изповядал Васил Левски и че той ще бъде обесен.

Може да се допусне, че хаджи поп Ангелко отишъл в църквата «Св. Архангел Михаил» да си вземе епитрахила и кръста; там заварил Христо Хамбаров, който нощно време правел свещи, и го взел със себе си, защото се боял да отиде, сам в конака.

През времето, когато Васил Левски бил обе­сен, имало в София свещеник с името Кръстю; фамилното му име било Стоилов; роден бил в село Курило (Софийско). От сина му Владимир П. Кръстев, живущ в София, ул. Елин Пелин, 15, узнахме, че баща му, като млад, бил папукчия и поради проявени способности бил из­държан от папукчийския еснаф, за да се учи и стане свещеник, какъвто и станал в църквата «Св. Петка». Кога Кръстю Стоилов станал в турско време свещеник, не можахме да получим сведения нито от неговите родственици, нито от църковните архиви. С положителност обаче може да се твърди, че той бил свещеник през 1873 година, когато бил обесен Васил Левски, защото бил спомоществувател, като свещеник, на една наръчна свещеническа книга, преведена на български и издадена от Зиновий П. Петров и Йордан С. Наумов през 1874 година в Бел­град, в печатницата на Н. Стефанович (вж. професор Петър Динеков. София през XIX век до осво­бождението на България, 1937, София, стр. 289).

Показанията на Илия Л. Джагаров за погребението на Васил Левски имат нещо общо с показанията на Александра А. Чешмеджиева. Може да се допусне, че Илия Л. Джагаров и Христо Хамбаров, като са носели тялото на Васил Левски, са се отбили в къщата на спо­менатата баба или да си починат, или пък да бъде приготвено, според обичая, тялото на Васил Левски за погребение, и след това продъл­жили пътя си за църквата «Св. Параскева Са­марджийска».

Ана Иванова Мишкова (живуща в София, ул. Григор Пърличев, 5), на 55 години, внучка, по майка, на Бачо Киро, съобщава, че нейният дядо – Петър Величков (бил софиянец-кореняк и имал къща на ул. Раковски в съседство с къ­щата на поп Кръстю Стоилов; починал през 1928 година на 70 години), притежавал портрет на Васил Левски и често пъти ѝ говорил за него, за обесването му и за това, че «бил погре­бан в подземието на старата църква «Св. Пара­скева Самарджийска».

Преди освобождението духовните лица в София били погребвани в дворовете на църквите. Има случаи в миналото, а също и в сегашно време, когато духовни лица са били погребвани в по­мещенията на самите църкви. Васил Левски бил погребан в църква, намираща се в центъра на града, не само като духовно лице, но и за това, че когато дохождал няколко пъти в София, движил се и действал главно в центъра на града. Бръснал се е в хана на Трайкович (ха­нът се намирал при сегашната Съдебна палата), продавал е близо до този хан дървени въглища (преоблечен като въглищар), нощувал е в цър­квата «Св. Архангел Михаил» и в камбанарията на църквата «Св. Неделя».

Църквата «Св. Параскева Самарджийска» (на­рича се самарджийска, защото в турско време се намирала под покровителството на самарджиите) съществува от дълбока древност. За нея дава сведения западният учен Герлах, който през 1578 година минал през София. Ставрофорният свещеноиконом Борис П. Атана­сов, предстоятел на новата църква «Св. Парас­кева» (ул. Раковски, ъгъла Цар Симеон), съоб­щава, че според баща му, който бил много го­дини свещеник в църквата «Св. Параскева Са­марджийска», тази църква била съградена през XI век от някой си бал Петър от Сердика. При археологическите разкопки в 1956 година бяха намерени два скелета в олтара на църквата – един от лявата и друг от дясната страна. Имахме възможност да видим скелета от лявата страна. Над краката на скелета, под колената, имаше закръглено отверстие в основата на църквата. Въз основа на това отверстие, направено след изграждането на църквата, може да се заключи, че то е било направено, за да се поставят в него краката на мъртвеца. Не можахме да видим скелета от дясната страна, защото беше покрит. Черепът на този скелет, разположен цял от дясната страна на олтара, както ни съобщиха, липсвал. Пръстта на мястото, дето се намирал черепът, както ни посочи археологът Стамен Михайлов и както сами ние видяхме, беше рохкава. Значи, не преди много години мястото е било разкопавано и след това заровено. В олтара на църквата е могло да бъде извършено погребение, защото подът му, както било установено при археологическите разкопки, се състоял от ка­менни плочи, между които имало каменни кръ­стове, положени хоризонтално.

Кости и от двата скелета са запазени в на­родния археологически музей в София. Напра­вени са и фотографически снимки на тях. Ще трябва те да бъдат изследвани от специалисти и от участващи в археологическите разкопки, за да се установи кои от тях са кости на Апо­стола на свободата.

___________________________________

Изображение: икона на иеродякон Игнатий-Васил Левски като мъченик за вярата. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-b2Z

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s