Втори Родос*

+ Левкийски епископ Партений

Вселенският събор представлява върховен орган за изразяване правилната верска мисъл и воля в Христовата църква. Той е боговдъхновен инструмент, който кове непогрешимите благодатни и общозадължителни формули на право­славната догматика и каноника. Православният свят признава седем такива събора – първия от 325-та и последния от 787-ма година.

Римокатолическата църква наброява много повече вселенски събори. На­пример, отпреди разделянето си от Православната църква (1054) тя брои поместния събор от 869-870 година в цариградския храм «Св. Софѝя» за Осми вселенски, на който Българската православна църква само пет години подир официалното все­българско покръстване получила своята автокефалия и своя пръв архиепископ св. Иосиф Изповедник (Нови). А оттам нататък тя си свиквала още дванадесет други «все­ленски», та всичко стават Двадесетият 1870 година, наречен «пръв Ватикански». Вече в наше време покойният Папа Иоан XXIII (Ронкали) свика Двадесет и първия, наречен «втори Ватикански», и можа преди да умре да проведе неговата първа сесия (12 октомври-22 декември 1962 година), а неговият приемник, Папа Павел VI (Монтини), проведе втората му сесия (29 септември-20 декември 1963 година).

Ватиканът покани православните църкви да изпратят свои наблюдатели-гости на този «вселенски» събор. Понеже Православната църква нямаше колективно становище по тази покана, затова разните поместни църкви различно се отнесоха към нея: докато Цариградската патриаршия не изпрати наблюдатели, Московската изпрати. За да се създаде еднаквост или даже различното отношение да изхожда от едно колективно решение, Цариградската патриаршия взе инициативата да се свика един «втори Родос»: второ Всеправославно съвещание на остров Родос, което именно да вземе колективното решение на православните Църкви по тази покана на Ватикана. Беше поканена и Българската патриаршия, която определи за свои делегати митрополит Максим Ловчански и епископ Партений Левкийски. След едно продължително колебание в датите – ту преди 9 септември, ту на самия 9 септември – най-после Цариградската патриаршия с телеграма от 19 септември 1963 година съобщи, че трябва да се намерим в Атина на 25-ти същия месец, поради което ние трябваше да излетим от София поне предния ден.

Изпратени на Софийското летище от митрополит Никодим Сливенски, ректора на Духовната академия епископ Николай Макариополски, викария на Софий­ската митрополия епископ Иосиф Знеполски, предстоятеля на гръцката легационна църква в София архимандрит Тимотей, предстоятеля на българската църква в Москва архимандрит Стефан, началника на протокола при Българската патриар­шия архимандрит Горазд, протосингела на Софийската митрополия архимандрит Иоан, синодални и митрополитски чиновници, свещеници и цивилни лица, ние излетяхме благополучно в 17,45 часа. Нашият мощен самолет KLM ни понесе по познатия от 1961 година път за старославната столица на Елада – Атина. След като прелетяхме легендарния Пирин и под нас блесна светлата лента на епичния Вар­дар, устремена от север към юг, до нас се приближи любезната стюардеса, за да ни предупреди, че тъкмо сега летим над поразеното от стихиен земетръс Скопие. На­правихме опит да погледнем от орловата височина на 6000 метра тежко наранения град, но доколкото можахме да видим, това бяха някакви хаотични руини и на­вярно твърде много човешко страдание!

В този момент се приближи и ни се представи един българин, Ал. Моров, родом от Скопие, а живущ вече много години в Торонто – Канада който имал там пътническа къща и дошъл в София и Варна да урежда условията за пътуването на американски туристи и курортисти за България. Споделихме общи съболезнования по случай тежкото нещастие на неговия роден град. По-нататък стана ясно, че той бил църковен настоятел на българския храм в своето американско местожителство, в който свещенодейства отец Васил Д. Михайлов, и затова добре е запознат с църковните работи. Стана дума за неприятните разногласия всред българската американска епархия. Той деликатно се опита да хвърли вината върху митропо­лит Андрей. Обаче ние бяхме чели протоколите на самочинния неканоничен «цър­ковно-народен събор» в Детройт, дето дори не се споменава името на митрополит Андрей, а се обявява разкол от Българската православна църква. Следователно, не една личност е обвинена, а цялата света Българска Църква, която е известна като вековен крепител на българската народност и през времената, когато е нямало българска държава. Накрая той изказа надеждата, че тези работи ще се оправят подир някое време.

На Атинското летище се приземихме в 19,30 часа, дето ни посрещна Родоският митрополит Спиридон, домакин на остров Родос от църковна страна и пак натоварен със задължението на главен разпоредител, както беше и на «първия Родос» през 1961 година. Той беше придружен от своя вече стар епархийски проповедник, архиман­дрит Спиридон, който с известна гордост ни разказваше, че бил ръкоположен за иеродякон от покойния Цариградски патриарх Мелетий, а за иеромонах и архи­мандрит от покойния Атински Архиепископ Хрисостом I. Помислихме си, как гър­ците се чувстват като у дома си в толкова много православни църкви: и в Цари­град, и в Александрия, и в Антиохия, и в Иерусалим, Кипър, Атина! Малко по-късно пристигна да ни посрещне един от тримата викарии на Атинската архиепи­скопия, епископ Хрисостом, закъснял поради недоразумение по разписанието на самолета. Представители на Българската делегация в Атина ни очаквали на обик­новения изход, а нас ни превели гръцките посрещачи през официалния, поради което сме се разминали. От летището бяхме отведени в хотел «Сесил» (столичния квартал «Кифисия).

В Атина бяха вече дошли и в същия хотел бяха настанени: руската делегация в състав – митрополит Никодим Мински и Белоруски (сега Ленинградски и Ладожски) и архиепископ Василий Брюкселски (Кривошеин); румънската делегация в състав – митрополит Юстин Яшски, митрополит Фирмилиан Крайовски и епископ Антим Търговищянски (Ника); чехословашката в състав — сам предстоятелят на Чехословашката православна църква митрополит Иоан Пражки и епи­скоп Методий Требишовски; сръбската – митрополит Василий Жички и митропо­лит Владислав Херцеговински, към който състав се присъедини в Атина професор Траян Костич, както това стана и през 1961 година; цариградската – митрополит Мелитон Илиополски, който беше назначен от Цариградския Патриарх за пред­седател на «Втория Родос», митрополит Хрисостом Мирликийски, който беше наз­начен за секретар на «Втория Родос», и митрополит Яков Филаделфийски; але­ксандрийската – с престарелия митрополит Партений Пелусиотски и митрополит Константин Леонтополски; антиохийската – с единствен митрополит Илия Хелепски; иерусалимската – с архиепископ Аристовул Кириакополски и архиман­дрит Герман, скевофилакс на светия Гроб Господен; кипърската — с митрополит Генадий Пафски, епископ Георги Тримитунтски и Андреас Мицидис, секретар на Кипърския архиепископ Макариос и преподавател в Кипърската духовна семи­нария. Не бяха изпратили свои представители Грузинската патриаршия, Албан­ската архиепископия, Полската и Финландската.

Двадесет и пети септември – сряда – беше един доста неблагополучен ден за нашето Съвещание. В 10,30 часа всички делегации в пълен състав направиха посещение на Негово Блаженство Атинския Архиепископ Хрисостом, бивш председател на «Първия Родос» от есента на 1961 година, като Кавалски митрополит. Събрани всички гости и домакини в големия приемен салон на Атинската архиепископия, нашият председател митрополит Мелитон Илиополски, поднесе на Атинския Архиепископ нашите почитания. Тогава последва един отговор, който изненада както негръцките делегати, така дори и самите гърци извън Еладската Църква. Ние бяхме чули за някакви несъгласия между Цариградската патриаршия и Атинската архиепис­копия по въпроса за поканата на Ватикана, поради които се забави свикването на нашето Съвещание. Обаче смятахме, че в спестеното чрез това бавене време са се срещали атински с цариградски представители и са съгласували становищата си, за да се стигне до свикване на Съвещанието, както съобщи Цариградската патриар­шия в телеграмата си от 19 септември 1963 година: «всички предварителни въпроси са разрешени». А ето че становищата на двете страни са си останали непримирени. С един доста строг тон Атинският Архиепископ заяви, че неговата Църква е не само против изпращането на наблюдатели във Ватикана, но и против свикването на това Всеправославно съвещание, поради което тя няма да изпрати своя делегация в Родос. Историята свидетелства, как Ватиканът враждебно се е държал против нашето скъпо Православие чрез своята вековна политика: било чрез кръстоносните походи, които само ограбвали духовните и материалните ценности на православ­ния Изток, било чрез подпомагане враговете на православна Византия, докато тя падна под турска власт, било чрез продължаващата безогледна римокатолическа пропаганда всред диоцезите на православните църкви. И апелира към всички нас строго да съблюдаваме догмите и каноните на светото Православие. В този смисъл той ни пожела добри успехи.

Разбира се, Атинският Архиепископ едва ли беше прав в категоричното си становище, бидейки прав в аргументите си. Ние знаем свидетелството на историята дори до днес, но тази аргументация можеше да бъде изнесена на Съвещанието в Родос от делегатите на Еладската църква, а не тази последната да се лъчи от всеправославното единство по такъв начин. А каквото се реши съборно, то ще трябва да бъде задължително за цялата Православна църква, която догматически и прак­тически винаги е била «съборна».

Понеже вече беше обедно време, трябваше да се завърнем в хотела. Веднага след обеда се обадихме по телефона на Българската легация. Създаде се връзка и към 5 часа дойде една легационна кола да ни вземе. В легацията търговският сът­рудник, г-н Златанов, ни прие много любезно и разговаря с нас по нашата задача на Родос и по църковните въпроси. Разговорът ни продължи доста време. Когато трябваше да си вървим, шофьорът не се намери. Тогава сам г-н Златанов застана на кормилото и ни върна в хотела. Той беше в Атина само от 3 месеца и малко я познаваше, но с питане лесно се оправихме без много лутане.

На 26 септември – четвъртък – сутринта отлетяхме с аероплан от Атина за Родос. Пак съзерцавахме от високо красивото Егейско море, което не се натрапва на зрителя толкова с безбрежната си водна маса, а по-скоро прилича на воден ба­сейн, гъсто населен от острови и островчета. На Родоския аеродрум бяхме търже­ствено посрещнати от почетна рота и музика, които ни отдадоха военни почести. На автомобили ни откараха в град Родос – за всяка делегация отделна кола за през всичкото време, на която само шофьорите се сменяха според работните си ча­сове. Широкият булевард и площад между катедралата «Св. Благовещение» и Димархиона (кметството) бяха препълнени с училищна младеж, граждани и люботни чужденци, които само това търсеха, кого и какво да фотографират. Тук, на открито, ни посрещна с приветствена реч градският кмет д-р Петридис, на която отговори нашият председател митрополит Мелитон. А южното слънце беше още твърде горещо, та с право един от руски говорещите делегати шеговито нарече това посрещане «солнечная вмставка» – «слънчева изложба»: всички се избърсваме от изобилна пот и фотоапаратите щракат ли щракат, а не отиваме на сянка!

След един кратък прием в Димархиона отправихме се в катедралния храм «Св. Благовещение», дето Родоският митрополит Спиридон отслужи тържествена «доксология» (молебен) за посрещането и произнесе вдъхновено приветствено слово. Той спомена като забележителни събития през годината скорошното юби­лейно честване 1000-годишнината на атонското монашество, посещението на Елада и Родос от «духовния орел на Православието, честнѝя Предстоятел на светата Източна, Христова, съборна и апостолска църква» (той подразбираше Ца­риградския Патриарх), юбилейното честване на «уважаемия Предстоятел на Руската църква» от «изпълнението на православните Божии църкви», заседа­нията на централния и другите комитети при Световния съвет на църквите, дето прозвучало посланието на светите Божии православни църкви с мощния глас на Пра­вославието, – в същата тази година Православната източна църква изпраща свои­те представители да засвидетелстват своето всеправославно единство и своето твърдо решение, че благополучно ще продължат започнатото тук преди две години добро дело, макар «някои да си затварят очите пред една от най-актуалните и по­велителни нужди» (той правеше намек навярно за поведението на Еладската архие­пископия). Няма нужда да се казва, че Всеправославното съвещание е преди всичко дело и плод на Светия Дух, който пък е постоянният Утешител, Водител и По­дател на всяко добро. И заедно с апостол Павел (2 Коринтяни 13:11) отправи пожелания към членовете на Съвещанието: «Радвайте се, братя, съвършенствайте се, уте­шавайте се, бъдете единомислени, живейте в мир, и Бог на любовта и мира ще бъде с вас»! Хорът изпя няколко многолетия и така молебенът по посрещането завърши.

От храма бяхме поканени в митрополията, която архитектурно е свързана с храма. То беше за това Съвещание първо посещение на Родоския митрополит, за да си починем от тържественото посрещане и докато се подготви нашето отпъту­ване за постоянното ни местожителство. През 1961 година всички православни и неправославни делегации на «Първия Родос» живеехме в един от най-хубавите градски хотели «Ивискос», който е красиво разположен на самия морски бряг и който се намира само на един хвърлей-камък оттук. Нов, с всичките удобства на едно мо­дерно жилище, вместителен за къде повече делегации и делегати на сегашното Съвещание. Обаче Цариградската патриаршия и Родоската митрополия сега са благоразсъдили да ни настанят на 50 километра далеч от града и на 800 метра над морското равнище. Читателите на «Духовна култура» ще си спомнят дописката за «Първия Родос», дето се говори за посещението ни на манастира «Филеримос» всред един­ствената за целия остров борова гора. Нашето сегашно местожителство се намираше всред същата тази гора, само че много по на запад от Филеримос по същия планиски рид. То ми напомни «Хисарлъка» на нашия Кюстендил, чиято гора продължава километри на запад с тази важна разлика, че докато у нас гората и земята дишат освежителна влага, там е такава страшна засуха, която чака само една непредпаз­лива искра от някой разсеян пушач. И понеже от една страна разстоянието до града е 50 километра, от друга страна програмата предвиждаше чести пътувания до града, а от трета – гръцките шофьори имали нареждане да не карат чужденци със скорост по-голяма от 50 километра в час, то всяко отиване до града и връщане назад ни губеше по 2 часа време. Единствен път помолихме шофьора да минем покрай «Ивискос» и го изгледахме с носталгия.

Нашето сегашно местожителство се нарича «Профет Илиас – Пророк Илия», защото тук някога имало манастир с това име, от който са останали в сравнително запазен вид някакви паянтови използваеми постройки и една добре поддържана църквица, дето се служеха ежедневни литургии. Но понеже мястото е хубаво, с борова гора наоколо и с широк хоризонт към морето, тук бившият италиански губернатор на Додеканеза – този последният се намирал под италианска власт от 1923 до 1945 година – си построил хубава вила-дворец, като, разбира се, предварително прокарал дотук панорамен асфалтиран път. Сега тази вила, съответно изолирана за външни посещения, е собственост на гръцкото кралско семейство, което обаче рядко използвало нейните удобства и красоти, както ни казаха нашите гръцки приятели. Върху една широка площадка по-долу от кралската вила и на една линия с манастира «Св. Илия» са построени два хубави, но вече остарели хотела алпийски тип, снабдени с ресторант и с квартири, достатъчни за гости като нас. Единият е наречен «Елафос», а другият «Елафина» – «Елен» и «Кошута» – в спо­мен на това, че някога тази гориста местност била населена с тези красиви животни, и в спомен на което сега няколко техни представители-неволници скучаят в една широка мрежа, но разбира се мрежа – затвор за присъщата им пъргавина и волност. Понякога те разтракваха своите рога-лопати, за да не занемарят съвсем при­родата си. В първия хотел беше залата на нашите заседания, снабдена с модерна апаратура за записване и засилване на говора, а в непосредствено съседство – рес­торантът за нашето ежедневно продоволстване, а във втория хотел – в другия край на строителната площадка – бяха спалните на делегатите.

Тук твърде свенливо се доближи до нас една гъркиня, която се пресрами да заговори на чист български език и която била аташирана към българската делега­ция от гръцкото министерство на външните работи, където тя е някаква чиновничка. Представи се – г-ца Стамата Симарипа, от смесен гръко-италиански произход, но родена в София, дето завършила френски колеж и Софийския държавен университет.

Същия ден следобед трябваше да взимаме отново разстоянието до града, гдето в градската катедрала щеше да се отслужи от 17,30 часа друг тържествен молебен вече за откриването на второто Родоско всеправославно съвещание. Освен делега­тите храмът беше пълен от множество официални лица и благочестив любопитен народ. Сега пък служи председателят на Съвещанието, Илиополският митрополит Мелитон, който и произнесе своята встъпителна реч.

Най-напред поздрави делегатите «от името на Негово Всесветейшество Вселен­ския Патриарх Атинагор I и неговия Свещен Синод с безкрайна братска любов, най-дълбока радост и почитание», като «им отправи сърдечното целование на своята Светейша Цариградска Патриаршеска Църква». Той заяви, че те много ценят пъл­ната готовност, с която светите поместни Църкви се отзовали на поканата, отпра­вена от Светейшия Вселенски Престол, и побързали да изпратят избрани делегати на това Всеправославно съвещание, за което горещо благодарят! Самият този факт, че веднага се отговаря на призива от страна на Светейшия Вселенски Пат­риарх, дава красноречиво свидетелство не само за сплотеността на Православието, но и за благополучното бодърствено състояние на светите поместни Православни Църкви, които и в съвременната обстановка служат на общите въпроси и интереси, – изпълняват своето свето предназначение, без да може някое препятствие да осуети волята на Православието да предлага себе си в строежа на Христовата Цър­ква и в служба на борещия се в света Христос, – и се намират в непрестанен кон­такт с окръжаващата действителност на света, който се бори за своето единство и мир, за своята правилна духовна ориентировка. И те знаят, че тази борба на света е борба на Христа! Не избягва от вниманието им и фактът, че православното из­пълнение навсякъде очаква инициативи и дела в отговор на големите въпроси в нашата епоха – инициативи на велико християнско вдъхновение, достойни за чистото православно съзнание и за нашите велики предания. Оттук светите помест­ни Църкви ги обладава съзнанието, че носят отговорност и имат дълг да се ловят за всяко благовремие и обстоятелство, за да ги проверяват съвместно чрез обмяна на мнения посредством писма и отделни контакти, или на общи като настоящето съвещания, и с пълно съгласие да отстояват поставените проблеми или да поставят проблемите на времето и съгласно да вършат потребното.

Тези данни и специфичната от положението отговорност на Светейшия Цари­градски Апостолски Вселенски Престол, както и доверието към него на поместните братски Църкви, го доведоха до свикването на това наше Всеправославно съвеща­ние с цел – по повод отправената до нашите поместни Православни Църкви покана от стария Рим да изпратим наблюдатели за скоро започващата втора сесия на Втория Ватикански събор – да разгледаме съвместно темата за отношенията на нашата Източноправославна Вселенска Църква с почитаемата Западна Римокатолическа Църква и да разследваме в дух на християнско разбирателство и любов най-удобния начин, по който Православието ще може положително да предложи всичките си разполагаеми възможности за свещената евентуалност на помирението между двете Църкви за създаването на отношения в духа на Христовата любов, за напредване на християнското единство в духа на Патриаршеската енциклика от 1920 година и съгласно решенията на всички поместни Православни Църкви на Всеправославното съвещание в Родос през 1961 година. В същността именно на тази тема ще на­влезем подробно от утрешния ден.

А поставяйки днес начало на възложената ни работа и посвещавайки я в ръ­ководството на Светия Дух, ние обръщаме очите си към небесния Домовладика на Църквата, Който преди кръста и възкресението Си предвиждаше християнското единство. Призовани да допринесем всичко за осъществяването на това единство, ние сме призовани същевременно да дадем място на това божествено предвиждане в пълното наше единство като Една Света Източноправославна Вселенска Църква, съпринасяйки преди всичко друго нашето единство в любовта, като основен и многоценен символ на целокупното християнско единство. Господ да ни сподоби с една уста и с едно сърце, със свети решения и добра работа да славим Неговото всечестнò и великолепно име – на Отца и Сина и Светия Дух – и да дадем на света свидетелство от това братско Всеправославно съвещание, че не «истинствуваме» просто, а «истинствуваме в любовта», и така «да растем по всичко в Оногова, Който е глава – Христос»[1]!

При тези предпоставки и при тези молитви, в името на Пресветата Троица и от лицето на Всесветейшия Вселенски Патриарх г-н г-н Атинагор I обявяваме на­чалото на работите на Всеправославното съвещание в Родос от 1963 година и за тяхното благополучие призоваваме светите благословии и към Господа молитви на Светейшите Предстоятели на светите наши Източноправославни Църкви! Христос посред нас, братя, бил е и ще бъде!»

Подир митрополит Мелитон поднесоха своите приветствия всички делегации по старшинството на Църквите. Митрополит Никодим Мински и Белоруски ориги­нално произнесе своето приветствие: прочете по руски само встъплението, преве­дено на гръцки от втория член на Руската делегация, Брюкселския архиепископ Василий, след което последният продължи сам да чете приветствието в гръцки превод, и едва края произнесе пак митрополит Никодим по руски с гръцки превод. Водачът на Румънската делегация, Яшският митрополит Юстин, произнесе своето приветствие на гръцки, като възпитаник на Атинския богословски факултет. Водачът на Българската делегация, митрополит Максим Ловчански, произнесе приветствието на Българската патриаршия на хубав руски език. Подир делега­циите говориха приветствени слова губернаторът на Додеканезите, Андреас Иоанну, кметът на град Родос, д-р Петридис и други.

Оттук ни отведоха в разкошния дом на Родоския митрополит Спиридон, който се намира далеч в покрайнините на града и дето митрополитът даваше прием на делегатите. Самата улица потънала в зеленина, дворът пълен с цветя и други декоративни насаждения, домът обширен, с много стаи и салони, декорирани както подобава на архиерейски дом. Салонът, който навярно служи като заседа­телна зала на Епархийския съвет, е снабден с архиерейски трон на централното място и достатъчно столове, а стените украсени с икони, портрети на преждебивши архиереи и разни картини. В едни от салоните бяха предложени закуски, дето гостите сами или взаимно си сервираха на крак.

Понеже тържественият банкет, който даваше в наша чест същата вечер гу­бернаторът на Додеканезите, Андреас Иоанну, в градския «Хотел на розите» («Ксенодохион тон родон»), беше насрочен чак за 21 часа, имаше достатъчно време да направим една разходка на «нашия» автомобил по града и вън от него. В нашата кола беше една от племенниците на Мирликийския митрополит Хрисостом заедно с нашата любезна спътница, г-ца Стамата Симарипа. Беше вече тъмно, но любувахме се на електрическата феерия – нощното осветление на града, което приказно се отразява в тукашния обширен морски простор и по този начин светналият град в тъмната нощ изглежда удвоен. Но разбира се, ако бяхме разквартирувани в хотел «Ивискос», свободното време можеше да бъде прекарано по-полезно и по-приятно. Това няколко пъти сме си мислили, когато имаше доста време от час до час по програмата, а квартирата е далеч и ние трябваше уморително да изчакваме време­ната или в душната кола, или на крак пряко изчерпаните сили.

На 27 септември – петък – празнувахме Кръстовден. Света Литургия пожела да отслужи водачът на Руската делегация, митрополит Никодим. То беше интерес­на архиерейска служба: един архиерей служи без свещеници само с двама гръцки дякони и той изпълнява всичко свещеническо, а дяконите всичко дяконско – той си извършва проскомидията, излиза на Великия вход със светия Потир, сам държи воздуха по време на «Верую» и прочее. Понеже тъкмо днес под благословията на светия Кръст щеше да започне заседанията си нашето Съвещание, затова службата започна твърде рано. Аз отидох на църква веднага след камбанния звън и заварих вече да пеят «Господи спаси благочестивия». Гърците бяха празнували Кръстовден по новия стил на 14 септември, но заради русите и нас повториха песнопенията, четоха апостола и евангелието на празника. На клироса пееше един млад гръцки бого­слов с хубав металически баритон. След като си запалих свещите, аз застанах в дъното на храма, за да слушам спокойно богослужението. Родоският митрополит Спиридон стоеше в светия олтар, за да следи реда на богослужението като отговорен разпоредител, обаче през отворените двери ме погледна няколко пъти умолително, като ми сочеше с глава клироса, което значеше, че ме кани да пея. Аз обаче не ис­ках да изляза от своето спокойно богомолие и да отнема възможността на младия грък да прояви своите гласови данни пред такъв всеправославен събор като на­шия. Тогава дойде при мене помощникът на митрополит Спиридон, Карпатският митрополит Апостол, и като ме хвана деликатно за левия лакет, отведе ме и ме постави на певницата. Дотогава младият певец беше пял в осми глас, и аз изпях – наизуст «Милост мира» в същия глас включително с «Тебе поем» и прочетох Сим­вола на вярата – все на славянски език. Вместо «Достойно» трябваше да изпея задостойника на Въздвижение, но нямах книга и не се наемах да го изпея наизуст, затова дадох знак на гръцкия певец да ми се притече на помощ. Но за моя изненада той го изпя ирмологически в умерен темп, тогава и аз си позволих веднага след него да го изпея също ирмологически по славянски – «Таин еси Богородице рай». Първото впечатление – още докато пеех – беше много насърчително. Но и климатът на остров Родос е толкова благоприятен, щото се отварят и дрезгавите гърла. Митрополит Апостол, доволен от добре изпълнената задача, беше застанал на северната олтарна врата и слушаше с притворени очи като в унес. Другите бяха зад мене, та не ги виждах. Обаче на излизане след службата епископ Методий Требишовски (чехословак) ми направи комплимент, че съм пял като същински Шаляпин. Но той навярно не беше чувал Шаляпин, за да направи такова несъответно сравнение. Гърците бяха възхитени не толкова от красивото пеене, колкото от мисълта, че в Българската православна църква византийското пеене е в пълна употреба. Други от тях – духовни и цивилни, които дълбоко в душата си са за­пазили симпатия към стария календарен стил, ни гледаха със светнали от удовол­ствие очи: «Поли кала, поли кала» – «Много добре»!

Веднага след закуската – в 10 часа – трябваше да започне първото заседание на Съвещанието. След изпяването на тропара «Благословен еси, Христе Боже наш» (по гръцки) Родоският митрополит Спиридон от името на Цариградския Патриарх раздаде хубави нагръдни кръстове (с верижка) за спомен от 1000-годишнината на Светогорската лавра «Преподобни Атанасий Атонски», която беше отпразнувана същата година през май – на архиереите позлатени, на неархиереите посре­брени. След това секретарят, митрополит Хрисостом Мирликийски, предложи на гласуване текст за телеграма до предстоятелите на всички православни църкви: «Започвайки Съвещанието и съзнавайки висотата на поставените задачи, всички членове просят Вашите свети молитви». Този текст се прие и беше изпратен най-напред до Цариградския Патриарх Атинагор, а след това и до всички останали. Телеграмите носеха подписа на председателя митрополит Мелитон Илиополски. Взе се общо решение, че никой не може да прави изявления по разискванията и решенията на Съвещанието, включително и председателят, а за всеки ден ще се изработва комюнике и след като то бъде прието от «агии проедри – светите водачи» (на делегациите), само тогава ще бъде предавано на печата. Между впрочем на този Родос повече от първия се създаде такова едно понятие «агии проедри», което значеше всичко. Като се кажеше «агни проедри» – свърши!

Тогава вече председателят прочете своята програмна реч, с която се откриваха разискванията и която изразяваше становището на Цариградската патриаршия.

Напътстван от Бога «Всесветейшият Вселенски Патриарх» с неговите ие­рарси «канонически оправдано» свика това Всеправославно съвещание, а «Светейшите и Блаженейщи Патриарси и Предстоятели на светите автокефални Поместни православни църкви и техните иерарси с готовност се съгласиха и отзоваха на по­каната», и по такъв начин «осъществиха тази благословена среща на нашите църкви». И ето ние, удостоените да представляваме поместните църкви, сме поста­вени пред нашия дълг, да се съвещаваме за благото на нашата една света Православна църква! Нека Бог ни бъде помощник, Който така благоволи!

Следва…(виж тук).

______________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1964, кн. 8, с. 1-16. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1] Със същия този цитат из посланието на св. апостол Павeл (Ефесяни 4:15), Цариградската патриаршия започва своя «Томос» от 1945 година, с който сне схизмата от Българската православна църква. Изглежда там той твърде много се харесва, което е прекрасно свидетелство и особено когато се постига на дело.

Изображение: + Левкийски епископ Партений (1907-1982). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-aX2

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s