+ Левкийски епископ Партений

Днешният ден беше твърде претрупан за гостите с придвижване от място на място едно след друго. Връщайки се от семинарията, ние помислихме, че ще ни отведат в хотела за една малка почивка, защото между нас имаше и много стари хора. Толкоз повече че според програмата ние трябваше от паметника «Незнай­ният воин» да наблюдаваме религиозното шествие на благочестивите атиняни със старинната икона на св. Дионисий Ареопагит. Обаче по средата на пътя шофьо­рите завиха в обратна посока закъм Пирея и оттам за Сунион на 60 километра от Атина. Сунион е един висок хълм, който от 360 градуса на окръжността само на 60 градуса се държи за сушата, а останалото е в морето. И трябва да е бил голям и умен артист оня, който дал идеята на елините именно тук да построят величествен храм на Посейдон, бога  на морето, – храм в стила, размерите и достойнствата почти на знаменития «Партенон» в Атина. Дотук се пътува по едно асфалтирано шосе все по морския бряг, приказно изрязан от алчната морска вода и с приказен изглед към морето. За съжаление флората е в същото окаяно състояние, както вече няколко пъти отбелязахме. Аз си представям, в колко степени би се повишила красотата на това място, ако тези фантастично красиви близки и далечни ридове и склонове бяха обрасли с някаква растителност! Колите ни изкачиха малко нещо под самия връх, дето има едно скромно питейно заведение и заслон от постоянните силни ветрове. И сега духаше бурен вятър. Въпреки това ние се изкачихме на самия връх, дето е храмът, макар расата ни да се развяваха като корабни платна чак до височината на раменете. Величествено място! Като че ли сте стъпили не върху твърдата земя на Сунион, а като че ли някаква огромна ладия или триера на класическото минало ви носи по морето – навсякъде море, осеяно с острови, примамливо ретуширани и прибулени от влажната синкава омара. Въпреки бурния гняв на Посейдон, който като да ревнуваше от нас своето пустинно спокойствие, ние  разгледахме непоклатно стоящите вече хилядолетия прави колони на бившия храм, видяхме и собственоръчно издълбания върху една колона подпис на зна­менития английски поет, лорд Байрон, който дошъл тук преди около 140 години да се бори за освобождението на Елада от турско робство и умрял тук – в Мисолонги през 1824 година. Обрулени и разрошени от яростния «евроклидон», ние сли­заме долу до самия морски бряг, дето зад крепкия гръб на хълмистата суша вя­търът нямаше абсолютно никакъв достъп. Тук е построен съвсем нов хотел «Егеон», в чийто ресторант щеше да даде гала-вечеря на Всеправославното съвещание професорският корпус на Атинския богословски факултет.

От името на хазяите говори деканът, професор Иоаннис Кармирис, чиято реч или по-добре академична лекция беше раздадена на всички гости в оригинал и в немски превод. Един недостатък в това отношение допуснаха братята гърци: даваха ни почти всички свои произнесени речи в оригинал или в преводи (с изклю­чение на председателя, Кавалски Хрисостом, който почти винаги импровизи­раше), без обаче да отбелязват, кой и къде говори. Поради това ние сега при нужда не сме в състояние да си направим справки по тях. Но речта на професор Кармирис прави изключение в това отношение. Той говорѝ за вселенското православие като такова, което – според думите на св. Василий Велики – се стреми да включи в себе си «целия свят под слънцето». Но то трябва да възстанови своята апостолска и светоотеческа традиция на вселенска съборност, прекъсната по известни исторически причини от 787 година насам – VII-ми – последния за Православната църква все­ленски събор. Така то ще издигне своите изповедници над дробящото национално съзнание до високата мисъл на апостол Павел, че в църквата няма «юдеин или елин» (Галатяни 3:28) и до всеправославното единство в Христа Иисуса. В това от­ношение са били знаменателни инициативи предсъборните съвещания в Цари­град от 1923 година и на Св. Гора Атонска от 1930 година. А току-що състоялото се Всеправославно съвещание на остров Родос вече изготви в окончателен вид тематиката на бъдещия Всеправославен предсъбор, който най-после може да бъде свикан в най-близко бъдеще. Подготвителните работи ще трябва да бъдат възложени на вис­шите богословски школи в целия православен свят, и Атинския богословски факултет, както въобще еладската църковна общественост, вече е започнала системното разработване на предсъборните въпроси. Чрез това свое и външно проя­вено (покрай вътрешното) съборно единство православието ще даде за себе си свидетелство против разпространеното на Запад мнение от времето на протестанта Харнак до съвременния римокатолически богослов Бойер, че то не е застояло, вкаменяло и замряло християнско вероизповедание, а че живее в Божията бла­годат и че расте с Божий растеж (Колосяни 2:10). Накрая професорът вдигна тост за здраве и дълъг живот на «Негово Всесветейшество Вселенския патриарх Атинагор I», който свика това Съвещание; за здраве и дълъг живот на «всички Блаженства, които председателстват светейшите православни църкви, и за благополучието на всички делегати, участници на тази трапеза, и най-после на всички, които се отзоваха на нашата покана и взимат участие в тази вечеря на Богословския факултет»! Благодари му от името на Всеправославното съвещание председателят, Кавалският митрополит Хрисостом. Късно вечерта на фарово осветление нашият  дълъг автомобилен кортеж се завърна в столицата и хотела.

Следният ден – 4 октомври, сряда – беше посветен на едно преинтересно пътуване до Коринт с няколко спирки пътьом на забележителни места. Първата спирка направихме в края на самата Атина, за да се запознаем с едно оригинално в православния свят гръцко църковно-просветно учреждение, наречено «Апостолики диакониа» – «Апостолско служение». Построено е специално солидно здание, дето нашироко да се помести това учреждение. Директорът професор Фитракис обясни на гостите предназначението и очакваната полза за църквата от тази инициатива. Той каза, че докато в църквата е съществувал институтът на диаконисите, тогава жените и семействата са били добре христианизирани. И сега тази именно цел се предпоставя на «Апостолики диакониа». Тук постъпват жени не по-възрастни от 30 години, завършили своето висше образование в някой бо­гословски факултет, за да получат в течение на един двегодишен курс специална подготовка за църковно-просветната си дейност с жените и в семействата. Наме­рението е, при всеки енорийски храм да има по една такава образована диакониса, която ще помага на свещеника: докато той работи с мъжете, тя ще работи с жените. Същевременно през време на курса възпитаничките на института помагат на църковното книгоиздателство. А една част от голямото здание е обосо­бена за църковен студентски дом, дето биват приемани на пълен пансион и хри­стиянско възпитание студентки от всички научни специалности. Подир тази осве­домителна реч на директора възпитанички на института поднесоха на гостите разни почерпки. И за наша приятна изненада между белите диакониси можахме да видим и една симпатична негърка от новоосвободената африканска република Уганда, която, за да бъде тук, трябва да е завършила Атинския богословски факултет. Изглежда, гърците водят някаква църковна православна мисия всред африканските туземци, щом имат на този континент една Александрийска патриар­шия с митрополит в Картаген и даже в Судан. Но още на Родос ние се запознахме с две симпатични негърчета, студенти в Атинския богословски факултет, които много се привързаха към нас българите и изразиха желание да посетят някога нашата страна. От тях ние узнахме, че в Уганда има православен епископ от местен произход. Неслучайно императорът на Етиопия бил натоварил представителя на своята църква да заяви пред православните на конференцията за мир в Прага от миналата година, че цяла Африка е жадна за православие. И това е самопонятно за психологията на този континент на доскорошното колониално робство, което е било предшествано и следователно провеждано от мисиите на римокатолицизма и протестантизма: ако вече езичеството няма почва в нашия век даже всред африканските народи, то из сред християнските вероизповедания само православието не е свързано с омразната за тях колониална политика.

Като говорим за «Апостолики диакониа» не можем да не споменем и за друга една известна организация в Еладската църква, наречена «Зои» – «Живот». В нея членуват образовани гърци, най-често богослови, които се посвещават така всепредано на църковнопросветна дейност, понеже по силата на дружествения устав те се отказват дори от брак докато членуват в «Зои». Много хубави попу­лярни монографии на богословски, философски, педагогически и исторически теми са написани от членове на «Зои» и са издадени от издателството на « Зои». Основал я някой си архимандрит Евсевиос Маттопулос, който умирайки през 1929 година оставил по завещание за свой заместник архимандрит Серафим Панакостас. Когато да умира този последният (1954), по същия начин оставил за свой заместник архимандрит Георгиос Димопулос. Обаче след около пет години една партия в «Зои» издига чрез избор – уж по завета на Серафим – за председател на организацията архимандрит Илия Мастрогенопулос. Тогава се създава разцепление, като авторитетният професор П. Трембелас заедно със своя любимец архимандрит Георгиос и някои свои съмишленици основаха ново дружество под името «Сотир» – «Спасител». Сега вече духовете се успокояват и разцеплението отива към изглаждане.

Оттук нататък спираме на десет километра западно от Атина, за да разгледаме манастира «Дафнѝ». Монаси сега няма, а само пазачи, които показват на посетителите забележителностите и продават сувенири. Храмът е строен през XI-ти век и е богат с прекрасни стенни мозайки, повредите на които сега се отстраняват. Много добрe е дадено «Въведение Богородично» и особено добре «Разпятие Христово», дето фи­гурите на Св. Богородица и апостол Иоан Богослов са изпълнени с много настроение. А за пръв път срещам Христа изобразен във водите на река Йордан при «Кръщението» без набедрена превръзка и без анатомически реализъм. Както в нашата Боянска църква, и тук срещам тази особеност – Христос на «Тайната вечеря» поставен седнал на трапезата в края най-наляво, а не по средата както в известните ни изображения от древността и днес. В двора на манастира растат големи дафинови дървета, отдето иде името «Дафнѝ», обаче ние не си откъснахме, защото живеехме с надеждата да посетим св. Атон и оттам – от нашия Зографски манастир – да си наберем като толкоз по-скъп спомен.

Пътуваме по хубав асфалтиран път, само тук-там се налагат отклонения noради корекции или ремонт на пътя. На 22 километра от Атина се намира индустриалното сега градче Елевзис, което някога е било известно със своите «Елевзински тайнства» в местното езическо светилище на Деметра (Церера), богиня на земното плодородие, и нейната дъщеря Кора. Насреща в морето се простира остров Саламин. Спираме и разглеждаме величествените развалини… В какво се състояли тези «тайнства», на широкия свят не било известно и са останали в тайна до днес, защото в храма непосветените могли да влязат само до пропилеите (преддверията), а на посветените с клетва било забранено да откриват тайната под страх на смъртно наказание: виновника затваряли в един карцер без хляб и вода, докато умре от изтощение. Така някога знаменитият древноелински драматург-комик Аристофан (445-386) си позволил нещо да намекне и профанира, за което едва бил спасен от тежката присъда. Но въпреки строгата тайна християнският писател Климент Александрийски (починал 215 година) в своето творение „Увещание към елините (езичниците)“ подлага на изобличителна критика покрай другото в езичеството още и Елевзинските тайнства, като цитира даже самата тяхна „тайноизвършителна“ формула: „Постих, изпих чичеоне, извадих от кошницата и след като извърших, поставих в калатото и оттам в кошницата“. За християнската критика глупавият смисъл на формулата е бил твърде благоприятен повод за отрицателни нападки. Макар и разкрита тайната, Елевзинските тайнства са се задържали до IV-ти век на християнската ера, когато в тях бил посветен император Юлиан Отстъпник (починал 363 година), братов син на св. цар Константин Велики, още като студент в Атинската академия. Съдбата на това прочуто езическо светилище е следната. За пръв път то било разрушено от персите на Ксеркс (починал 465 година преди Христа), след което отново са го възстановили елините. Наскоро след Юлиан Отстъпник император Теодосий Велики (починал 395 година) заповядал да се затвори, а малко по-късно Аларих (починал 410 година) със своите вестготи нахлул в Елада и окончателно го превърнал в развалини. Сега над развалините долу в ниското доминира християнският храм „Св. Николай“: от върха на същия хълм. В ляво от храма разгледахме малкия, но богат музей с експонати от местен произход. Удивлявахме се на този класически реализъм в скулптурата, който така неподражаемо познава и точно отразява човешката анатомия, щото и днес рядко се среща, или ако се срещне, новото не може да бъде по-хубаво от древното – толкова то е съвършено!

Тръгваме по на юг. И все покрай морето – толкова много море има в Гърция! По обедно време стигаме най-южната точка на това наше пътешествие, на 85 километра от Атина – известния гръцки курорт Лутраки с лечебна минерална вода за пиене и къпане. Красиво място с хубави постройки за курортисти поне в центъра, дето бяхме ние. Обед щеше да ни даде тук Гръцкият туристически съюз. В Гърция не може да има планинско-горски туризъм в наш смисъл. Обаче тя има едно славно минало, което е оставило своите интересни развалини по цялото протежение на нейната територия. Богатите чужденци на капиталистическия Запад цяла година ги посещават и оставят на страната колосални средства. Навярно и гърците биха могли да кажат това, което с шегуваща се гордост казват швейцарците за себе си, че тяхната най-доходна «индустрия» е хотелиерството. В този смисъл в Гърция има туризъм. Минералната вода на Лутраки се бутилира и стига навсякъде по страната, особено под името «атанато неро» – «безсмъртна вода», която се поднася добре изстудена в онзи топъл климат, обаче не газирана като на­шата незаменима Горнобанска.

Оттук през Коринтския канал се отправяме за самия Коринт. Прокопаването на канала превръща целия Пелопонес в голям остров и представлява голяма придобивка за мореплаването. Но както обяснява нашата археоложка, далеч до прокопаването му древните коринтяни от това получавали своето голямо благосъстояние, като разтоварвали корабите от едната страна на морето, натоварвали корабите от другата страна на морето и превозвали стоките от място на място срещу добро заплащане. В околностите на Коринт видяхме утешителната картина на редовните лозя, както по нас, и то тъкмо по гроздобер. Тук най-вече вирее прочутата гръцка стафида без семки. Сега съществуват три Коринта: един най-стар в развалини, друг по-нов разрушен от голямо земетресение в последно време и трети най-нов, който изниква подир земетресението. Нашият интерес беше насочен, разбира се, към първия Коринт, макар и в развалини. Тук великият апостол Павел прекарал близо две години (51-53), като изкарвал своята издръжка чрез собствен труд и същевременно проповядвал всеки ден на евреи и елини. Ние бяхме доведени тук, за да се поклоним на неговата апостолска катедра и на неговото боговдъхновено дело. Почувствали неговия дух и неговите свещени стъпки, славяните изпяхме в руски напев тропара на първовърховните апостоли Петър и Павел и полиелейно величание на втория от тях, който повече от всички се потруди в евангелската проповед (1 Коринтяни 15:10). Посочиха ни и възможното място на съдийския трибунал, дето римският управител Галион поради своето нежелание да се бърка в еврейските верски спорове оправдал и освободил апо­стол Павел от неговите обвинители (Деяния на светите апостоли 18:12-16). Оттук нашите коли ни върнаха назад в новия град и хубавата катедрала «Св. Павел», построена във византийски стил, дето ни очакваше народът в голямо множество и дето щеше да стане официалното ни посрещане с молебен и размяна на приветствия. Тук вече митрополит Прокопий е истински хазяин, а не заместник както в Атина. Един шпалир от младежи поддържа в средата на храма свободен проход за гостите. Добре облечени и с фуражки на глава в самия храм, ние най-напред ги взехме за юнкери, но после узнахме, че са възпитаници на местната духовна семинария. Друга голяма група семинаристи беше заела десния клирос и под диригентството на своя учител-духовно лице изпя молебена във византийски напев. Поздрави ни Коринтски Прокопий, отговори му Кавалски Хрисостом, и ние пак бяхме пътници за Атина.

Последният ден от програмата на Родоското съвещание беше четвъртък – 5 октомври. Предвиждаше се прощално посещение на Атинския Архиепископ от водачите на православните делегации и после заедно с него прощално посещение при Министъра на просветата и вероизповеданията, Заместник-председателя на Министерския съвет и разписване в кралския дворец. Програмата бе изпълнена без участието на Архиепископ Теоклит поради неговото боледуване. Този ден бе даден прощален обед в ресторанта на хотел «Пентеликон» от Организационната комисия при Родоското всеправославно съвещание. С това се поставяше край на гостоприемството и на гръцките домакински задължения към гостите! Нашият самолет KLM минава през Атина за София тъкмо днес и ние бихме могли веднага да си заминем, след като изгубихме надеждата да посетим Атон. Обаче още сутринта водачът на Руската делегация, Ярославски и Ростовски Никодим разпрати покани за гала-вечеря същия ден и по този начин нашето заминаване се осуети. Непосредствено преди вечерята Архиепископ Никодим устрои една пресконференция с множество журналисти. Задаваха му кръстосани въпроси за религията, църквата и младежта в СССР и за мира в света, на които той отговаряше със завидно умение и компетентност. След това едно голямо множество напълни обширния салон на хотела, дето щеше да се състои вечерята. Освен делегациите и гостите на Съвещанието (без Сръбската делегация, която поради помената причина си замина още във вторник), тук беше посланикът на СССР – Сергеев, със своите първи помощници, българският посланик Ламбрев, придружен от легационния секретар Гачев и аташета по печата, чехословашкият, полският, румънският, множество гръцки архиереи, професори от Атинската семинария и Богословския факултет, членовете на Организационната комисия при Родоското съвещание, журналисти и други. Събраха се може би около 300 души на тази голяма вечеря. Такова иждивение можеше да си позволи само голямата и богата Руска православна църква! Домакинът на вечерята, Архиепископ Никодим, произнесе тост, в който благодари на Цариградската патриаршия за почина да осъществи Родоското всеправославно съвещание и пожела да се засили занапред тясното сътрудничество на православните църкви помежду им. В края на речта си той направи един рядко красив жест, като поднесе на Цариградската делегация за Цариградския патриарх един прекрасен сребърен чаен сервиз с инкрустации и една руска пишуща машина, за да пие Вселенският патриарх «руски» чай и да пише писмата си до Московската патриаршия на руски език, когато пожелае това. Този завършек на тържествената вечеря беше естествена еманация на известния руски характер – при големи възможности голяма пожертвувателност!

Понеже пропуснахме рейса на KLM, сега трябваше да чакаме до вторник, когато отново този самолет ще направи връзката Атина-София. За да не бъдем така далеч от града и така затруднени в превоза, ние слязохме от далечния «Пентеликон» в един луксозен хотел на градския център «Национал». До вторник имахме достатъчно време да разгледаме и новия, и стария град. Нашият висококултурен посланик Ламбрев ни заяви: «Да бъде човек в Атина и да не види Акропола с Партенона, това би значело, че не е видял нищо от Атина»!

Акрополът представлява крепостта на древния град. А той се намира на една височина, която доминира над сегашния град и почти отвсякъде може да се види, ако не пречат високите нови постройки. Над Акропола пък доминира «Партенонът» – храм на богинята Атина Палада, наричана «Партенос» – «Девица», хранилище на държавното съкровище в класическата древност. Построен по заповед на Перикъл (499-429 преди Христа) през годините 447-432 и при непосредственото главно ръководство на знаменития елински скулптор Фидий, той представлява най-хубавото постижение на класическата елинска архитектура. Ядката и сърцето на тази великолепна архитектура било най-хубавото тво­рение на самия гениален скулптор Фидий – статуята на Атина Палада Партенос, изработена от бял мрамор, слонова кост и злато. Поставена в централната абсида на вътрешния храм, наречена «уранос» – «небе», тя поразявала зрителя със своята хубост, дори когато я гледали от далечината на пропилеите-преддверието. Император Теодосий II (408-450), който продължавал амбицията на майка си Евдоксия да украсява със статуи «новия Рим», заповядал това знаменито произведение на Фидий да бъде пренесено в Цариград. Така нейният «уранос» останал празен от нейното присъствие. През VI-ти век на християнската ера Партенонът бил превърнат в християнска църква «Св. Богородица», а в 1466 година господстващите турци го превърнали в джамия, като му пристроили даже минаре. През 1687 година венецианците обсадили Атина и тогава един техен снаряд попада в Партенона и му причинява големи разрушения. А през 1816 година ан­глийският посланик в Цариград, лорд Еглин, пренесъл със султанско разрешение голяма част от скулптурата на Партенона в «Бритиш музеум». Сега стърчи тук останалото вече хилядолетия, но и то прави поразително впечатление на посе­тителя.

Ареопагът пък се намира западно от Акропола. Тук заседавал върховният съд на Атина, поставен под покровителството на Арес, бог на войната и наси­лието. Тук знаменитият оратор на древна Елада, Демостен (384-322 преди Христа), произнесъл своите прочути «филипики» и особено своята самозащита против об­винението, че е подкупен с пари от Филип Македонски. Тук бил осъден дивният Сократ на смърт чрез отравяне. Тук през I-ви век на християнската ера заседавал Дионисий Ареопагит, като член на Ареопага. Тук произнесъл своята боговдъхновена реч великият апостол Павел, вследствие на която Дионисий приел хри­стиянството (Деяния на светите апостоли 17:19-34).

Достатъчно разгледали и нова Атина, както и затъжени за своята родина, ние не дочакахме до вторник холандския самолет KLM. В събота – 7 октомври – заминаваше един румънски самолет от Атина през Белград и София за Букурещ. Нашите билети бяха преотстъпени и ние можахме да напуснем гръцката столица в събота заедно с Румънската делегация. Понеже излитането много закъсня, ние смятахме, че ще пристигнем в София много късно. И летим с мисълта да видим първо Белград. Обаче като гледахме долу правилно и нашироко парцелираната работна земя, ние се чувствахме у дома си. И наистина, пилотът решил да не се отбива в югославската столица, понеже нямал пътници за там, и да навакса по този начин загубеното време. В 6 часа ние кацнахме в родна София. След един кратък престой на летището с Румънската делегация ние изпратихме гостите за родината им, и самите ние се прибрахме у дома си живи и здрави.

Какво извърши нашето Родоско всеправославно съвещание, по това ще има да си каже думата бъдещето и историята. Ние имахме голямата радост да видим събран наедно православния свят, който да свидетелства своята неделима ця­лост пред своите и външните, и нашият глас да представлява една хармонична нотка в тази симфония на общото всеправославно свидетелство. Разбира се, това беше голямо събитие! И сега, като си припомняме всичко изживяно и голямото гостоприемство на домакините, ние им свидетелстваме своята искрена благо­дарност за направените жертви, за създадената обстановка, за проявените грижи да протече ползотворно и приятно както работното, така и свободното наше време!

_________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1962, кн. 4. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: авторът + Левкийски епископ Партений (1907-1982). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-aWK