+ Левкийски епископ Партений

Негово Блаженство Архиепископ Теоклит благодари за поздравленията на Патриарх Кирил и за устно засвидетелстваните му братски наши чувства лично към него и към Еладската църква. Той изтъкна, че лично е настоявал пред Цари­градския Патриарх по-скоро да се уреди недоразумението от 1953 година между двете патриаршии; както призна и това, че може би той пръв фактически премахнал схизмата от 1872 година, като разрешил на гръцките свещеници във Фтиодската епархия, дето той бил проповедник през Първата световна война, да не лишават българските военнопленници от светите тайнства на Еладската църква. Накрая той благодари за подаръците, помоли ни да засвидетелстваме неговите почитания пред Патриарх Кирил и изказа пожеланието да се срещнем още веднъж, след като се завърнем от Родос.

На същия ден в 16 часа всички делегации и гости трябваше да отпътуват с гръцкия параход «Марилена» за целта на нашето гостуване и мястото на предстоя­щата работа – остров Родос. За най-голяма изненада на българската делегация, когато пристъпихме към мостчето и стълбата, за да се изкачим в парахода, някой отгоре започна радостно да маха с ръце и да вика на български: «Дядо Партений, дядо Партений»! Учудени поглеждаме нагоре: архимандрит Пиер Люйе – право­славен французин от Париж, който беше гостувал в България цял месец през 1956 година и който почти само това можеше да каже по български. Православните французи са под юрисдикцията на Московската патриаршия. Отец Пиер не фи­гурираше официално в делегацията, но той по лична инициатива и от личен ин­терес отиваше на Родос, след като беше прекарал няколко време на Атон. Параходът не беше от най-големите, но беше достатъчен да побере всички делегати на брой шестдесет и трима и всички гости на брой петдесет и трима, към които трябва да прибавим 15-16 членове на Организационната комисия при Всеправославното съвещание и не малко журна­листи. Рядко някой от гръцките делегати или от гостите беше предпочел да замине за Родос със самолет, защото пътниците на парахода представляваха един много пъстър и твърде интересен свят и защото тук можеше да се влезе в най-близък контакт с него. Тук Цариградската патриаршия беше представена от 7-членна делегация, чийто водач – старият Кавалски митрополит Хрисостом – беше назначен от Цариградския Патриарх Атинагор за председател на Съвещанието, а друг неин член – младият Мирски митрополит Хрисостом – за генерален секретар на същото. Александрийската патриаршия беше представена от 6-членна делегация, чийто отговорен водач беше старият Пелусийски митрополит Парте­ний (Пелусия е известна на Църквата със своя подвижник св. Исидор Пелусиот, умрял през 435 година и оставил на християнските поколения над две хиляди писма с инте­ресен назидателен характер), а младият Партений беше сегашен митрополит на древния Картаген (Картаген пък е известен на Църквата със своите знаменити християнски писатели от III-V векове – Тертулиан, св. Киприан и блажени Августин). Антиохийската патриаршия беше представена от 5-членна делегация с водач Епифанийския митрополит Игнатий, който в едно пленарно заседание на Всеправославното съвещание ще има да изрази трогателно топло чувство към нас българите (за което ще стане дума на своето място), а един от членовете беше Емеският митрополит Александър, който е завършил навремето руската Казанска духовна академия, говори прекрасно руски език и питае добри чувства към нас българите; те двамата са идвали в България неведнъж. Иерусалимската патриар­шия беше представена от 5-членна делегация, чийто водач –  Филаделфийският митрополит Епифаний – бил родом някъде от Македония и все още помни някои български думи и която беше подсилена от двама професори от Атинския богослов­ски факултет – П. Трембелас и В. Веллас. Руската и Румънската делегации ни са известни от България, дето ги посрещахме като наши скъпи гости. Сръбската делегация имаше за водач Загребския митрополит Дамаскин – руски възпита­ник, и членове  Тимошкия епископ Емилиан – възпитаник на Халкинската бо­гословска школа, Жичкия епископ Василий – възпитаник на Атинския бого­словски факултет, протоиерей Милутин Петрович – също гръцки възпитаник и Траян Костич – възпитаник на Атинския богословски факултет, женен за гъркиня и жител на Атина. Кипърската архиепископия беше представена от една 3-членна делегация начело с Пафоския митрополит Генадий – благочестив старец и голям молитвеник, който на всичките служби държеше в ръце своя молитвеник и активно участваше в богослуженията отстрани със своя лична молитва, архимандрит Константин, директор и Андрей Мицидис, учител в Кипър­ската семинария «Апостол Варнава». Еладската архиепископия беше предста­вена от 6-членна делегация – трима митрополити: Митилински Яков (водач на делегацията), Маронийски (Гюмюрджински) Тимотей, Янински Серафим, и трима професори-богослови: В. Иоаннидис, А. Аливизатос, П. Брациотис. Полската православна църква беше представена от 4-членна делегация начело със самия предстоятел – Варшавският митрополит Тимотей, епископ Стефан и двама про­тоиереи – отец Громадски и отец Зноско. Чехословашката православна църква беше представена от двучленна делегация: Пряшевски епископ Доротей и протоиерей д-р Георги Новак, който завършил Белградския богословски факултет и който говори родния си чешки, сръбски, руски, английски, френски, немски. Не беше представена Албанската православна църква, а Грузинската беше натоварила во­дача на руската делегация, архиепикоп Никодим, да представлява и нея.

Освен православните делегации имаше много инославни представителства и отделни лица, гости на Всеправославното съвещание. Една делегация от четирима души представляваше Коптската църква, една делегация от двама души представляваше Етиопската църква, една делегация от четирима души представляваше Сирската Яковитска църква и една делегация от двама души представляваше Малабарската (в Индия) църква: Епископ Филоксен и отец Филипо, който преди няколко години беше в София гост на Негово Светейшество Патриарх Кирил и в една своя трапезна реч заяви, че досега неговата църква погрешно е смятана за монофизитска, тогава когато те вярват като православни в двете естества на Господ Иисус Христос.

И западният инославен свят имаше много свои представители. Англиканската църква беше представлявана в най-важните моменти на Съвещанието от своя Иерусалимски архиепископ Мак Иннес, а постоянно – от англиканския свещеник в Атина Джон Финлоу, който е женен за рускиня, свободно говори руски език и двете си деца оставил да бъдат кръстени и миропомазани в Православната църква. Старокатолическата църква беше представена от професор Вернер Кюперс, който на някои от нашите богослови е бил преподавател в Бернския старокатолически богословски факултет и който пътьом за Цариград се отби в София за няколко дни през 1959 година. А Световният съвет на църквите се представляваше от Франсис Хаус, който гостува у нас през миналата година, и от още други двама негови колеги. Имаше и двама римокатолици – отец Димонт (бенедиктинец в бяло) от Франция и отец Емануил Юнгелаусен (гимназиален учител) от Гер­мания, които обаче не бяха официални представители, а бяха дошли само като наблюдатели и гости. И много други представители на западния инославен свят. Имаше и около двадесет и пет православни гости на Всеправославното съвещание: митропо­лити, епископи, архимандрити и цивилни богослови, всред които се налага да отбележим Милойския епископ Емелиан – представител на Вселенската патриар­шия при Световния съвет на църквите в Женева, и архимандрит д-р Иероним Коцонис – професор по каноническо право в Солунския университет. Всичкият този пъстър и разноезичен свят, събран в един кораб, говореше над петнадесет езика и представляваше един същински Ноев ковчег на нашето време, дето обаче обита­телите не се разочароваха от своето разноезичие, а въпреки това полагаха братолюбезно усърдие да се разбират и да внесат за трайно пребиваване елемента на Христовата любов в своите взаимоотношения. Вече всички бяха прибрани и наста­нени, параходът изсвири и потегли по предначертания маршрут. Ние бяхме така добре снабдени с всичко необходимо, че се чувствахме като у дома си, само че нашият дом сега пореше водите на Егейско бяло море, което пък ни изненада със своето буйство. Обикновено се говори, че то е по-тихо и спокойно особено в сра­внение с нашето Черно море, но изглежда че отдавна страда по това сезонно време от ветровата болест «евроклидон» от която толкова пострадал великият апостол Павел през втората половина на септември (тъкмо нашето време) 60-та година на християнската ера при първите си окови и плаване за Рим (Деяния на светите апостоли 27:14); Фарар, Жизны и труды св. апостола Павла, Спб. 1887, стр. 679).

Наша църква беше горният салон, наша трапезария – долният салон, а спал­ните кабини бяха встрани. Събрани горе всички делегати и гости, ние трябваше да отслужим първата съвместна вечерня в парахода. Един от свещениците слагаше епитрахил и изпълняваше свещеническите и дяконски възгласи, а всички сведущи пееха песните. Старостилците като русите и нас имаха днес Рождество Богоро­дично, докато новостилците, като гърците и румънците, бяха го отпразнували още на 8 септември. Руските братя се сетили да си вземат славянски богослужебни книги, поради което се оказа възможно да пеем не само ектениите, но и стихирите на славянски. Впрочем официални езици на Всеправославното съвещание за бо­гослуженията и пленарните заседания бяха обявени гръцки, арабски и руски (в богослуженията – славянски). Архиепископ Никодим Преславски и Ростовски прочиташе отнапред напевно фразата от музикално коляно до музикално коляно, а всички ние подир него пеем хорово в руски напев. Разбира се, имаше какво да се пожелае по-хубаво от нашето пеене, защото беше пълна импровизация, но все пак то можа да застъпи славянството всред този многоезичен свят. Ектениите и отговорите се произнасяха на гръцки, арабски и славянски. След вечернята хазяите предложиха вечеря, която се отличаваше с изобилието и качествата на всяка богата вечеря върху твърдата земя. Тук му е мястото да отбележим, че гръцките братя спазваха точно постните времена, макар от гостоприемство да си позволяваха всички послабления в границите на постния канон.

След 5 часа плаване спряхме в пристанището на остров Тинос, който е из­вестен в цяла Гърция със своята чудотворна икона «Св. Благовещение» и за покло­нение на която гърците ни водеха тук. Въобще празникът «Благовещение» е на особена почит в Гърция, защото него ден през 1821 година било вдигнато гръцкото освободително въстание против турците, което се увенчало с пълен триумф: за­това тази икона «Благовещение» катедралата на Атина – «Благовещение», катедра­лата на Родос – «Благовещение». Архимандрит д-р Иероним Котцонис, който е родом оттук, ме уверяваше, че много чудеса са ставали от тази икона пред тех­ните очи. С голямата си популярност иконата привлича поклонници от всичките краища на Гърция и по този начин много средства се стичат на това място, та мест­ната църковна власт построила благотворителни учреждения и върши милосърдие.

Дебаркират ни с лодки на брега. Полунощ е, но на брега ни очаква много народ, очевидно предупреден за нашето посещение. Улицата почти права от брега до храма «Благовещение», представлява калдъръм като атонските – изкорубен не нагоре като модерните пътища, а надолу, поради което при проливен дъжд навярно цялата улица прилича на вада и само високите краища са годни за пешеходене. Нощта осветена като ден, множество камбани бият тържествено и ние в ред шестваме нагоре към върха на високия хълм, дето е построен храмът. Нався­къде се веят флаговете на Елада и на Цариградската патриаршия. Поклонихме се на светинята. На някои славянски делегати им направи впечатление това, че подаряваните ценности така са натрупани върху иконата, щото не се вижда ни­какъв образ. Отслужиха в храма кратък молебен, който гърците наричат «славое словие», понеже великото славословение представлява съществена част, после в един от салоните беше поднесена подходяща почерпка, местните власти произне­соха приветствия и ние при същото тържествено биене на камбаните и съпътствие на любопитния народ се завърнахме на парахода си за нощна почивка, люлеени от морското вълнение като деца в люлка.

Сутринта в петък, на 22 септември, се събудихме в пристанището на остров Патмос, дето по програма трябваше да прекараме целия ден. На християнския свят този остров е скъп с това, че тук бил заточен възлюбленият ученик на Христа, апостол Иоан Богослов, от римския император Домициан (81-96 година), тук в една пещера той проживял своето заточение заедно със своя ученик Прохор и тук на­писал своето Откровение-Апокалипсис. През XI-ти век, по-горе от това място, върху самото това възвишение преподобни Христодул построил църква и манастир- крепост в негова чест, а пещерата на Откровението била вградена в друга една църква. Сега около манастира е разположено селище, чиито къщи ослепително блестят на слънцето със своята белота и се отличават със своите плоски покриви-веранди както в топлите и безводни места, за да могат обитателите там да пре­карват горещите нощи на прохлада, а при редките дъждове водата да се събира там и по специални тръби да се отвежда в цистерни за домашни нужди. В ляво от манастира, на същата височина, се намира Патмиадската духовна семинария. От морето до манастира, семинарията и селището се изкачва асфалтирано шосе по една опасна стръмнина с много остри завои. Слизаме на брега с лодки и оттам в кортеж от автобуси се занизваме нагоре. В манастира светата литургия беше вече започната от игумена архимандрит Павел. В края на богослужението игу­менът поднесе поздравление на гостите, на което отговори председателят на Всеправославното съвещание, Кавалският митрополит Хрисостом. На излизане от храма, в едно притворно помещение се поклонихме пред нетленните мощи на преподобни Христодул и разгледахме богатия манастирски музей, който съдържа няколко хиляди експонати от християнско време: благоволителни хрисовули на разни византийски императори, ръкописи и други, при вещото обяснение на един културен монах. Поканени в манастирската трапезария, ние се насладихме на една постна и същевременно богата с произведенията на този субтропически край закуска: маслини, риби, хайвери, медено грозде без семки, кафе, чай, нату­рални лимонади и оранжади и прочее.

После разгледахме многото дворове на манастира-крепост, площадки, кули и помещения, при което бурният «евроклидон» развяваше расата ни като корабни платна и отвя монашеските була на по-непредпазливите. По програма днес обедът трябваше да се състои в Патмиадската семинария, обаче явиха се някои пречки, поради което преждевременно трябваше да се завърнем на своя параход. И понеже пещерата на Откровението стои по-долу от манастира, на слизане към парахода се отбихме в нея за поклонение. Както казахме, тя е вградена в една скромна църквица с древна стенопис: пещерата остава в дясно, а нейният бивш отвор в ляво е изграден с каменна стена. По стръмна каменна стълба се слиза в църквата, защото тук въобще височината е голяма. Поклонниците запалиха свещи и се чувстваше молитвеното внимание на всички пред великия дух и дело на този славен заточеник – един от «ония, за които светът не беше достоен» (Евреи 11:38). Славяните изпяхме в руски напев тропара на св. Иоан Богослов и неговото полиелейно величание. А етиопският епископ Филип така благоговейно коленичи и зашепна молитва на своя език, щото внуши благоговейно затишие на всички около себе си. По-нататък предстоеше да се завърнем на парахода за обед.

Веднага след обеда архимандрит Иероним Котцонис ме запита, дали бих желал с една малка група излетници да посетим девическия манастир на остров Патмос. Аз бях любопитен да видя още някои места на този свят остров. В групата освен нас двамата влизаха неуморният разпоредник на Всеправославното съве­щание от неговото начало до неговия край – Родоският митрополит Спиридон, Карпатският митрополит Апостол, Милойският епископ Емилиан, Жичкият епи­скоп Василий, Пряшевският епископ Доротей, протоиерей д-р Георги Новак, англиканският свещеник в Атина Джон Финлоу и още някои други. С един авто­бус излязохме до височината на мъжкия манастир, отдето нататък трябваше да вървим пеш по характерните за гръцката провинция чисти и хубави, но надолу изпъкнали калдъръми. В автобуса гърците изказаха пожелание българският епископ да изпее нещо. И аз изпях «Достойно ест» на шести глас от най-новите из­дания на покойния Манасий поп Теодоров.Това пеене предизвика неподозиран фурор всред присъстващите гърци. Даже шофьорът, до когото бях седнал аз, започна да ме гледа с удивление и респект (гръцкият народ обича византийското пеене и от редовно слушане на еднакво петите мелодии го познава доста добре). Учудването и удоволствието на гърците не идеше толкова от хубавото музикално изпъл­нение, колкото от неочакваната констатация, че българите запазили византийското пеене, въпреки многото ожесточени спорове с Цариградската патриаршия и продължителната незаслужена схизма. Руското църковно пеене се отклонява от византийското като модерно, полифонно и хармонично; сръбското също така съв­сем се отклонява от византийското; румънското много нещо запазва, но поради това, че румънският език е модерен, а византийският език е класически, налага се едно разводняване на мелодиите, за да се нагодят към езика. А старобългарският (църковнославянският) език не само е класически, ами се създавал под силното влияние и подражание на византийския гръцки и затова византийската мелодия добре приляга към него почти така, както и към гръцкия език. Покойният протопсалт и учител по източно пеене в семинариите, Манасий поп Теодоров, наложи своя редакция на това пеене в България, но това той направи така талантливо, щото само отърси излиществата, а напълно запази характера. Затова нашето пеене така се нрави на гръцките братя. В онзи момент аз разбрах думите на Антиохийския Патриарх Теодосий при посещението му у нас по-миналата година. В прием­ния салон на нашата патриаршия Негово Светейшество Патриарх Кирил благо­слови един от софийските протопсалтове да изпее едно византийско «Достойно ест». Подир изпълнението Патриарх Теодосий заяви, че ще каже това на Вселен­ския Патриарх в Цариград. Той намираше, че това ще бъде едно интересно за него съобщение. Сега на Патмос разбрах същинския смисъл на тези негови думи: гърците се радват когато констатират, че ние не сме се отклонили от византий­ското пеене.

Стигнахме до края на шосето, дето автобусът остана да ни чака и откъдето ние пешком трябваше да продължим своя път. Прехвърлихме височината, на която се намира манастирът «Св. Иоан Богослов» и се спуснахме почти до морския бряг на другата страна, дето се намира девическият манастир «Св.Благовещение» (пак Благовещение!). Всъщност това е само филиал на манастира, който се намирал на някой друг остров (не помня кой) с повече монахини, посветили се на социална дейност – сиропиталище и старопиталище. А тук дохождат уморените за почивка и по-спокоен молитвен подвиг. Влязохме в църквата «Св. Благовещение» и вместо да отслужим някое определено богослужение – молебен или вечерня, гърците запяха църковни песни наизуст, за да предизвикат и нас да пеем на славянски. И пяхме антинфонно – поредно на гръцки и славянски, което затвърди впечатлението, че у нас наистина е запазено византийското пеене и че то се пее с разбиране. След кратък прием при игуменията и скромна почерпка с гръцко глико-сладко ние трябваше да се върнем назад, при което сега щяхме да изкачваме пешком стръмната височина до чакащия автобус. А вятърът като че ли все повече се засилваше и ние на завет трябваше да изчакваме закъснелите, за да се завърнем заедно на нашия обуреваем параход. Вълнението беше силно в залива, а какво щеше да бъде то в откритото море?! Тази нощ ни дадоха пояси, с които да се привържем към леглата.

Следва…(виж тук).

________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1962, кн. 2. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображениe: авторът + Левкийски епископ Партений (1907-1982). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-aUD