Архимандрит Иоан

II част. 46. Предговор. Глава I. Достойнството на брака и семейството. 47. Бракът и семейството в днешния свят. 48. Светостта на брака и семейството. 49. Съпружеската любов. 50. Плодовитост на брака. 51. Съпружеската любов и по-нататъшното съществуване на брака и семейството. 52. Грижата на всички за насърчаване брака и семейството. Глава II. Истинското поощрение на културния напредък. 53. Въведение. Отдел I. Състоянието на дне­шната култура в света. 54. Нови форми на живот. 55. Човекът като творец на културата. 56. Тру­дности и задачи. Отдел II. Някои принципи за истинското поощрение на културата. 57. Вяра и култура. 58. Разнообразната взаимна връзка между Христовото благовестие и културата. 59. Гледища за истинското поддържане формите на човешката култура. Отдел III. Някоя настойчиви задачи за християните в областта на културата. 60. Признаване и осъществяване правото на всички върху благодеянията на културата. 61. Възпитание към общата човешка култура. 62. Истинското отношение на човешката култура към християнското възпитание. Глава III. Обществено-икономическият живот. 63. Някои черти на икономическия живот. Отдел I. Стопанският напредък. 64. Стопанският напредък в служба на човека. 65. Контролата на човека над стопанския напредък. 66. Отстраняване на грамадните обществено-икономи­чески различия. Отдел II. За някои принципи, които господаруват над целия обществено-иконо­мически живот. 67. За труда и неговите форми, както и за почивката. 68. Съотговорност и съучастие в предприятията и в цялата стопанска организация. Конфликти с работата. 69. Пред­назначение на земните блага за всички човеци. 70. Инвестиции и валутни дела. 71. Достъпът към собственост и частно имущество: едрата поземлена собственост. 72. Социално-икономическата дейност и Христовото царство. Глава IV. Животът на политическите общности. 73. Об­щественият живот днес. 74. Общество и крайна цел на политическите общности. 75. Съуча­стието на всички в обществения живот. 76. Политическата общност и Църквата. Глава V. Мирът и народните общности. 77. Въведение. 78. Същност на мира. Отдел I. Предотвратяване на войната. 79. Ограничаване ужаса на войната. 80. Тоталната война. 81. Надпревара във въоръжаването. 82. Забрана изобщо на войната и международната акция за възпрепятстване на войната. Отдел II. Изграждане на международното общество. 83. При­чини за раздорите и тяхното преодоляване. 84. Народната общност и международните ин­ститути. 85. Международното стопанско сътрудничество. 86. Някои практически норми. 87. Международното сътрудничество с оглед приръста на населението. 88. Задачата на христия­ните да дават помощ. 89. Дейното участие на Църквата в международното общество. 90. Съучастието на християните в международните институти. Заключение. 91. Задачата на отделните вярващи и на поместните църкви. 92. Диалогът с всички човеци. 93. Изгражда­нето и свършекът на света (Ефесяни 3:20- 21).

Следващата схема, която беше поставена за обсъждане, гласеше: «Мисио­нерската дейност на Църквата». Тя била дълго дискутирана през третата сесия и отхвърлена като твърде кратка, непълна, юридически и административно третираща набелязаните проблеми.

Преди започване на дебатите, отец Иоханес Шютте, генералсупериор на «Обществото за Словото Божие», прочете подробен доклад върху новата схема, като посочи някои точки или тенденции, които са прокарани при разработването ѝ. Той се спря подробно върху новата глава за «богословските основания за мисио­нерската дейност на Църквата», където се описва понятието «мисионерство» в собствения му и строг смисъл. По-нататък той каза, че всички трябва да вземат участие в мисионерското дело на Църквата; че цялата схема е проникната в тази насока от идеята за «аджорнаментото[6]». Целта на мисионерството е да се служи на всички човеци, народи и раси, като се зачита човешкото достойнство и личната свобода. Диалогът с нехристияиите е получил нова разработка, като е подчер­тано «различието в единството», което има за цел да създаде поместни църкви в мисионерските страни. Особено внимание се отдели на ръководството и коорди­нирането на мисонерската дейност. Мисионерските задължения на целия Божи народ са изложени конкретно и най-подробно.

В новата разработка на схемата ясно проличава желанието да се преодолее едно индивидуалистично схващане за мисионерството, като че ли то има за задача .да спасява само отделни личности. Отците се стараеха да покажат, че мисионер­ството е задача на цялата Църква. Негова цел е по-нататъшното въплотяване на Църквата, което се развива в следните етапи: предевангелизация, пропо­вядване на словото, християнско посвещение и най-после основаване на общини, от които да се образуват самостоятелни поместни църкви. Мисионерът се раз­глежда от три страни: в традиционния му образ, като местен свещеник и като ми­сионер само за определено време.

Много от изказалите се отци засегнаха въпроса за мисионерската акомо­дация (приспособяване), което не трябва да се разбира като чисто тактическо на­гаждаме, а като дълбоко, вътрешно проникване в душевното състояние, културата и социалната структура на съответната страна. Изтъкна се и връзката между мисионерството и икуменизма, както и печалният факт, че съперничеството между различните вероизповедания в областта на мисионерството създава съблазън и спира напредъка на мисионерското дело.

Схемата беше промулгирана на 7.XII. под следното заглавие: «Постано­вление за мисионерската дейност на Църквата» (Декретум де активитате мисионали Еклезие). Съдържанието му е следното:

Въведение. Глава I. Богословски основания. Глава II. Същинската мисионерска работа. Член 1. Християнското свидетелство. Член 2. Проповядване на Евангелието и събиране на Божия народ. Член 3. Изграждане на християнското общество. Глава III. Поместните църкви. Глава IV. Мисионерите. Глава V. Ръководство на мисионерската дейност. Глава VI. Миси­онерска подкрепа от цялата Църква. Заключение.

Последната схема, която се дискутира на четвъртата сесия беше «За служението и живота на свещениците». Преди да започне нейното обсъждане, гене­ралният секретар Феличи прочете пред събора едно писмо на Папата до кардинал-декана Тисеран, с което забраняваше да се разисква по въпроса за целибата на свещенството. «Съвсем неуместно е публичното дебатиране на тази тема, която из­исква най-висша мъдрост и е от толкова голямо значение. Нашето намерение е, пише Папата, не само с всички сили да запазим тази стара заповед, която е свята и промислителна, но и да засилим нейното спазване. Ние искаме да укрепим в съз­нанието на свещениците на Латинската църква причините и основанията, които днес, тъкмо днес по особен начин говорят, че тази заповед е съвсем уместна. Бла­годарение на нея свещениците могат да подарят единствено на Христа цялата си любов и да се отдадат изцяло в служение на Църквата и душите.»

Повод за това писмо на Папата дали южноамериканските епископи, които възнамерявали при дискутирането на тази схема да поставят въпроса и за цели­бата. Те се надявали, че ще могат да получат някакво локално разрешение за женено свещенство, по образеца на Източната църква, за онези отдалечени области в Андите, за където трудно се намирали свещеници. Още Папа Иоан XXIII дал на­реждане в началото на събора да не се дискутира публично въпроса за целибата. Затова той не бил поставен в нито една от схемите, макар че имало доста поводи той да бъде засегнат.

На другия ден кардинал Тисеран отговори на папата, че съборните отци въодушевено одобрили засилването на целибата от светия отец. Съборът бил винаги готов да се отзове на волята на Папата и да изпълнява неговите заповеди. Той моли за папското благословение.

С тази си постъпка Папата за трети път през II Ватиканум приел върху себе си едноличното разрешаване на твърде важните въпроси като: регулиране на раждаемостта, смесените бракове и целибата. (Целибатът не е догма, а само църковна дисциплина, която всякога може да се промени). През времетраенето на събора не се получи разрешение на тези въпроси, макар че доста се шумеше по тях и се очакваше някакъв отговор от страна на Папата. Това идеше да покаже, че римският първосвещеник като «центрум унитатис[7]» стои над събора и в името на дисциплината изисква пълно послушание на своите заповеди.

След това събитие започнаха дебатите върху схемата. Прочете се доклад, че тя има за цел да представи общата дейност на свещеника от пасторално и дис­циплинарно гледище, съобразявайки се с нуждите на нашето време.

При обсъждането на схемата се направиха следните по-важни забележки:

Свещеническата духовност намира своето единство в принципа на любовта, която изпълва живота и дейността на свещеника. Той намира отговарящата на положението му светост тъкмо при упражняването на душегрижата. Затова до­бродетелите му трябва да отговарят на тези на Добрия Пастир: ревност в пропо­вядване на Евангелието и в грижата за спасението на човеците, любов към всички – към бедните и грешниците, търпение, готовност, постоянство. Молитвата и евхаристията трябва да бъдат център на свещеническото благочестие (Паул-Емил Леже, архиепископ на Монреал).

«Трябва да се каже нещо в полза на физическия труд, чрез който свещеникът също може да придобие своята издръжка, по примера на апостол Павел, каза Ячинто Аргая, епископ на Монтонедо – Испания. Но от друга страна той трябва да бъде предпазен от така наречената «ерес на активизма» и да се посочи значението на духовния живот.»

Изтъкна се и кризата, която изживяват младите свещеници по отношение на надеждата, оптимизма и радостта. Те се питат за смисъла на своя живот в един технизиран и материалистически настроен свят. (Луи Анрик – вайбишоф на Каракас – Венецуела).

Този въпрос засегна и кардинал Юлиус Дьопфнер, архиепископ на Мюнхен-Фрайсинг, като каза: «Схемата не засяга свещеника в модерния свят. Даже и в некатолически страни свещениците живеят изолирано, в един вид «диаспора» и силно чувстват своята самота поради дълбоките обществени промени и ликви­дирането на много традиции. Грижите за душата също основно са се променили и са станали по-тежки. Затова много свещеници, особено по-старите, се чувстват негодни вече за работата си. Те трябва да наваксат много нови неща от богосло­вието, антропологията и другите теоретически и практически науки. Това е при­чина, дето много свещеници не виждат резултат от своята дейност и затова се чув­стват депримирани, дори не рядко страдат от съмнения във вярата.»

«Схемата говори само за култовите задължения на свещениците, като че ли те са изолирани само в църквата и олтара. Нищо не се казва за толкова важния диалог с номиналните католици, с некатолиците и с атеистите. Схемата мълчи и за задължението на свещеника да осветлява чрез вярата земните проблеми, без да се меси в политиката. Създава се впечатление, като че ли старанието на чове­чеството да създаде един по-добър свят, не засяга свещеника и като че ли то очаква от него само един вид «идеологическа надстройка», която да се нахлупи на чове­чеството отвън в неговия живот» (кардинал Бернард Алфринк – Холандия).

По въпроса за целибата се изказа кардинал Августин Беа, макар че той не трябваше да се дискутира. Той противопостави на целибатното латинско свещенство же­нените свещеници на Изток. «Какво да кажем за тях? – запита той. – Нима те не са в истинския смисъл свещеници? Схемата признава, че в източните църкви има много заслужили женени свещеници, обаче го прави по такъв начин, като че ли това е изключително явление. Нашият събор, който иска да бъде икуменически, трябва да говори за двете форми на свещеническото състояние: за пълната въз­държаност в целибата и за съвършения, искам да кажа почти «идеалния» брак на женените свещеници. Ако съборът така постъпи, то той би бил много полезен за нашите възлюблени източни братя.»

Това беше последната от схемите на II Ватикански събор, която се промулгира също на 7.XII. Нейното заглавие гласи: «Постановление за служението и живота на свещениците» (Декретум де презбитерорум министерио ет вита). Съдържанието му е следното:

Предговор. Глава I. Свещенството и пратеничеството на Църквата. Глава II. Свещени­ческото служение. 1) Задълженията на свещеника. 2) Отношението на свещеника към другите. 3) Разпределението на свещениците и призванието към свещенство. Глава III. Животът насвещениците. 1) Призванието на свещеника към съвършенство. 2) Особени духовни потребности в живота на свещениците. 3) Подкрепа за свещеническия живот. Заключение и насърчение.

През IV сесия имаше всичко три публични заседания, на които бяха промулгирани единадесет схеми. За четирите схеми, промулгирани на последното заседание (7.XII.) се дадоха вече сведения във връзка с тяхното обсъждане. По останалите седем схеми нямаше изказвания. Те били дебатирани през третата сесия на събора и сега само бяха гласувани заедно с последните поправки по тях.

Първото открито заседание на IV сесия на събора беше на 28 октомври. На него се промулгираха следните пет схеми:

1.«Постановление за пастирските задачи на епископите в Църквата» (Де­кретум де пасторали епископорум мунере ин Еклезиа). Съдържание:

Предговор. Глава I. Епископите и универсалната Църква. 1) Ролята на епископите в универсалната Църква. 2) Епископите и апостолското седалище. Глава II. Епископите и отде­лните църкви или епархиите. 1) Епархийски архиерей. 2) Разграничаване на епархиите. 3) Съ­трудниците на епархийските архиереи в пастирската служба: а) Коадюторите и ауксилиарите. б) Епархийска курия и епархийски съвет. в) Епархийски клир. г) Монаси (ордени). Глава III. Съвместната работа на епископите за общото благо на повече църкви.1)Синодите, съборите и особено епископските конференции.2)Разграничаване на църковните провинции и учредяване на църковни области. 3)Епископи, които вършат извънепархийска работа. Общи поръчения.

2.«Постановление за съвременното обновяване на религиозния (монаше­ския) живот» (Декретум де аккомодата реновационе вите религиозе).

3.«Постановление за свещеническото обучение» (Декретум де институционе сацердотали). Съдържание:

Увод. 1) Свещеническото обучение у отделните народи. 2) По-силно съдействане на свещеническото призвание. 3) Наредби за семинариите. 4) Грижи за духовното оформяване. 5) Обновяване на църковните студии. 6) Съдействане на пастирското образование в по-тесен смисъл. 7) По-нататъшното самообразование. Заключение.

4.«Декларация за християнското възпитание» (Декларацио де едукационе кристиана).

5.«Декларация за отношението на Църквата към нехристиянските религии» (Декларацио де еклезие хабитудине ад религионес нонкристианас). Съдържание:

1) Предговор. 2) Различните нехристиянски религии. 3) Религията на Исляма. 4) Иудейската религия. 5) Универсалното братство.

С тази декларация съборът не си поставя за задача да прави пълно изложение на отделните религии и да сочи различието им спрямо Католическата църква. Той има за цел да изтъкне връзката, която съществува между човеците и рели­гиите, с оглед това да послужи за основа на един бъдещ диалог и съвместна работа. По-голямо внимание се отделя на това, което обединява човеците и ги води към взаимно общение.

По еврейския въпрос имаше дълги прения и външни затруднения. Мнозина от богословските съветници, използвайки думите на Папа Павел VI, че «Църквата дължи на Синагогата признание за виновност», омекотяваха остротата на този проблем с това, че и днешните християни отново разпъват Господа с греховете си. Пък и християните носят вина за страданията на евреите през антисемитическите гонения.        

По предложение на председателя на Секретариата за християнско единство кардинал Августин Беа, съборът възприе, «в светлината на пастирската мъдрост и евангелска любов», следната редакция по еврейския въпрос: «Църквата, която осъжда всички преследвания на които и да е човеци, като има предвид общото наследство с иудеите, дълбоко съжалява, не от политически подтици, но от рели­гиозната любов на Евангелието, за омразата, преследванията и проявите на антисемитизъм, които са били проявявани спрямо евреите през което и да е време и от които и да са човеци».

Изясни се още богословски въпросът за отговорността на евреите за смъртта на Иисус Христос. Вината пада само върху еврейските водачи и техните съми­шленици, но не и върху всички евреи без разлика от времето на Христа до днес. Изхвърли се и изразът, че евреите са «виновни за смъртта на Господа».

На 18 ноември се състоя второто открито заседание на събора, на което се промулгираха следните две схеми:

1.«Догматическо определение за Божественото откровение»(Конституцио догматика де Дивина ревелационе). Съдържание:

1)Предговор. Глава 1. Откровението самò по себе си. 2) Естество и предмет на Откро­вението. 3) Подготвяне за Новозаветното откровение. 4) Христос – завършител на Откро­вението.5) Веровото приемане на Откровението. 6) Истините, дадени чрез Откровението. Глава II. Предаване на Божественото откровение. 7) Апостолите и техните приемници, проповедниците на Евангелието. 8) Свещеното Предание. 9) Взаимоотношение между Свещено Предание и Све­щено Писание. 10) Отношението и на двете към цялата Църква и към учителството. Глава III. Божественото вдъхновение на Свeщеното Писание и неговото тълкуване. 11) Фактът на вдъхно­вението и истинността на Свещеното Писание. 12) Начинът на тълкуване на Свещеното Писание. 13) Бо­жието снизхождение Глава IV. Ветхият Завет. 14) Историята на спасението, изло­жена в книгите на Ветхия Завет. 15) Значението на Ветхия Завет за вярващите. 16) Един­ството на двата завета. Глава V. Новият Завет. 17) Надвишаващото положение на Новия Завет. 18) Апостолският произход на Евангелията. 19) Историческият характер на Евангелията. 20) Дру­гите писания на Новия Завет. Глава VI. Свещеното Писание в живота на Църквата. 21) Църквата почита Свещените писания. 22) За препоръчване са точни преводи. 23) Апостолските задачи в учението и обучението. 24) Значение на Свещеното Писание за богословието. 25) Препоръчва се четенето на Свещеното Писание. Послесловие.

2.«Постановление за апостолата на миряните» (Декретум де апостолату лаикорум). Съдържание:

1)Предговор. Глава I. Призвание на миряните към апостолство. 2) Участието на миряните в мисията на Църквата. 3) Основни положения на апостолата на миряните. 4) Духовността на миряните и апостолата. Глава II. Целите на апостолата на миряните. 5) Въведение. 6) Апостолатът за евангелизиране и освещаване на човеците. 7) Християнско обновяване на реда на временните неща. 8) Дейността на любовта като печат на християнския апостолат. Глава III. Различни области на апостолата. 9) Въведение. 10) Общностите на Църквата в по-тесен смисъл. 11) Семейството. 12) Младежта. 13) Социалната среда. 14) Националната и международната област. Глава IV. Различни форми на апостолата на миряните. 15) Въведение. 16) Значение и многообразие на личния апостолат. 17) Личният апостолат при особени положения. 18) Значението на обществената форма. 19) Многообразие на формите на обществения апостолат. 20) Католическата акция. 21) Ценност на сдруженията. 22) Миряните, които се задължават под особено название в служба на Църквата. Глава V. Редът на апостолата на миряните. 23.) Въ­ведение. 24) Отношение към иерархията. 25) Помощта, която клирът оказва на апостолата на миряните. 26) Някои средства за съвместна работа. 27) Съвместната работа с други християни и с нехристияни. Глава VI. Обучение за апостолат. 28) Необходимостта от обучение за апостолат. 29) Принципи за обучението на миряните за апостолат. 30) Оформителите на апостолата. 31) При­способяване на обучението към различните форми на апостолата. 32) Помощни средства. 33) При­зив на събора.

Между скучните гласувания на схемите въпросът за индулгенциите раз­движи духовете за няколко дена. Този проблем не се предвиждаше в съборната програма, но се вмъкна, само за да има с какво да се запълни времето между гласуванията. Обаче, скоро се видя, че той е доста парлив и предложеният текст от куриалната «Сакра пенитенциария апостолика» е изпълнен със средновековна схоластика, юридизъм, противоречи на богословието и съвременната практика. Затова се сне от разискване. Изказванията на такива изтъкнати отци като Максимос, Алфринк, Кьониг, Дьопфнер, Сюненс и други показаха, че отделът при рим­ската курия «За светото покаяние», който векове наред е разрешавал трудния въпрос за опрощаването на греховете, е вече остарял в своите разбирания и се нуждае от реформи.

Между важните събития на четвъртата сесия трябва да се отбележат: 1) При­емите, които дадоха на съборните отци и наблюдателите: Президентът на Итали­анската република Сарагат в Квириналския дворед и кметът на Рим в Камподолио. 2) Отиването на Папа Павел VI в ООН. 3) Пристигането на делегация от Иерусалимската патриаршия, за да получи мощите на Св. Сава Освещени от Венеция. 4) Отиването на отците и наблюдателите във Флоренция за Дантевите тържества.

На 27 ноември българският наблюдател беше удостоен с високата чест да бъде приет на частна аудиенция от Негово Светейшество Папа Павел VI. След около 700 години, от времето на цар Калоян, за първи път официален предста­вител на Българската православна църква бива приет от Римския понтифекс максимус. Папата пожела да се фотографира с българския делегат и му връчи за спомен сребърния медал на III сесия на II Ватиканум.

Последните дни от събора бяха подсилени с две твърде важни от икуменическо гледище събития. 1) Вместо традиционната папска аудиенция за наблю­дателите, Павел VI наредил да се извърши на 4.XII. съвместна молитва в грама­дната базилка «Св. Павел извън градските стени» – същия храм, където преди около седем години Папа Иоан XXIII обявил свикването на II Ватиканум. В присъствието на Папата се отслужи нещо като вечерня. Един протестантски пастор-методист прочете паримията на английски. Апостолското четиво бе про­четено на френски от един старокатолически епископ. А блаженствата от Еван­гелието на Матей прочете един православен архимандрит на гръцки. След това всеки каза тихо Господнята молитва на своя роден език. За първи път, и то в присъствието и участието на Папата, се допускаха «отделените братя» да вземат участие в католическо богослужение. Само допреди няколко години подобно нещо е било немислимо за Римската църква.

След това се състоя прием в един от салоните на Абация ди Сан Пауло. Папата се ръкува с наблюдателите и всекиму даде за спомен по една художествено изработена камбанка, на която са гравирани символите на четиримата евангелисти, по един сребърен медал заедно с грамота за присъствието на съответния наблю­дател в събора. В прощалното си слово Папата се обърна към делегатите на английски, немски и гръцки, като каза: «Към вас отправяме нашия поздрав, нашата сърдечна благодарност и нашата благословия. Думите, които току-що чухме, ни изпълват с радост и утеха. Те ни дават надежда, че ако Бог пожелае, ние пак ще се срещнем. И нашата среща ще бъде всякога в Христа, нашият Гос­под. В Негово име ние на всички ви пожелаваме богата милост и истински мир.»

2)Другото събитие от икуменическо значение беше вдигането на анатемата от 1054 година между Рим и Цариград. На 7.XII., след тържествената папска литургия, в присъствието на делегация от страна на Цариградската патриаршия, се про­чете папско бреве, с което се «изличава от спомена на Църквата и се обявява за безпредметна и напълно се отдава на забвение произнесената анатема срещу цариградския патриарх Михаил Керуларий и двамата му сътрудници».

В същия ден пък Патриарх Атинагорас I в присъствието на една папска делегация в Цариград вдигнал анатемата, произнесена срещу кардинал Хумберт и съмишлениците му.

Премахването на екскомуникацията не означава още унищожение на схизмата. Това е само омекотяване на атмосферата за един бъдещ диалог между Латинската и Православната църкви.

Последното тържество се състоя на 8.XII. Папата отслужи Литургия на открито пред храма «Св. Петър». Стотици хиляди народ се беше събрал на про­сторния площад. За последен път лилавите и пурпурните талази на епископските и кардиналските одеяния се разляха по площада. Гледката е неописуема. Видни прелати прочетоха послания на събора до правителствата, хората на науката и изкуството, жените, работниците, болните, страдащите и младежта. След това Павел VI награждаваше по един представител от тези групи. Накрая се прочете бревето «Ин Спириту Санкто», с което се закриваше събора. Генералният секретар Феличи заключи с думите: «Концилиум волуит сапиенте Папа Иоаннес – Паулус сукцесор гранде коронет опус». (Мъдрият Папа Иоан поиска събора, приемникът Павел ще увенчае великото дело).

Ако трябва да се направи една строга преценка на събитията от последните дни на събора, то ще трябва да се признае, че те бяха доста комплицирани. До традиционалистичните църковно-юридически речи на Папата стоеше толкова необикновеното от каноническо гледище за Римската църква вдигане на анатемата. След икуменическата богослужба на 4.XII. следваха тържествата от 8.XII. по случай католическия празник на непорочното зачатие на св. Дева Мария. Това даваше повод мнозина да смятат, че този събор е преходен и затова у него старото и традиционното се смесва с новото, прогресивното.

II Ватиканум, според своята целенасоченост и изпълнение, беше събор за реформи в Католическата църква и то не само за отделни точки, а в нейната цялост. Той показа как тя иска да бъде Църква за света и същевременно Църква в света; една Църква, която не отрича света, но иска да го разбере и да започне диалог с него. С оглед на това тя коригира в значителна степен някои от старите си богословски възгледи.

За да получи човек обща представа за II Ватикански събор, интересни са следните цифри: Общо съборът имал сто шестдесет и осем генерални заседания, на които са се изказали устно 2212 и писмено 4361 отци. Изслушани са били сто четиридесет и седем доклада. Събор­ните отци са гласували петстотин четиридесет и четири пъти. Изработени и утвърдени били шестнадесет документа: четири конституции, три декларации и девет декрети, които разкриват католическото уче­ние, дават заповеди или директиви и определят становището на Римската църква по отношение на вътрешно- и външноцърковните въпроси на съвременността.Целият събор струвал на Католическата църква около 20 милиона долара.Цър­ковната статистика съобщава, че през времетраенето на събора умрели двеста четиридесет и два члена (от които дванадесет кардинали), главно поради преклонна възраст.

*

9.XII.1965 година. Съборът завърши. Само за една нощ са вдигнати всички подиуми, балдахини, апаратура и прочее, които в продължение на четири години бяха превърнали величествения храм «Св. Петър» в работна аула на събора. Сега той отново изпъква със старинния си блясък, чужд на всякаква човешка суета, ням свидетел на преходността на времето. По площада не се мяркат епископите в своите пъстроцветни дантелени облекла. Всеки е побързал да замине за своя континент, страна, град, успокоен, че е изпълнил пастирския си дълг към Църквата и човечеството.

Нощта се спуща над вечния град. Отивам да се сбогувам с общохристиянската светиня и за последен път да се поклоня на гроба на първовърховния апостол, преди да отпътувам за Родината си. Храмът не е осветен от прожектори. Конту­рите му едва се очертават от последните зари на залязлото слънце. Само древният огромен обелиск, на който е написано: «Христос побеждава», продължава да блести в мрака. Това е символично. Всичко преминава: събори, папи, епископи, храмове. Единствен Синът Човешки остава с нас през всички дни до свършека на света. Затова отците му пееха: «Кристус винцит, Кристус регнат, Кристус императ» (Христос побеждава, Христос царува, Христос повелява).

Съборните отци доста се потрудиха. Семето е хвърлено в земята. В тишината на нейните недра то ще покълне. Но Бог ще направи да израсте и да даде плод само онова, което ще бъде от полза за цялата Му света Църква.

________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1966, кн. 10-11, с. 25-48. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[6].  Съобразяване на Католическата църква с нуждите на времето.

[7]. Средоточие на единството.

Изображения: авторът епископ Иоан (1925-2005), който по времето на написването на тази статия е архимандрит.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-aTd