Извори за живота и дейността на св. Николай Мирликийски Чудотворец*

+ Драговитийски епископ Иоан

Св. Николай – архиепископ на Мир, главен град на областта Ликия в южна Мала Азия, принад­лежи към големите личности на ранната християнска епоха. Макар че се е родил и светителствал в пределите на Византийската импе­рия, той скоро придобил вселенска известност и получил изключител­но място сред сонма на Божиите светии както в Източната, така и в Западната църква. Даже и сред протестантските църкви паметта му е на голяма почит и е свързана с различни празненства и народни обичаи.

В богослужебната практика кул­тът към св. Николай съвпада с предпразненството на Рождество Христово (вж. службата му на 6 декември). Затова първият негов житиеписец казва, че св. Николай е получил своята слава от Христовото величие, както зорницата получава своя блясък от изгряващото слънце[1]. В светлината на неговите доброде­тели сияе Слънцето на правдата. А Църквата го величае като „правило на вярата, образ на кротостта и учител на въздържанието“ (тропар).

Св. Николай е вселенски светия, който стои над времето и живее сред всички раси и народности. Където има християнска отговорност за ближ­ния, там св. Николай е жив и дей­стващ. Всеки християнин, който се труди да има мир, в света и любов между човеците, е последовател на Мирликийския чудотворец.

Исторически сведения

Няма запазени исторически сви­детелства от времето, когато е жи­вял и работил св. Николай Мирликийски. Затова не е възможно да се състави пълна и точна биография за него.

Най-древното писмено предание произхожда от времето на император Юстиниан I (527-565). То раз­казва за тримата военачалници, които св. Николай спасил от смъртно на­казание. Преданието отнася тази случка към Константиновата епоха[2]. „Явился еси Константину царю и Авлавию во сне, и сим страх вложив сице тем рекъл еси: разрешите убо вскоре, яже держите связанния в темнице, неповинни бо сут беззаконнаго заколения“ (трета стихира на „Господи воззвах“ на Великата вечерня от службата на 6 декември). Преданието е цитирано от Евстратий (около 580 година), който бил довереник и биограф на патриарх Евтихий (починал 582 година). Авторът добре познава град Мир. Възможно е този разказ да е бил там създаден, за да се прослави местният светия заради необикновените му доброде­тели и чудеса.

Авторът +Драговитийски епископ Иоан (1925-2005)

Друго свидетелство се съдържа в житието на игумена на Сионския манастир в Ликия Николай, който е живял близо два века след Мирликийския чудотворец (починал 10.XII.564 година). То е написано около 565 година. В него се говори, че преди да замине за Иерусалим, игуменът посетил над­гробната църква на св. Николай пред градските стени на Мир и споменава за светията като за вече „прочут праотец“. Същият извор съоб­щава, че всяка година епископите на Ликия се събирали на заседание в главния град Мир на деня на св. Николай (6 декември). Той нарича този ден „празник на розите“. Първо­начално като езически пролетен праз­ник той бил тачен и от христия­ните. Но постепенно придобил все по-голямо значение като празник в чест на някой светия. В деня на смъртта му била устройвана лития до неговия гроб, който бил украся­ван с цветя и рози и се давало угощение. За такъв празник на ро­зите свидетелства и това житие[3].

Една празнична проповед на св. Андрей Критски, държана в епис­копската катедрала в Мир на един такъв празник, споменава за този обичай. Проповедникът подканя своите слушатели да отидат до над­гробната църква на светителя, да го украсят с розите и благоуханията на добрите дела и да го увенчаят с духовните цветя на песнопени­ята[4].

Може да се посочи и още едно косвено доказателство за св. Николай от ранните времена. Известно е, че от края на IV-ти век сред християните се установява обичаят децата да бъдат кръщавани на имената на големи светии. Докато между хри­стияните в Ликия, доколкото са известни техните имена, през IV-ти век не се среща името Николай, то в споменатата биография на игумена на Сионския манастир от 29 имена Николай се споменава шест пъти. Също и в други извори от V-ти и VI-ти векове това име често се среща – от 84 ликийци 17 се наричат Нико­лай. По същото време обаче в дру­гите византийски провинции това име се среща извънредно рядко. Това потвърждава, че в малката про­винция Ликия св. Николай се е радвал на голяма известност и по­чит като небесен закрилник.

В четвърти век се наблюдава и едно друго явление. Почитта към светиите се ограничавала до нача­лото на IV-ти век само за мъчениците. Техните гробници, наричани „мартирии“, се намирали, съгласно антич­ните погребални закони, извън гра­довете. След като спряло преслед­ването на християните, вярващият народ потърсил нови светии и ги намерил сред светителите и монашестващите, чийто живот той издиг­нал като пример за подражание. Телата им били погребвани в епис­копските катедрали или били изграж­дани самостоятелни молитвени домове (евктерии). За св. Николай единодушно се говори, че той не бил погребан в своята катедрала „Св. Ирина“, или в някакъв евктерий, но в един мартирий извън града по пътя от Мир за пристанището Андриаке. Неговото погребение в гроб­ницата на мъчениците от град Мир: Криск, Диоскорид и Никокъл, по­сочва по-раншните погребални оби­чаи и може да служи за косвено доказателство, че той е живял през четвърти век[5].

Липсват исторически сведения, че св. Николай е бил мъченик през Диоклетиановото гонение и е бил освободен от император Констан­тин; че е взел участие на Първия Вселен­ски събор (325 година) и е ударил плес­ница на еретика Арий. „Житието на Михаил“ изтъква неговото чисто пра­вославие и разказва за борбата му срещу езичеството и лъжеученията. При голямата почит, с която светията се славел, и при предпостав­ката, че неговата дейност се приема през времето на император Константин, гореспоменатите твърдения могат да се приемат за съвсем естествени. Но те се появяват едва в IX-ти век и за първи път се срещат в празничната проповед на Никита Пафлогон[6], в Синаксария[7] и във „Вита компила­та[8]“. След стандартните творения на Симеон Метафраст те принадлежат вече към установеното житие на св. Николай.

Св. Николай Мирликийски Чудотворец (270-343)

Ако се отстранят всички чудеса и по-късни добавки, то запазеният исторически образ, който може да се добие от разказите, е твърде оскъ­ден. Св. Николай е роден в град Патара, пристанище в Западна Ликия. Не са известни имената нито на ро­дителите, нито на братята и сестрите му. Борбата между християнството и езичеството, през време на която били разрушени много езически хра­мове или превърнати в християнски църкви, започнала при император Константин. В тази борба взел уча­стие и св. Николай. Постепенно култът към последния отменил този на азиатската богиня Артемида, която по-рано била почитана като закрил­ница на град Мир. Самото име „Ни­колай“ се тълкува „победа на Божия народ“ и свидетелства за тази борба. Фактът, че св. Николай, без да бъде мъченик, е бил погребан в мъченически гроб и че от V-ти век не­говото име се радва на все по-голяма популярност в Ликия, заедно с го­респоменатите доказателства, дава основание да се предположи, че прочутият архиепископ на Мир е живял през IV-ти век. Денят на паметта му е 6 декември.

Макар че за живота на св. Нико­лай да са запазени откъслечни све­дения, той скоро придобил такава известност, че в иконографията за­почнали да го изобразяват заедно с прочутите учители и защитници на християнското вероучение – светите Трима светители и св. Григорий Нисийски. Св. Николай е бил рисуван по един определен канон: в пълно архие­рейско одеяние без митра. Лицето му от пръв поглед дава да се раз­бере, че той е архиепископът на Мир. Образът е слаб, продълго­ват, със свежи хлътнали страни, широко и високо чело, неголяма къдрава брада, която се слива с косата. Устата е малка, носът из­тънчен, очите пронизващи. Така този образ действа одухотворяващо, благородно и молитвено.

На Втория Никейски събор (787) архиепископ Теодор Мирски доклад­вал, че св. Николай се явил насън на неговия архидякон. Докато пос­ледният предполагал, че е видял цариградския патриарх, то от опи­санието – „с розово свежо лице“ и „с побеляла коса“ – архиепископ Тео­дор веднага познал своя свят пред­шественик. От този доклад може да се заключи, че по това време св. Николай е бил вече рисуван по утвър­дена схема.

Причини за почитта към св. Нико­лай и начало на култа към него

Като причини за бързата прослава на св. Николай могат да се посочат две главни обстоятелства:

а)в Ликия била почитана боги­нята Артемида като майка на пло­дородието. В Мир тя била известна още с прозвището „елефтера“ (ос­вободителка) и се считала за зак­рилница на града. Нейният храм превъзхождал по големина и красота всички останали сгради. Всяка го­дина в нейна чест били устройвани празници и бойни игри. Сечени били и монети с нейния образ.

Св. Николай Мирликийски Чудотворец (270-343)

В борбата срещу езичеството и раз­рушаването на езическите храмове св. Николай взел дейно участие. Той победил Артемида. Такова е било впечатлението на неговите съг­раждани. Така те са тълкували и името му: „победа на Божия народ“.

По-нататъшната прослава на св. Николай от Ликия в цялата Визан­тийска империя като особено бърз помощник при нещастия се дължи на случая с избавянето на невинно осъдените военачалници. Това дело образува началото и основата на всички предания за св. Николай. В празнични проповеди и богослу­жебни песнопения този случай се предава в различни варианти. Древ­ността не познава подобни случаи с други известни светии. Необикно­веното в това събитие се състои в това, че св. Николай не след смъртта си, което би било естествено за един светия, а още приживе е притежа­вал необикновения дар да се явява насън на императора и на неговия градоначалник Авлавий и да ги съди заради тяхното сребролюбие и несправедливост. Заради това той си спечелил славата на последова­тел на Христа, Който донесъл и проповядвал на потиснатите и онеп­равданите свобода и спасение.

б) в средата на VI-ти век култът към св. Николай бил вече известен в Цариград. Император Юстиниан I заповядал да се построи прекрасен храм на св. Николай заедно със св. Приск. В по-късно време църквата се споменава само под името на светителя. Постройката била издиг­ната над морето върху грамадни основи в северния квартал на Влахерн до Златния рог. При падането на Цариград (1453 година) храмът бил раз­рушен. Това била първата известна църква, посветена на св. Николай, извън град Мир. Така започва триум­фалният ход на светителя по света.

От сравнително бедните в литера­турно отношение VII-ми и VIII-ми векове на византийската култура няма за­пазени свидетелства за почит към св. Николай. На Втория Никейски събор (787 година) между 475 души, подписали решенията на събора, се намират само 6 участници с името Николай.

Съвършено други сведения ни дава IX-ти век относно култа към Мирския архиепископ. Името му се среща все по-често между църковните дейци от това време. Дори епископът на Рим, известният противник на Ца­риградския патриарх Фотий, носи неговото име. Това е папа Николай I (858-867). В процъфтяващата агиографска литература деветият век е класическият период на химни, посветени на светителя. През това време се създават биографията, сбор­ник на чудесата, празнични пропо­веди и литургични текстове. Те го­ворят, че почитта към св. Николай се е разпространила по целия свят; че славата му е достигнала „до краи­щата на вселената“, до Индия и Британия, дори до варварите[9]. Почи­татели от целия свят отивали в Мир, за да се поклонят на неговия гроб. Св. Николай станал баща и закрилник на християните, техен посредник и спасител, факел на вселената и равноапостолен мъж. Импе­ратор Василий издигнал величест­вен храм като паметник за своето царуване, който бил осветен на 1 май 881 година от патриарх Фотий. Той го посветил на Спасителя, св. Бого­родица, архангелите Михаил и Гавриил, пророк Илия и св. Николай [10].

Св. Николай Мирликийски Чудотворец (270-343)

Така през втората половина на де­вети век архиепископът на Мир просиял с целия си блясък. Като външни и вътрешни причини за почитта към св. Николай могат да се посочат следните.

От VII-ми век Византийската импе­рия била все по-често нападана от арабите. В богослужебните текстове архиепископът на Мир се изтъква като избавител от войни и плен. Освен това държавата била разтърс­вана от вътрешни иконоборчески преследвания. Както приживе, така и сега, св. Николай се явил защит­ник на невинно преследваните почи­татели на светите икони. Историята за военачалниците станала отново актуална действителност. Иконопочитателите – мъченици за светото Право­славие, били същевременно и големи почитатели на св. Николай. На тях се дължат многобройните литератур­ни свидетелства за светителя от онова време.

През IX-ти век се установил обичаят в четвъртък, който дотогава бил посветен на паметта на апостолите, да се празнува и паметта на св. Николай. Нито един светия не е бил удостояван от Църквата с та­кава чест. Химнографът Иосиф (починал 883 година) съставил осем канона в Октоиха в чест на светителя. Като иконопочитател, Иосиф бил хвърлен в затвора. Своето освобождение той приписвал на застъпничеството на св. Николай[11].

Като всеобщо признат Божи угод­ник, св. Николай прехвърля грани­ците на Източната църква. Неговият култ се разпростира във всички области на империята, в Палестина, Мала Азия, Балканския полуостров, особено в Атонската монашеска об­щина, Сицилия, Калабрия и Апулия, където имало гръцки колонии. Всич­ки по-големи търговски градове на Италия: Венеция, Пиза, Генуа, Бари имали в Цариград свои кантори и оттам пренесли култа към св. Ни­колай на Запад. В Рим историята за спасението на тримата военачал­ници била известна още в VII-ми век. През VIII-ми век там вече празнували паметта на светителя. В Неапол, където се срещало източното и запад­ното християнство, дякон Иоан на­писал през 880 година, въз основа на гръцки образци, първото латинско житие. Сред бенедиктинските монаси от Монте Касино св. Николай бил на особена почит. В негова чест те съчинили химни, построили хра­мове и се грижили за разпространя­ване на култа към него. Така св. Николай станал известен в Италия още преди пренасяне на мощите му в град Бари през 1087 година, а от Италия – на цялото западно християнство.

Мисионерът на фризите Лиудгер (742-809) построил, по нареждане на Карл Велики, през 792 година в Билербек първата църква в Герма­ния, посветена на св. Николай[12]. Император Ото II (967-983) бил женен за византийската принцеса Теофана, която пренесла сред гер­манските племена култа към све­тителя[13].

Св. Николай Мирликийски Чудотворец (270-343)

Славянските народи приели от Ви­зантия заедно с християнската вяра и култа към св. Николай и той станал един от най-почитаните светци сред тях. В канона на службата му на 9 май се казва: „Благословен Господ Бог наш, яко прослави све­тителя во странах, чудес струи испущающа, в Mиpex и в латинех вся исцеляюща, и в Росии милостивно посещающа“ (първи тропар на 9-та песен)

Литературни извори и тяхното раз­витие

Густав Анрих в своето двутомно съчинение „Агиос Николаос“[14] е извършил най-основното и всеобхватно изследване на всички известни извори за св. Нико­лай Мирликийски. Той е прехвър­лил стотици ръкописи, проверил е тяхното сродство и е извършил науч­на преценка и характеристика.

До началото на IX-ти век изглежда не е имало пълна и свързана био­графия на св. Николай. Единствено „преданието за спасяването на три­мата военачалници“ Praxis de Stratelatis (Праксис де стратилатис) под­държало спомена за великия све­тител. Този разказ имал толкова голямо значение, че бил наричан просто „деяние“ (праксис). Той дал подтик и послужил за основа за на­писването на по-късни биографии на св. Николай. От всички разкази за чудесата на светителя този е не само най-старият, но и най-важният за разпространяването на неговия култ. Той е допринесъл най-много за прославата на светеца като „бърз помощник в беди“, както се говори в празничните проповеди и богослу­жебни песнопения.

Този разказ е образец на визан­тийската химнография. Оригинал­ният текст не е запазен, но случ­ката е предадена чрез многобройни ръкописи в 3 различни варианта. Най-ранните произхождат от X-ти век. Фрагменти обаче достигат от VI-ти век. Авторът не е известен. Тъй като раз­казът отразява наредби от Юстиниановата ера, то възможно е той да е съставен през VI-ти век.

С житието на св. Николай Мир­ликийски по странен начин е свър­зана биографията на един друг Ни­колай, чието заглавие гласи: „Жи­вот и дейност на нашия свет отец Николай, игумен на светия Сионски манастир и епископ на град Пинара[15]“. Това историческо монашеско житие, заедно с разказа за спасяването на тримата военачалници е най-старото литературно свидетелство за св. Ни­колай. През X-ти век този игумен Нико­лай е бил смятан за идентичен със св. Николай и биографията му слу­жела за попълване оскъдните сведе­ния за архиепископа на град Мир.

През време на иконоборството била създадена богата житийна литература с цел да се изтъкне значение­то на светиите и да се оправдае по­читането на техните икони. Първо­то житие на св. Николай трябва да се вижда в тази рамка.

От многобройните ръкописи, които предават биографията на св. Нико­лай, текстовата група от „Житието на Михаил“ (Vita per Michaelem [16])съдържа най-старото и най-важно резюме. То ще е било написано между 750 и 850 година, по-вероятно в началото на IX-ти век в Цариград. Най-старите ръкописи, достигнали до нас, са от X-ти век. Като автор ед­ни от тях споменават някой си игумен архимандрит Михаил. Кой е този игумен Михаил със сигурност не може да се обясни. Твърдението, което от XVIII-ти век се повтаря, че този архимандрит бил по-късният патриарх Методий (починал 847 година), няма сериозни основания. По-вероятно това ще е игуменът Михаил Студит, който е написал биографията и на св. Теодор Студит (759-826). Той събрал устния и писмения материал и го предал под формата на житие, което послужило за основа на всички следващи жития на св. Николай[17].

Авторът споменава, че и други са писали за Мирския архиепископ, но техните творби били непълни и трудно разбираеми. Затова по настояване на своя благодетел Лъв той се заловил да обедини в една картина различните свидетелства, за да запознае мнозина с личността на св. Николай.

Михаил има предвид богослужебната прослава на светителя. Според традицията на онова време, житието предлага, наравно с живия разказ, една стилна, но безсъдържателна риторика. В нея липсват хронологични данни.

Уводът констатира, че празнуването деня на св. Николай е достойна подготовка за Рождественската тайна. В изложението се казва, че на една благочестива съпружеска двойка, чиито имена не се споменават, им се ражда св. Николай като дар Божи. Той е единствено дете на своите родители. Когато било кърмаче, то сучело в сряда и петък само веднъж на ден. Подробно е описана щедростта на св. Николай. Той раздал на бедните всичкото имущество, което наследил от родителите си. Подпомогнал три девици да се омъжат. Житието разказва за избора му за архиепископ на Мир; ревностната му защита на Православието на Първия вселенски събор; унищожаването остатъците на езичеството чрез разрушаване храма на Артемида; спасяването на военачалниците; укротяването на морската буря и избавянето на мореплавателите; спасяването на Ликия от глад – въобще всичко онова, което може да издигне светителя като всеобщ помощник и защитник на християните. Житието завършва с молитвен призив към св. Николай.

Св. Николай Мирликийски Чудотворец (270-343)

Най-напред „Житието на Михаил“ послужило за скица на едно житие със заглавие: „Методий до Теодор“ (Methodius ad Theodorum)[18]. Автор е някой си презвитер и игумен Методий, който по-късно станал цариградски патриарх (843-847). Той го посветил на един свой високопоставен приятел на име Теодор. Методий е възнамерявал да напише житие на св. Николай, но то е по-скоро похвално слово и сборник на чудесата на светителя[19].

Второ творение, известно с името на Методий, е една празнична проповед (Encomium Methodii[20]).

Едва през X-ти век „Вита пер Михаелем“ била разширена, като били прибавени нови мотиви: а) св. Николай става мъченик при Диоклетиановото гонение, освободен от Константин Велики и взема участие в Никейския събор; б) биографията на игумена Николай е преплетена с тази на св. Николай.

„Синаксарното житие[21]“принадлежи към тази нова степен на разработка. В основните си линии то ще е било съставено около деветстотната година. До днес то е в богослужебна употреба в Православната църква. По-късно в края му е било прибавено едно чудо с един почитател на св. Николай, който паднал в морето и светителят го върнал невредим в дома му в Цариград.

„Vita Compilata[22]“ е най-обширната и най-подробната биография на св. Николай от този нов тип. Тя принадлежи на неизвестен автор, който изкусно е успял да обедини пет различни извора и да вплете в тях още материали от биографията на игумен Николай. Родителите на светителя се наричат Епифаний и Нона. Детските му години са предадени живо и пластично. Това житие е запазено изцяло в два ръкописа. То не е получило голямо разпространение, понеже е доста дълго и защото творението на Симеон Метафраст скоро го е изместило.

Св. Николай Мирликийски Чудотворец (270-343)

„Житието на Метафраст“ (Vita per Metaphrastem[23]) представлява нова преработка и разширение на „Жи­тието на Михаил“. То е разпростра­нено на Изток и Запад в многобройни ръкописи. Съставител е Симеон Метафраст (починал около 1000-та година), който бил византийски държавник, исто­рик и агиограф. Той е събрал стари и съвременни нему предания за разни светии и е съставил обширен, съобразен със стила на времето, компендиум (менологион, четиминей) според византийската цър­ковна година. За 6 декември Право­славната църква определя, освен синаксарното житие, да се чете и творението на Метафраст за св. Ни­колай. То ще е било написано през втората половина на X-ти век. Най-старите ръкописи произхождат от XI-ти век.

Метафраст точно следва разказа на Михаил, като на някои места е вмъкнал части от Синаксара и от някои други извори. Така че него­вото житие се приема от източното и западното християнство като окон­чателно. То било преведено на ла­тински и издадено през XV-ти век от венецианския патриций Леонардо Джустиниани. На български език Метафрастовото житие е преведено от славянските жития на св. Димитър Ростовски[24].

До XV-ти век на Запад било известно житието „Vita beati Nikolai episcopi“ [25] на дякон Иоан от Неапол, което той съставил през 880 година въз основа на гръцки извори.

Издаденият през 1568 година „Бревиер“ (Служебник) на Римската църк­ва разнесъл навсякъде из западния свят славата на Мирския архиепис­коп. В него се споменава рождението му в Патара, чудото, когато бил още пеленаче, щедростта му, спасява­нето на трите девици, пътешествието до Палестина, укротяването на мор­ската буря, избора му за епископ, добродетелите, освобождаването на военачалниците, мъченичеството, уча­стието в събора и смъртта на свети­теля. Всички данни се базират върху житието на Метафраст. В преработеното издание на Служебника от 1602 година е прибавено и пренасянето мощите на св. Николай в Бари [26].

Произхождащият от град Бари Ан­тонио Беатило посветил през 1620 година на патрона на своя роден град най-пространното житие, като се е при­държал към Метафрастовата схема: „История за живота, чудесата, пре­насянето и прославата на всеславния Христов изповедник св. Нико­лай Велики, архиепископ на Мир“. Той събрал в 7 книги всичко, каквото е можал да намери за св. Нико­лай. Този труд и до днес служи за основа на всички нови издания на житието на светителя[27].

Св. Николай Мирликийски Чудотворец (270-343)

Освен тези жития, издадени са били и други литературни произ­ведения за св. Николай като: сбор­ник на чудесата, празнични пропо­веди и канони за литургична упот­реба. Това са поетично съставени текстове, които имат за цел чрез рито­рични похвати да прославят св. Николай. В тях само бегло са засег­нати исторически факти.

Една от многобройните празнични проповеди в чест на св. Николай се приписва на прочутия проповедник и химнограф св. Андрей Критски (около 660-740[28]). Тази творба пред­ставлява, наравно с разказа за воена­чалниците, най-старото литературно свидетелство за великия чудотворец от Мир. Тя е била доста разпростране­на. Най-древните ръкописи произхож­дат от X-ти век. Запазени са 70 пре­писа от нея. Стилът е типично ви­зантийски – панегиричен, с много съпоставки и сравнения. Завършва с молитва към св. Николай и прос­лава на Бога.

Култът към св. Николай вдъхновил църковните химнографи, да съста­вят освен осемте канона в Октоиха, и две празнични служби: за деня на смъртта на светителя – 6 декември, и за пренасяне мощите му в град Бари – 9 май. В тях също малко е застъпен исторически материал.

Пренасяне мощите на св. Николай от Мир в Бари

Град Бари представлявал един конгломерат от народности: гърци, латинци, лангобарди, нормани и други. Но всички били добри търговци и изпитани мореплаватели. Те дока­рали своя град да разцъфти в полити­ческо, икономическо и културно отно­шение. За да привърже Бари по-тясно към митрополията, Цариград го провъзгласил през IX-ти век за архиепископия. Следващото столетие Рим признал това достойнство. На архи­епископията Бари били подчинени много епископи в Южна Италия и Далмация и нейното влияние се простирало чак до земите на юж­ните славяни. В началото на XI-ти век Бари станал център на култа към св. Николай в Италия. Образът на светителя, като патрон на града, се появява върху печата на норманския херцог Роберт Гуискард.

През това столетие град Мир бил многократно ограбван и разрушаван от арабите (1034 година) и от селджукските турци. Към осемдесетте години той напълно запустял.

Св. Николай Мирликийски Чудотворец (270-343)

Във Венеция св. Николай също бил на голяма почит. В околностите на града били построени манастир и базилика в негова чест. Могъ­щата Венецианска република въз­намерявала да пренесе там мощите на светията. Но един смел подвиг бил извършен – барийците успели да ги изпреварят. През април 1087 година те акостирали с три кораба на пристанището Андриаке, за да вземат мощите на св. Николай. Напразно се противопо­ставяли малобройните жители и неко­лцината монаси да задържат тези безценни за тях реликви. Надгроб­ната плоча на мраморния саркофаг била разбита и мощите на светителя, които плавали в миро, били взети. Двамата свещеници, които придру­жавали експедицията, обвили мощите с нови повивки и ги пренесли на корабите. На 9 май флотата се завърнала в Бари, посрещната от народа с голяма радост.

Храмът на св. Николай в Бари

Архиепископът на Бари заедно с още 6 епископи отслужили молебен и предали реликвите на бенедиктински монаси да ги пазят. Понеже на­родът не искал те да бъдат поставени в катедралата, наложило се да се построи нов храм. Норманският хер­цог Рогер подарил за тази цел двора на палата, в който дотогава живеели византийските градоначалници. Ст­роежът започнал веднага и след две години мощите били тържествено пренесени в новата крипта. Папа Урбан II (1088-1099) осветил на 1 октомври 1089 година олтара на храма със скъпоценния кивот на св. Ни­колай.

Този папа обявил 9 май за праз­ник в чест на пренасянето мощите на светителя в Бари, който посте­пенно станал общ за цялата Църква (у нас този празник е известен под името „Летни Никулден“). С това зна­чението на Бари толкова пораснало, че след 10 години папа Урбан сви­кал в този град събор (1098), който напразно се мъчил да обедини За­падната с Източната църква. Заседанията се провели в криптата. Уча­ствали 185 висши духовници, меж­ду които и Анзелм Кентърбърийски – глава на църквата в Англия[29].

През 1106 година папа Пасхалис II поставил храма на св. Николай под специалното покровителство на епи­скопите на Рим. В актовете на Пър­вия Латерански събор (1123 година) той се споменава непосредствено след римските църкви: св. Петър, св. Иоан в Латеран и св. Мария Ротунда [30].

Също и светските власти проявили почит към св. Николай, като дарили храма с привилегии, имоти и пари.

С течение на вековете тази църква претърпяла много изменения. Всич­ки архитектурни стилове оставили отпечатъка на своята епоха. През тридесетте години на двадесети век храмът бил основно реставриран и посетителите на Бари могат да ви­дят този паметник в неговото първо­начално величие на апулийска роман­тика, който съхранява в своята крип­та скъпоценните за всеки християнин мощи на св. Николай.

Св. Николай Мирликийски Чудотворец (270-343)

Храмът на св. Николай в град Мир и неговата съдба

Както вече се спомена, св. Николай е бил погребан в един „мартирий“ – гробницата на мъчениците от Мир: Криск, Диоскорид и Никокъл. Той се намирал на около два километра западно от града по пътя за при­станището Андриаке. Кога този над­гробен параклис е бил престроен в по-голяма църква не се знае. В Мир се намирала епископската катедрала, която от времето на Юстиниан е засвидетелствана като „съборна и апостолска църква на св. Ирина“.

В гроба на св. Николай се съ­бирала някаква течност (миро), която вярващите я смятали за лековита. Затова гробът бил на особена почит и се наричал „лекарство за страда­щите по целия свят“.

Благодарение популярността на светителя, през VI-ти век град Мир достиг­нал голям разцвет, понеже поклон­ници от цял свят – от Британия до Индия – идвали да се помолят пред мощите на св. Николай. Но нападе­нията на арабите от VII-ми до IX-ти век нанесли на областта тежки пораже­ния. В 808 година Кумид, военачалник на известния Харун-ал-Рашид, опу­стошил град Мир. Легендата разказва, че той се опитал да оскверни гроба на св. Николай, но унищожил един друг гроб. Тогава, вероятно, ще е била разрушена известната от Юстинианово време църква. Една силна буря, която разбила арабската флота, се приписва като чудо на св. Николай.

За втори път арабите нападнали Мир в 1034 година и напълно разрушили храма на св. Николай. Византий­ският император Константин IX Мономах и неговата съпруга Зоя от­ново изградили църквата (1042 година) върху старите основи, които и до днес се виждат в Мир и са обект на археологически проучвания. В 1071 година селджуците разбили византийците и цяла Мала Азия с Ликия паднала под властта им. По това време станало пренасянето на мощите на светителя в Бари (април 1087 година).

Предполага се, че в южния кораб на храма построен от император Констан­тин IX Мономах се е намирал гро­бът на св. Николай. Изследванията на Xанс Рот ни дават следната картина: „Във второто дясно стра­нично помещение са запазени още жалките останки на един гроб, който по стара традиция се почита като гроб на св. Николай. Той до поло­вината е покрит с подпочвена вода и носи следите на грубо разруша­ване. Зад мраморни колони и пре­градни платна, украсени с кръстове, стои един обикновен разчупен мра­морен саркофаг. Някога стените на храма са били облицовани с мрамор и изографисани със светии във ви­зантийски дворцови облекла. Днес те са силно повредени и покрити с плесен[31]“.

Св. Николай Мирликийски Чудотворец (270-343)

„Отче Николае, аще и мирская страна молчит, но мир вес, иже тобою просвещенний, мира же благо­уханни, и чудес множеством, взивает благохвальними песъньми, и спасшиися тобою осужденнии, с сущими в мирех и ми поюще вопием: моли спастися душам нашим“ (Първа литийна стихира от служ­бата на 9 май).

____________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1982, кн. 12, с. 10-20. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Vita per Michaelem, Кар. 6. в: Heiser, Lothar, Nikolaus von Myra – Heiliger der ungeteilten Christeneit, Paulinus-Verlag, Trier, 1978, S. 60.

[2]. Praxis de Stratelatis, В: Heiser, Lothar , пос. съч., с. 47.

[3]. Anrich, Gustav, Hagios Nikolaos, Der heilige Nikolaos in der griechischen Kirche, Bd I: Die Texte, (Bd II: Prolegormena, Untersuchungen, Indices, Leipzig), S. 3-55.

[4]. Festrede des Bichofs Andreas von Kreta auf unseren heiligen Vater Nikolaus. В: Heiser Lothar, пос. съч., с. 88.

[5]. Heiser, Lothar, пос. съч., с. 13.

[6]. Anrich, Gustav, пос. съч., II, 301.

[7]. Heiser, Lothar , пос. съч., с. 13 и с. 41.

[8]. Пак там, с. 42.

[9]. Anrich, Gustav, пос. съч., II, 463.

[10]. Heiser, Lothar, пос. съч., с. 18.

[11]. Heiser, Lothar , пос. съч., с. 19 и с. 91.

[12]. Börsting, Heinrich, Liudger-Träger des Nikolauskultes im Abendland, В I: Liudger und sein Erbe, Münster, 1948. C. 160 p.

[13]. Heiser, Lothar , пос. съч., с. 20.

[14]. Anrich, Gustav, пос. съч.

[15]. Пак там, I, с. 3-55.

[16]. Heiser, Lothar, пос. съч., с. 55-79.

[17]. Heiser, Lothar, пос. съч., с. 40, 55-56.

[18]. Anrich, Gustav, пос. съч. I, с. 140-150.

[19]. Heiser, Lothar, пос. съч., с. 40.

[20]. Пак там, с. 40. Anrich, Gustav, пос. съч. I, с. 153-182.

[21]. Heiser, Lothar, пос. съч., с. 41; Anrich, Gustav, пос. съч. I, с. 206-209.

[22]. Heiser, Lothar, пос. съч., с. 42; Anrich, Gustav, пос. съч. I, с. 211-233.

[23]. Anrich, Gustav, пос. съч. I, с. 235-267; Heiser, Lothar, пос. съч., с. 42.

[24]. Жития на светиите списани на славянски език от светаго Димитрия Митрополита Ростовскаго. Преведени на български език от Н. Жеков, Пловдив, 1905.

[25]. Heiser, Lothar, пос. съч., с. 19, с. 43.

[26]. Пак там, пос. съч., с. 43.

[27]. Пак там, пос. съч., с. 43.

[28]. Пак там, пос. съч., с. 80-89.

[29]. Пак там, с. 23.

[30]. Пак там.

[31]. Rоtt, Hans, Kleinasiatische Denkmäler aus Pissidien, Pemphilien, Kappadokien und Lykien, in der Reihe: Studien uber christliche Denkmäler, 5 и 6. Hefte, Leipzig, S. 336.

Изображения: авторът + Драговитийски епископ Иоан (1925-2005) и св. Николай Мирликийски Чудотворец (270-343). Източници Гугъл БГ и Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-aPI

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s