Иван Г. Панчовски

Короната в добродетелния образ на светеца е християнската любов, която обгръща цялото Божие творение и го облива с милващите дарове на своето неизчерпаемо изобилие. Безпределна и неуморна, универсална и все­обхватна е обичта на светците, каквато е Божията любов, която е богата с всяка милост и е пълна с всяка нежност. Поради това тя се простира не само към всички хора, но и към всички живи същества, към всички твари.

Светецът е дълбоко убеден, че всичко, което Бог е създал, от любов го е сътворил, следователно то е добро и следва да бъде обичано. Според разказа на първата библейска книга („Битие“), Бог е създал земните зверове, добитъка и всички пълзящи животни и е видял, че това е добро (Битие 1:25). Ако то не щеше да бъде добро, Бог нямаше да го направи предмет на животворната Си любов и нямаше чрез творческата Си десница да го повика от небитие към битие и да го приведе към живот. „Ти – обръща се към Бога премъдрият Соло­мон – обичаш всичко съществуващо и не се гнусиш от нищо, което си сът­ворил, понеже не щеше да създадеш нещо, ако би го мразил“ (Премъдрост Соломонова 11:25). Бог не само е сътворил всичко, но и с нетленния Си дух пребъдва във всичко (Премъдрост Соломонова 12:1). Чрез устата на Псалмопевеца Господ говори: „Мои са всички зверове в гората, и добитъкът по хилядите планини“ (Псалом 49:10). Като е създал всички живи твари от любов, Бог не ги лишава от все­кидневна топла грижа. Той дава водите, от които утоляват жаждата си пол­ските зверове и дивите осли; Той създава планините за обиталища на небе­сните птици; Той прави да расте трева за добитъка; Той е насадил дърветата и ги насища; Той дава убежище и храна на всички животни – както четем в прекрасния предначинателен (103-ти) псалом. В израз на своята благодарност не само хората са призвани да хвалят Бога, но и плодородните дървета, и всички кедри, зверове и всякакъв добитък, влечуги, птици крилати и големи риби (Псалом 148:7-10). Според пророк Исаия полски зверове, чакали и ка­милски птици ще прославят Бога (Исаия 43:20). Затова още в законодателните книги на Библията чрез устата на пророк Моисей се изисква да се проявява внимание и да се оставя на свобода птичката, която мъти яйца или се грижи за малките си птиченца (Второзаконие 22:6-7). А в Притчи Соломонови четем: „Праведник милует душы скотов своих“ (Притчи Соломонови 12:10).

Новият Завет включва във великото изкупително дело на Месия не само човешкия род, но и всички твари. Според думите на апостол Павел „и тварите с нетърпение очакват прославянето на синовете Божии, защото тварите се покориха на суетата не доброволно, а по волята на Оногова, Който го покори, с надежда, че и самите твари ще бъдат освободени от робството на тлението при славното освобождение на синовете Божии. Защото знаем, че всички твари заедно стенат и се мъчат досега“ (Римляни 8:19-22). Може би, поради това при раждането на Спасителя са присъствали и един вид са Му се по­клонили представители не само на човешкия род, но и на цялото творение – било небесно, било земно, представено главно от ангелския хор, от чудната звезда и от стадата на витлеемските пастири. Заслужава внимание също известието на евангелист Марк, че при 40-дневния си престой в пустинята, гдето бил подхвърлен на изкушения, Господ Иисус Христос бил със зверовете (Марк 1:13). Може би, въз основа на това известие иеросхимонах Зосима от „Братя Карамазови“ на Фьодор Михайлович  Достоевски, като се възхищава от красотата и незлобието, от доверчивостта и кротостта на коня и вола, казва, че „Христос е с тях, преди да бъде с нас“; „защото за всички е Словото, всяко създание и всяка твар, всяко листче се устремява към Словото, пее слава на Бога, плаче пред Христа, незнайно за себе си, с тайната на своето безгрешно житие извършва това“.

Имайки предвид богосъздадеността на цялото творение, промислителната грижа на Всевишния за неговото запазване и за осъществяване пред­назначената му цел и най вече изкупителната саможертва на Иисус Христос за примиряване всичко с Бога – било земно, било небесно (вж. Колосяни 1:20), светците обичат със свята любов всички твари, цялото Божие творение. Но както по отношение на хората, така и по отношение на останалите живи същества и на целия свят, светецът ги обича в Бога и заради Бога, а не с греховна привързаност, с порочна заслепеност и с идолопоклонническо обоготворяване. На християните наистина е заповядано да не обичат света, нито което е в света, понеже ако някой обича света, няма любовта на Отца (1 Иоан 2:15; срв. Иаков 4:4). Но тук се има предвид любовта, с която човек се пристрастява към света и заради него забравя дълга си към Бога и към ближния, с която служи повече на творението, отколкото на Твореца (Римляни 1:25), а не любовта, която извира от боголюбието и е насочена към божественото сия­ние в света, чрез размисъл върху което се открива вечната сила и божеството на Твореца (Римляни 1:20) и Му се въздава слава. Светецът обича богосъздаденото в света, неунищожимите следи от Божията премъдрост и сиянието на Божията слава в него, или според израза на някои западни църковни учи­тели, обича света в Бога, обича всичко в Бога (amare mundum in Deo, amare omnia in Deo). Cв. Иoан 3латoуcт бил проникнат от безгранична обич към всички създания. Той изповядва: „В такова изобилие е вложено у нас милосърдието, че ние милваме и зверовете“. А преподобни Исаак Си­рин отговаря на въпроса „какво е милващо сърце“ по следния начин: „Възпламеняване сърцето на човека за цялото творение, за човеците, за пти­ците, за животните, за демоните и за всяка твар. Когато човек си спомня за тях и ги погледне, очите му проливат сълзи от голяма и силна жалост, обземаща сърцето. И от голямо търпение свива се сърцето му и то не може да понесе или да слуша, или да гледа каквато и да е вреда или малка печал, претърпявани от тварите. Поради това ежечасно възнася молитва със сълзи и за безсловесните, и за враговете на истината, и за причиняващите му вреда, за да бъдат запазени и очистени; също и за природата на влечугите се моли с голяма жалост, която се поражда в сърцето му без мярка, уподобявайки се по това на Бога.“

В „Житието на о Бозе почившия иеросхимонах старец Зосима“ Фьодор Михайлович Достоевски разказва как отишла веднъж мечка при един велик све­тец, който се спасявал в гората, в малка килийка, и се умилил над нея вели­кият светец, излязъл безстрашно при нея и ѝ подал късче хляб: „Върви си – казва, – Бог да ти е на помощ!“ И отмина свирепият звяр послушно и кротко, без да стори пакост.

Светецът гледа на всяко живо същество с обич, умилно и с жалост, понеже невинност и спокойствие идва от него. Но той никога не позволява, подобно на ловеца от разказа на Елин Пелин „Грях“, покрай нежните чув­ства, които възбужда в душата кроткото, мило и красиво животно, да го обземат дивашки чувства на жестокост, да го овладее духът на някой негов прадядо, живял преди много години. Жалостта на светеца за прекрасните Божии твари не е мимолетно сантиментално настроение, както у спомена­тия ловец. Агонията и кръвта на убитите жертви никога не мъчат съвестта на светеца, понеже той не е извършил грях към тях, какъвто изповяда и все пак продължава да извършва споменатият герой на Елин Пелин.

Нравственият образ на светеца цял сияе от духовната красота и незем­ната пленителност на небесната любов, на свещената обич. И при все това светците никога не са считали, че са постигнали пълнотата на божествената любов. Затова по свидетелството на св. Ефрем Сирин, светците не­престанно измолват от Бога свещената любов и всячески проявяват ревност да придобиват ежедневно небесната любов при помощта на Божията благо­дат. Своята любов те винаги считат за недостатъчно чиста, възвишена, съвър­шена. В 26-тата си беседа преподобни Макарий Египетски говори: „Това, което ти сам вършиш, макар и да е добро и приятно на Бога, е все пак не­чисто. Например, обичаш Бога, ала несъвършено. Но идва Господ и ти да­рява любов неземна, небесна.“

Все по-възвишаващата се и преизобилна любов потопява светците в Бога, Който е чиста любов и извор на всяка истинска обич. В океана на бо­жествената любов светецът се измива от греховните петна и от порочните мисли и става нравствено чист. В самата си същност, в цялото си съдържание нравствената чистота е толкова неземно качество, толкова божествено свойство, че дори един съвременен философ, Николай Xартман, заявява: „Съвършената чистота граничи със светостта“. В чистия човек доб­рото се е въплътило в толкова ярка форма, че на него се гледа като на Божи човек, като на човек от другия свят. С това може да се обясни морално-пре­образователната и творческа сила на нравствено чистия човек. Чрез безгра­ничната си вяра в доброто и чрез всепреданата си служба нему той въздейства върху другите: подтиква ги към очистване, възпламенява любовта им към доброто, импулсира ги към нравствена борба, вдъхновява ги към морален героизъм. Никой не може да се освободи напълно от привлекател­ността и от покоряващото въздействие на нравствено чистия човек. Тук именно се намира скритата причина за обаянието на детската невинност и на морално-възпитателното влияние върху възрастните на общението с деца. Тайната на чистия, неговата истинска мистерия, която едностранчиво се вижда само в неговата морална сила, ще остане вечна тайна, непостижима мистерия за затворения в текущата етична дейност, защото тя има последните си корени в отвъдната действителност на Божественото, тя е отблясък от Божията святост.

Като илюстрация за възродителното въздействие на нравствената чи­стота да си послужим с един пример от художествената литература – от романа „Братя Карамазови“ на Фьодор Михайлович Достоевски. Няма съмнение, че този писател е изобразил герои, наблюдавани в действителния живот или най-малкото е вложил в поведението на героите си подбуди и постъпки, които са били свойствени на негови съвременници. Аграфена Александровна – Грушенка, която по собствено признание е бясна, зла и презла като кучка, мръсна и гадна твар и имала подлата мисъл, да прелъсти чистия и невинен послушник Альоша Карамазов, да го лапне, да го изяде, да го погуби и да му се надсмее, като го вижда, изведнъж се обзема от възторжена радост, от възвишени и благородни чувства и мисли, от сърдечна доброта. Той ѝ дей­ства като нейна съвест и тя – „безсрамницата“ – се срамува от него; той я нарича своя сестра, съжалява я и тя никога няма да забрави това; той не я укорява, нито я съди и тя се разкайва за греховния си живот, за­крива лицето си с ръце, хвърля се на дивана върху възглавницата и заридава като малко дете. Тя е обновена и иска да прости на измамника, който я е подхвърлил на нечовешки страдания, на позор и мъка. На запитването на Ракитин какво ѝ е казал Альоша, тя отговаря: „Не зная, не разбирам, не разбирам какво точно ми каза той, той на сърцето ми го каза, сърцето ми обърна той“. И тя внезапно пада на колене пред него, сякаш в изстъпление, и казва: „Аз през целия си живот такъв като тебе съм чакала, знаех, че такъв един ще дойде и ще ми прости.“

Поради божествената си същност нравствената чистота на светците придава особена прелест и сила на вярата им в Бога и я превръща в съзерцаване на Бога, в непосредно духовно общение с Него и в богомъдрие. Чистите по сърце са блажени – по думите на Господ Иисус Христос от „Проповедта на планината“,- понеже ще видят Бога (Матей 5:8). Нравствената чистота кара да утихват бурните влечения и страсти и създава такова вътрешно спокойствие, при което се долавят най-нежните и съкровени копнежи, вълнения и трепети в човешката душа към пречистия Бог. Още Сократ бил убеден, че намиращите се във волята на Всевишния последни и най-висши причини могат да бъдат схванати само с очистен дух; поради това чо­век трябва да се освободи от подтискащите го страсти, за да може да се из­дигне към Вечното и да съзерцава същината на нетелесната и неизменяема светлина, в която живеят непременно причините на всички създадени съще­ства. Сократ от Платоновия диалог „Федон“ казва: „На тоя, който сам не е чист, не е позволено да се допира до това, което е чисто“. Според Плотин душата трябва да се очисти, да отхвърли от себе си всичко, което е чуждо на Божественото, за да може да го съзерцава в Неговата самост и в Неговата съществуваща сама по себе си чистота. Озарен от евангелската истина, блажени Августин обосновава същата истина по следния начин: „Безразсъдните сърца не могат да доловят  божествената светлина, понеже те се подтискат от греховете си, така че не могат да я видят.“ Поради това християнските мистици считат очистването на сърцето като първо предусловие за полета на душата към Бога: първото и основоположно стъпало на мистическия път е via purgativa. Мистикът-поет Ангелус Силезиус казва: „Ако ти искаш да видиш бялата светлина такава, каквато е, то ти сам трябва да бъдеш такъв, иначе няма да сполучиш“.

В нейната пълна, съвършена форма нравствената чистота е толкова не­бесна и божествена, че дори от философа Николай Хартман се счита за непостижима чрез естествените сили на човека и за благодатен дар. „Чистотата – пише той в „Етиката“ си – не е заслуга на този, който я има; тя не е извоювана, тя му е подарена.“ Никой човек не е чист от грях и вина и никой не може сам и единствено чрез естествените си сили да отхвърли от себе си опетняващото го греховно бреме и да се облече в светлата одежда на чистотата. Благородните сърца от всички векове са изпросвали очистване от Бога и са гледали на чистотата като на Божи дар. „Сърце чисто създай в мене, Боже – се моли пророк Давид, – и правия дух обнови вътре в мене“ (Псалом 50:12). Същото признава и Гьоте, като в романа си „Вилхелм Майстер“ пише: „Велики мисли и чисто сърце – това е, което ние трябва да си измолим от Бога.“

Знаейки от Божественото откровение и от собствен духовен опит каква превъзходна ценност е нравствената чистота, светците най-много за нея за­лягат и се пазят от постоянните изкушения (срв. Иов 7:1) и греховната пок­вара като от двойна смъртна опасност – и за тялото, и за душата. Те се вслушват в завета на божествената премъдрост: „Очите ти нека гледат право и от всичко, що е за пазене, най-много пази сърцето си (Притчи Соломонови 4:23-25). Чрез съдействието на Божията благодат тяхната борба против греха се увен­чава със светла победа. И наистина Бог дава на светците ново сърце, изпъл­нено със смирен дух, добра воля и нелицемерно братолюбие. От доброто съкровище на обновеното си и чисто сърце те изнасят добро (Матей 12:35, Лука 6:45). Чистотата на сърцето прави светците радостни и блажени, по­неже те вкусват превъзходното величие на създадените от Бога блага, без­мерната доброта и благост на Бога. „Праведникът – казва пророк Давид – ще се развесели в Господа“ (Псалом 63:11); „светлина свети над праведника, и на правите по сърце – веселие“ (Псалом 96:11). Псалмопевецът неведнъж чрез покаяние и смирение очиствал сърцето си от петната на греха и се убе­дил от личен духовен опит, че Господ е благ към чистите по сърце (Псалом 72:1), и че оня, чиито ръце са невинни и сърцето чисто, получава благословение от Господа и милост от Бога, своя Спасител (Псалом 23:4-5).

Голямо е нравственото съвършенство на светците. В него се въплъщават всички християнски добродетели и се постига нравствена чистота. Светецът се гнуси от греха, ненавижда го и, облечен в Божието всеоръжие, се стреми да го отбягва и да го побеждава. Той е роден от Бога, а според думите на апостол и евангелист Иоан Богослов, всеки, който е роден от Бога, грях не прави, защото семето на Бога пребъдва в него, и не може да греши, понеже е роден от Бога (1 Иоан 3:9; срв. 3:6; 5:18). Но означава ли това, че светецът е надвил всяко греховно влечение и е превъзмогнал всяка греховна мисъл, че се е издигнал до безгрешност и е безгрешен като Бога?

При отговора на този въпрос на първо място трябва да изясним при­ведения текст от Първото съборно послание на апостол и евангелист Иоан Богослов. В него наистина се говори определено, че роденият от Бога и пребиваващия в него грях не прави и не може да греши. Ала правилното тълкуване на един текст е възможно не когато той се разбира буквално и изолирано от кон­текста, а когато се вникне в неговия смисъл и се обясни в духа на цялото съдържание. А в същото съборно послание апостол и евангелист Иоан Богослов насърчава вярващите да изповядват греховете си (1 Иоан 1:9) и навсякъде изисква от тях било пряко, било косвено да избягват греховете; от това трябва да се заключи, че те не само могат да извършват, но и действително извършват грехове. Освен това апостолът направо и изрично предпазва вярващите от увлечението да считат себе си безгрешни, като пише дословно; „Ако кажем, че нямаме грях, себе си мамим, и истината не е в нас“ (1 Иоан 1:8). При това, апостолът включва и себе си в числото на съгрешаващите, като прибавя, че ако кажем, че не сме съгрешили, ще направим Господ Иисус Христос лъ­жец и словото Му не е в нас (1 Иоан 1:10). При това положение очевидна е несъстоятелността на тезата, която отъждествява състоянието на кръстените и намиращите се в общение с Бога с безгрешността. Следователно изразът „не може да греши“ (1 Иоан 3:9) означава, че роденият от Бога, от една страна, е очистен от всеки грях, от друга страна, е толкова укрепнал в истината и доброто, че за нищо на света не иска да греши и, доколкото остава верен на новата си воля и на съдействащата ѝ благодат на Светия Дух, той действително не греши. Това обаче не ще рече, че той винаги може да остане на тази ду­ховна висота, никога не изпада в изкушение и не греши. В подкрепа на това разбиране на споменатия текст могат да бъдат приведени много примери из живота на светците. Те са се увенчали с ореола на светостта не защото не са грешили, а защото са възгаряли духа си с огъня на покаянието и с него са изтребвали из душата си греховните влечения и страсти. За потвърждение на това да припомним, че един такъв стълб на Христовата църква като апостол Павел изповядва, че изнемогвал и се разпъвал (2 Коринтяни 11:29), че не доброто, което искал, а злото, което не искал, него вършел, а щом вършел това, което не искал, не го вършел той, а грехът, който живеел в него, че с вътрешния си човек намирал наслада в Божия закон, но в членовете си виждал друг закон, който воювал против закона на неговия ум и го правил пленник на греховния закон, който бил в членовете му (Римляни 7:19-20, 22-23). Същото става и с родения от Бога. С обновения си дух и с осветената си воля той действително не може да греши и, ако все пак извърши грях, това прави не самият той, тоест не от самоопределението на християнската си личност и на нравствената си воля, а грехът, тоест наследствено придобитото влечение към злото, или плътта, която желае противното на духа (Галатяни 5:17).

Подобно на апостол Павел най-високо издигналите се по пътя на християн­ското усъвършенстване и увенчалите се с ореола на светостта никога не са мислили себе си за безгрешни и не са се гордеели с праведността си. Като изтъква, че Христос Иисус е дошъл в света да спаси грешниците, апостол Павел казва, че пръв от тях е той (1 Тимотей 1:15). Преподобни Макарий Египетски изповядва: „Досега не познавам нито един човек, който да е съвършен християнин… и вътре у когото да не пребъдва грехът.“ Светите отци на­ричат несъвършен, нелишен от недостатъци живота дори на най-съвършените хора. Св. Киприан Картагенски енергично въставал против неправилното разбиране на светостта на Църквата от страна на Новациан и последователите му, които с фарисейска самомнителност и надмен­ност обявявали себе си за чисти и свети, прекъсвали общението с Църквата, понеже според тях тя не била осъществила идеала на светостта. Според този вселенски учител на християнската истина, Църквата не е общество от све­тии, от безгрешни хора, понеже няма човек без грях. „Никой не бива да се самоизмамва с чистотата и непорочността на сърцето си дотолкова, че като се надява на своята невинност, да може да смята за излишно да лекува духов­ните си рани, когато в Писанието се говори: „Кой може да каже: очистих сърцето си, чист съм от греха си“ (Притчи Соломонови 20:9)? А също и апостол и евангелист Иоан Бо­гослов пише в посланието си: „Ако кажем, че нямаме грях, себе си мамим, и истината не е в нас“ (1 Иоан 1:8)… Никой не може да е без грях“. Затова „само горделивци или глупаци са способни да смятат себе си за невинни“, тоест безгрешни. Св. Иоан Лествичник казва: „И на съвършените съвършенството е несъвършено“. Преподобни Авва Доротей често пов­таря мисълта, че „колкото повече някой се приближава до Бога, толкова повече счита себе си за грешен“. И наистина мнозина светци, подобно на св. Франциск Асизки, считали себе си за най-големи грешници на земята и за хора, които най-лошо служат на Бога. Дълбоко е вникнал в своеобразната духовна и нравствена диалектика на праведността и на съз­нанието за лична греховност френският религиозен мислител и философ Блез Паскал, като в известното си съчинение „Мисли“ е изрекъл сен­тенцията: „Най-приятните хора са праведните, които считат себе си за греш­ници; а най-неприятните – грешниците, които смятат себе си за праведници.“

Християнското съвършенство и светостта наистина са несъвместими с греха и подтикват към непрестанна борба с него, към все по-пълното му из­кореняване из душата на вярващия и отстраняване от живота му. И все пак в своя стремеж и път към съвършенството през земния си живот христия­нинът може само повече или по-малко да се доближава до безгрешност, но не и да я постигне напълно и да я обладава ненакърнимо. Дори и най-високо издигналите се по лествицата на християнското усъвършенстване съзна­ват в себе си някои греховни влечения и слабости, поради което и те не като акт на външно смирение, а като насъщна духовна нужда непрестанно отпра­вят към Всевишния думите от Господнята молитва „Отче наш“: „Прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си“ (Матей 6:12; срв. Лука 11:4). Съществената част на християнското съвършенство – да се из­разим в духа на френския писател Франсоа Ламот-Левайе – се състои в това: да забелязваме недостатъците си и да ги отстраняваме.

Ако някой мисли за себе си, че е постигнал безгрешност и се представя за безгрешен, това е сигурен белег за неговата греховност: той е обладан от греха на горделивостта и от духа на фарисейската праведност, които водят не към нравствено издигане, а към духовно падение. Именно към съвър­шенството на християнина принадлежи смиреното признаване и изповядване на собствената греховност, без което не може да се избегне високомерието – този смъртен враг на всяко съвършенство: „Всеки, който превъзнася себе си, ще бъде унизен; а който се смирява, ще бъде въздигнат“ (Лука 14:11; 18:14; срв. Матей 23:12). Безгрешността като свойство на ограничения и духовно немощен човек е опасна илюзия. Затова християнското съвършенство, в което влиза безгрешността, е поставено като вечен идеал, като върховна цел и като постоянна задача. Следователно вярващият винаги се намира в процес на нравствено усъвършенстване и никога в състояние на нравствено съ­вършенство. Терминът „състояние на съвършенство“ (status perfectionis) много пъти е употребяван неправилно и е въвеждал в заблуда. Приложен към вярващия, той може да означава само относително, но не и абсолютно съвършенство. Обаче установлението, че грехът не може да бъде напълно изкоренен и прогонен от нашия живот, докато сме в плът, не следва да служи като претекс да се примиряваме с него и да се задоволяваме с едно ниско религиозно-нравствено ниво, да се отдаваме на духовна леност и да занемаряваме дълга си към неспирно нравствено усъвършенстване и освещаване. Напротив, колкото по-силен е врагът на нашето усъвършенстване и колкото по-упорит е грехът, толкова повече трябва да уголемяваме усилията си и да увеличаваме мощта си, като знаем, че в това отношение Бог винаги е готов да ни подпомага и да ни дарява преизобилната си многоразлична бла­годат. Характерен за християнското усъвършенстване е неуморният и неспирен стремеж към напредък, който никога не се задоволява с постиг­натото, а винаги подтиква да се изкачваме към нови и по-високи духовни и нравствени върхове. Въобще светостта не е статично, неподвижно състоя­ние, нито е неизменна и всякога еднаква духовна величина. Напротив, тя е най-динамичен процес, напрегнат устрем към безкрайни висоти, неспирно вътрешно брожение и горене за ново издигане и възход към съвършенство. На светостта е чужда всяка духовна застоялост и вкостенелост, която фактически означава изоставане и връщане назад, мъртвило и падение. Като отклик на жаждата на апокалиптическия духовидец от остров Патмос за постигане без­дънните дълбочини и безпределните висоти на божественото съвършенство Ангелът Божи му казал: „Праведникът нека върши още правда, а светият нека се още осветява“ (Откровение 22:11).

Най-сигурният белег за светост е смирението, понеже то отваря вратата за нравственото съвършенство и въвежда в неговото светилище. Всеки стре­меж към добродетелност, към нравствено съвършенство, към светост пред­полага силно чувство за собствената си нравствена недостатъчност и за соб­ственото си духовно несъвършенство. Поради това смирението насочва към неспирно развитие, напредък и възход. В противоположност на горделивия човек смиреният постоянно носи силно емоционално оцветено съзнание за нравственото си нищожество и несъвършенство, изпълнен е със страхопочи­тание и благоговение пред възвишеното, благородното, идеалното; държи душата си отворена за възхищение от него и приема с безкрайна благодар­ност всички идващи от него въздействия. Смиреното сърце долавя дивната красота от сиянието на светостта и естествено и непринудено насочва човеш­ката душа към най-достойния за нея обект – пресветия Бог.

Пленителното свойство на светците е смирението. Използвайки един израз от сравнение на св. Иоан Лествичник, можем да кажем, че светците са „бездна от смирение“. Но смирението на светците не е нито болестно подценяване и унижаване на собствената личност, което е несъв­местимо с вярата в богосъздадеността ѝ и в достойнството на човека, нито е прикрита суетност, породена от някакъв вид високомерие, понеже такова смирение е лъжовно и лицемерно и води не към нравствен възход, а към мо­рално падение. Смирението на светците е съзнание за собствената греховност и несъвършенство, когато те се изправят пред небесната чистота и пред превъзходното съвършенство на Бога. Това смирение не води до унижение и отчаяние, а до най-дейна работа за превъзмогване незадоволителното духовно състояние и за възход към съвършенство. Затова отците и учителите на Църквата са ценили извънредно високо смирението и са го препоръчвали като основа на добродетелността и като безпогрешен път към светостта. Св. Григорий Велики гледа на смирението като на „наставница и майка“, като на „корен и извор на добродетелите“. А св. Киприан Картагенски заявява, че „смирението е основа на светостта“. И наи­стина смирението е чудният венец, с който се украсяват светците: в него те вплитат красивите цветя на всички християнски добродетели.

Светците до един са образци на дълбоко смирение. Те отбягват слава, почести и известност, странят от заемане на високи длъжности, дори от свещенство и епископство. Например св. Ефрем Сирин от смирение вся­кога отказвал да стане презвитер и епископ и си останал скромен дякон. За илюстрация да посочим още два примера на велико смирение, проявявано от всички светци при всички обстоятелства на живота им.

Св. Павлин, Нолански епископ, който светителствал в Италия през V-ти век, бил проникнат от дълбоко смирение и се отличавал с голяма обич към бедните и страдащите. Бидейки сенаторски син и разполагайки с големи богатства, той като мирянин продал всичко и го раздал на сиромаси. Като обеднял, той се заселил в едно свое малко имение, гдето продължавал да благотвори и да живее с болките и грижите на ближните си. Обаче добро­детелите му не могли да останат дълго скрити. Оценен по достойнство високо, той бил възведен, въпреки желанието му, в епископски сан и поставен да светителства в град Нола. По това време вандали нападнали Италия. Те опустошавали навред градове и села, грабели, плячкосвали и отвлекли много хора в плен на Африканския бряг. Виждайки всенародното бедствие, св. Павлин продавал каквото имал в архиерейския си дом, за да откупва пленниците и да прехранва ограбените. Когато продал и последната ценна вещ, при него дошла една бедна вдовица и с плач му рекла: „Вандалите от­влякоха единствения ми син. Моля те, владико, дай ми нещо, за да го откупя! Той е моята подкрепа, моята утеха, радостта на моята старост!“ Св. Павлин потърсил, но нищо не намерил. Тогава той казал на тревожната майка: „Нямам какво да ти дам освен себе си. Вземи ме! Давам ти се като роб. Про­дай ме и откупи сина си или предложи мене да работя на вандалите вместо твоя син!“ Вдовицата не могла да повярва на ушите си, че е възможно епи­скопът да отиде да робува вместо сина ѝ. Но той успял да я убеди с мъдрите си и искрени думи и още повече с делата си. Без да се издава кой е, той оти­шъл и се поставил за роб вместо сина на вдовицата.

Преподобни Лонгин живял край морето на запад от град Александрия. Една жена, измъчвана от тежка болест – рак в гърдите, като слушала за Лонгин, търсила случай да го види. Най-после го намерила на брега на мо­рето да събира дърва. И като го видяла, без да знае, че това е Лонгин, по­питала: „Отче, где живее Божият слуга отец Лонгин?“ Старецът ѝ отговорил: „Защо ти трябва тоя лъжец – не ходи при него; той е измамник. Каква работа имаш при него?“ Жената му разказала за болестта си. Тогава Лонгин прекръстил болното място и отправил жената, като ѝ казал: „Бъди спокойна, Бог ще те изцери, а Лонгин не може да ти помогне“. Жената повярвала на думите му, отишла си и скоро оздравяла. И после, като разказвала на някои за случилото се и като описвала външността на стареца, с учудване разбрала, че този, който я изцерил, бил именно Лонгин.

***

В заключение може да се отбележи, че в ореола на светостта сияят с чуден блясък и в хармонично съчетание всички християнски добродетели. Сред тях обаче централно място заема любовта. Благодатното благоухание, което непрестанно се излъчва от нея, облъхва и обзема всички останали добродетели и им придава и красота, и очарование, и сила. Светците цели са потопени в океана на божествената любов. В неговите осветени води те се измиват от всяко греховно петно и се обличат в снежно бялата дреха на нрав­ствената чистота. Все пак техният живот на земята, както и нашият, е не­престанна борба с изкушенията и с греха. Затова праведността на светците не е тъждествена с безгрешност, а е мощен устрем и все по-голямо прибли­жаване към нея. Но както и победата над греха, така и във възвисяването към небесния връх на безгрешността, човек не може да постигне голямо за­воевание без благодатната подкрепа на Всевишния. Оттук е понятно защо смирението е постоянен спътник на човека по пътя към светостта. Очите на светците винаги са отправени към Небето и сърцата им въздават непре­станна благодарност и слава на Първоизвора и Завършителя на нравстве­ното съвършенство, на Господа Бога. Всеки светец с цялото си същество, с всичките си дела отправя към Всевишния думите на старозаветния правед­ник Зоровавел: „От Тебе е победа, от Тебе е мъдрост и Твоя е славата, аз пък съм Твой раб“ (2 Ездра 4:59).

______________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1976, кн. 4, с. 6-15. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение: авторът Иван Г. Панчовски (1913-1987). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-aMs