Костадин Нушев

„Мир ви оставям; Моя мир ви давам; Аз ви давам не тъй както светът дава“ (Иоан 14:27).

На второ място, възприемайки наследството на Августиновото учение за справедливата война,но допълвайки го с разработките на средновековните канонисти, Тома Аквински формулира три основни предпоставки, които определят моралните условия, които позволяват една война да бъде определена като справедлива.

Три изисквания определят характера на човешките действия и спомагат за оценката на справедливото или несправедливо използване на сила:

1.Първото условие е авторитетът на владетеля (auctoritas principii), който има право да носи меч и да го използва срещу вътрешни метежници и външни врагове.

2.Второто изискване е наличието на справедлива причина (causa justa) за водене на война. Освен отбраната от агресията на врага и освободителната война, в своите морални аргументи Тома Аквински включва и виновността на врага като причина и мотив за водене на военна кампания срещу него, като допълва мотива за освободителната война с мотива за наказанието на врага;

3.Третото условие за справедлива война е справедлива цел (intention recta) като изискване една война да бъде призната за справедлива. Тук в учението на Тома Аквински се посочва на първо място като правилна или справедлива цел възстановяването на мира. Както и при блажени Августин, у воюващите страни като мотив и цел на водене на военните действие не се изключва наличието на миролюбие, но Тома Аквински включва към тази цел и стремежа да се получи справедлива компенсация за нанесените щети[1].

Като обобщаващ извод от направения общ преглед на най-важните християнски етически принципи и нравствени изисквания за оценка на употребата на сила като справедлива и морално оправдана биха могли да се посочат следните по-важни твърдения:

1.Християнството не тълкува буквално и не абсолютизира евангелските принципи за непротивене на злото, както това се извършва в учението на толстоизма, например, което се опитва да се представи за християнско.

2.Любовта към ближния, в чийто обсег влиза и любовта към врага, предполага не на всяка цена търсене на собственото удоволствие и спокойствие, а понякога изисква усилие и борба за благото на ближния и за интересите на някой друг. Според древните гърци този принцип обозначава приятелството, но според християнската етика той изисква подвижничество в съвършената форма на християнската любов-любовта към врага.

Рицарското съсловие и неговите морални правила за мъжествено противопоставяне и борба срещу злото и несправедливостта допринасят за оформянето на християнските принципи за водене на война, които се свеждат до два основни казуса:

1)отбранителната война и противопоставянето на заплахата от въоръжена агресия и нападение и

2)освободителната война, при която справедливата кауза за водене на въоръжена борба се изразява в отхвърлянето на властта на тираничен владетел и освобождаването на поробеното население.

3.Коя от воюващите страни в съвременния свят е на страната на Божията правда? Как при военните конфликти в днешно време се прилага християнското учение за справедливата война?

Войната е духовно и метафизично зло за човеците, нравствено зло за обществото и трагедия за народите. Войната е плод на враждебност и липса на мир и тя се проявява с агресия и насилие, които са вражда не само срещу човеците, но и срещу Бога. Чрез войната се нарушава справедливостта и любовта към ближния, но и Божият закон – закона на Божията правда и Божията любов.

Причината за възникване на войните, конфликтите и раздорите между хората, провокирането на спорове, несъгласия и проявите на насилие в отношенията между отделните личности, между обществените групи или отделните народи, нации и държави в международен план е нарушаването на принципите на справедливостта, грубата и войнстваща агресия, беззаконието и онеправдаването. Извършването на различни неправди и беззакония, системното потъпкване на човешките права, достойнството и честта на отделната личност или агресията и заплахата срещу цели народи и държави предизвикват законна и морално оправдана съпротива срещу подобно насилие и беззаконие и водят до справедлива употреба на сила с цел самозащита.

Търпимостта към извършването на неправди – на беззакония, несправедливости насилие над отделната личност или системно онеправдаване на отделни обществени групи и общности, наличието на незаконни, неморални и нехуманни условия, в които е поставен отделният човек или определена страна от обществените и договорни отношения, се свързва винаги със ситуация на несправедливост и предполага или усилия за мирно разрешаване на потенциалните конфликти, предизвикани от несправедливостта, в границите на правото и чрез механизмите на закона, или използването на сила, а понякога и на груби форми на насилие, което винаги е съпътстваща проява на несправедливостта. В съответствие с това разбиране, и в духа на Свещеното Писание на Стария и Новия Завет, в християнската етика и учението на Църквата винаги се е изтъквало основополагащото значение на справедливостта като най-силна гаранция за истински и траен мир в междучовешките, обществените и международните отношения.

Според християнската етика справедливостта е по-дълбоката ценностна основа и определяща аксиологична реалност, върху която се изгражда и основава мирът. Отсъствието на справедливост понякога е по-нетърпимо за човека или по-нежелано от човешките общности от наличието на конфликти или борби, които се водят в името на справедливостта. От християнска гледна точка един конфликт може да бъде морално оправдан само и единствено ако е средство в борбата за справедливост и неговата цел е премахването на съществуваща несправедливост и установяване на правда и мир. В рамките на християнската етическа традиция темата за неразривната връзка и диалектическото отношение между справедливостта и мира има своето историческо значение и многовековно развитие.

Конфликтите на различно равнище – междуличностно, обществено и международно – са оправдани от морално гледище, ако тяхната цел е премахването на някоя неправда, поправянето на съществуваща несправедливост и борбата срещу фрапиращите форми на неправда и беззаконие. За придобиването на истинска свобода, човешко достойнство и благоденствие всеки човек се нуждае от справедливост и справедлив обществен ред, в условията на които да се стреми да постигне всяко друго благо, което е полезно за индивидуалния и обществения живот[3].

След Реформацията и религиозните войни в Европа, появата на доктрината за естествените човешки права и началото на модерната система на международни отношения традиционното християнско учение за справедливата война навлиза и в сферата на гражданското и международното право. През XVI-ти и XVII-ти век редица християнски теоретици и моралисти като Суарес, Джентиле и Гроциус започват да модифицират и да внасят известни промени в унаследената средновековна християнска традиция за справедливата война и да формулират и извличат от нея определи принципи, които полагат началото и теоретичната основа на съвременното международно право.

Опитите за изграждане на единна теория и систематична доктрина за „справедливата война“ поставят началото на развитие на тази тема и в рамките на модерната международно-правна теория за справедливите основания и причини за обявяване и водене на война (casus belli). Тя се отразява и върху съзнанието за императивно изискване за спазване на приетите юридически норми и правила за водене на „ограничена“ война при задължителна защита на правата на цивилното население и строго санкциониране на военните престъпления от международната общност [1].

През XIX-ти и XX-ти век позитивното право възприема и видоизменя принципите на християнската традиция за справедливата война и предлага серия от международно признати правни принципи и юридически норми, които регламентират въпросите за войната и мира. Принципите за „имунитет на цивилното население“ по време на военни действия, човешките права и възможността да не се изпълнява военната дисциплина и заповеди при наличие на престъпления срещу човечеството са залегнали в международното право за водене на война. То се регулира от Женевските конвенции, като реципира и конкретизира всички тези принципи за справедливост в международните отношения, за водене на ограничена война и за минимизиране на щетите от военни действия.

Тоталитарните политически идеологии и движения през XX-ти век век отричат част от тези християнски принципи и лансират своите виждания за „тотална война“, което води до масови убийства, геноцид, изтребване на цивилно население и промяна на правилата за водене на война. Създаването на надеждни международни принципи и институции за гарантиране на международното право след края на Втората световна война и по времето на така наречената Студена война не намаляват опасностите от злоупотреба с оръжие или възникване на локални конфликти, които се характеризират с нехуманни прояви, ожесточеност и масови убийства.

Християнското учение за справедливата война и в днешно време се разработва в областта на богословието и християнската етика, но в контекста на съвременното международно право, теорията за конфликтите, ограничаването на въоръжаването, замразяването на надпреварата в ядреното въоръжаване, съкращаването на конвенционалните оръжия и спазването на международните правни норми и стандарти по време на война и военни конфликти[2].

Заради огромната разрушителна сила на съвременните оръжия и опасностите от глобални, регионални и локални конфликти, които могат до доведат до множество невинни жертви сред цивилното население, много богослови и представители на християнски църковни общности са посветили усилията си на миротворство и посредничество за помирение при различни военни конфликти. Много богослови от втората половина на XX-ти век разработват свои изследвания по темата и предлагат съвременни трактовки на християнското учение за мира и справедливата война, които оказват въздействие върху съвременните етически позиции на християните и се отразяват върху съвременните публични дебати по тези трудни въпроси на правото и морала[2].

4.Как да установим дали Бог подкрепя като праведна и справедлива каузата на някоя от воюващите страни?

В съвременния политически контекст и международните отношения състоянието на война се регулира от възприетите принципи на международното право и става все по-трудно да се прилагат еднозначно традиционните християнски принципи спрямо съвременните военни конфликти. В големите военни сблъсъци, стълкновения и конфликти през XX-ти век обикновено и двете воюващи страни, които често пъти са коалиции от национални държави, предявяват претенции за право на защита на националните интереси или основание за отстояване на „жизнено пространство“, право на отбрана срещу чужда агресия, защита на суверенитет или териториална цялост. През Първата и Втората световни войни се появяват нови форми на война, които водят до масови убийства и тотално противопоставяне между нации, народи и държави, което води до съвременните войни на XX век, а въпросите за справедливостта и правото между воюващите страни се решават обикновено в следвоенните споразумения за прекратяване на военните действия, клаузите на мирните договори и уточняване на правата и задълженията на победителите и победените в приключилия вече военен конфликт.

През XX-ти век се появяват и нови форми на война като революциите за промяна на държавното устройство и формата на управление на старите политически системи на големи империи в Европа, които водят до граждански войни, вътрешни конфликти и етнически изтребления. Нацистката идеология въвежда концепцията за „тоталната война“, при която се унищожава цялото население на една нация или раса без оглед на правилата за водене на ограничена война само срещу въоръжените сили на противниковата страна. В международното право и практиката на ООН след Втората световна война се въвеждат нови наказания за геноцид и военни престъпления, които имат за цел да възродят някои от принципите на ограничената война в международното право и международната политика. Но последвалата епоха на Студената война предлага още по-сложни политически реалности на позиционно военно противопоставяне между два военни блока с надпревара във въоръжаването без реален военен конфликт между двете противоборстващи си страни като идеологически, икономически и политически лагери.

Днес, след края на Студената война, която беше идеологическа, политическа и икономическа война с надпревара във въоръжаването, с реална опасност от ядрена война, се водят преговори за контрол върху конвенционалните и ядрените въоръжения, но също така постоянно избухват множество локални етнически и погранични военни конфликти. В тази международна среда често пъти избухват и неконвенционални форми на война, която включва различни прояви на терористична война и подривна война, пропагандна, психологическа или хибридна война[3].

Поради връзката на темата за войната и мира, както и за справедливостта и проблемите на насилието с основните принципи и ценности в областта на етиката, произтичащи от необходимостта да се води борба срещу злото и неправдите, да се противостои на беззаконието и насилието, темата за начините на това противоборство срещу злото и неправдите, за допустимостта на използването на законна сила в борбата срещу несправедливостта и насилието и въпросът за справедливата война продължават да се обсъждат интензивно в областта на етическите и други изследвания и продължава да е актуална и дискусионна тема в днешно време и за християнската етика.

По време на Студената война много християнски богослови и църковни позиции се занимават с проблемите на ядрената война, разоръжаването, международните интервенции и правата на човека. Така например възниква въпросът дали превантивната употреба на сила с цел да се предотврати избухване на война е морално оправдано и дали се съгласува с традиционната и класическа християнска доктрина за справедливата война, която предполага употреба на сила само в отговор на чуждата агресия и моралната мотивация на самоотбраната? Дали може да се приеме от християнска гледна точка употребата на сила срещу потенциален враг, която цели да избегне предполагаеми агресивни действия от негова страна? Тази тема излезе на дневен ред по време на първата иракска война и операцията на международните сили „пустинна буря“, но още по-остро по време на втората иракска война през 2003 година при международната операция за сваляне на режима на диктатора Саддам Хюсеин и промяна на политическата система на управление в Ирак. Втори подобен казус в международното право се появи и по време на операцията на НАТО в бивша Югославия през 1999 година, когато беше въведено и понятието за „хуманитарна интервенция“като основание за международна военна намеса в защита на човешките права на определена общност от граждани на една национална държава, които са потискани от управлението на собственото си правителство.

Тези казуси в съвременното международно право и християнската етика са повдигнати за сериозен философски дебат в светлината на доктрината за справедливата война именно в контекста на новопоявилите се концепции в международната политика за „превантивната война“ или „правото за превантивен военен удар“. През последните десетилетия се появиха и проблемите на глобалната терористична заплаха – на войната на тероризма срещу международната общност и тези на глобалната антитерористична война на международната общност срещу терористични групировки или държави, които подкрепят тероризма. Тези теоретични концепции се опитват понякога да черпят аргументи от християнското учение за справедливата война и поставят отново на дневен ред етическите дискусии за моралното оправдание на употребата на сила в борбата срещу злото и войнстващата агресия, срещу тероризма или глобалните заплахи за световния мир[4].

5.Каква трябва да бъде позицията на християните по отношение на войната в Украйна?

Съвременната международна криза, свързана с войната в Украйна, до голяма степен попада в контекста на всички тези сложни теоретични и политически аспекти на християнското учение за войната, нарушаването на мира и международното право, накърняването на справедливостта и човешките права и свободи, сигурността и териториалната цялост на една суверенна държава от военната агресия на друга съседна държава. Без съмнение във военния конфликт в Украйна са налице военна агресия срещу една суверенна европейска държава, масирана агресия и разрушителна война, военни действия срещу граждански обекти и цивилно население и данни за извършени военни престъпления, които предстои да се установяват и санкционират според съществуващите норми на действащото международно и наказателно право.

Същевременно в този военен конфликт са налице много морални и политически дилеми, могат да се откроят характеристики на разрушителните прояви и последици на тоталната война, която се води не само срещу въоръжените сили на противника, но и срещу гражданска инфраструктура и цивилни обекти, налице е силна пропагандна война и дезинформация, които имат идеологически и културни особености.

Войната в Украйна е трагична и братоубийствена и тя може да се тълкува както от чисто християнска гледна точка, така и от гледна точка на международното право, дипломацията и военната наука. За християните това е на първо място братоубийствена война, която води до неправда и разрушения, човешки жертви и трагични резултати, породени от духовен и политически конфликт между два братски християнски и православни славянски народа. Руснаците и украинците са два близки народа, които имат общи духовни корени, произхождащи от християнската култура на Киевска Русь, която дава общата цивилизационна основа на тяхната история, политическа култура и национална идентичност.

Сегашната война в Украйна, която дори не се нарича „война“, а „специална военна операция“, което показва новата ситуация в света на международните отношения, е трагична и парадоксална в много отношения. Това е едновременно културна война и идеологическа война, сблъсък на два цивилизационни модела за развитие на два братски народа, които се развиват паралелно и самостоятелно като две постсъветски славянски нации, но пътищата им на развитие се противопоставят в две противоположни насоки в областта на ценностите и принципите за обществено устройство и държавно-политически и правов ред.

В резултат на тези противоположни виждания за ценностите и обществения живот, за културната идентичност и европейското политическо развитие се достига до идеологическа конфронтация, агресивна пропагандна и културна война, които преминаха в открита агресивна война с елементи на продължаваща пропагандна и хибридна война, провеждани не само в конвенционалните медии, но и в социалните мрежи и дигиталната среда. Класическата психологическа, пропагандна и идеологическа конфронтация по време на война в днешната военна криза обхваща и дигиталната сфера, като кибервойна или технологична война, и така придобива особени размери като тотална война, която се води не само на терена на военните действия и дипломацията, но и като война на интерпретации и гледни точки в новинарските медии, като сблъсък на идеологии в културните полета на днешното глобализиращо се общество, в духовния живот на християните и в църковните общности в техния молитвен и културно-политически начин на възприемане на световните събития.

За християните е важно да се придържат към библейските истини и новозаветни критерии за войната и мира, към духовното и нравствено учение на Евангелието за християнската любов и милосърдие, за любовта към ближните и борбата с греха и злото, за братолюбието и любовта към враговете и да запазят духовната си независимост и свобода от светските политически и идеологически интерпретации и гледни точки за събитията[5].

Християните и християнските църкви в тези труди и кризисни месеци на войната в Украйна е необходимо да останат верни на Евангелието и да бъдат на първо място миротворци, които призовават за спиране на братоубийствения конфликт и за помирение между двете враждуващи страни. Те трябва да изразяват християнските нравствени позиции за Божията правда и мира независимо от политическите гледни точки и идеологически конфликти, да посочват ясно, че в конфликтите винаги има агресор и жертва, нападател и нападнат, страна, която нарушава мира, и страна, която има законно право на самоотбрана, и от тези позиции в един конфликт се определя и виждането за това кой има право на свобода и сигурност, на справедливост и мир и кой и в какво нарушава Божията правда и човешката справедливост.

Християните трябва да подкрепят жертвите на войната, които винаги са и от двете страни – бежанците и прокудените, търсещите убежище и хуманитарна закрила, в изпълнение на Христовите слова и повели за гостоприемство и закрила на странниците и изгнаниците, на емигрантите и принудените да напуснат своите домове заради войната и заплахите за живота на техните деца. Християните имат духовен поглед към всяка война и търсят винаги Божия промисъл и Божия съд, Божията правда и универсалната човешка справедливост в един военен конфликт независимо от политическите страсти и идеологическите спорове и противоположни позиции. Християните са призвани от Бога и Църквата да се молят постоянно и непрестанно за Христовия мир – за този благословен и благодатен Божий мир, който идва свише от Бога като дар и благословение, като помирение и справедливо въздаяние, но също така и като справедливо уреждане на споровете и конфликтите, защото без справедливост няма и не може да има истински и траен мир между народите и държавите, между съседните и братските християнски народи

____________________________________

*Материалът е предоставен от автора и е публикуван с негово разрешение. Същият е обнародван в Свобода за всеки. Справедливата война в новозаветното християнство и съвременните реалности, бр.  59, юли 2022.

[1]. Нушев, Костадин. Християнското учение за справедливостта. С., 2008.

[2]. Нушев, Костадин. Християнските принципи свобода, справедливост и солидарност- отношение между социалното учение на Църквата и гражданските ценности на демократичното европейско пространство. – в: Сб. Българската наука и европейското изследователско пространство. Международна научна конференция, 5-6 юни, 2008 година. Съюз на учените, Стара Загора, 2008.

[3]. Нушев, Костадин. Българската православна църква на прага на Европейския съюз  – между наследството на миналото и.предизвикателствата на европейското бъдеще – списание Богословска мисъл, 1-4/ 2007, с. с. 95-112.

[4]. Нушев, Костадин. Свободата на вероизповедание и Българската православна църква: перспективи в контекста на евроинтеграцията. – сп. „Свобода за всеки“, бр. 11, март, 2007; (IS: www.center-religiousfreedom.com); „Православие.бг.“ (IS: www.pravoslavie.bg).

[5]. Нушев, К. Отношенията между Църква и държава в съвременното общество – реставрация на византийско-монархичния модел или изграждане на равноправно партньорство. – в: сп. „Свобода за всеки“, бр. 5, юни, 2005 (IS: www.center- religiousfreedom.com); „Православие.бг.“ (IS: www.pravnslavie.hg).

Изображения: авторът Костадин Нушев. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-aKY