Костадин Нушев

„Мир ви оставям; Моя мир ви давам; Аз ви давам не тъй както светът дава“ (Иоан 14:27).

Библейските понятия за войната и мира са много по-дълбоки в своето духовно измерение и широки по своето съдържание от обикновените политически или формално юридически понятия и възгледи за войната и мира. Според Библията мирът не е само отсъствие на война и липса на вражда и конфликти между хората. Мирът е съгласие и плод на справедливост, Божие благословение и пълнота на правдата и щастието, на благословението и блаженството за човека, а войната е враждебност и неправда, греховно дело и зло, което е плод на духовен конфликт между човека и Бога и на дълбок духовен разрив в междучовешките отношения.

Без удовлетворяване на изискванията на Божията правда и спазване на принципите на справедливостта в човешките отношения лесно се нарушава мирът и настъпват враждебност, несъгласие и недобронамереност, които прерастват, пораждат и преминават в агресия и насилие. Войната, според Библията, е плод на греха и на последиците от греха в отношенията на човека с Бога и с неговите ближни. Войната е зло, което е проява, действие и състояние греха и неправдата – нарушаване на Божия закон на любовта и на Божията правда.

Този доклад има за цел да представи кратко изложение по темата „Справедливата война в новозаветното християнство и съвременните реалности“, като предлага отговор на някои основни въпроси, свързани с тази трудна и болезнена тема на нашето съвремие в светлината на християнската вяра, библейското предание и съвременния критичен духовен и политически контекст.

1.Библейският подход към войната и съвременните войни

За да разберем библейския възглед и подход към войната, ние трябва да вземем като отправна точка и да осмислим противоположното състояние в човешкия живот и междучовешките отношения, което е едновременно духовен плод и на отношенията между човека и Бога – мирът, който е не само отсъствие и липса на война, но пълнота на човешкото земно благополучие, щастие, праведност и блаженство. Като дълбоко духовно състояние и безспорна нравствена ценност, мирът според Свещеното Писание на Стария и Новия Завет е дар от Бога, защото Сам Бог е Бог на мира (Битие 26:4 – 28:14), а Неговото благословение облагодетелства човека с даровете и благата на мирно и спокойно съществуване и благоденствие на земята. Божият мир дава истинска сигурност и правда, спокойствие и благоденствие за човека, за неговото семейство и за народа, а оттук – и за обществото и международните отношения.

1.1. Мирът като духовно благо и основа на човешките отношения

От гледна точка на Библията – на библейските истини и нравствени принципи на Свещеното Писание, мирът е Божий дар и благодатно състояние, произтичащо от изпълнението на Божията правда. Мирът е Божие благословение и духовен дар за човека в неговия личен, семеен и обществен живот. Мирът (евр. Shalom; гр. Eirine ат. Рах) е състояние, което произтича от справедливостта – от Божията справедливост и човешката справедливост, и се основава върху принципите на справедливостта, зачитане на човешкото достойнство и свобода, на правата на човека и уважението и защитата на неговата сигурност и неговото благосъстояние[1].

В Свещеното Писание на Новия Завет и учението на Църквата мирът се възприема и разглежда в неговата пълнота и дълбока духовно-екзистенциална същност. Ценностните измерения на мира и аксиологичната структура на мира като всеобхватно благо в живота на човека се разкриват в следните по-важни аспекти:

1.Състоянието на мир е плод на Божието благословение и резултат от живота на човека според универсалните изисквания на Божията правда. Грехът и неправдата нарушават мира между човека и Бога и между човека и неговите ближни и от това противоестествено състояние произтичат множество духовни и социални злини. Възстановяването на мира е възможно чрез удовлетворяването на изискванията на справедливостта и този акт има както религиозно-нравствено измерения – помирение между човека и Бога, така и чисто земни и иманентни измерения на помирение и възстановяване на справедливостта между хората.

2.Мирът е добро, установено от Бога и произтичащо от Него естествено за човека състояние, резултат от неговата добронамереност и справедливо отношение с другите хора. Това естествено и справедливо отношение обхваща както формалните чисто правни принципи и правила на поведение, така и по-дълбоките и широко обхватни етически ценности и нравствени норми на отношение към ближните. В това морално измерение на мира между човеците се отразява също изпълнението на Божията правда и спазването на изискванията на човешката справедливост в обществото.

3.На трето място, мирът като вътрешно духовно-нравствено състояние за човека – като вътрешен покой или духовен мир в сърцето – е плод на справедливостта и праведността като индивидуално състояние и добродетел, той е резултат на спокойната съвест и съзнанието за изпълнен нравствен дълг. Този мир, за който говори Иисус Христос, е духовен мир, който идва от Бога, а не от „света, който в зло лежи“, и е духовна сила у човека, която го прави силен и несъкрушим пред житейските бури и неблагополучия, при различните скърби и изпитания на тукашния живот. От сърцето на човека този мир се разпростира и към неговите ближни и обхваща отношенията между хората, като допринася за по-добрите взаимоотношения и в обществен план.

4.Четвъртото значение и смисъл на мира като морален принцип и духовно благо се отнася към обществените и държавните политически отношения. В тази сфера на обществено-политическия живот мирът има основно значение за благоденствието и развитието както във вътрешен социален план, така и във външнополитически и международен план. Без справедливост няма траен мир и стабилност както във вътрешното устройство на едно общество, така за международните и междудържавните отношения на отделните нации.

1.2. Войната като плод на греха и нарушение на Божията правда

От своя страна войната е плод на греха и враждата, породена от грехопадението на първите хора и враждата между човека и Бога. Тази вражда е плод на прародителския грях и нарушава духовния мир както вътре в сърцето на човека, така и между човека и Бога води до вражди и насилие между човеците. Войната е нарушаване на мира и Божията правда като изначално и естествено, установено и благословено от Бога съгласие в отношенията между човека и Бога и между човеците. Този нарушен мир с Бога води до вражда и неправда, до злини и нещастия в живота на човека и отношенията между хората. Космическата катастрофа на грехопадението внася в света и човешкия живот духовното противоборство между греха и Божията правда, между доброто и злото и превръща този конфликт в насъщна реалност и екзистенциално състояние на човешката история и на човешкото съществуване. Тази реалност на грехопадението превръща и войната в „естествено зло“ за човечеството, което се намира под властта на греха, и като феномен, който съпътства исторически човешкия живот от момента на първото братоубийство, извършено от Каин. Войната в историята на човечеството е неизбежно и банално зло, което се възприема често и като необходимо и естествено социално зло, което присъства в хода на човешкото развитие и съпътства човека от хилядолетия до днес. Както в междучовешките и обществените, така и в международните отношения, мирът се нарушава и възникват войни и конфликти заради нарушена или потъпкана справедливост. Поради грубото нарушаване и потъпкване на правдата, различните актове на насилие и агресия, накърняването на правата и законните интереси или заплахата за живота и здравето на конкретна личност или определена човешка общност, които могат да бъдат разглеждани като страна в различни междучовешки, правни или междудържавни отношения, възниква всеки един конфликт или избухва определен сблъсък и война[1].

Много често конфликтите или войните между хората са провокирани от липсата на справедливост и нарушени договорни отношения, от проявите на грубо насилие, беззаконие и неправда, а тяхната цел е възстановяване на справедливостта. Поради тази взаимовръзка между справедливостта и мира според християнската етика и учението на Църквата справедливостта има приоритет в съотношението между тези две ценности.

Първичната ценност и същинската първооснова, от която зависи мирът, е справедливостта, докато състоянието на мир е вторично спрямо справедливостта, защото мирът или враждата са пряка последица от наличието или отсъствието на справедливост.

2. Има ли учението за „справедлива война“ основания в Новия Завет?

В библейската мъдрост на Свещеното Писание истинският и траен мир се разглежда като плод на Божията правда, Иисус Христос като Спасител и очакван Месия е „Княз на мира“ (Исаия 9:6), а Месианското царство на правдата е царство на Божия мир.

Иисус Христос е Помирител и Изкупител, Който преодолява враждата между човека и Бога и възвръща човечеството в благодатното състояние на помирение с Бога чрез Божията спасителна любов и безграничното човеколюбив и милосърдие на Бога.

Мирът е велик дар и благословение от Бога, който изисква добронамереност (benevolentia) – „добра воля“ – между човеците (Лука 2:14) и предполага справедливост между тях. Именно справедливостта в нейните духовно- нравствени, социални и правни измерения, които са същинската и трайна основа за всеки истински мир, е определяща и за оценката на една война като справедлива или несправедлива.

Християнството не абсолютизира новозаветния принцип за мъжествено понасяне на злините и страданията и несъпротивата на злото и призовава всеки смело да се опълчи срещу злото и да води духовна битка срещу него, а ако това е въоръжено зло и злодейство, което си служи с оръжие за насилие и неправда – и да употреби законна сила за целите на победата над злото и неутрализиране на неговото разрушително действие. Става дума за отбранителна война и отразяване на въоръжена агресия  и отблъскване на врага със сила. Метафоричният и символичен образ на добрия войн, който се опълчва мъжествено срещу тъмните сили на злото, се използва от апостол Павел многократно в неговите послания като пример за подражание и нравствен идеал на добродетелния човек (Ефесяни 6:10-18). Борбата срещу злото и неправдите, срещу мрака на беззаконието и „поднебесните сили на злобата“ изисква добрият войн на светлината и подвижника за доброто да се „въоръжава“ с различните добродетели, за да противостои на силата на злото и неправдите в света. Този образ е в основата на християнския аскетичен идеал на борбата с греха и злото и придобиването на навици, умение и сила в доброто и напредването в добродетелите[1].

2.1. Войната като нарушение на справедливостта и мира като Божии повели

Безспорна истина е, че траен и стабилен мир в човешките взаимоотношения може да съществува само върху основата на удовлетворените изисквания на Божията правда и човешката справедливост. Това се отнася както за обществените, политическите и международните отношения, така и за междуличностните отношения и разрешаването на нравствени конфликти. Враждата и съперничеството, завистта и високомерието, потъпкването на правата и свободите, достойнството и честта на отделната личност или на една от страните в междучовешките или договорно-правните отношения, регулирани от принципите на справедливостта или законността, водят да конфликти, братоубийствени войни и международни бедствия.

Благовестието и защитата на мира от страна на Църквата не се припокриват напълно с каузите на политическия пацифизъм, а имат по-широко ценностно измерение, което в богословската наука се определя като „иринизъм“. Тези принципи на християнската етика произтичат от думите на Спасителя към Неговите ученици: „Мир ви оставям; Моя мир ви давам; Аз ви давам не тъй, както светът дава“ (Иоан 14:27).

Христовият мир е дар от Бога, плод на изкупителното дело на Спасителя, помирение с Бога, богосиновството и благословеното присъствие на Светия Дух сред общността от вярващите християни. Този Христов мир в света носи помирение и утешение за онеправданите, надежда и благословение на борещите се за свещената кауза на справедливостта: „блажени са гладните и жадните за правда, защото те ще се наситят, блажени са миротворците, защото те ще се нарекат синове Божии“ (Матей 5:6, 9). Служението на мира според християнското учение на Църквата е благовестие на Христовото евангелско учение и служение на Божието царство на земята.

Мирът и съгласието, приятелството и дружбата във взаимоотношенията между хората или народите се определят и регулират от изискванията на естествения нравствен закон и принципите на справедливостта, както в индивидуалната нравственост и междучовешките отношения, така и в международните и междудържавните отношения.

Мирът между народите и държавите се регулира от принципите на международните правни норми, които изразяват духа на справедливостта на друга плоскост на взаимоотношения. И в двата случая справедливостта е основа и гаранция за траен и стабилен мир, който спомага за нормалното развитие на човека и човешките общности и предотвратява възникването на конфликти и вражди, които водят до социални и политически конфликти, разрушителни войни, големи страдания и бедствия за народите и човечеството.

2.2. Справедливата употреба на сила в Новия Завет и християнският възглед за справедливата война

В Свещеното Писание на Стария и Новия Завет определено се говори за възможностите да се използва сила за защитата на мира, на реда или на справедлива кауза и даже за необходимостта да се отстояват свещени каузи чрез законната и морално оправдана употреба на сила. Без да се спираме подробно на примерите от старозаветната история, може само да посочим някои по- характерни свидетелства от Новия Завет, които разкриват същността на проблема. На първо място отговорът, който св. Иоан Кръстител дава на войниците, дошли да се кръстят от него и търсещи духовен съвет за това как да постъпват и какво да правят, за да живеят праведно и благочестиво, за да постигнат спасение, не съдържа заповед за забрана на оръжието и изискване да се откажат от своето служение. Господният Предтеча, който бил почитан като пророк и учител на благочестието, и когото Сам Иисус Христос нарича „по-голям“ измежду родените от жена (Матей 11:11), ги посъветвал не да се откажат от използването на оръжие, а да не използват своето оръжие и власт за неправда: „Никого не притеснявайте, не клеветете и задоволявайте се с вашите заплати“ (Лука 3:14).

Изхождайки от примерите от Свещеното Писание и най-вече изследвайки внимателно учението на Иисус Христос, може съвсем аргументирано да заключим, че употребата на сила, сама по себе си, не може от християнска гледна точка да се квалифицира като безусловно зло. Макар Иисус Христос да се разграничава от съвременните Му зилоти и да учи за мирната промяна на обществените неправди и злини, възможна е при определени условия и справедлива употреба на сила.

Какъв е онзи специален елемент, условие или цел, мотивация или кауза, които правят употребата на сила справедлива? Има ли някакъв формален критерий и предлага ли християнството такъв? Какво прави употребата на сила справедливо, или по­точно – каква употреба на сила може да се счита за справедлива от християнско гледище? Като израз на справедливост такава морално оправдана или легитимна употреба на сила, според християнската етика, би следвало да бъде израз на основната Христова заповед за отношението към ближния и да произтича от любовта към ближния и дори към врага (Матей  5:38-39; 43- 46).

Справедливата употреба на сила е само един от начините за въздействие на един човек върху друг човек или на определена институция като субект на правни действия спрямо друга страна в рамките на морални отношения или законови правоотношения.

Животът и богатото разнообразие от житейски ситуации и различни морални казуси не предполага наличието на стандартно правило за лесно и бързо решение на сложните етически дилеми за това коя употреба на сила е справедлива в конкретен момент от житейските действия, за конкретен субект на моралното решение и действие и в конкретна ситуация на сблъсък или конфликт между две или повече страни в определен тип взаимоотношения. От християнска гледна точка са важни мотивите, целите и средствата за извършване на определено съзнателно и свободно действие, за да се търси неговия нравствен характер и етическо осмисляне[2].

Във връзка с темата за справедливостта и мира в етиката и социалната философия възникват и проблемите за отношението между справедливостта и насилието, за допустимостта при използване на сила в борбата срещу несправедливостта и беззаконието и за теоретичните разработки за справедливата кауза, която допуска употребата на принуда, сила и оръжие за защита от нападение, насилие и въоръжена агресия. С този кръг от въпроси е свързано и разбирането за войната в християнската етика и за възможността за нравствено оправдание на отбранителната война и освободителната война, които са свързани със законната употреба на сила за противопоставяне на насилието, беззаконието и неправдата.

Всички тези аспекти на темата за справедливостта и насилието, както и за справедливата употреба на сила в християнската етика и моралната теология, а така също и в теорията на международното право, се групират в рамките на теорията за „справедливата война“ (justum bellum)[1].

2.3. Основни принципи на християнското учение за справедливата война

В рамките на християнската етическа традиция тази тема има своето историческо развитие и значение за етиката, за държавата и правото и за международните отношения. Християнските етически концепции са плод на вековно обсъждане, развитие и усъвършенстване на нормите на морала и международното право както на Изток, така и на Запад. Учението за справедливата война (justum bellum) в християнската етика преминава от античността и наследството на Древната църква в средновековната философска традиция и западноевропейската култура, като в някои свои аспекти се свързва с моралния кодекс на рицарството. Августиновите възгледи за справедливата война са възприети в средновековната теология посредством съчиненията на Исидор Севилски, който дава и една от авторитетните формулировки, залегнали в християнската традиция. Около началото на второто християнско хилядолетие в Западна Европа се заражда движението Pax Dei, което е насочено срещу войната между християни и се опитва да ограничи воденето на военни действия. Това движение затвърждава концепцията за ограничената война, която става важен компонент на християнското етическо учение за справедливата война.

Средновековната християнска морална доктрина за справедливата война през този период се свързва най-вече с правилата за водене на война, рицарската чест, военната дисциплина и с определени постановки на моралната теология, които акцентират най- вече върху императивните изисквания за „ограничена война“ и защитата на мирното население. Първоначално в тази доктрина липсва някаква строга научна и систематична правна теория, но по-късно, в рамките на кодификацията на определени канонични и международно-правни принципи и при появата на различни схоластични школи в областта на правото, тази традиция придобива по-цялостен и завършен научно-теоретичен вид. В християнската етика на Тома Аквински учението за справедливата война, позната в западното християнство от богословието на блажени Августин, е частично видоизменено и разширено.Едно от основните различия между томизма и августинизма е, че докато Аврелий Августин е склонен да разглежда земното царство (civitas terena) като намиращо се до голяма степен под властта на светските и греховни принципи на враждата и размирието, то Тома Аквински, следвайки етическите възгледи на Аристотел, оценява позитивно социалните структури на държавата и признава за християните специални социални права.  

Следва…(виж тук)

____________________________________

*Материалът е предоставен от автора и е публикуван с негово разрешение. Същият е обнародван в Свобода за всеки. Справедливата война в новозаветното християнство и съвременните реалности, бр.  59, юли 2022.

[1]. Нушев, Костадин. Християнското учение за справедливостта. С., 2008.

[2]. Нушев, Костадин. Християнските принципи свобода, справедливост и солидарност- отношение между социалното учение на Църквата и гражданските ценности на демократичното европейско пространство. – в: Сб. Българската наука и европейското изследователско пространство. Международна научна конференция, 5-6 юни, 2008 година. Съюз на учените, Стара Загора, 2008.

[3]. Нушев, Костадин. Българската православна църква на прага на Европейския съюз  – между наследството на миналото и.предизвикателствата на европейското бъдеще – списание Богословска мисъл, 1-4/ 2007, с. с. 95-112.

[4]. Нушев, Костадин. Свободата на вероизповедание и Българската православна църква: перспективи в контекста на евроинтеграцията. – сп. „Свобода за всеки“, бр. 11, март, 2007; (IS: www.center-religiousfreedom.com); „Православие.бг.“ (IS: www.pravoslavie.bg).

[5]. Нушев, К. Отношенията между Църква и държава в съвременното общество – реставрация на византийско-монархичния модел или изграждане на равноправно партньорство. – в: сп. „Свобода за всеки“, бр. 5, юни, 2005 (IS: www.center- religiousfreedom.com); „Православие.бг.“ (IS: www.pravnslavie.hg).

Изображения: авторът Костадин Нушев. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-aKw