Тотю Коев

През последните десетилетия ръко­водни християнски дейци и бого­слови от различни църкви и изпо­ведания все по-често и по-настойчиво се спират върху думите на Иисуса Христа от Първосвещеническата Му молитва: „Да бъдат всички едно: както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно, – та да повярва светът, че Ти си Ме пратил“ (Иоан 17:21). Често тези думи са мото на цели богословски трактати, на междухристиянски срещи, конференции и симпозиуми. Това, от една страна, е свидетелство за непреходността на словото Божие, което е „живо и действено“ (Евреи  4:2), от друга – това показва, че съвременните хри­стияни дълбоко осъзнават необхо­димостта от единство – единство във вярата и в живота. Само по пътя на единомислието и единодействието може да се служи на Истината – на Иисуса Христа, Който е въплъте­ната истина (срв. Иоан 14:6; 18:37).

Повече от девет века христия­ните живеят в дълбоко разединение. През тези векове са се натрупали планини от предубеждения, отчужденост и взаимно неразбиране. Тру­паното в течение на векове не може да се заличи за десетилетия. Цен­ното днес обаче е това, че има искрен стремеж да се търсят пътища и сред­ства към единство по същество.

Този стремеж към единство във вярата доведе съвременните църков­ни и икуменически дейци до заклю­чението, че основните верови истини трябва да се разглеждат така, както те са формулирани от древната Църк­ва и по-конкретно в Никео-Цариградския символ на вярата. Така въпросът за този символ, за него­вото място, роля и значение в единителните стремежи днес придобиваподчертана важност.

Въпросът за съвременното освет­ление на Символа на вярата във връзка с бъдещите перспективи изи­сква той да се постави в контекст с неговото историческо минало и по такъв начин да се разгледа в три направления: 1. минало, 2. настоя­ще и 3. бъдеще.

1. Въпросът за симво­ла на вярата в неговото историческо минало

Символите като кратки словесни формулировки или образци на вя­рата са били в църковна употреба още от ранно християнско време. Те се използвали при кръщението, при богослужението и при катехизическите беседи. Изповядването им било белег за християнска принад­лежност и църковно съзнание[1]. През IV-ти век, когато нуждите налагали и условията вече позволявали да се срещат представители на цялата Църква, бил съборно изработен и приет общ за всички християни символ – именно Никео-Цариградският сим­вол на вярата.

Названието „Никео-Цариградски“ показва местопроизхождението на то­зи символ – Никея (град в Мала Азия) и Константинопол (днешният Цариград). Текстът му е разделен на 12 члена. Първите седем и нача­лото на осмия са формулирани в Никея на Първия вселенски събор (325 година); на Втория вселенски събор в Константинопол (381 година) бил разши­рен осмият член и формулирани останалите четири. Този символ като дело на вселенски събори е израз на гласа на цялата Църква и безпог­решно отразява нейното учение по основните въпроси на вярата. За­това той е известен повече с името „Символ на вярата“.

Текстът на Никео-Цариградския символ гласи:

1. Вярваме в единия Бог Отец, Вседържител, Творец на небето и земята, на всичко видимо и неви­димо:

2. И в единия Гòспод Иисус Хрис­тос, Божия Син, единороден, Който е роден от Отца преди всички веко­ве: Светлина от Светлина, Бог ис­тински от Бога истински, роден, несътворен, единосъщен на Отца, чрез Когото всичко е станало;

3.Който заради нас човеците и заради нашето спасение слезе от не­бесата и се въплъти от Духа (Све­ти) и Дева Мария, и стана човек,“

4.(Който) биде разпнат за нас при Понтий Пилат, и страда, и биде погребан;

5.И възкръсна в третия ден, според Писанията;

6.И възлезе на небесата, и седи, отдясно на Отца;

7.И пак ще дойде със слава да съ­ди живите и мъртвите, и на Кого­то царството не ще има край;

8.И в Духа Свети, Господа, Жи­вотворящия, Който от Отца из­хожда, Комуто се покланяме и Го славим наравно с Отца и Сина, Кой­то е говорил чрез пророците.

9.В едната, света, съборна (все­ленска) и апостолска Църква.

10.Изповядваме едно кръщение за опрощаване на греховете.

11.Чакаме възкресението на мърт­вите.

12.И живота в бъдещия век. Амин[2].

По въпроса за произхода на Никео-Цариградския символ има богата, литература както на Изток, така и на Запад. По-голямата част от тази литература е от края на миналия век до наши дни. До 70-те години на XX-ти век е било общо убеждението, че Символът на вярата е дело на Първия и Втория вселенски събори.

Първи, които отрекоха този про­изход, са англичанинът Fenton John Anthony Hort и немецът Adolf Harnack[3]. Пос­ледваха ги и други протестантски учени, които търсеха допълнителни аргументи в подкрепа на тази теза. Естествено, не закъсня и реакцията от страна на православни изследо­ватели, които изтъкваха контра­аргументи и защитаваха предишна­та теза, че Символът е дело на спо­менатите два вселенски събора. Въп­росът и досега не е намерил оконча­телно и дефинитивно разрешение по­ради това, че древността не ни е оставила достатъчно ясни свидетел­ства в полза на едното или другото мнение. При все това трябва да се отбележи, че в най-ново време пре­обладава мнението, поддържано от православните изследователи. Лите­ратурата по този въпрос се обогати значително през 1981 година, когато по­чти целият християнски свят отбеляза по подобаващ начин 1600-го­дишнината на Втория вселенски събор.

Без да се спирам тук на въпроса за произхода на разглеждания сим­вол, считам за необходимо само да отбележа, че измежду оскъдните све­дения от древността заслужават спе­циално внимание и са от решаващо значение известията, които ни дават следващите два вселенски събора: Третият (431 година) в Ефес и Четвъртият (451 година) в Халкидон. Със седмото пра­вило отците на Ефеския събор за­бранили да се пише и съставя друга вяра освен Никейската[4]. Вярно е, че в това правило се споменава само Никейският символ, а за разшире­нието, направено в Константинопол, не е казано нищо. Не е трудно обаче да се предположи, че тук става дума за целия символ. В противен случай отците на Ефеския събор, като за­браняват да се съставя друга вяра, не биха пропуснали да споменат и дори да отхвърлят изработеното в Константинопол вероопределение, ко­ето включва в себе си и Никейското. Всъщност те забранили съставя­нето на такива нови изповедания, които не са в съгласие с Никейското или пък го отричат. Двадесет години по-късно, на петото заседание на Халкидонския събор текстът на Никео-Цариградския символ бил търже­ствено прочетен и приет от всички като правило на вярата и бил впи­сан в актовете на събора[5]. И днес в много богословски съчинения, пре­димно западни, Символът на вярата се именува „Никейски символ“. С това се подчертава мисълта, че в Символа е запазена вярата от Никея. Разширението и допълнението, направено в Константинопол, е вър­ху тази вероизповедна основа и се отнася до въпроси, които по време­то на Втория вселенски събор са били предмет на разгорещени спо­рове, главно въпросът за Светия Дух.

Така изработеният в Никея и Константинопол символ, приет и санкциониран в Ефес и Халкидон, по­степенно получил всеобщо призна­ние в цялата Източна църква, вклю­чително и в оформилите се на монофизитска почва народностни църкви, известни днес под името „Древни източни църкви“. Този символ за­менил дотогавашните символи, които били в употреба в отделните поместни църкви. В 474 година Антиохийският монофизитски патриарх Петър Фуло (470-471, 476-477, 485-488) въвел Символа в богослужебна употреба[6]. По времето на византийския импе­ратор Юстиниан I (527-565) този символ на Изток бил всеобщо упо­требяван като кръщален символ[7].

В 565 година император Юстин II (565-578) наредил Символът да се чете при всяка Литургия[8]. С този акт Никео-Цариградският символ окон­чателно и завинаги проникнал в религиозния живот на Изтока и станал критерий за църковна при­надлежност и православно съзна­ние.

Значително по-различно стоял въп­росът с приемането на този символ в Западната църква. Отначало при­чини от чисто човешки характер за­бавили там разпространението и при­емането му. Известно е, че на­ред с вероопределението съборът в 381 година в Константинопол изработил и няколко правила (канони), регу­лиращи външната страна от живота на Църквата. В случая внимание за­служава третото правило, което гласи: „Епископът на Константинопол да има първенство по чест след римския епископ, защото този град е новият Рим“[9]. Позовавайки се на това пра­вило и съобразно тогавашната кон­юнктура (църковна и държавна), Халкидонският събор в 451 година изра­ботил, против волята на папските легати, друго правило (28-мо). Съг­ласно това правило на Константинополския престол се давали пре­имущества, равни с тези на Римския заради „царя и синклита“; в негово каноническо подчинение минавали областите Понт, Асия и Тракия[10].По-късно това правило било из­тълкувано в смисъл, че на предстоятеля на Константинополската ка­тедра се дават права не само по чест, но и по власт. На Запад в една или друга степен реагирали срещу спо­менатите две правила, особено срещу Халкидонското[11], поради което тези два събора и техните вероопределения там не станали така бързо по­пулярни, както на Изток. Докато процесът на възприемане и популя­ризиране на Никео-Цариградския символ на Изток завършил през VI-ти век, на Запад този процес тогава всъщ­ност започнал. Той завършил там едва в началото на XI-ти век. Счита се, че отначало Символът бил възприет в Галия и оттам постепенно влязъл в богослужебна употреба в Запад­ната църква. Важно е обаче да се отбележи, че този символ на Запад никога не е получил такава популяр­ност и широка употреба, каквато е имал и има на Изток. Още от древ­ност и досега в Западната църква като кръщален символ и предмет на катехизически занимания се упо­требява така нареченият Апостолски символ, който се ползвал и сега се ползва с висок авторитет. Освен него от VI-ти век насетне се ползвал с извест­ност и друг символ, който в история­та е влязъл с името на св. Атанасий Велики, макар че не е негово дело.

Към споменатите причини, които препятствали разпространението и популяризирането на Никео-Цариградския символ сред западните хри­стияни, трябва да се спомене още една, която е от чисто догматически характер. В Никео-Цариградския символ е казано, че „Дух Свети изхожда от Отца“ (8-ми член). Тук се говори за вечното изхождане на Дух Све­ти от Отца, а не за Неговото времен­но изпращане в света в името на изкупителното дело на въплътения Син Божи. От V-ти век насетне в западно­то богословие постепенно била раз­вита и оформена идеята, че Дух Свети изхожда не само от Отца, но и от Сина (Filioque). Тази мисъл за двойно изхождане на Светия Дух на­мерила благоприятна почва най-напред в Испания, гдето в 653 година за пръв път в Никео-Цариградския сим­вол била вмъкната добавката Fili­oque[12]. През VIII-ми век Символът на вя­рата с добавката Filioque преминал от Испания в Галия. Римската църк­ва възприела официално учението за Filioque в началото на XI-ти век и вне­сла тази добавка в Символа в 1014 година при папа Бендикт VIII (1012-1024)[13].

Направената добавка в Символа на вярата косвено свидетелства, че на Запад на този символ не се е гледало като на единствен критерий за чистотата на вярата. Поради това, макар възприет и употребяван, той не изместил така наречения Апостолски символ, който запазил първоначалния си ав­торитет. Запазил се също и Псевдоатанасиевият символ, в който се съдържа мисълта за изхождането на Дух Свети и от Сина, макар че в него не е употребен дословно терми­нът Filioque. Известно е, че въпро­сът за Filioque е бил предмет на остри спорове между Източната и Западната църква и до голяма сте­пен допринесъл за разрива, който настъпил между двете църкви в 1054 година.

След този достопечален факт в историята на християнството връз­ките между Изтока и Запада били прекъснати. В Източната църква Никео-Цариградският символ се за­пазил неизменен до буква; останал единствен кръщален символ; запа­зила се и употребата му при бого­служението и при катехизическите беседи. Западната църква запазила внесената в него добавка Filioque; той останал в частична употреба и при богослужението. Както беше вече отбелязано, значително по-голяма популярност и приложение имал така нареченият Апостолски символ, а до го­ляма степен и Псевдоатанасиевият. Освен тези три символа там получи­ли разпространение и други сим­воли или текстове със символическо съдържание, като например Те Deum laudamus (Тебе Бога хвалим)[14].

Интересно е, че оформилите се през време на Реформацията (XVI-ти век) протестантски църковни общности, които по редица основни богословски въпроси са изградили учението си в противоположност на Римокатолическата църква, по въпроса за Никео-Цариградския символ те останали верни на римокатолическото схва­щане и запазили внесената в него добавка Filioque. Възприели също и другите два символа – Апостол­ския и Псевдоатанасиевия. Приори­тет отдали на първия от тях.

В Реформатските църкви Апостол­ският символ е в постоянна употреба при кръщението, при катехизически­те беседи и в богослужението. Никео-Цариградският се чете само на го­леми празници като Рождество Хри­стово, Пасха и Петдесетница. Него анализират богословите-специали­сти, докато Апостолският е предим­но за децата и за миряните.

В лутеранските символически кни­ги като главни символи са посоче­ни Апостолският, Никео-Цариградският и Псевдоатанасиевият. Те за­едно се именуват „Изповедание на Христовата вяра“. Тяхната употреба в църковния живот е израз на един­ството във вярата, което лутераните се стремят да обосноват само със Свещеното Писание. Изобщо тенден­цията в протестантския свят е да се търси единство в многообразието[15].

Казаното за реформатите и лутераните относно Никео-Цариградския символ важало в не по-малка сте­пен както за англиканите така съ­що и за католиците[16].

2. Въпросът за Символа на вярата в наше време

Нееднаквото отношение към Сим­вола на вярата на Изток и на За­пад в продължение на десет века доведе до сериозни затруднения в междуцърковните отношения.

През последните няколко десети­летия се правят усилени опити от Източните и Западните църкви да се преодолее отчуждеността и враж­дебността между тях. Налице е искрено желание да се създаде нов кли­мат в църковните взаимоотношения. В този стремеж към сближение есте­ствено беше да се потърси една обща верова основа, защото единство без обща вероизповед е обречено пред­варително на неуспех. Така посте­пенно се дойде отново до Никео-Цариградския символ. Днес въпро­сът не се свежда само до по-широ­ката или по-ограничената употреба на този символ в отделните църкви, което има повече канонически ха­рактер. Касае се преди всичко до правилното интерпретиране съдържанието на символа и до неговата роля в съвременните стремежи към единство във вярата. Какво е сторено в тази насока в последно време?

Още в двадесетте години на нашия век пионерите в икуменическото дви­жение обърнаха поглед към Никео-Цариградския символ[17]. Той е бил предмет на разглеждане и през след­ващите години, но не организирано и задълбочено. Юбилейната 1600-годишнина на Втория вселенски събор (381-1981) беше прекрасен повод да се насочат отново богословско-икуменическите изследвания към из­работения на този събор символ.

Тук заслужава по-специално вни­мание дейността на комисията „Вя­ра и църковно устройство“ при Световния съвет на църквите през последните четири години (1978-1982). До голяма степен тази дейност е насочена към изучаване и анализиране на въпроса за съв­местното изповядване на вярата. Под­тик за това бе даден още на петата асамблея на Световния съвет на църквите в Найроби, Кения (23 ноември-10 декември 1975). Там, между другото, бе обсъден и въпросът „Изповядването на Хри­ста днес“[18]. Тази дискусия по време на Асамблеята даде импулс на ръко­водството на „Вяра и църковно уст­ройство“ да постави в центъра на своите сегашни и предстоящи бого­словски изследвания именно спо­менатия въпрос за съвместно изпо­вядване на вярата днес. Този въпрос стои в генетическа връзка с другия, който комисията вече години наред изследва – именно за трите тайн­ства: Кръщение, Евхаристия и Свещенство. Тези два въпроса бяха щателно дискутирани на предпо­следното заседание на комисията „Вя­ра и църковно устройство“ в Бангалоре, Индия (15-30 август 1978). Пленарното заседание препоръча да се продължи изследването на тези въпроси, които са в основата на тъй силно желаното единство[19].

По инициатива на постоянната ра­ботна комисия при „Вяра и църков­но устройство“ бяха проведени след­ните междуконтинентални и реги­онални богословски срещи: а) в Клингентал, близо до Страсбург, Фран­ция (26-29 октомври 1978 и 23-27 май 1979 година); б) в Ню-Йорк, САЩ (месец май и месец септември 1981 година); в) в Шамбези, Швейцария (28 юни-3 юли 1981 година); г) в Одеса, СССР (9-15 октомври 1981 година).

а)В Клингентал се срещнаха два пъти богослови от Европа: право­славни, римокатолици, англикани, старокатолици, лутерани и рефор­мата. В доклади и дискусии те раз­гледаха задълбочено въпроса за Filioque. В заключение изработиха до­клад-меморандум до „Вяра и цър­ковно устройство“. В него се пре­поръчва да се възприеме от всички църкви Никео-Цариградският сим­вол без добавката Filioque, понеже този символ отразява вярата на древ­ната Църква[20]. Препоръчва се също догматът за Света Троица да бъде пред­мет на по-нататъшно богословско изследване в светлината на Боже­ственото Откровение и на богослов­ско-философските достижения.

б)Целта на срещата в Ню-Йорк на около десет американски богослови беше да се разгледа изработеният от „Вяра и църковно устройство“ до­кумент относно тайнствата Кръще­ние, Евхаристия и Свещенство и приносът на този документ в тър­сенето на общ път към съвместно из­повядване на апостолската вяра днес[21].

в)В Шамбези около петнадесет души бо­гослови от различни части на све­та направиха важна крачка по пътя към приемане на Никео-Цариградския символ от всички църкви. Ана­лизирайки задълбочено богослов­ските изследвания и дискусии от 1975 година насам по въпроса за съвме­стното изповядване на вярата, уча­стниците в споменатото заседание стигнаха до заключение, че:

1.днес не е необходимо, пък и не би било лесно да се изработи едно ново икуменическо изповедание на вярата, което да се приеме от всички църк­ви;

2.да се приеме като общо изпо­ведание на вярата Никео-Цариград­ският символ в оригиналната му редакция (тоест без Filioque), и

3.този символ като най-точен израз на апостолската вяра да се предложи в пленарно заседание на „Вяра и църковно устройство“ и, ако се при­еме, да се препоръча за обсъждане в предстоящата VI-та асамблея на Световния съвет на църквите (1983 година)[22]. Не може да не се отбе­лежи със задоволство това реше­ние в Шамбези, което е от изключи­телна важност в по-нататъшната съв­местна работа.

г)на срещата в Одеса участваха около двадесет души богослови от Африка, Америка, Индия, Япония и Ливан, както и от редица евро­пейски църкви. Наред с православ­ни, римокатолици, лутерани, рефор­мата, баптисти и методисти взеха участие и представители на Армен­ската и Сирийската църква. Тема­та на тази консултация беше: „Икуменическото значение на Никео-Цариградския символ“. Основните пре­поръки, които участниците отпра­виха до „Вяра и църковно устрой­ство“, се свеждат до следното: да се продължи и задълбочи работата по темата „По пътя към съвместно изповядване на апостолската вяра днес“; да се премахне от Никео-Цариградския символ добавката Fi­lioque; да се види не би ли могло този символ да се използва по-често при катехизическите беседи, в богослужението и особено при светата Евхаристия, както е в Православ­ната църква; да се направи обосно­вано богословско изяснение на осмия член от Символа (за Светия Дух) и да се задълбочи тринитарното богословие в неговата цялост[23].

По същество между документите на тези четири срещи има пълно покритие. Тук е твърде важно да се отбележи още веднъж, че на споме­натите срещи участваха и пред­ставители на Римокатолическата църква. Както се знае, тази Църква не членува в Световния съвет на църквите, но в комисията „Вя­ра и църковно устройство“ тя уча­ства с дванадесет свои представители (10% от общия числен състав на комисията), които имат равни права с всички останали членове на тази комисия. Това ще рече, че при съгласуваното становище и особено по въпроса за Filioque участват представители на основните християнски изповеда­ния: православни, Древни източ­ни църкви, католици и протестанти. Този факт вдъхва надежда, че глав­ните защитници на Filioque – Римо­католическата и Протестантските църкви – официално ще ревизират ста­новището си по този въпрос.

Документите, изработени на чети­рите срещи, бяха включени в днев­ния ред на пленарното заседание на „Вяра и църковно устройство“ в Лима, Перу (2-16 януари 1982 година) заедно с подготвения документ от­носно трите тайнства: Кръщение, Евхаристия и Свещенство[24].

По повод 1600-годишнината от Вто­рия вселенски събор беше напра­вена важна крачка по пътя към сбли­жение на християнските църкви и изповедания, като в основата се постави именно Никео-Цариградският символ. Смятам, че не е из­лишно тук да се цитира най-съще­ственото от изказванията на ръковод­ни църковни и икуменически дейци през юбилейната година, защото те отразяват официалното становище на тези църкви и християнски органи­зации.

Във връзка с тържественото честване на споменатата годишнина бяха разменени официални посла­ния между папа Иоан-Павел II и Вселенския Цариградски патриарх Димитриос I.В посланието си от 4 юни 1981 година папа Иоан-Павел II подчертава: „Никео-Цариградското вероопределение е превъзходен из­раз на единството на Църквата Хри­стова… Учението на Първия Константинополски събор (Втори все­ленски, скоби мои) е било винаги израз­ на едната обща вяра на Църквата и на цялото християнство[25]“.В по­сланието-отговор на патриарх Ди­митриос до папата пък се казва: „Писмата на Ваше Светейшество от 4 април и 4 юни са свидетелство за Вашето уважение към вселенското значение на учението на Втория вселенски събор и изобщо за Вашия копнеж по въжделения час на пъл­ното единство[26]“.

В посланието на съпрезидентите на Световния съвет на църквите по случай юбилейната годишнина се казва: „Никео-Цариградският сим­вол е база за единството на христия­ните и пробен камък за икуменическото движение“[27].

Ръководните органи на Католиче­ската и Протестантските църкви във Федерална република Германия в съвместна декларация из­тъкват, че Никео-Цариградският символ е „единственото вселенско изпо­ведание, което свързва източното и западното християнство“[28]. По същия начин Берлинската епископска кон­ференция и Конференцията на Еван­гелските църковни ръководства в Германската демократична република декларират, че Символът на вярата още „от времето на древната Църква е централно богослужебно изповедание на цялото християнст­во[29].“ Споменатите две становища са от 1981 година.

Становището на папа Иоан-Павел II относно Filioque заслужава внимание. На празника Петдесетница, 1981 година, в катедралния храм „Св. Петър“ в Рим, в присъствието на много кардинали, епископи и хиля­ден богомолен народ папата обявил: „Ние искаме да произнесем Символа така, както някога (при съставяне­то му, скоби мои) е бил произнесен: Вярвам… и в Духа Свети, Гос­пода, Животворящия, Който от Отца изхожда, Комуто се покланяме и Го славим наравно с Отца и Сина, Който е говорил чрез пророците[30]“.Фактът, че главата на Римокатолическата църква публично прочел Символа на вярата без Filioque, сам по себе си е твърде показателен. Би било прибързано обаче да се мисли, че Римокатолическата църква така лесно ще се откаже от една своя многовековна доктрина. Бъде­щето ще покаже.

Не е безинтересно да се припом­ни, че Англиканската църква също е на път да ревизира учението си за Filioque. Ламбетската конферен­ция от 1978 година реши да препоръча на църквите от Англиканската об­щност да обсъдят въпроса за премах­ването на Filioque от Никео-Цариградския символ. В реч по време на своята интронизация на 25 март 1980 година новият Кентърбърийски архиепископ Робърт Рънси прокламира зачерква­нето на Filioque от Символа[31].

Делегация на Интернационална­та старокатолическа епископска кон­ференция връчи през месец май 1970 година на тогавашния Вселенски Цариград­ски патриарх Атинагорас документ, отразяващ становището на Старокатолическата църква относно Fili­oque. В него, между другото, е ка­зано: „В съгласие с тезата на Пър­вата Бонска обединителна конфе­ренция от 1874 година, ние отново обя­вяваме: начинът, по който Filioque е вмъкнат в Никео-Цариградското вероопределение, е противоканонически. Съответно на тази убеденост, всички църкви на Утрехтския съюз с течение на времето чрез официал­ни решения на своята учителна власт премахнаха Filioque от официално­то и единствено вероопределение[32].“

Както се вижда от направените по-горе извадки, тук се засягат два важни въпроса: от една страна, този за мястото и ролята на Никео-Цариградския символ в съвремен­ните стремежи към съвместно из­повядване на апостолската вяра и, от друга, новото отношение на ня­кои църкви към направената в ми­налото добавка Filioque. Макар тези два въпроса да се разглеждат по­отделно, те са взаимно свързани и обусловени: не можем да разглеж­даме Никео-Цариградския символ, без да имаме отношение към напра­вената в него добавка Filioque. Тук не се касае само до отделни терми­ни или изрази, а до принципно цър­ковно-богословско схващане на до­гмата за Света Троица. Православ­ното разбиране по тези проблеми е ясно и по същина остава неизменно.

Като взе предвид обнадеждава­щите резултати от работата на спо­менатите по-горе четири богослов­ски срещи, както и заслужаващите внимание изказвания на ръковод­ни църковни фактори относно Сим­вола и добавката Filioque, постоян­ната работна комисия при „Вяра и църковно устройство“ предложи да се продължат и задълбочат обсъж­данията на въпроса за съвместното изповядване на апостолската вяра днес. Това стана на последното пле­нарно заседание на „Вяра и църков­но устройство“ в Лима. Дискусията премина в дух на братска взаимност и съзнание за църковна отговорност. Прие се единодушно проект за по­-нататъшна изследователска работа по разглежданата тема. Изказаха се пожелания:

а)всички църкви-членки на Световния съвет на църквите да признаят Никео-Цариградския символ като вселен­ски символ на апостолската вяра;

б)да анализират съдържанието му и, като запазват до буква неговата форма и използват постиженията на богословската мисъл през из­теклите шестнадесет столетия, да разкрият на съвременен език богословските идеи, съдържащи се в него, и да ги пред­ложат на вярващите в по-разбираема и достъпна за тях форма и

в)по възможност тази тежка и от­говорна работа да завърши до след­ващото пленарно заседание на „Вяра и църковно устройство“, което се предвижда за 1987 година, когато ще се чества 1200-годишнината на Седмия вселенски събор[33].

3. Предстоящи бого­словски задачи

Да се прави по възможност обекти­вна оценка на нещо постигнато е важно, но не по-малко важно е да се прецени какво предстои да се извърши по-нататък.

По разглеждания въпрос постиг­натото досега е наистина обнаде­ждаващо. То изключва песимисти­чни нотки в по-нататъшната работа, но и един подсилен оптимизъм би бил прибързан.Необходим е реали­стичен, подход.

По-горе бяха цитирани извадки от посланията на патриарх Димитриос и на папа Иоан-Павел II от­носно Никео-Цариградския символ. Пак във връзка с юбилея на Вто­рия вселенски събор в послание от 25 март 1981 година до епископата на Католическата църква папата пише: „Какво друго би могло да ускори пътя към единството, ако не възпоменаването и с това съживяването на онуй, което в течение на толкова много векове е било съдържание на съв­местно изповядваната вяра, а такова, е и днес, след болезнените разде­ления, настъпили в течение на веко­вете[34].“ В окръжното послание на Вселенската Патриаршия от 12 март 1981 година пък се твърди: „Символът на вярата се произнася и изповядва, общо от всички християни… и се почита от всички свети Божии църк­ви[35]“. Така ли е, наистина? – „За съжаление споменатите официални констатации изразяват едно състоя­ние, което би трябвало да бъде и е желателно тези конста­тации да отговаряха на днешната действителност[36].“ Изказаното от два­мата предстоятели е по-скоро една от задачите, чието разрешение пред­стои. Единството се желае, но то още не е постигнато. Какво предстои да се направи? – Отговорът на този въпрос до голяма степен бе даден на заседанието в Лима (1982 година). Тук е необходимо само диференциране и прецизиране на предстоящите зада­чи в две насоки:1. приемането на Никео-Цариградския символ и 2.еднаквото интерпретиране богосло­вието на този символ.

1.За Православните църкви Сим­волът на вярата е бил и си остава, основен критерий на апостолската вяра. Тук той е във всестранна упот­реба: при кръщението, в богослу­жението и в катехизическите беседи; по неговата структура и съдържа­ние са разработени всички право­славни курсове по догматическо бого­словие; него изповядват всички епис­копи при своята хиротония и публи­чно декларират, че ще го спазват до края на живота си.

Както вече беше казано, Римокатолическата и Протестантските цър­кви, освен Никео-Цариградския сим­вол, имат и други символи. Този стремеж към единство в многообра­зието води до своеобразен плурали­зъм, който се наблюдава в протестантския свят. Многообразие в областта на периферните въпроси е възможнои естествено. То отговаря на много­образието на човешките традиции, бит и култури. В областта на основ­ните проблеми на вярата обаче многообразието води до конфесионален плурализъм. Забравя се исти­ната, че Господ е един и вярата е една (срв. Ефесяни 4:5). Вярата се въз­приема индивидуално, но се изпо­вядва в Църквата и чрез Църквата, която също е една.

Още в Бангалоре (1978 година) някои представители на млади църкви от така наречения Трети свят изразиха мнение, че древните християнски вероопределения, в това число и Никео-Цариградското, не могли да имат универсално значение, защото те от­говаряли на езика и културата на тогавашното време. Поради това днес били неприемливи за някои църкви, които езиково и културно не са свързани с това време[37].

Това отношение на някои църкви към древните християнски символи, а така също и употребата на други символи на Запад показва, незави­симо от декларативните изказвания на отговорни църковни фактори в наше време, че пред християнските църкви и изповедания на Запад стои нелеката задача да работят усиле­но за приемането и утвърждаването на Никео-Цариградския символ ка­то най-точен израз на апостолската вяра.

2.Паралелно с тази задача стои, и втората – еднаквото разкриване съдържанието на Символа. Казвам паралелно, защото истинското приз­наване и приемане на Никео-Цари­градския символ е възможно тогава, когато неговото съдържание се ус­вои от всички християни не само чрез декларации и официални решения, а по дълбоко вътрешно убеждение. Това може да стане по пътя на про­дължителна и системна работа, като се има предвид, че религиозното съз­нание се изменя бавно. Предстоящи­те комплексни задачи и тази насока имат теоретически и теоретико-практически характер.

а)Теоретическият характер се от­нася до анализиране и задълбоче­но разкриване богословското съдър­жание на Символа. Последното вклю­чва в себе си основните проблеми на вярата, а именно: за Света Троица (триадология), за въплътения Син Божи (христология), за Светия Дух (пневматология), за човека (антро­пология), за Църквата (еклезиология), за Царството Божие и отвъдния свят (есхатология). Този широк спектър от богословски проблеми следва да се разглежда в светлината на Бо­жественото Откровение (Свещеното Пи­сание и Свещеното Предание), в светли­ната на учението на древната Църк­ва, на богатата и неизчерпаема светоотеческа литература.

б)Задачата от теоретико-практически характер се заключава в това – всички църкви, в това число и Православните, да разкрият „поновому“ богатството на Символа. Това ще рече – като запазят неизменна формата му, както тя е изработена в Никея и Константинопол, да раз­крият съдържанието му със съвре­менни езикови изразни средства, за да стане то по-разбираемо за днеш­ните християни. Има термини ката „усѝя“ (същност), „ипòстасис“ (личност), „омоусиос“ (единосъщен) и дру­ги, които са от изключителна важ­ност, но тяхното съдържание се нуж­дае от езиково осъвременяване. По този начин вечните божествени исти­ни, формулирани в Никео-Цариградския символ, ще станат достояние на днешните християни и ще про­дължат да ги водят по пътя към един­ство и към жертвено служение на човека-брат.

Изпълнението на споменатите по-горе задачи изисква съсредоточа­ване на мисълта, напрежение на волята и отклик на сърцето. Прие­мат ли всички християни Никео-Цариградския символ и усвоят ли неговото богато съдържание, те ще изпълнят повелята на Христа – да бъдат всички едно (Иоан 17:21).

__________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1983, кн. 4, с. 1-12. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. За раннохристиянските символи вж. по-подробно у Тотю Коев, Древните хри­стиянски символи и тяхното значение, Духовна култура, 1983, кн. 1, с. 26 сл. сл.

[2]. Текста на символа цитирам по J. D. Mansi, Sacrorum conciliorum nova et amplissima collectio, Paris-Leipzig, 1901, t. VII, p. 112.

[3]. F. Hort, Two Dissertation, Cam­bridge, 1876. – Ad. Harnack, Konstantinopolitanisches Symbol, RE, T. XI, S. 12-8.

[4]. Срв. Правилата на св. Православна църква с тълкуванията им. Превели и редактирали: свещеник д-р Стефан Цанков, протодякон Иван Стефанов, П. Цанев, т. I, София, 1912, с. 463-468.

[5]. Срав. Деянiя вселенских соборов, изданie третье, т. IV, Казань, 1908, с. 47.

[6]. Срв. Fr. Нeilеr, Die Ostkirchen, München, 1971, S. 108.

[7]. Срв. A. Hahn, Bibliothek der Symbole und Glaubensregeln der alten Kirche, Hildesheim, 1963, Reprografischer Nachdruck der Ausgabe Breslau 1897, S. 163, Anm. 17.

[8]. Срав. Heiler, поc. съч., c. 108.

[9]. Правилата на св. Православна църк­ва…, с. 386.

[10]. Пак там, с. 633 сл.

[11]. Вж. по-подробно у Prof. Dr. H.-J. Schulz, Das Konzil von Konstantinopel (381): Wegweisung für die Őkumene, ind Mahnung an die westlichen Kirchen, in: Der Christliche Osten, Sonderdruck 1981/2-6, S. 27 ff.

[12]. Срв. Mansi, Sacrorum conciliorum…, t. X., p. 1210.

[13]. Срв. H. G. Beck, Kirche und theologische Literatur im Bysantinischen Reich, München, 1959, S. 309. – J. N. D. Kelly, Altchristliche Glaubensbekenntnisse, Göt­tingen, 1972, S. 360 f.

[14]. Срв. R. Slenczka, Das Őkumenische Konzil von Konstantinopel und seine okumenische Geltung heute, in: Una Sancta, 1981, 3, S. 205.

[15]. Пак там, c. 205.

[16]. Срв. проф. к. б. Тодор Събев, Значение и задължителност на Никео-Цариградския символ за църквите, приз­наващи авторитета на Втория вселенски събор, Духовна култура, 1982, кн. б, с. 16.

[17]. Срв. проф. д-р Илия К. Цоневски, Българската православна църква иИкуменическото движение, Духовна кул­тура, 1965, кн. 1, с. 20.

[18]. Вж. Bericht aus Nairobi 75, Frankfurt am Main, 1976, S. 3 ff.

[19]. Срв. W. Pannenberg, Die Ar­beit von Faith and Order im Nontext der Őkumenischen Bewegung, in: Őkumenische Rundschau, 1982, Heft 1, S. 52.

[20]. Вж. текста на доклада-меморандум в Geist Gottes-Geist Christi, in: Beiheft zür Ökumenischen Rudschau 39, 1981, S. 9-23.

[21]. Вж. W. Lazareth, Bericht des Sekretariats der Kommission für Glauben und Kirchenverfassung, FO/81:20, 1981, S. 10 f.

[22]. Срв. Pannenberg, поc. статия, с. 52 сл. сл. – Д-р Гр. Ларенцакис, Никео-Цариградският символ, Духовна култура, 1982, кн. 10, с. 5.

[23]. Срв. протоиерей Л. Воронов, Рекоменадации богословской консультации „Экуменическое значение Никео-Цариградского Символа веры“, ЖМП, 1982, 3, с. 57 сл. Lazareth, Bericht des Sekretariats… S. 11.

[24]. Срв. Lazareth, Bericht des Se­kretariats…, S. 8 ff.

[25]. Brief des Papstes an den Ökumenischen Patriarchen, in: Un Sancta, 1981,3, S. 188.

[26]. Brief des Ökumenischen Patriarchen an den Papst, in: Una Sancta, 1981, 3, S. 189.

[27]. Botschaft der Präsidenten des Ökume­nischen Rates der Kirchen, in: Una Sancta, 1981, 3, S. 192.

[28]. Gemeinsame Erklarung der Mitgliedskirchen der Arbeitsgemeinschaft christlicher Kirchen in der Bundesrepublik Deutschland, in: Una Sancta, 1981, 3, S. 190.

[29]. Gemeinsames Wort der Berliner Bischofskonferenz und der Konferenz der Evangelischen Kirchnleitung in der DDR, in: Una Sancta, 1981, 3, S. 192.

[30]. Aus der Predigt des Papstes während der Feierlichkeiten am Pfingstsonntag 1981 in Rom, in: Una Sancta, 1981, 3, S. 188.

[31]. Cpв. Metropolit Meliton von Chalkedon zur Streichung des „Filioque“ in der. Anglikanischen Kirche, in: Una Sancta, 1981, 3, S. 194.

[32]. Evklärung der Internationalen Altkatholischen Bischofskonfevenz  zur Filioque Frage, in: Lina Sancta, 1981, 3, S. 193.

[33]. Срв. W. Раnnenbeгg, Die Bedeutung des Bekenntnisses von Nicaea-Konstantinopel für den ökumenischen Dialog heute, in: Ökumenische Rundschau, 1982, 2, S. 130 ff.

[34]. Aus dem Schreiben des Papstes an den Episkopat der Katholischen Kirche (25.3. 1981), in: Dnа Sancta, 1981, 3, S. 187.

[35]. Enzyklisches Schreiben des Ökumenische Patriarchats, in: Una Sancta, 1981, 3, S. 181.

[36]. Лapенцакис, пос. статия, c. 4.

[37]. Срв. W. Pannenberg, Die Ar­beit von Faith and Order…, S. 52.

Изображения: авторът Тотю Коев (1928-2006) и част от фреска Първият вселенски събор. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-aHq