Драган Бачев

В поведението на папата отново се сблъскали политически и църковни интереси, при което преобладавали първите. Той, по същество, желаел успеха на протестантските князе в борбата им против католическия император. Отношенията между Карл V  и папата се изострили твърде много и само смъртта на Павел III попречила да се разрази конфликт между двамата.

Болшинството от кардиналите желаели съборът да продължи. Те избрали за папа един от тридентските легати, кардинал Джовани дел Монте, който приел името Юлий III (1550-1555). Новият папа провеждал миролюбива и проимператорска политика и в 1551 година върнал събора в Тридент, където започнала неговата втора сесия (1551-1552). На нея вече се появили и немските епископи, но поради новата война, този път не пристигнали френските епископи. Войските на Шмалкалденския съюз начело с Мориц Саксонски, в съюз с френския крал нахлули в Южна Германия и принудили Карл V да се оттегли от Инсбрук (Тирол). Появата на протестантските войски разпръснала събора, чиято втора сесия не свършила никаква полезна работа. На нейните заседания дори не се водели никакви сериозни дискусии с протестантските делегати[102].

Фердинанд I (1556-1564), братът на Карл V, от името на императора, но без участието на папата, даже въпреки неговото противодействие, провъзгласил в 1555 година Аугсбургския религиозен мир. Райхстагът признал равноправието на последователите на лутеранското вероизповедание, като предавал правото за избора на религията на князете и градовете. Те трябвало да решат признават ли на своята територия лутеранството или тридентските догмати. Принципът “cuius regio, eius religio” („чиято е територията, негова е и религията”) по онова време благоприятствал Реформацията, защото хората, живеещи във владенията на княза, който бил приел новата вяра, били длъжни да изповядват същата вяра. Новите светски феодали, които получили до 1552 година църковни земи, можели да ги задържат, но по-нататъшната секуларизация била забранена. Аугсбургският религиозен мир, като признал Реформацията, завършил на основата на статуквото първия етап на религиозното движение. От това признание били изключени калвинистите и радикалните направления на Реформацията (анабаптисти и други). След всичко това вече не ставало и дума за обединение. Компромисът окончателно бил снет от дневния ред вследствие на това, че Карл V, уморен от постоянните войни, в 1556 година абдикирал: в Испания – в полза на сина си Филип II (1556-1598), а в Германия – в полза на по-малкия си брат Фердинанд I (1556-1564). Последният повече симпатизирал на протестантите, отколкото на привържениците на Тридент. След смъртта на Юлий III на папския престол бил избран кардинал Джанпиетро Карафа, който приел името Павел IV (1555-1559)[103]. По това време Римокатолическата църква се намирала в катастрофално положение. Вярна на папата оставала само южната част на Европа (Пиренейския полуостров и Италия). Във Франция, Австрия и Унгария, а така също и в Полша Реформацията завоювала нови позиции, а на север от тези страни тя удържала окончателна победа.

В 1559 година Павел IV за пръв път публикувал списък на забранените книги, папският „Индекс”, който оттогава започнал да се публикува редовно. Инквизицията и „Индекс”-а станали мощно оръжие за защита на тридентските решения и за преследването на несъгласните с тях.

Тридентският събор бил завършен от папа Пий IV (1559-1565), при когото започнала и контрареформаторската реставрация. Папата застанал начело на партията на реформаторите, защото разбирал, че ако реформите бъдат осъществени не под негово ръководство, това ще нанесе удар на учението за папското главенство. За свой най-близък съмишленик той избрал отначало кардинал Мороне, а след неговата смърт – своя племенник, кардинал Карло Боромео. Боромео пръв започнал да се нарича кардинал-държавен секретар. Под негово влияние папа Пий IV заел проимператорска, проавстрийска позиция, като разчитал заедно с императора да започне контрареформацията. Боромео след смъртта му бил обявен от Римокатолическата църква за светец и неговата личност станала символ на безпощадна борба против протестантството.

В 1562 година Пий IV открил третата сесия на Тридентския събор (1562-1563). Папата взел в свои ръце осъществяването на реформата, тъй като император Фердинанд I нямал реална власт в Италия. За обединение с протестантите вече никой не мислел. Обаче относно провеждането на вътрешна реформа в Римокатолическата църква, се появили сериозни различия във вижданията. На събора испанците се изказали за разширяване правата на епископата. Френските епископи, които се борели против хугенотите, защитавали „галиканските свободи” в духа на концилиаризма. Предложенията на немската нация били изложени от императора – причастяване под двата вида, използване по време на литургията на националния език и отмяна на целибата.

За председателстващ на събора Пий IV назначил кардинал Мороне. За постигане на успех в работата Мороне искал първо да се стигне до съгласие относно същността на реформата. С испанския и френския крал се постигнал компромис, също както и с Фердинанд I в Инсбрук. След всичко това последната сесия на събора преминала действително в конструктивен дух и завършила с приемането на значителни реформи [104]. Декретът за духовните тайнства предписвал да се възстанови религиозната дисциплина на духовенството. Постановлението за постоянното местоживеене на висшето духовенство в средищата на епархиите им, задължавало епископите да се намират в своето епископство и да следят за религиозния живот, за морала и нравствеността на свещенослужителите и за изпълнението на задълженията им. Сред реформаторските решения, свързани с духовенството, най-значително било постановлението за създаване на семинарии. Съборът предписвал, по възможност във всяка епархия да бъде създадена семинария за подготовка на свещенослужители. Най-после на папството станало ясно, че само всестранно образовани свещеници с висок морал и пламенна религиозност биха могли да провеждат в живота духа и реформите на събора и да премерят сили с протестантските проповедници. Що се касае до по-рано приетите догматически постановления относно учението за благодатта, била отменена продажбата на индулгенции и били приети нови декрети за опрощаването на греховете, за чистилището и за почитането на светиите. Декретът за светостта на брака укрепвал авторитета на брачните отношения, сключени пред лицето на Църквата. Отново се забранявало натрупването на доходи и църковни блага (cumulacio beneficiorum).

В 1563 година съборът завършил. Резултатите от неговата работа, която продължила с прекъсвания почти две десетилетия и до днес, с малки промени, съхраняват своята сила. Те могат да бъдат сведени до следното:

1.Католическите догмати окончателно били отделени от протестантските. Още тогава те получили, в общи линии, своя днешен вид.

2.Съборът закрепил и окончателно утвърдил иерархията на Римокатолическата църква.

3.Със създаването на семинарии било осигурено бъдещето на Църквата [105].

Изключително право и задача на папата било тълкуването и изпълнението на Тридентските декрети, определяне нормите на вярата и морала. Към края на събора се засилило разбирателството между папата и католическите князе. Пий IV станал първия папа от времето на Григорий VII, който съзнателно се отказал от стремежа да постави Църквата и папството над светската власт. По този начин той съзнателно сложил край на антикняжеския курс на църковната иерархия и я подтиквал към повсеместно взаимодействие с държавната власт.

През януари 1564 година папа Пий IV утвърдил декретите на Тридентския събор. От догматическите постановления той съставил така нареченото Тридентско изповедание, пред което трябвало да полагат клетва всички епископи и ръководителите на монашеските ордени. За осъществяването на постановленията на събора, папата в същата година създал съборна кардиналска конгрегация.

Постановленията на Тридентския събор не били признати навсякъде. Безусловно те били приети само в малките италиански държавици. След това тяхното признаване потвърдили Савоя, Португалия, Австрия и Полша. В другите държави съборните постановления или били признати с някои забележки, или били посрещнати с пълно мълчание. Франция открито отказала да приеме приетите от събора декрети, тъй като виждала в тях нарушаване на „галиканските свободи”. Отделните владетели подписали с папата конкордати.

След Тридентския събор, в продължение на триста години не бил свикван нов Вселенски събор. Независимо от огромното му значение за Римокатолическата църква той не оказал никакво влияние както на Изток, така също и върху протестантизма. Поради това и този събор трудно може да бъде поставен редом със съборите на древната Църква.

През XIX век по време на понтификата на папа Григорий XVI (1831-1846) в Италия се разгаря движението за Рисорджименто (Risorgimento), за обединението на страната, която почти 1500 години била разделена на редица малки държавици, една от които била Папската държава, а половината Италия се владеела от Австрийската империя.

След смъртта на Григорий XVI за папа бил избран кардинал Джовани Мастаи-Ферети, който приел името Пий IX (1846-1878). С неговото встъпване на престола започнал най-продължителния понтификат в историята на Римокатолическата църква, който продължил почти тридесет и две години. На Пий IX се наложило да ръководи Църквата в изключително тежки времена. Той преживял революция, война и доживял да види унищожаването на светската власт на папите, както и ликвидирането на Папската държава.

През 1848 година в Рим избухнала революция и била провъзгласена република. Папата избягал в Неаполитанското кралство и се завърнал в града едва на 12 април 1850 година, след като революцията била потушена от френските войски на Наполеон III.

В продължение на триста години след Тридентския събор се смятало, че развитието на католическото учение е завършило и към него няма какво повече да се добави.Обаче по време на понтификата на Пий IX застоя в догматиката бил преодолян по две направления.Първото било мариологията, а второто – учението за папското главенство и непогрешимост.

Още през февруари 1849 година папата се обърнал с послание до католическите епископи от целия свят, последните да изразят своето мнение за непорочното зачатие на св. Дева Мария (immaculata conceptio). Непорочното зачатие означава, че св. Дева Мария, благодарение на особената милост на Бога, с отчитане заслугите на Христа, от първия миг на своя живот била свободна от първородния грях. Върху основата на настъпилите положителни отговори започнала работа по оформянето на догмата. На 8 декември 1854 година с булата „Ineffabilis Deus” папа Пий IX провъзгласил догмата за непорочното зачатие на св. Дева Мария, като в нея се казвало, че той прави това като „упълномощен от Иисус Христос, апостолите и с личната си власт, като техен наследник”[106].

Малко по-късно, през 1859 година, започнала войната на Франция и Пиемонт срещу Австрия. Австрийците претърпели съкрушително поражение и били изтласкани от почти цяла Северна Италия. Под тяхна власт останала само Венецианската област. По същото време Гарибалди започнал освобождаването на Южна Италия, която била под властта на испанските Бурбони. Значителна част от населението на Папската държава се изказала за присъединяване към Пиемонт (Модена и Романя). В началото на ноември 1860 година от нея се отделила и Умбрия. Властта на папата се оказала ограничена до размерите на Рим и Патримониума на св. Петър, около една четвърт от предишната територия на Папската държава. Този остатък бил спасен за папата само благодарение на окупацията му от френски войски. Пий IX отлъчил от Църквата „грабителите”, в това число и краля на Пиемонт. Когато на 17 март 1861 година било провъзгласено кралство Италия начело с Виктор Емануил II, папата не можал да стори нищо друго, освен да анатемоса краля. Временна столица на новата държава станал Торино[107].

На 8 декември 1864 година, десет години след провъзгласяването на догмата за непорочното зачатие на св. Дева Мария, Пий IX публикувал енцикликата „Quanta cura”, в която заклеймил материализма, секуларизацията на обществото, атеизма, рационализма, либерализма, комунизма и натурализма. Скоро след това папата издал своя знаменит „Силабус” (Syllabus), който представлявал каталог на всички неправилни мнения, които Пий IX вече писмено осъждал и отхвърлял. Този списък съдържал осемдесет точки, като за всяка от тях се посочвало кога е издадена и от кой папски документ се извлича. По-късно държавният секретар кардинал Антонели групирал мненията, които смятал за еретически в десет теми. „Силабус”-ът бил разпратен до всички католически духовници в целия свят, придружен от една енциклика, в която се обяснявало какво е подтикнало папата да стори това, както и от писмо на държавния секретар Антонели[108].

През 1865 година столицата на кралство Италия била преместена във Флоренция, а през 1866 година в резултат на поражението си в пруско-австрийската война Австрия се отказала от Венецианската област в полза на Италия. За да бъдело завършено обединението на страната необходимо условие било присъединяването на Рим, но докато там се намирали френски войски това било невъзможно.

Още след бягството си в Гаета (Неаполитанското кралство), по време на революцията през 1848 година, папа Пий IX започнал да обмисля идеята за свикването на нов Вселенски събор, който да разгледа положението на Църквата и папството при новите обстоятелства. На 6 декември 1864 година той запознал колегията на кардиналите с намерението си да свика в близко време събор. На 26 юни 1867 година на открита консистория папата официално обявил за свикването на Двадесетия Вселенски (Първи Ватикански) събор[109], което получило благословията на петстотин епископи, които се били събрали в Рим по случай 1800-годишния юбилей от мъченичеството на светите апостоли Петър и Павел.

Онези кръгове на курията, които одобрявали решението за свикването на събора, посочвали, че той трябва окончателно да установи контурите и пределите на върховната власт на папата. Учението за непогрешимостта и главенството на папата било отклонено в средните векове от Констанцския и Базелския събори, а Тридентският събор не заел еднозначна позиция по този въпрос.

С публикуването на 29 юни 1868 година на булата „Aeterni Patris” било обнародвано решението за свикването на Двадесетия Вселенски събор. Папата насрочил откриването му за 8 декември следващата година – празника на непорочното зачатие на св. Дева Мария. Съгласно булата, целта на събора било укрепването на вътрешното, религиозното единство на Църквата при новите обстоятелства.

При откриването на събора на 8 декември 1869 година, на него присъствали седемстотин седемдесет и четирима съборни отци от хиляда и петдесет, които били получили право за участие. Съвещанията ставали в дясното крило на базиликата „Св. Петър”, поради което съборът е известен също така и като Първи Ватикански. Преди откриването на събора седем куриални комисии били разработили осемдесет и седем схеми (проекти на декрети), които трябвало да бъдат обсъдени в четири съборни комисии. Обаче в състава на тези комисии не били включени представители на несъгласните. Поради това на тях им се налагало да се изказват против мнението на комисиите на съвместни публични заседания. Също така на опозицията било предоставяно много малко време за изказвания.   

Съборът започнал с обсъждането на шест схеми (за вярата, две схеми за епископите, за духовенството, за катехизиса и за Църквата). Обаче някои от схемите не били добре подготвени и разработени. На 24 април 1870 година съборът приел първата догматическа конституция („Dei Filius”)[110] за католическата вяра. В нея противно на „заблужденията на епохата” било формулирано в духа на Тридентския събор католическото учение за вярата, за Бога, за Божественото откровение. Едновременно с това били осъдени атеизма, материализма, пантеизма и рационализма.

При обсъждането на схемата за Църквата станало разделение. В началото на януари 1870 година по инициатива на английския архиепископ Менинг, на едно от заседанията, четиристотин епископи внесли предложение да бъде включен в схемата въпросът за непогрешимостта на папата. По този въпрос възникнала остра дискусия. Когато един от членовете на събора възразил, че „традицията на Църквата не познава учение за непогрешимост на папата”, Пий IX ядосано извикал: „Традицията, това съм аз!” Сред обкръжението на папата имало големи ласкатели, какъвто например бил кардинал-архиепископа на Бордо (Франция) Донe, който отправил към Пий IX следните думи: „Ти си апостолският господар. Само ти заповядваш в дома на Христа, в твоята власт са нашите души. Където си ти, там е и Църквата. Ти си органа на вярата, ти си средоточие на Божественото управление, ти си живото въплъщение на властта Христова!” След всичко това, чудно ли е, че още преди откриването на събора Пий IX сам произнесъл следните думи: „Аз съм наследник на апостола, аз съм наместник на Иисуса Христа, само аз имам власт да водя и управлявам ладията Петрова, аз съм пътят, истината и животът. Който е с мене, той е с Църквата, който не е с мене, той е вън от пътя, вън от истината, вън от живота”[111].

Против приемането на догмата за главенството и непогрешимостта на папата се обявили главно епископите от Германия и Централна Европа. Независимо от това на 6 март 1870 година Пий IX представил догмата за обсъждане. Публичната дискусия започнала на 29 април 1870 година.  Опозицията изразила своето отрицателно отношение както в писмен вид, така също и устно. Като игнорирал мнението на малцинството, папата, независимо от протеста на повече от сто епископи, със силата на своята власт прекратил дискусията на 13 юли 1870 година. По време на гласуването на закрито заседание, в полза на догмата гласували четиристотин петдесет и един, против – осемдесет и осем, положително, но с особено мнение – шестдесет и двама делегати. Епископът на Ротенбург (Германия) Хефеле предложил и на открито заседание да се проведе гласуване. Хефеле и Дяковарския епископ Щросмайер (Австро-Унгария) били едни от най-решителните противници на догмата, но по-късно, по неизвестни причини, променили позицията си и станали защитници на този догмат. С надеждата, че по този начин ще предотврати приемането на догмата, преди откритото гласуване активната опозиция (петдесет и седем епископи, главно от Германия и Австро-Унгария) напуснала Рим. На 18 юли 1870 година, на открито заседание, с петстотин тридесет и три гласа – за, срещу два гласа – против, съборът приел догмата за главенството и непогрешимостта на папата, ex cathedra по въпросите на вярата, нравствеността, управлението и дисциплината в Църквата. Папата незабавно утвърдил решението и тържествено го огласил в конституцията „Pastor aeternus”[112]. Тя се състои от четири глави. Първата глава се отнася за първенството на св. апостол Петър; втората глава утвърждава, че приемници на това първенство са римските папи; в третата глава се уточняват обхвата и как трябва да се разбира примата на римския папа; в четвъртата глава се говори за непогрешимостта на пастирската власт на папата.

Следва…(виж тук)

__________________________________________

[102]. Ibid., p. 239-240.

[103]. Ibid., p. 240-241.

[104]. Ibid., p. 242-243.

[105]. Ibid., p. 243.

[106]. Кръстев, А., Приматът в Църквата, С., 2011, с. 355.

[107]. Gergely Jenö, A pápaság története, Budapest, 1982, р. 314.

[108]. Кръстев, А., Приматът в Църквата, С., 2011, с. 356.

[109]. Желаещите да се запознаят по-обстойно с историята и решенията на Двадесетия Вселенски събор биха могли да ползват следните трудове: Acta conciliorum oecumenicorum, ed. E. Schwartz, Strasb.-B., 1914, neuen Aufl., t. 1-3, B.,-Lpz., 1933-36; Hefele C. J. v., Conciliengeschichte, Bd. I-VII, Freiburg, 2 ed., 1875; Caspar, E., Geschichte des Papstums…, Bd. 1-2, Tübingen, 1930-33; Cecconi, Storia del concilio ecumenico Vaticano, R., 1873; Friedberg, E., Sammlung der Aktenstücke zum ersten vatikanischen Konzil mit einen Grundriss der Geschichte desselben, Tübingen, 1872; Friedrich, J., Geschichte des vatikanischen Konzils, 3 vol., Freiburg, 1877-87; Кръстев, А., Приматът в Църквата, С., 2011.

[110]. Gergely Jenö, A pápaság története, Budapest, 1982, р. 317.

[111]. Кръстев, А., Приматът в Църквата, С., 2011, с. 366.

[112]. Gergely Jenö, A pápaság története, Budapest, 1982, р. 318.

Изображение: авторът Др. Бачев. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-aEm