Кратък очерк за Вселенските събори на Римокатолическата църква

Драган Бачев

Седемте Вселенски събори, които са се състояли на Изток, между 325 година и 787 година, са добре известни на богословите и на по-голямата част от вярващите. Известно е какви въпроси са били разглеждани на тези събори и какви решения са били взети. Освен тях Римокатолическата църква нарича Вселенски още редица събори, последният от които Двадесет и първи Вселенски или Втори Ватикански събор се проведе през 1962-1965 година. Ако потърсим някаква литература, от български автори, за тези събори няма да намерим почти нищо. Изключение правят последните два: Двадесетият Вселенски или Първи Ватикански събор 1869-1870 година и Двадесет и първият Вселенски или Втори Ватикански събор 1962-1965 година. Просто удивително е как при наличието на толкова голям брой сериозни учени, никой от тях не е спрял вниманието си върху тази тема. Между другото, въпросът за Вселенските събори на Римокатолическата църква, според нашето скромно мнение представлява интерес както за богослови, така също за историци и юристи.

Нека проследим в хронологичен порядък кога и къде са се състояли тези събори, какви въпроси са били разглеждани на тях и какви решения са били взети.

Осмият Вселенски събор, според Римокатолическата църква, е бил проведен също на Изток, в Константинопол, през 869-870 година.  Предисторията му е следната.

През 847 година починал патриарх Методий и на негово място бил избран Игнатий. Не всички епископи били съгласни с този избор. Мнозина не го одобрявали. За нещастие на патриарх Игнатий, негов още по-голям противник се оказал вуйчото на император Михаил III (842-867) и негов опекун, кесарят Варда. Последният бил подозиран в незаконно съжителство с жената на своя покоен син. След като патриархът посъветвал Варда да скъса незаконната връзка, на празника Богоявление той не дал на кесаря св. Причастие. Младият император, по съвета на вуйчо си, поискал от патриарх Игнатий да постриже майка му и сестра му за монахини, но патриархът решително отказал да направи това. Обаче скарването с императора и кесаря, му струвало патриаршеския престол.

Вместо Игнатий, за патриарх бил избран сенаторът Фотий, който се славел като изключителна личност между своите съвременници.

Оказало се, че Игнатий само привидно се бил примирил с отстраняването си. В Константинополската църква настъпил разкол. По съвета на вуйчо си императорът изпратил писмо до папа Николай I (858-867), придружено с богати подаръци. С това внимание към папата император Михаил III разчитал да го склони на страната на Фотий. Заедно с писмото на императора папа Николай I получил окръжно послание от Фотий, с което последният известявал за своето встъпване на престола.  Обаче папата не признал Фотий за законен патриарх поради това, че неговото избиране направо от мирско лице било в нарушение на църковните канони[1]. Започнала дълга преписка между император Михаил III и патриарх Фотий от една страна и папата от друга, били свикани събори през 861 година и 867 година в Константинопол, които оправдали Фотий и потвърдили избора му за патриарх. От своя страна папата свикал събор в Рим (863 година) и лишил Фотий не само от патриаршеско, но и от всякакво църковно достойнство, включително до степен на клирик. В случай на неподчинение, патриарх Фотий се отлъчвал и от тайнството Евхаристия, освен в случай, че е на смъртно легло. На същото наказание се подлагали и всички духовни лица, посветени от Фотий, ако не прекъснат общението си с него. На всички било ясно до какъв хаос в Константинополската църква щяло да доведе изпълнението на тези папски решения.

В отговор през 867 година патриархът свикал събор, както бе споменато по-горе, с участието на представители на източните патриарси. Съборът се състоял в Константинопол. Той осъдил незаконните претенции на Рим върху новосъздадената Българска църква и отклоненията и нововъведенията на Римската църква, а именно нейното учение за поста, забраната на духовенството да се жени, отричане правото на свещениците да миропомазват, но най-вече добавката в Никейския символ на вярата, че Дух Свети изхожда и от Сина. Този събор отхвърлил претенциите на папа Николай I за главенство в Църквата. На анатемата на папата против Фотий, съборът отговорил с анатема на папа Николай I[2].

Скоро обаче положението на патриарха се изменило. Неговият привърженик, кесарят Варда изпаднал в немилост пред император Михаил III и по негово разпореждане бил убит. Мястото му заел новият фаворит на императора, въздигнат в кесар, Василий Македонянин. Но непостоянен в своята дружба, императорът решил да се освободи и от него. Обаче Василий изпреварил очакващата го съдба, убил императора и заел престола. Два дни след възкачването си Василий I отстранил патриарх Фотий и възстановил Игнатий. Тази прибързаност се обяснява различно. Като въздигнал Игнатий, императорът искал да спечели обичта на простите народни маси, които симпатизирали на Игнатий. Освен това, като отстранил Фотий, той разчитал с помощта на папата по-лесно да завърже отношения със западните владетели. За Рим заминало посолство с писма от императора и от патриарх Игнатий. Император Василий I (867-886) молел папата да изпрати свои легати в Константинопол за уреждане на църковните работи. Пратениците пристигнали в Рим, когато папа Николай I вече не бил жив. Приемникът му папа Адриан II (867-872) останал доволен от този обрат на нещата. Съгласно желанието на императора, папата изпратил в Константинопол пратеници, които снабдил със свои писма. В тях папа Адриан II наричал патриарх Фотий хищник, прелюбодей, сравнявал го с Максим Циника, а посвещението му наричал осквернение[3].

Съборът бил открит на 5 октомври 869 година и имал десет заседания, последното от които било на 28 февруари 870 година. Членовете на събора, по искане на папските легати, подписали донесената от Рим формула с анатемите против Фотий и с признаване главенството на папата. Тази формула били длъжни да подпишат и всички предани на Игнатий духовни лица. На седмото заседание била произнесена присъдата над Фотий и неговите привърженици. За по-голяма тържественост съдиите на патриарха подписали тази присъда с евхаристийна кръв. Съборът изгорил актовете на съборите от 861 година и 867 година. Папата останал доволен от постигнатия резултат – от това, че било признато главенството му, но бил крайно разочарован от неотстъпчивостта да му бъде подчинена новооснованата Българска църква. С това за кратко време настъпило успокоение в Константинополската църква, но въпросът бил окончателно решен след смъртта на патриарх Игнатий на събора в 879-880 година[4]. Изобщо каквото и както поискали папските легати, това било направено от събора и утвърдено от императора и патриарх Игнатий. За това на Запад наричат този събор Осми Вселенски[5]. На Изток се случило точно обратното. „Този събор бил забравен, останали без употреба неговите правила, нито един гръцки канонист не ги коментира, нито един юридически сборник не цитира техния текст, те като че ли потънали вдън земята и само малко на брой гръцки ръкописи съхранили съкратения текст на актовете на този събор[6]”.

Както виждаме съборът от 869-870 година се занимал с много важен въпрос за устройството и управлението на Константинополската църква, но на него не били формулирани никакви нови догмати, не били поставени за разглеждане и решаване никакви христологически и триадологически въпроси и този събор в никакъв случай не може да бъде наречен Вселенски[7].

Деветият Вселенски (или I Латерански) събор е първият от Вселенските събори на Римокатолическата църква, който се е състоял на Запад, в Рим, през 1123 година. Той се занимал с въпроса за инвеститурата, но за да стане всичко по-ясно на читателя, необходимо е да се върнем малко назад във времето.

В 811 година император Карл Велики разделил аристокрацията на две групи: светска – херцози, графове и барони, и духовна – архиепископи, епископи и абати на някои големи манастири. Нещо напълно непознато на Изток. Инвеститурата (къснолатински investiturа, от латински investio – обличам) в средновековна Западна Европа е била юридически акт на предаване на лен, длъжност, сан от сеньора на васала. Църковната инвеститура се състояла от назначаване на църковна длъжност и получаване на сан. Тя включвала два акта: 1) връчване на пръстен и посох (пръстенът символизирал обвързването на епископа с вярващите от неговата епархия, а посохът – властта му над епархията), които били символ на духовната му власт и 2) предаване на поземлени владения и скиптър, символизиращи светската му власт. Символичното действие с връчването на пръстена и посоха християнските владетели на Западна Европа, от ранното Средновековие до края на XI век, обикновено извършвали сами, под предлог, че църковните владения са васални владения и те са техни сюзерени[8].

През XI век обаче, в манастирите на Бургундия и Лотарингия се зародило движение за реформи, което смятало, че правото на инвеститура, а също така правото да се разпорежда с църковните владения във висша степен принадлежи на папата. През 1049 година на папския престол встъпил Лъв IX (1049-1054). Той събрал около себе си ръководителите на движението за църковна реформа и им дал кардиналски сан. Най-близките му съветници били кардинал Фридрих Лотарингски, който малко по-късно станал папа под името Стефан IX (1057-1058), кардинал Хилдебранд, който бил избран за папа под името Григорий VII (1073-1085); дясна ръка на папа Лъв IX и един от главните теоретици на църковната реформа бил кардинал Хумберт де Силва Кандида. По време на понтификата на Лъв IX настъпила схизмата между Рим и Константинопол (1054 година), но на този въпрос ще се спрем по-подробно в друго наше изследване.

Регентството на императрица Агнес над малолетния германски император Хенрих IV (1056-1106) позволило на римските папи окончателно да отхвърлят опеката на светската власт. Когато в 1057 година за папа бил избран Стефан IX, императорът бил известèн за това събитие със закъснение. В каноническите избори, на императора се предоставяло единствено правото за последващо съгласие[9].

Наред с богословската обосновка на църковното движение за реформа били необходими също така и правни аргументи. За всички ръководители на клюнийското движение (по името на манастира Клюни в Бургундия, център на движението за реформа) политическата доктрина се изразявала в теорията за двете власти, формулирана от папа Геласий I (492-496). До средата на XI век папите се придържали към мнението, че движението за църковна реформа може да започне при поддръжката на светската власт. Дотогава църковната концепция смятала за съвместим каноническия избор с правото на краля за инвеститура, защото в ранното средновековие под канонически избор, на Запад, разбирали ритуал, при който назначения, от краля или от някой друг сюзерен, епископ (или абат), бил утвърждаван впоследствие от клира и народа; собствено епископа (или абата) не го избирали (eligere), а го утвърждавали (probare). Сюзеренът престъпвал каноните само в този случай, когато независимо от протеста на духовенството и народа, назначавал своя кандидат за епископ. Практически същото било и при избора на папа[10].

За подготовка към зреещия между папата и императора конфликт послужила книгата на кардинал Хумберт де Силва Кандида “Adversus simoniacos” (Против симонистите 1057-1058), която съдържала правните формулировки за ново тълкуване на каноническите избори. Според кардинала, каноническият избор се състоял от три части:1)първият избор е на духовенството, негово право е издигането на кандидатурата, след духовенството в избора участва народът;2)митрополитът (архиепископът) потвърждава резултатите от избора, след което новият епископ се посвещава по време на богослужение от епископите на областта;3)когато всичко това е изпълнено, политическата власт утвърждава избора[11]. В действителност по онова време всичко ставало в обратен ред. Съгласно теорията на кардинал Хумберт светските князе нямали право на инвеститура. Предаването на църковните длъжности и отнасящите се към тях владения, а така също символичното връчване на пръстен и посох са изключително църковен акт и той трябва да се извършва от посвещаващите епископи. Признак на промяната станала коронацията на папа Николай II (1059-1061), като крал, от кардинал-архидякона Хилдебранд. Фактическото ръководство на Римската курия се намирало в ръцете на кардинал Хумберт.

В 1059 година Латеранският събор взел решение наред със забраната на симонията и светската инвеститура да се утвърди като задължителна церемонията, която последвала избора на папа Николай II. Декретът, който започвал с думите “In nomine Domini” („В името Господне”), с някои промени действа и днес[12]. Новият регламент не споменавал императора, явно с цел той да бъдел изключен от избора на папа. За всеки случай папата сключил съюз с норманите от Южна Италия, насочен срещу императора.

След смъртта на папа Николай II партията на реформаторите довела нещата до разрив с император Хенрих IV. Кардинал Хилдебранд с бързо проведени избори за папа искал да изпревари намесата на императора. За папа бил избран от кардиналите Александър II (1061-1073), срещу когото бил издигнат от римската аристокрация и поддържан от императора антипапата Хонорий II (1061-1072). Това станало причина за кървави улични боеве между привържениците на двамата папи и само смъртта на Хонорий II прекратила раздорите.

След папа Александър II на престола се възкачил Хилдебранд, който приел името Григорий VII. Той даже не уведомил императора за своя избор, както постъпвали предшествениците му. Програмата на неговия понтификат била изложена в документ под заглавие „Диктат на папата” („Dictatus papae”), съставен, по всяка вероятност, в 1075 година[13]. В този документ има 27 основни положения. Ще си позволим да цитираме някои от тях, а именно:

1. Само Римската църква е била основана от самия Господ.

2. Само Римският папа е в правото си да се нарича вселенски.

…………………………………………………………………………………….

8. Само папата може да носи императорски регалии.

…………………………………………………………………………………………..

12. Папата е в правото си да низлага императорите.

…………………………………………………………………………………….

16. Без разрешение от папата не бива да се свиква Вселенски събор.

…………………………………………………………………………………….

19. Никой няма право да съди папата.

…………………………………………………………………………………….

22. Римската църква никога не е грешала, тя, съгласно свидетелството на Писанието, вечно ще бъде непогрешима.

23. Римският папа, ако той е избран съгласно каноните, със зачитане заслугите на св. Петър, несъмнено ще стане светия, както това е потвърдено от епископа на Павия Свети Енодий и с него в това били съгласни мнозина свети отци, това може да се намери в декретите на Свети Симах.

…………………………………………………………………………………….

27. Папата може да освободи поданиците от клетва за вярност към лице, извършило грях[14].

Преди, достоверността на този документ се е поставяла под съмнение, сега се смята, че авторът е бил папа Григорий VII и че той е съставен около 1075 година.

„Диктатът на папата” на основата на „Лъжеисидоровите декреталии” не само провъзгласявал, че папата има вселенска юрисдикция и непогрешимост, но има право да свиква Вселенски събор, да посвещава епископи и да ги низлага.

Открита борба между папството и императорската власт избухнала в резултат на публикуване на декретите на Латеранския събор от 1075 година. В тях се нареждало църковните длъжности, получени чрез симония да се ликвидират. Папа Григорий VII се обърнал към населението с призив то да не се подчинява на епископи, които търпят свещеници, пребиваващи в брак (concubinatus). Едновременно с това, на събора в 1075 година папата забранил и светската инвеститура. В забраната епископите да бъдат назначавани на църковна длъжност от мирянин (владетеля или сюзерена), император Хенрих IV съзрял опасност за своята собствена власт, защото по този начин той губел правото да се разпорежда с църковните васални владения и влиянието си върху църковната иерархия, на която му се налагало да се опира в борбата си със светските феодали. Ето защо императорът рязко се противопоставил на папата. През януари 1076 година във Вормс бил свикан имперски събор, на който германските епископи отказали да дадат клетва за вярност на папата.

През февруари същата година папа Григорий VII на събор в Латеранската базилика изслушал посланиците на императора. След това папата отстранил от длъжност епископите, отказали да дадат клетва за вярност и отлъчил Хенрих IV от Църквата, лишил го от италианското и германското кралства, а поданиците му освободил от клетвата за вярност. На всичко това последвал отговорът на императора: „Слез от престола на Свети Петър”. На Великден 1076 година епископът на Утрехт отлъчил папа Григорий VII от Църквата[15]. Срещу императора, в Германия, част от феодалите се обединили в опозиция и поканили папата на райхстаг през февруари 1077 година в Аугсбург, за да бъде съден Хенрих IV. Императорът разбрал, че ако иска да спаси трона си трябва да изпревари събитията и да получи от папата опрощаване на греховете си. Затова в края на 1076 година той, заедно с жена си, детето си и своите епископи преминал Алпите и пристигнал пред непристъпната крепост Каноса, която принадлежала на тосканската маркграфиня Матилда и в която пребивавал папата. Императорът извършил тридневно покаяние в облекло на каещ се грешник пред крепостните врати. Папата, най-вече, поради молбите на абата от Клюни, Хуго и на маркграфинята, бил принуден да опрости греховете на Хенрих IV и на епископите му. По този начин императорът възвърнал своето достойнство и власт (28 януари 1077 година)[16].

Обаче германските князе, въпреки това, избрали нов крал в лицето на швабския херцог Рудолф. Хенрих IV се завърнал в Германия и започнал борба с него. Отначало папата не определял своята позиция и не поддържал нито една от страните, защото бил заинтересован от отслабването на кралската власт, но когато в 1080 година станало ясно, че Хенрих IV взима надмощие, Григорий VII отново се намесил. На събор, който се състоял по време на поста, била окончателно забранена светската инвеститура. След като императорът не утвърдил това решение, той отново бил отлъчен от Църквата[17].

По време на въоръжената борба антикралят (Gegenkönig) Рудолф бил ранен смъртоносно и скоро починал. През 1081-1083 година Хенрих IV предприел няколко похода в Италия, но папата успял да го отблъсне с помощта на маркграфиня Матилда. Накрая през 1084 година в ръцете на императора паднал и Рим. Папа Григорий VII заедно с няколко свои верни привърженици се укрил в Замъка на Светия Ангел, който бил силно укрепен и където при опасност папите намирали спасение и през следващите векове. Най-после, в края на май 1084 година, норманският херцог Роберт Гюискар, който бил васал на папата, успял да освободи Рим. Императорът бил принуден да се оттегли. В хода на жестоките и безпощадни боеве норманите подложили града на страшен погром. Папата не можел да остане в Рим и напуснал града заедно със своите спасители. Той починал в изгнание в Салерно, Южна Италия, на 25 май 1085 година. Папа Григорий VII не успял да реализира своята теория за папството, която била формулирана в „Диктата на папата”. Така например, неговото искане папите да бъдат почитани като светии още приживе не намерило място в каноническото право. След неговата смърт за кратко време настъпило затишие, но в началото на XII век борбата между папата и императора за инвеститурата пламнала с нова сила. Папа Пасхалий II (1099-1118) в 1102 година на Латерански събор потвърдил забраната за светска инвеститура. Императорът и неговото обкръжение, които нарушили тази забрана, папата отлъчил от Църквата[18].

Последният акт от борбата за инвеститура се състоял по време на управлението на следващия император Хенрих V (1106-1125). След като двете страни се изтощили напълно, в резултат на продължителни преговори, бил подписан Вормския конкордат (1122 година), който отделил църковната инвеститура от светската. Това станало по време на понтификата на папа Каликст II (1119-1124). Съглашението било фиксирано в две грамоти: императорска и папска. Съгласно това съглашение (конкордат) императорът отстъпвал на папата правото да връчва пръстен и посох, тоест да въздига в църковно достойнство, докато връчването на скиптър, тоест встъпването на канонично избрания епископ (абат) в ленно ползване на църковните (манастирски) земи и в бъдеще оставало прерогатив на императора. В отговор на отстъпките на Хенрих V, папата предоставил на императора не само правото на светска инвеститура с връчването на скиптър, но и позволил изборът на епископите да става в присъствието на императора или на негов представител. Това се отнасяло за Германия. В Италия и Бургундия императорът нямал право да участва в избора на епископите. В същото време в Германия, новият епископ получавал от императора владения, които съответствали на епископския му сан, след избора, но преди посвещаването му за епископ. В останалите страни на империята инвеститурата с връчването на скиптър се извършвала след посвещаването (не по-късно от шест месеца). По такъв начин императорът едва ли можел да откаже инвеститура на вече посветения епископ[19]. От формална гледна точка папството постигнало това, към което се стремяло: обезпечаване на каноничен избор и осъществяване на църковна инвеститура. Императорът също така можел да осъществява волята си в Германия при назначаването на длъжност на висшите духовници.

Нито една от страните не смятала Вормския конкордат за окончателен. И докато императорът направил отстъпки на Княза на апостолите, тоест на приемника на Свети Петър (и на неговите приемници), то Каликст II направил отстъпка лично на император Хенрих V, като по този начин искал да ограничи действието на тази отстъпка с времето на управлението на този император.

На Деветия Вселенски (Първи Латерански) събор (1123 година), според Римокатолическата църква, текстът на конкордата бил прочетен, но не бил утвърден! В същото време германският райхстаг потвърдил конкордата, придавайки му силата на закон[20]. Но своята пълна победа папите отпразнували със смъртта на Хенрих V (1125 година), когато се прекратила Салическата (Франконска) династия. След нея се ускорило разпадането на империята на самостоятелни княжества. Лотар II (1125-1137) бил избран за крал в присъствието на легати на папата и с неговата благословия.

В папските були след 1100 година вместо предишното наименование Ecclesia Romana (Римската църква), започнали да употребяват Curia Romana (Римската курия). Римската курия се състояла от две учреждения: от папската канцелария, начело с кардинал-канцлер и отделилата се от нея, но действаща все още в нейните рамки фискална палата (Camera thesauraria), която се занимавала със стопанската дейност на Светия престол. Административен център на Папската държава бил Латеранския дворец. Тя била разделена на административни единици, провинции, начело на които стояли назначавани от папата ректори.

Както видяхме Деветият Вселенски събор се занимал с много важния въпрос за устройството и управлението на Римокатолическата църква, с въпроса за инвеститурата, но въпреки това той в никакъв случай не заслужава името Вселенски[21].

Следва…(виж тук).

__________________________________________

[1]. Малицки, П. И., История на християнската църква, ч. II, С., 1956, с. 212-214.

[2]. Там, с. 216-217.

[3]. Там, с. 218.

[4]. Там, с. 219.

[5]. Епископ Илия Минятий, Камень преткновения, М., 1999, с. 20.

[6]. Лебедев, А. П., История разделения церквей в IX, X и XI веках, изд. 2-рое, Спб., 2001, с. 149.

[7]. Основната литература за историята на Осмия Вселенски Римокатолически събор е: Sacrorum conciliorum nova et amplissima collectio, ed. J. D. Mansi, t. 1-31, Firenze-Venezia, 1759-98; nouv. ed., t. 1-60, P., 1899-1927; Hefele, C. J. v., Conciliengeschichte, Bd. I-VII, Freiburg, 2 Aufl., 1875; Acta conciliorum  oecumenicorum, ed. E. Schwartz, Strasb.-B., 1914, neven Aufl., t. 1-3, B.-Lpz., 1933-36; Hergenröther, J., Photius, Patriarch von Constantinopel, Bd. 1-3, Regensburg, 1867-69; Dvornik, F., The Photian schism, Camb., 1948; Преписката между патриарх Фотий и император Михаил III от една страна и папа Николай I от друга е поместена в: PG, t. 102, col. 609, 612, 617; PG, t. 119, col. 773-74, 776-77, 779-80; PL, t. CXIX, col. 785-789, 791, 793, 851-854, 883-84, 929-30, 933, 943, 947-50, 954, 956-57, 961, 1026-27, 1038-1041, 1053; Kühner, H., Lexikon der Päpste. Von Petrus bis Pius XII, Z.-Stuttg., 1956.

[8]. Gergely Jenö, A pápaság története, Budapest, 1982, р. 90.

[9]. Ibid., p. 91.

[10]. Ibid., p. 92.

[11]. Ibid., p. 92.

[12]. Ibid., p. 93.

[13]. Ibid., p. 100.

[14]. Ibid., p. 101.

[15]. Ibid., p. 105.

[16]. Ibid., p. 106.

[17]. Ibid., p. 107.

[18]. Ibid., p. 113.

[19]. Ibid., p. 116.

[20]. Ibid., p. 116.

[21]. Вж. следната литература за историята на Деветия Вселенски Римокатолически събор: Sacrorum conciliorum…, ed. J. D. Mansi,…, nouv. ed., t. 1-60, P., 1899-1927; Hefele, C. J. v., Conciliengeschichte, Bd. I-VII, Freiburg, 2 Aufl., 1875; Hofmann, K., Der Dictatus papae Gregorii VII, Berlin, 1933; Bernheim, E., Quellen zur Geschichte des Investiturstreites, Tl. 1-2, Lpz.-B., 1913-14; Scharnagel, А., Der Begriff der Investitur…, Stuttg., 1908; Hartmann, W., Der Investiturstreit, München, 1996; Brooke, Z. N., Lay investiture and its relation to the conflict of empire and papacy, Oxford, 1939; Kühner, H., Lexikon der Päpste. Von Petrus bis Pius XII, Z.,-Stuttg., 1956.

Изображение: авторът Др. Бачев. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-aC5

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s