Иван Денев

Назначението на човека тук на земята е да развива своите духовни и физически сили и да осъществява своето богоуподобяване. Поръката Божия към първите хора била:“Пло­дете се и множете се, пълнете земя­та и обладайте я и господарувайте над морските риби (и над зверовете), над небесните птици (и над всякакъв добитък, над цялата земя) и над всякакви животни, които пълзят по земята“ (Битие 1:28).

Бог изисква чрез Моисей: „Бъде­те свети, защото Аз Господ, Бог ваш, съм свет“ (Левит 19:2).

В Новия Завет Господ Иисус Хри­стос също призовава човеците към съвършенство: В Проповедта Си на планината Той казва: „Бъдете съвър­шени, както е съвършен и небесният ваш Отец“ (Матей 5:48).

Нравственото съвършенство, за което говори Спасителят, е идеал, към който трябва да се стремят всички повярвали в Христа, за да достиг­нат спасение и вечен живот.

Как обаче се постига спасение и вечен живот?

На този въпрос Спасителят отго­варя така: „Който повярва и се кръсти, ще бъде спасен, а който не повярва, ще бъде осъден“ (Марк 16:16). „Който повярва“, тоест този, който приеме евангелското благо­вестие, и този, който се кръсти. Вярата в Христа следователно се явява условие за светò кръщение.  

Но що е вяра?

Св. апостол Павел дава следната де­финиция: „Вяра е жива представа на онова, за което се надяваме, и разкриване на онова, що се не вижда“ (Евреи 11:1).

Без вяра не е възможно да се уго­ди Богу. „Всеки, който дохожда при Бога, трябва да вярва, че Той същес­твува и награждава ония, които Го търсят“ (Евреи 11:6).

Но вярата не е нещо статично. Напротив, тя е нещо живо, действено. Изявява се чрез слово и дело. „Ако с устата си изповядаш Господа, Иисуса, и със сърцето си повярваш, че Бог Го възкреси от мъртвите: ще се спасиш, понеже със сърце се вярва за оправдаване, а с уста се изповядва за спасение“ (Римляни 10:9-10).

За тази динамична страна на вя­рата говори и Спасителят: „Не всеки, който Ми казва: Господи, Го­споди! ще влезе в царството не­бесно, а оня, който изпълнява во­лята на Моя Отец Небесен“ (Матeй 7:21). На бащата на бесноватото мом­че Той казва: „Ако можеш да по­вярваш, всичко е възможно за вяр­ващия“ (Марк 9:23). Нещастният баща изповядва: „Вярвам, Господи, помогни на неверието ми“ (Марк 9:24). Друг път Той казва: «Всеки, който Мене признае пред човеците, ще призная и Аз него пред Моя Отец небесен: а който се отрече от Мене пред човеците, и Аз ще се отрека от него пред Моя Отец не­бесен“ (Матей 10:32-33).

Прието е да се казва, че вярата трябва да бъде придружена от добри дела. Този израз е несполучлив. „Всъщност вярата ражда добрите дела и живее чрез тях, а не само се прудружава от тях. Вяра и добро не са само спътници, не са две стихии от различен източник, с различно начало. Доброто дело се ражда от вярата, живее чрез нея… Христи­янското богоугодно дело е дейна вяра[1]“.

Преди възнесението Си Господ Иисус Христос поръчал на светите Си апостоли: „Идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа, и като ги учите да пазят всичко, що съм ви заповядал“ (Матей 28:19-20). И светите апостоли отишли и проповяд­вали Христа (Марк 16:20). Как? По какъв начин? – Чрез слово, чрез проповед, чрез дело. От повярвалите, преди да се кръстят, те изисквали да изповядват устно вярата си в Христа.

В книга Деяния на светите апо­столи (8:26-38) се съобщава как апостол Филип кръстил етиопския вел­можа. Там четем: „А на Филипа Ангел Господен каза: стани и тръг­ни към юг по пътя, който води от Иерусалим за Газа и който е пуст. Той стана и отиде; и ето, един етиопянин, скопец, велможа на Кандакия, етиопска царица, пазител на всичките ѝ съкровища, който бе дошъл в Иерусалим на поклонение, връщаше се и, седнал в колесница­та си, четеше пророка Исаия. А Ду­хът каза на Филипа: приближи се и се допри до тая колесница. Фи­лип се затече и, като чу, че той чете пророка Исаия, рече: разбираш ли това, що четеш? Той отговори: как ще мога, ако някой не ме упъти? И помоли Филипа да се качи и да седне при него. А мястото от Писа­нието, което четеше, беше това: „ка­то овца на клане бе заведен, и както агнето е безгласно пред своя стри­гач, тъй и Той не отваря устата Си. При унижението Му Той бе лишен от праведен съд. Но рода Му кой ще обясни? Защото се отнема живо­тът Му от земята“. Тогава скопецът заговори и каза на Филипа: моля те, за кого говори това пророкът? За себе си ли, или за другиго някого? Филип отвори устата си и, като на­чена от това Писание, благовести му за Иисуса. И както си вървяха по пътя, стигнаха до една вода; и ско­пецът рече: ето вода; какво ми пречи да се кръстя? А Филип му каза: ако вярваш от се сърце, – може да се кръстиш. Той отговори и рече: вярвам, че Иисус Христос е Син Божи. И заповяда да спрат колесни­цата; па слязоха двамата във вода­та, Филип и скопецът; и кръсти го“.

За апостолския мъж Аполос се казва, че той бил обучен, „наставен в пътя Господен“ (Деяния на светите апостоли 18:25), тоест на него е било проповядвано. Той бил добре запознат със Словото Бо­жие, поради което и правилно поу­чавал за Господа.

Видно е, че още в апостолския век се чувствала нуждата от точно вероопределение, символ, който гот­вещите се за светò кръщение трябвало публично да изповядват.

През II-ри и III-ти век обучението във вярата продължавало от 40 дни до 3 години[2]. В Църквата се появяват така наречените катехизически училища.

Дори и през IV-ти и V-ти век обучението във вярата продължава с неотслаб­ваща сила. Четиридесет и шесто правило на Лаодикийския събор предписва: „Ония, които ще се кръщават, трябва да изучават вярата…“[3]. До нас е сти­гнал цикъл от огласителни слова на св. Кирил Иерусалимски (315-386)[4]. Цикълът се състои от едно предогласително слово, осемнадесет огласителни слова и пет тайноводствени, тайновидни или, както още ги наричат, мистагогични.

Предогласителното слово е увод­на проповед към осемнадесетте огласителни слова. В него са изложени правила­та за живота на оглашените – как трябва да се подготвят за светò кръще­ние[5].

Първите пет огласителни слова имат общ религиозно-нравствен ха­рактер. В първите две се говори за покаянието[6]. Третото разкрива спа­сителните плодове на светòто кръщение[7]. Четвъртото съдържа кратко уче­ние за Бога, за Иисуса Христа, за Светия Дух, за човека, за Божия про­мисъл и други[8]. Петото е посветено на вярата[9].

Следващите тринадесет катехизически про­поведи са посветени на Символа на вярата, който бил в употреба в Иерусалимската църква[10].

Първите четири проповеди (6-9) са посветени на началните думи на този Символ[11]. Следващите шест (10-15) са посветени на Иисуса Христа и Неговото изкупително дело[12]. Две (16-17) са посветени на учението за Светия Дух[13]. Последната, осемнадесета про­повед, разглежда учението за Църк­вата, възкресението на мъртвите и вечния живот[14].

Петте тайноводствени слова са по­светени на светòто тайнство кръщение (първа и втора беседа)[15], светòто миропомазване (трета беседа)[16] и светата Евхаристия (четвърта и пета беседа)[17].

В древност всяка отделна църква имала свой символ. Известни са символите на Иерусалимската, Кесарио-Палестинската, Антиохийската, Александрийската, Кипърската и Римската (известен под името „Апо­столски символ“) църкви[18]. Всъщност всички тези символи не се различават по същество един от друг, тъй като те разглеждат едни и същи верови истини[19].

Днес е в употреба Никео-Цариградският символ на вярата, който е предмет на благовестие в Христовата църква.

„Символът на вярата не е молитва. В него ние не прославяме Бога, не благодарим и не просим от Него, а с кратки слова изказваме в какво вярваме ние християните[20]“.

„Символът на вярата е изповеда­ние или кратко изложение на вя­рата[21]“. В него са синтезирани ос­новните верови истини. Кои са те?

Освен видимият свят, съществу­ва и невидим, духовен свят. Както материалният, така и духовният свят са творение Божие. И единият, и другият имат начало. Безначален е само Бог. Той единствено е неограничен от времето и пространството и се открива на човека в три Лица: Отец, Син и Свети Дух.

Отец е вечният Разум. Син е веч­ното Слово, родено предвечно от Отца, чрез Когото светът, видим и невидим, от вечна Божия мисъл, става реалност. Дух Свети е вечният Живот, Който изхожда от Отца и дава живот на света.

Светът е немислим без вечния Разум, без вечното Слово и без веч­ния Живот – без Отца, Сина и Све­тия Дух. Имаме ли Отца, имаме Сина, имаме и Светия Дух. Нямаме ли Отца, нямаме Сина, нямаме и Светия Дух.

Бог създава човека от любов и го поставя да живее в рая. И когато човекът съгрешава, Бог Слово се въплъщава и става човек, за да го изкупи и спаси от греха и смърт­та.

Господ Иисус Христос основава Църквата Си на здрава основа, та­ка че и портите адови няма да ѝ над­делеят (Матей 16:18). Той установява и благодатни средства за освещаване на човека.

В Своята Църква, коята е една, света, вселенска и апостолска, Спа­сителят поставя като основни стъл­бове апостолите, а те пастирите и архипастирите, благовестителите, учителите и наставниците „за усъвършенстване на светиите в делото на служението, в съзиждане на тялото Христово, докле всинца достигнат до единство на вярата и на позна­ването на Сина Божи, до състояние на мъж съвършен, до пълната въз­раст на Христовото съвършенство“ (Ефесяни 4:12-13).

Църквата е тяло Христово, Глава на което е Сам Христос. Членове на това пречисто тяло са всички вярващи в Христа, които в Него и чрез Него, под ръководството на пастирите и архипастирите, подпо­магани от благодатта на Светия Дух, възрастват и се усъвършенстват до богоуподобяване.

Вярващите в Христа изповядват едно кръщение за опрощаване на греховете и живот в бъдещия век.

Познаването на основните истини на вярата е предпоставка за благо­честив християнски живот. Затова и разясняването им от амвона е основна задача на пастира-пропо­ведник[22].

„По време на свещенодействия, говори протоиерей Иван Яхонтов, све­щеникът приема образа на Иисуса Христа. Със своите действия той изобразява живота на Христа. Той се моли за народа и принася без­кръвната Жертва, както се е молил и принесъл Сам Себе Си в жертва Иисус Христос. Той е длъжен да учи поверения му народ на всичко онова, на каквото е учил Господ. По примера на небесния Учител той трябва да поучава много и дълго. По примера на св. апостол Павел е длъ­жен да известява всичката воля Бо­жия (Деяния на светите апостоли 20:27), тоест да разкрие, да обясни всичко онова, което е било угодно Богу, да ни открие в какво ние сме длъжни да вярваме и на какво да се надяваме, какво да изпълняваме и от какво да отбяг­ваме… В лицето на светите апостоли Той каза на всички пастири на Църк­вата да научат на истинската вяра всички народи и да им заповядат да пазят всичко онова, което Той им е заповядал“ (Матей 28:19-20)[23].

Най-ценната от всички добрини за човека „е непогрешимото и спа­сително ръководство към Бога, кое­то се дава само и преди всичко от изучаването и посветяването… в чистата и непорочна наша християн­ска вяра“[24].

Изучаването на чистата вяра „осво­бождава човека от разнообразни за­блуди, дава възможност на чистия разум да се взира ясно в пречистата красота на богопоклонението, чрез което се издигаме до Същността – Която стои над разума и е Причина и Творец на всичко, и съзерцаваме пребожествената и еднообразната божественост на Светата Троица, доколкото е възможно това за човека[25]“­

Добродетелите трябва да бъдат свързани с вярата и с помощта на двете да се изгражда добрият човек, „защото правите догмати произвеж­дат пристоен живот, а чистите дела възвестяват божествеността на вя­рата [26]“.

Символът на вярата е чистото и непорочно изповедание на нашата християнска вяра. Ако „мислим и вярваме и живеем съгласно с него до края на живота си, ние се стремим към изгрева на духовното Слън­це, за да се насладим по-ясно и по-пълно на незалязващото Му сияние и блясък“[27].

_____________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1983, кн. 4,  с. 12-16. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Кирил Патриарх Български, Път Го­споден, т. IV, София, 1963, с. 117.

[2].Протоиерей Христо Димитров, Катехетика или ръководство за православно-християнско обучение и възпитание, ч. I, Методика по вероучение, Пловдив, 1927, с. 12. Методика по вероучение, Пловдив, 1927, с. 12.

[3]. Правилата на св. Православна църква. Събрал и превел протоиерей Иван Сте­фанов, София, 1936, с. 267.

[4]. Св. Кирилл Иерусалимский, Творения, изд. второе, Сергиев Посад, 1893 г.

[5]. Пак там, с. 11-20.

[6]. Пак там, с. 21-35.

[7]. Пак там, с. 36-44.

[8]. Пак там, с. 45-63.

[9]. Пак там, с. 63-70.

[10]. Вж. текста на този Символ у епископ Силвестър, Православно догматично богословие, т. I, София, 1912, с. 60-61.

[11]. Св. Кирилл Иерусалимский, поc. съч., с. 71-112.

[12]. Пак там, с. 112-220.

[13]. Пак там, с. 220-259.

[14]. Пак там, с. 259-278.

[15]. Пак там, с. 281-288.

[16]. Пак там, с. 289-292.

[17]. Пак там, с. 292-301.

[18]. Вж. текста на тези символи у: епископ Силвестър, поc. съч., т. I, с. 60-64.

[19]. Доц. д-р Илия К. Цоневски, Апостолският символ, Отпечатък от ГБФ, т. XX, 8, София, 1943, с. 8.

[20]. Священник П. Майоранов, Катихизическия беседы на Символа веры, Москва, 1896, с. 14.

[21]. Пак там.

[22]. Д-р Тодор П. Тодоров, Омилетика (пълен курс), ч. I, Теория на про­поведта, София, 1956, с. 175.

[23]. Протойерей Иван Константинович Яхонтов, Катихизическия бесеы, Санктпетербург, 1879, с. 7.

[24]. Photius Patriarcha, Epistola ad Michaelem Bulgariae prinzipem,, в Извори за Българската история, т. VIII: София, 1961, с. 59-60.

[25]. Пак там, с. 60.

[26]. Пак там.

[27]. Пак там, с. 75.

Изображения: авторът Иван Денев (1937-2014). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-aBB