Джендърните стереотипи – православен поглед (еклисиологичен и правно-социологичен анализ) – продължение 2*

(книга)

Бисер Божков

Защо? Защото „Православието съдържа в себе си най-дълбоки нравствени принципи, но съвсем не отъждествява себе си с обществената етика. Религията предимно е вътрешен живот, съчетание на душата с Божията благодат; тогава вярата като реална сила, след като посочи на човека целта и след като разкрие главното съдържание на въпроса, ще се проявява навън в дела на добро и милосърдие“[57]. Самото добро има различна ценност: една – когато се извършва от солидарност като взаимопомощ, друга – когато е от чувство на състрадание към човека; това е вече по-висока степен на доброто – умението да се съпреживява. И „Виждането, че идеите са повлияни от материалното, се споделя и от марксизма. Според него идеологията е оформяне и изопачаване на възгледите на хората от икономическите условия в интерес и с помощта на господстващата класа, която чрез идеологията се стреми да легитимира властта си. След това дълго време господства негативното разбиране за идеологията като насочваща схема, която не е рационална и няма прагматична стойност“[58].

Така стигаме и до темата за хуманизма.

Хуманизмът е „неизбежното следствие от развитието на римокатолицизма и протестантизма, положили в основата на своите богословски концепции идеите на антропоцентризма. Но хуманистичното християнство не е истинското християнство. То е негова пошла имитация, то дори е „най-отявленият протест и въстание срещу Богочовека Христос и всички евангелски, Богочовешки ценности и стойности“. Това е „хоризонталната“ проекция на християнството[59]. Тоест християнството е начин на живот в Христа, а не е идеология, „хуманизъм“ – без живот в Бога.

„Хуманизмът става верую и баща на редица подидеологии, които властват и в настоящия исторически момент. Ние сме потопени в този идеологически свят и сме разделени на фашисти, националисти, комунисти, либерали, неолиберали, където се прокламира общество на справедливостта и потреблението, с цел най-ценното в живота на човека, „венецът на творението“, да бъде лек и в удоволствия. Особена разлика в идеологиите няма, те имат едно начало – хуманизма. Резултатът е плачевен и всеизвестен. Демократическите институции с всички сили се борят за налагане на справедливост и свобода на човека по целия свят. Водят се войни, извършват се оранжеви, зелени, бели, червени, сексуални, културни, феминистки и така нататък революции. Всички бързаме, няма време, животът е кратък и трябва да го изживеем щастливо. Огромни ресурси се хвърлят в научни разработки за удължаване на човешкия живот, а защо не и вечен живот. Човекът е творец и поема снизходително и грижовно господство над природата, космоса и вселената. Вярата в Бог не съществува, съществува вярата в хуманизма. Това обаче обуславя антропоцентричността на идеята за хуманизма“[60], която влиза пряко и косвено в явно противоречие с тайната на Боговъплъщението, защото то „е основа на истинското разбиране на света; всяко разбиране, неосновано на Боговъплъщението, е измамно“[61].

Авторът Бисер Божков

Благата вест като „тайната от вечност“ и приемането ѝ от Дева Мария са в събитието на Въплъщението на Бог Слово начало на изкупителните Му страдания и смърт за човешките грехове, които виждаме в пълнота при еортологичната[62] същност на честването на празника Св. Благовещение

7. За празника Свето Благовещение (25 март)

За установяване началото на почитанието от християните на празника Благовещение може да се съди по достигналите до наши дни предметни изображения не само в иконописта[63] и монументалната живопис (икони, фрески, мозайки и други), но и в миниатюри на ръкописи, в скулптури и саркофази, в бродерии на тъкани и други църковни утвари и одежди.

Кратки еортологични данни за празника Свето Благовещение

Във византийската традиция датата 25 март има огромно значение – това е ден не само на Благовещение, но и на сътворението на света и Възкресението на Христа; от нея се отчитат датите на другите празници: Рождество Христово, Зачатие и Рождество на св. Иоан Предтеча. Денят на Благовещение нерядко се считал за ден на началото на църковната или даже на гражданската година както на Изток, така и на Запад. На Запад са били известни два способа за отброяване на годините от Благовещение: calculus Florentinus (латински: Флорентински ред), имащ широко разпространение чак до ХVІІІ-ти век, и по-малко известният calculus Pisanus (Пизански ред). Убеждение за съвпадението на историческата дата на Възкресение Христово с 25 март довежда до това, че този ден получава наименованието Кириопасха (гръцки: Кириопасха – Господствена, тоест истинска, нормална Пасха; понякога се среща неправилна етимология Господня Пасха)[64]. В днешно време Кириопасха наричат случайното съвпадение през няколко години на празниците на Пасха и Благовещение. По думите на древния автор от IX-ти век, света равноапостолна Елена (живяла IV-ти век), майка на св. равноапостолен император Константин (Велики), се отправила в Назарет и като открива дома, в който пресвета Богородица чува от св. Архангел Гавриил: „Радвай се, благодатна, Господ е с тебе!“, тя построила на това място удивителен храм на Богоматер. Към същото време се отнася и издигането на друг храм на Богоматер – на мястото на кладенеца, откъдето Пресветата Дева, както и другите назаретски жени черпели вода.

Авторът Бисер Божков

В Православната църква Благовещение на Пресвета Богородица се счита за един от най-важните празници с пълното название: Благовещение на Пресветата Владичица наша Богородица и Присно Дева Мария.

Богословското съдържание на празника Свето Благовещение

„Днес „е начало на нашето спасение и явяване тайната от вечност: Синът Божи, Син на Дева става, и св. Архангел Гавриил нарича Дева Мария: „благодатна“, затова и ние православните християни с него викаме на Света Богородица и Присно Дева Мария“ (евангелист Лука): „Радвай се, благодатна, Господ е с тебе!“ (Лука. 1:28), Тропар, глас 4.

Благовещение е църковният празник, отбелязващ началото на земния път на Спасителя – Сина Божий Иисус Христос. Известяването от св. Архангел Гавриил на благата вест като „тайната от вечност“ и приемането ѝ от Дева Мария са в събитието на Въплъщението на Бог Слово начало на изкупителните Му страдания и смърт за човешките грехове.

Какво се получава на практика в съвременния живот – православните, дори и кръстени,не познават добре Православната вяра и започват неосъзнато да почитат немалко суеверия,неоезичество, идолопоклонничество, в това число да почитат светски празници и да забравят християнските (които са по-важни за тяхното душеспасение), като отстъпват от обетите, дадени пред Бога в тайнството Кръщение[65], независимо че трикратно са „се отрекли от сатаната“ и трикратно са „се съчетали с Христос“.

Свещеното Писание свидетелства, че християните подобно на иудеите ще започнат постепенно да охладняват към откровеното учение Божие: ще започнат да оставят без внимание обновяването на човешкото естество от Богочовека, ще забравят за вечността, цялото си внимание ще насочат към земния живот; в това настроение и с такава насоченост ще се захванат с развиването на своето положение на земята, което сякаш е вечно, и с развиването на падналото си естество за удовлетворяване на всички повредени и извратени изисквания и пожелания на душата и тялото. Разбира се, Изкупителят, изкупил човека за блажената вечност, е чужд на такава насоченост, за нея е свойствено отстъплението от християнството.

„Мрежите на княза на този свят са станали много повече, отколкото по времето на първата Христова Църква, умножили са се до безкрайност. Умножили са се книгите, съдържащи лъжеучение; умножили са се умовете, които имат в себе си и предават на другите лъжеучение; намалели са до крайност последователите на Светата Правда; усилило се е уважението към естествените добродетели, достъпни на иудеи и езичници, противни на самото естество, което гледа на тях като на зло; умалило се е понятието за християнски добродетели, да не казвамe колко се е умалило, почти е изчезнало извършването им на дело; развил се е вещественият живот; изчезва духовният живот; наслажденията и грижите за тялото поглъщат цялото време; няма кога дори да си спомним за Бог. И всичко това се превръща в задължение, в закон“[66]. Защо?

Авторът Бисер Божков

Защото възгледът на православна истина за човека се основава на изключително уважение към неговата личност. В противоположност на това теориите за произхода и природата на човека, възникнали в по-ново време, както и практиките, които се прилагат по отношение на него от периода на двете световни войни, та и до днес, са проява на подценяване и презрение към човешката личност. В същото време гръмките декларации за достойнството и правата на човека, както и гигантските усилия, полагани за самообожествяването му, не само не удовлетворяват неговото съществуване, а го водят до безизходица, униние и самоунищожение.

Ето защо православната антропология е особено актуална днес относно правилната вяра в Бога, тъй като светската антропология не е тъждествена на учението на Православната църква.

8. Идеите на секуларизацията

„Осветскостяването е всеизвестно историческо явление.Че християнският свят през последните векове става все по-светски, признават всички.Недовидяна остава сатанинската природа на секуларизацията.Осветскостяването съвсем не е безобидно.То е смъртотворно. Секуларизацията е безболезнена духовна смърт.Тя е по-опасна за човеците от всички останали надвиснали светски опасности, взети заедно.Бидейки князът на тоя свят, лукавият иска да ни привлече към своето владение – света. За да ни привлече, той се опитва да направи света привлекателен за всички“[67].

Смисълът на живота на човека е в служенето на Бога, в приемането на богоустановения жизнен и социален ред, в очакването на съдния ден и в стремежа да постигне спасението на грешната си душа. Ето защо в ранното християнство във Византия и през Средновековието проблемът за правата на човека отсъства в богословските размишления. Той е израз и резултат на сложния и противоречив процес на секуларизация на познанието и обществото, започнал през Ренесанса[68] и продължаващ и днес. Философските основания на този процес се намират във възраждането на идващите от античността[69] „идеи за разглеждането на човека като мяра и критерий на всички неща и на формулирането на възгледите за неограничените възможности на човешкия разум“ да познава и твори света. Тези идеи обаче са погрешни, тъй като върху тяхната основа се ражда идеологията на хуманизма и феминизма в резултат на секуларизацията на обществото и държавата спрямо Църквата.

От богословска гледна точка обаче идеите на Реформацията, Френската и Октомврийската (болшевишката) революция са едни от основните фактори за секуларизация на държавата и обществото от Църквата и у нас.

Тези секуларни идеи раждат в извратен вид доктрина за „свобода, равенство, братство (криворазбран либерализъм), еманципация на жените и човешките права“. Това са отношения, които Православната църква още от древността е регулирала на базата на учението, заложено в Свещеното Писание и Свещеното Предание. Римокатолицизмът и протестантството (като гръцкото: αίρεση, – секти и лъжеучения) при появата си след Реформацията подменят истината за вярата и живота в Бога заради изкривяване на догматите, което довежда съответно до липса на синергията (гръцки: συνεργία) на Божията благодат.

Авторът Бисер Божков

Френската революция от своя страна е „ключовото събитие на XVIII-ти век. Затова и културата на тази епоха е пречупена през неговата призма. За мнозина от съвременниците на революцията тя е рожба на философията, тоест негативна и разрушителна проява на критичния и отрицателен дух“. Във философията на XVIII-ти век се открояват радикални тенденции, чието главно съдържание е критиката на всички авторитети, а изходна точка и завършек е целта да се подкопаят основите на първоизточника на всички авторитети – религията в лицето на Църквата.

Това е епоха не само на рационализъм и безверие, но и на множество религиозни лутания. Характерно е, че тогава мислителите в Западна Европа пренебрегват официалните вероизповедания (римокатолицизма и протестантството). Духовният застой на римокатолицизма, суеверията и злоупотребите, упорството, с което така наречената римокатолическа църква отстоява идеологическата система на стария режим, отварят дълбока пропаст между религията и новата култура. През XIV-ти век на Запад се заражда различен мироглед, който е чисто светски, нерелигиозен, безбожен, в чийто център стои не Бог, а човекът. Освен това възниква стремеж да се създаде една неконфесионална религия, плод на философския деизъм. Религията вече е държавно дело, а вероизповеданието е израз на задължителна лоялност. Така наречената Църква в лицето на Ватикана се превръща в държавно учреждение и римокатолическото духовенство става опора и съюзник на управляващата аристокрация в западния свят.

Впоследствие идеите на секуларизацията, въплътени в марксизма, проникват и на Изток, в царска Русия, още във втората половина на XIX-ти век. Така в началото на ХХ-ти век „от комунистическата партия под ръководството на дръзкия си вожд – Ленин, марксизмът се превръща по силата на обстоятелствата в събитие – образец, което ще определи по-сетнешния ход на историята през ХХ-ти век, подобно на това, което направи в своето време Френската революция. Специфична особеност на утвърдилия се на власт след края на Първата световна война болшевишки[70] режим[71] е неговата крайна религиозна нетърпимост и антицърковност, проявили се в безпрецедентния опит за подчиняване на религиозните институции чрез тяхното преследване и унищожение с оглед атеистичната идеологигия“[72].

9. Същност на атеизма

Атеизъм (от гръцки: αθεϊσμός – „безбожие“) е система от възгледи, която отхвърля духовното и религията като цяло. Един от основните постулати на научния атеизъм е, че религията и науката са взаимноизключващи се феномени. Позовавайки се на липса на собствени свидетелства за съществуването на нематериални сили, атеистите отричат съществуването на духовни, безплътни същества. Св. Нектарий Егински казва, че атеизмът е психическо заболяване тоест абнормено състояние на душата на човека, водещо към патология. Атеизмът си кореспондира с агностицизма[73].

Атеистите[74] вярват, че светът, който видимо ни заобикаля, е единствен и самодостатъчен. Вярата в Бог – Творец и Крепител на всемира, и вярата в безсмъртието на човешката душа атеистите считат за човешко творение

„Както се знае, атеисти се наричат хората, които се самоопределят като невярващи в Бога и изобщо в някаква религиозна мирогледна система. От гледна точка на вярващия човек, атеистите се делят на две групи – спокойни и войнствени. Към първите спадат онези, които се наричат невярващи просто поради това, че в живота им не е имало среща с духовния свят и религиозната сфера просто не ги интересува; отношението към Църквата при тях може да се колебае от равнодушно до положително. Втората група са онези атеисти, които се отнасят рязко негативно към Църквата, смятат религията за зло и се опитват да се борят с нея“[75].

В контекста на казаното се раждат идеите на феминизма, които в края на миналия век и в началото на XXI-ви век са довели до джендърните стереотипи. А те поради антропоцентричната си същност отхвърлят богоустановената иерархия в отношенията на хората и половата им идентичност.

10. Социологични аспекти на понятията джендърни стереотипи и феминизъм

Стереоти́п (от старогръцки: στερεός  „твърд“+τύπος „отпечатък“) е предварително формирана от човека мислена оценка на нещо, която може да се отрази в съответното стереотипно поведение.

Вдясно авторът Бисер Божков, до него вляво – д-р Десислава Пулиева, директор на Център за религиозни изследвания и консултации „Св. св. Кирил и Методий“ при храм „Св. св. Кирил и Методий“, ул. Георг Вашингтон № 47, София

„Терминът стереотип се налага още в началото на ХХ-ти век, като е било известно, че хората са склонни да формират предразсъдъци и стереотипи и да действат въз основа на тях при възприемането на индивиди и групи. Стереотипът може да се използва като типизиране или като споделяне на представи за качество на поведение на определена група от хора. През сьщия период от време, през 1922 година журналистът Уолтър Липман пише своята книга „Обществено мнение“, като в нея твърди, че възприемането на света и личният опит се направляват от клишета, които наследяваме от собствената си култура. Клишета, които употребяваме, за да обясним своето и чуждото поведение. Те могат да бъдат използвани във всяка една сфера от нашия живот. Стереотипите имат когнитивен аспект и значение, което може да бъде или вярно, или грешно. Социални, расови или политически, стереотипите могат да са положителни и отрицателни“[76].

Джендърните стереотипи са пряко свързани с идеите на феминизма, който се базира върху идеологията на женската еманципация.

Когато изследваме феминизма, е нужно да поясним какво означава понятието джендър като секуларен стереотип на поведение. Понятието джендър (английски: gender), което предизвиква спорове, се разглежда по различен начин от различните феминистки теории – като джендърната социология,джендърната психология,хомосексуалната, транссексуалната и интерсексуалната философия и така нататък.Феминисткият конструктивизъм трактува понятието джендър по различен начин и смята, че изследванията, извършени на основата на джендърната теория, отвличат вниманието от „женските проблеми“ и поставят под съмнение ценността на характеристиките на „женското“. Първото определение на джендър се появява във връзка с феминистките изследвания на съвременното общество в плоскостта на критиката на дискриминацията на жените в него (Gayle R. The traffic in women: Notes on the „political economy“ of sex). По-късно определението за джендър заляга в основата на разнообразни концепции, довели до приемането на тези изследвания като учебна програма и научни дисциплини, задължителни за социалните работници и държавните служители. Ето едно определение: „Въведеният от феминисткия конструктивизъм термин е с цел определянето на социалния аспект на различието между половете. Когато се говори принципно за различие между човешките същества от мъжки и женски пол, като различие на „пола“, се има предвид тяхното биологическо различие.Когато хората говорят в секуларен или социологичен аспект за джендър, изхождат от социо-културните дефиниции на понятието жена и мъж, като се предполага изначално установеното различие в тяхното социално положение.“ Джендърната теория има за цел да легализира възгледа, че полът не е биологическа категория, а е избор от съвкупността на различни социални роли. В днешно време определението на термина джендър стерeотип е прието като обозначение на социалните различия между мъжа и жената, които не трябва да се игнорират в условията на патриархалното общество, където се утвърждава превъзходството на мъжа и се осъществява дискриминация по полов признак. Теоретикът на джендърната методология Джоан Скот определя понятието джендър като: „елемент от социалните отношения, основан на възприетите различия между половете и основен път на обозначаването на властта“[77].

Феминизмът (от английски и френски: feminism, feminisme, които пък произхождат от латинското femina „жена“) включва политически, социални и други движения, които се борят за и акцентират върху свободата и равноправието на жените, женската гледна точка за света и положението като цяло на жените в обществото. Повечето феминист(к)и са загрижени най-вече за социалното, политическото и икономическото неравенство между мъжете и жените. Феминизмът се концентрира върху идеята, че полът не трябва да бъде определящ фактор за конструиране на социалната идентичност на личността или да бъде основание за различни социално-политически или икономически права. След отвоюване на правото на собственост, на имуществени и парични притежания, правото на вот и други основни човешки права, политическите кампании на феминист(к)ите днес обикновено се фокусират около такива въпроси като правото на безопасен и легален аборт, достъпа до средства за контрацепция, домашното насилие, еднаквото заплащане, борбата с дискриминацията по полов признак, сексуалния тормоз и други. Други области на феминизма са икономическото равенство, равното зачитане на възможностите в интелектуален план (например литературният феминизъм се фокусира върху изследванията на литературата, писана от жени), културното, сексуалното равенство и други.

Авторът Бисер Божков

11. Обзор на идеите за лайфстайл на феминизма

„Една от най-важните идеи, които формира масовата култура и социалният живот в Западна Европа и Америка през втората половина на ХХ-ти век, става феминизмът. В периода между 60-те и 70-те години той дори престава да бъде само идеология, която претендира за абсолютна правота по въпросите за правата на жените и равенството на половете и се превръща в начин на мислене и живот, в лайфстайл[78], който трябва да продуцира идеала на съвременната жена. Нещо повече, феминисткият начин на мислене и живот се пренася и в областта на религиозния опит и прави неистови усилия да диктува решения за мястото и ролята на жената в религиозните институции и дори да утвърди някакъв специфично „женски“ тип религиозност. През последните десетилетия Православната църква също се сблъска с културата на феминизма главно по две причини: първата поради все по-осезаемото присъствие на Православието в Западна Европа и Америка и втората поради настаняването на феминизираната масова култура и в страни, където Православието е традиционна религия“[79].

Ние, православните християни, знаем, че: „сред християнските народи жената заема достойно място и се смята равноценна на мъжа. Този факт обуславя положителното отношение към нея и е гарант за успешен личен и обществен живот“. Затова, когато говорим за феминизма, ще отбележим, че християнството защитава човешките достойнства и права на жената и заедно с това отдава дължимото на нейните специфични особености, обусловени от различията на половете.

Въз основа на тези особености християнството определя отношението на жената към мъжа, нейното положение, участие и значение в църковно-обществения живот, който пък от своя страна се обуславя както от закона за любовта, така и от възгледите на Господ Иисус Христос за нейната достойна човешка личност. Тълкуването и разрешението на този богословски проблем – различието на половете и как това различие се съпоставя с Единството Божие, чиито образ и подобие са мъжът и жената, твърде отдавна вълнуват съзнанието на всички православни християни и най-вече на жените християнки, желаещи да вземат активно участие в живота на Църквата. И днес, когато жената участва наравно с мъжа в културно-обществения живот и се съревновава с него, тази тема добива актуалност, въпреки сложността на проблема, който може би е прекалено дълбок, за да проникне лесно до него човешкото съзнание. От историческо-културна гледна точка, а и от пастирска, особен интерес представлява навлизането на жената в сферата на обществения, професионалния и политическия живот, като не по-малък интерес за съвременната християнка представлява и участието ѝ в църковния живот на древната и днешната Църква, където тя може да намери прекрасни примери за подражание.

В исторически план проблемът за правата на жените се поставя като аспект на по-общия проблем на човешките права. Преобладаваща е позицията, която изхожда от факта, че движението за защита на човешките права се заражда в Западна Европа след Реформацията и защитава мнението, че християнската религия e основна предпоставка за формулирането на цялостните концепции за правата на човека.

Авторът Бисер Божков

По отношение на тази позиция е необходимо да се подчертае, че в действителност християнската доктрина не предполага и не е свързана с поставянето на въпроса за основните човешки права, тъй като тези права (особено „индивидуалните“) са издигнати в култ от идеите на криворазбрания либерализъм и хуманизма. Последният според нас, както споменахме, не е православна категория.

Защото според учението на Православната църква човекът, както и всичко в света, е Божие творение, неговото съществуване и съществуването на обществото, в което живее, е подчинено на Божия промисъл.

Следва…(виж тук).

__________________________________

*Из книгата Джендърните стереотипи – православен поглед (еклисиологичен и правно-социологичен анализ), издателство Либрум, С., 2022, с. 26-36. Публикува се тук с разрешението на автора Бисер Божков, на когото авторът на блога изказва благодарност.

[57]. Срв. Архимандрит Лазар (Абашидзе). Цит. съч. с. 3-7.

[58]. Срв. Що е хуманизъм? Вж. //www.genderpage.ru/ [последно посетен към 03.07.2019].

[59]. Срв. Карелин, Р., архимандрит. Без Църквата няма спасение. Атон, 2004, с. 39.

[60]. Срв. Що е хуманизъм? Вж. //www.genderpage.ru/ [последно посетен на 03.07.2019].

[61]. Срв. Тодоров, Г. Цит. съч., с. 9.

[62]. Еортология (гръцки: еорто – празник, логос – наука) – наука за празниците.

[63]. Християнският художник (иконописец) съзерцава божествените образи със своите духовни очи и едва след това ги претворява в линии и багри или образи.

[64]. Срв. Архимандрит Авксентий. Цит. съч., с. 301.

[65]. Извършва се и Миропомазване (Миропомазание), което идва непосредствено след Кръщението. Образ на Богоявлението, Миропомазването е част от ритуала на християнското посвещаване. Обединяването на двете тайнства е твърде древен обичай. Светоотеческото учение за смисъла на тази връзка е пределно ясно: Кръщението отново запечатва изтрития божествен образ, миропомазването възстановява божественото подобие. Това е дар на съвършенството – „бъдете съвършени, както е съвършен Небесният ваш Отец“, и светостта – „бъдете свети, понеже Аз съм свет“ (срв. Петрa 1:16).

[66]. Срв. Гроздев, Ив., Б. Божков. Цит. съч., с. 63-65.

[67]. „Привържениците на плътското бездруго са негови (на лукавия) и за тях той няма какво да се труди. Главният денонощен труд на лукавия е да съблазни най-добрите, най-духовните, най-всеотдайните. Защото в преизподнята по-голямо злорадство ще има за един измамен правдолюбец, нежели за деветдесет и девет злодеи, които нямат нужда от мамене“. Срв. Тодоров, Г. Цит. съч., с. 106-107.

[68]. Срв. Гроздев, Ив., Б. Божков. Цит. съч., с. 63-65.

[69]. Пак там.

[70]. Болшевишкият режим по своите фундаментални принципи е режим на войнстващия, агресивен атеизъм. Той „не се задоволява с неутралното разделение на Църквата от държавата, а с всички преки и косвени средства се стреми да разруши организирания църковен живот и да унищожи всяка религиозна вяра. Според статистиката на сътрудниците на Свято-Тихоновския богословски университет, в края на периода 1917-1919 година са репресирани 20 хиляди свещеници и миряни, от които 15 хиляди са разстреляни, а от 564 участници във Всеруския поместен събор 171 са репресирани, 75 убити, от които 45 са канонизирани за светци“. Руският историк Михаил Шкаровски изтъква като основна причина за безсмислената жестокост към църквата до 1922 година засилването на левите, военнокомунистически настроения в партийните среди, породени от надеждата за близкото разрастване на световната пролетарска революция. Ранните привърженици на световната революция се опитват колкото може по-бързо да разрушат „бастионите на реакцията и контрареволюцията“ в Русия, един от които за тях е религията. Болшевизмът е вариант на марксизма, свързан с болшевишката партия, създадена от Владимир Илич Ленин през 1903 година в резултат от разделението вътре в Руската социалдемократическа работническа партия. Болшевизмът изтъква значението на здраво сплотената „авангардна“ партия, чрез която ще бъде насадено революционното съзнание у пролетариата. Съветски комунизъм и болшевизъм се използват като синоними”. Срв. История на болшевизма. Вж. // http://www.pravoslavie.ru/ [последно посетен на 03.05.2019].

[71]. „Руската Православна църква е първата поместна църква в света, която опитно познава и понася пряката конфронтация, гонения и физическо изтребление от страна на болшевиките, и фактите за нейната мъченическа съдба през 20-те и 30-те години на ХХ-ти век постоянно присъстват на страниците на българския църковен печат и в множество официални решения и документи на Светия Синод на БПЦ от това време.“ Срв. „Мъчениците в РПЦ“. Вж. // http://www.pravoslavie.ru/ [последно посетен на 03.05.2019].

[72]. Срв. История на болшевизма. Вж. //www.pravoslavie.ru/ [последно посетен на 03.05. 2019].

[73]. Aгностицизъм (гръцки: ἀ – „не, без“, и на гръцки: γνῶσις – „знание“) е виждането, че съществуването или несъществуването на свръхестествени същества, в частност Бог, е нещо, което остава завинаги неизвестно и непознаваемо. Счита се, че термините агностицизъм и агностик са въведени от английския биолог и професор Томас Хъксли през 1869 година в Лондон при основаването на Метафизичното общество.

[74]. Вж. Агностицизъм.

[75]. Срв. Максимов, Г. прот. Размисли за атеизма. С., 29.05.2015. Вж. //www.pravoslavie.bg/ [последно посетен на 01.11.2021].

[76]. Срв. Липман, У. Обществено мнение. С., 2013. Вж. //www.ontolerance.eu/ [последно посетен на 03.11.2019].

[77]. Срв. Гроздев, Ив., Б. Божков. Цит. съч., с. 15-16; 63-65.

[78]. Това понятие в превод означава най-общо или условно модел на живот, начин на живот, а понякога и като англицизма лайфстайл е нравствена съвкупност от поведения (стереотипи), която е значима едновременно за другите и за себе си в дадено време и място, включително това са обществените отношения, консумацията, забавленията и начинът на обличане.

[79]. Срв. Матюс-Грийн, Фр. Полът (мъже, жени, пол и феминизъм). Велико Търново, 2010, с. 7.

Изображения: авторът Бисер Божков. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-avW

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s