(книга)

Бисер Божков

2. Богословски поглед върху джендърните стереотипи

Изхождайки от идеите на джендърните стереотипи в контекста на феминизма, за отстъпление от Бога в книгата ще дадем ad hoc примери за секуларни стереотипи, въздействащи на светогледа на съвременните хора.

Биологичният пол, съобразно който хората се делят на мъже и жени, е естествено заложен в природата на човека, което се обосновава с написаното в Свещеното Писание: „И сътвори Бог човека по Свой образ, по Божий образ го сътвори; мъж и жена ги сътвори“ (срв. Битие 1:27). Отстояването на биологичното обяснение на пола и неговата неизменност са в основата на християнското разбиране за брака и семейството като съюз на мъжа и жената, като полът не е въпрос на личен избор и няма самостоятелно психологическо и социално измерение, различно от биологичното.

От самото начало на сътворението на човека от неговия Творец Бога наблюдаваме разделението на два пола – мъжки и женски, и самата дума пол означава „половина“. Това е едно свойство, заложено от Бога. То е предпоставка за възникването на семейството като съюз на мъжа и жената, който се освещава в светото тайнство Брак и чиято цел е взаимното спасение и освещение на вярващите мъж и жена чрез духовен подвиг в Христа и в създаването и възпитаването на деца.

За „Православната църква бракът е благодатен съюз между мъжа и жената, защото Бог е установил закон: „Затова ще остави човек баща си и майка си и ще се прилепи към жена си; и ще бъдат двамата една плът“ (срв. Битие 2:24). Затова и апостол Павел казва за брака: „Тази тайна е велика“ (срв. Ефесяни 5:32). Затова е важно Църквата да опази семейството, защото демоничните сили се стоварват именно върху Божествения съюз на любовта. Новите секуларни идеологии за съществуването на пол извън биологичния се опитват преди всичко да отделят човека от Бога“[36].

Опитите на еманципираната жена да бъде равна на мъжа и да поеме отговорностите му започват в края на XIX-ти век и имат за следствие нарушаване на богоустановената иерархия: „защото мъжът е глава на жената, както и Христос е глава на Църквата, и Той е спасител на тялото“ (срв. Ефесяни 5:23). Пътят на женската еманципация[37] като идеология на ранния феминизъм е довел до днешните идеи на джендърните стереотипи и теории.

3. За Сътворението. Различието между мъжа и жената

„Бог е сътворил света от нищо. Подарил е Земята на нас, хората (венеца на Неговото творение) – прекрасно място, на което да живеем. В първия ден със Словото Си Бог създал (старобългарски – сътворил) светлината и я нарекъл ден, а тъмнината – нощ. На следващия ден заповядал да се появи въздухът, който дишаме, и небето, което виждаме. На третия ден разделил сушата от водата и така се образували континентите. Накарал земята да произведе треви, цветя, храсти, дървета“[38] и други подобни. „В четвъртия ден Бог заповядал слънцето да огрее земята, а на нощното небе се появили луната и звездите. В петия творчески ден моретата и реките се изпълнили с риби, а в небето полетели птици. В шестия ден Бог изпълнил земята с животни и накрая сътворил човека, който да прилича на Него, да бъде безсмъртен, творец и да се грижи за света“[39] и творението (цялата природа).

Всичко, което Бог е сътворил, е добро. Той желае хората да се грижат за сътворения от Него свят. При Сътворението Бог създал човека за безсмъртие, за да се наслаждава на земята и цялата природа, като се грижи за нея. Настанил го да живее в Едем – райска градина, изпълнена с всякакви плодове. Поставил му задача да я обработва и пази. Разрешил му да яде от всички дървета, но от плодовете на дървото за познаване на добро и зло му заповядал да не яде, защото ще умре, а човекът, както споменахме, е създаден за безсмъртие, а не за смърт.

Бог населил Едем с всякакви птици и животни, а Адам им дал имена. Но сред тях не намерил никого, който да му е подобен. Бог видял, че не е добре за човека да бъде сам. Докато Адам спял, взел едно негово ребро и сътворил жената. Адам я нарекъл Ева (библейски еврейски – живот).

„Бог безкрайно обичал Адам и Ева и те също Го обичали. Но злият, пропъден и паднал от небето ангел (Сатанаил) завидял на любовта им. Използвал змията и с хитрост излъгал жената. Ева яла от забраненото дърво и дала и на Адам да яде – те пристъпили Божията заповед. В тях се случила промяна – двамата разбрали, че са голи, тоест лишени от Божията слава, и се скрили, съвестта им (Божият глас в човека) ги изобличавала. Бог ги повикал, но те не намерили сили да поискат прошка за стореното[40]“.

Така „първите (сътворени) хора съгрешили, като проявили непослушание към своя Баща – Бога и съмнение в любовта Му. Справедливият Бог им наложил наказание да напуснат Едем; жената с мъка да ражда децата си, а Адам с пот на челото да обработва земята. На вратата на Рая Бог поставил ангел с огнен меч. Адам и Ева били обзети от ужас – как ще живеят далеч от своя Създател. Всемилостивият Бог им дал надежда – обещал им Спасител, Който отново да покаже на хората пътя към блаженство в Рая. Бог сътворил света, животните и човека, защото е добър, премилостив и премъдър. Той е Любов. Човекът е създаден да познае тази любов – да обича и бъде обичан. Но като истински родител Бог като Творец на човека не само милва хората, а и справедливо ги наказва за тяхно вразумяване и добро[41]“.

Различието между мъжа и жената

„Европейската комисия е поставила равнопоставеността между половете на едно от челните места в политическата си програма и е приела европейска стратегия за равенство между половете (2020–2025 година)“ [42].

Възможно ли е „равноправието между половете“? Несъмнено мъжът и жената са равноценни и равностойни, но между тях Бог е установил небесна иерархия в отношенията им. Нарушенията на тази иерархия са богоотстъпление и богоборчество[43]. Доста жени в съвременния свят, които пледират за равноправие на половете, ще кажат, че мъжът и жената са еднакви човешки създания. Но това не е така според биологията, медицината, психологията и според Божественото Откровение. В следващите редове ще се опитаме да аргументираме тази теза.

По силата на самата природа човек обича баща си и майка си; но Свещеното Писание говори: ще остави човек баща си и майка си и ще се прилепи към жена си; и ще бъдат двамата една плът (срв. Битие 2:24).

Следователно мъжът и жената са една плът по думите на Писанието. А кой би враждувал със своята плът? Никой никога не е намразил плътта си, а я храни и съгрява (срв. Ефесяни 5:29). Но колко вражди има понякога между тези хора, които са така тясно свързани помежду си! Така именно действа дяволската хитрост: където забележи повече любов, там прилага и повече старание да разруши съюза на любовта и да посее своята вражда. А колко вреда бива от това – не може да се изкаже! Но как да се избегне злото? „Мъжът е длъжен да обича своята жена: вие, мъжете, обичайте жените си, поучава апостолът и като пример привежда Самия Христос, Сина Божий, Който обича Своята Църква“ (срв. Ефесяни 5:25). Жената е длъжна не само да обича своя мъж, но и да му се покорява: „вие, жените, покорявайте се на мъжете си, както подобава, в Господа“ (срв. Колосяни 3:18). И двамата са длъжни да съблюдават вярност един към друг, да пазят съпружеското ложе непорочно, защото е казано: Бракът е нещо честно у всички, и брачното легло – чисто; а блудниците и прелюбодейците ще съди Бог (Евреи 13:4).

До самата смърт нито мъжът може да остави жената, нито жената – мъжа; както един другиму са обещали пред Бога, така са длъжни да останат неразлъчни до смъртта[44]. Ето главните обязаности на мъжа и жената: мъжът – да обича своята жена, жената – да се покорява на мъжа си, и двамата да си бъдат верни един на друг. Забележете: на мъжа е казано само: обичай, но не е казано: покорявай се, защото мъжът е глава на жената, както и Христос е глава на Църквата (срв. Ефесяни 5:23). А на жената е казано: обичай и се покорявай, защото и светият апостол е заповядал: „На жена не позволявам да поучава, нито да господарува над мъж“ (1 Тимотей 2:12).

„Нека и сега жената не се срамува да нарича своя мъж господар, ако иска да бъде дъщеря на светата Сарра!“, казва светителят Тихон Задонски[45].

Мъжете и жените като цяло са напълно различни същества. И психически, умствено и физически. Различията между мъжете и жените са безкрайно много. И по този въпрос са написани много книги. Фактът, че мъжете и жените понякога са на доста различни мнения по един и същ въпрос и се държат по различен начин в една и съща ситуация, често е причина за объркване, сблъсъци и конфликти. Според учението на Православната църква: жената има свой начин на съществуване. Тя притежава присъщи само на нея интуиция, начин на мислене, свят на идеи, начин на съзидание, отношение към себе си и другите. Психологически и социологически жената многократно е дефинирана от света, но тя също така се определя и от тайната на собственото си съществуване – познатото „покривало“, по думите на св. апостол Павел в Посланието до Коринтяните: Всяка жена, която се моли или пророкува гологлава, засрамя главата си… Затова жената трябва да има на главата си знак на мъжова власт над нея – заради Ангелите (срв. 1 Коринтяни 11:5, 10).

Именно в религиозните предпоставки и корени трябва да се търсят изворите на тайната на женската душа. Човекът е венец на Творението. Но човекът не е просто един от биологичните видове – той е и богословско понятие (венец на Творението). „Когато Бог сътвори човека, създаде го по подобие Божие, мъж и жена ги сътвори и ги благослови, и им даде име „човек“ в деня на тяхното сътворение (Битие 5:1–2). Бог-Троица сътворява „човека по Свой образ“ (Битие 1:27), и ето образа, по който е бил създаден човекът – това е Синът Божи, Словото, Което „беше в начало у Бога. Всичко чрез Него стана“ (срв. Иоан 1:2-3). В този ред на мисли според нас, на мъжкия и женския пол не следва да се гледа като на две начала[46] (мъжко и женско) от светска гледна точка на секуларната психология, защото тя не познава обективно православната антропология на човека и загърбва Божественото Откровение.

4. Що е Църква – еклисиологичен анализ

Какво означава понятието Църква? „Под това название в широк смисъл на думата се разбира установено от Бога общество от вярващи в Христа, които са съединени помежду си с една вяра, едно учение, еднакво църковно управление, едни църковни тайнства“[47]. Така съединени помежду си, те имат за невидим глава на Църквата самия неин основател Господ Иисус Христос. Сам Той видимо чрез Светите Апостоли и техните приемници – пастирите на Църквата, при невидимото съдействие на Светия Дух ръководи Църквата към нейната цел: освещаването на грешното човечество, неговото нравствено усъвършенстване и най-после – възсъединението му с Бога. Средства за достигане на тази цел Господ е дал, като е поставил в Църквата да има пастири и учители, които да просвещават хората в Христовата вяра и изобщо да ги ръководят към вечния живот с помощта на спасителните благодатни тайнства. Затова и протестантите, които отричат Свещеното Предание и повечето от тайнствата, не са Църква[48].

Мнозина грешат, като употребяват термина протестантска църква. Протестантите са религиозно общество от хора, които се основават уж само на Библията, но тълкувана лично от всекиго, както той си я разбира. Те нямат свещенство чрез ръкоположение по апостолско приемство, а само така наречените пастори (английски: рastors). Последните се предлагат или от вярващите, или от ония лица, които се смятат сами, че представляват тези вярващи.

Църквата като Богочовешки организъм не може да се отъждестви с нито един политически порядък, дори с демократичния, който е станал „мит“ и идеал на света. През „всички епохи тя в по-малка степен е приспособявала институциите си към светските и едновременно с това постоянно е подчертавала своята различност и особеност в сравнение с тях. В живота на Църквата постоянно се проявява антиномията да бъдеш в света, а не да бъдеш от света“. Защото „като Богочовешки организъм Църквата притежава не само тайнствена същност, неподвластна на стихиите на този свят, но и исторически обусловена същност, влизаща в съприкосновение и взаимодействие с външния свят, включително и с държавата. Тя от своя страна е тази, която съществува заради нуждата от устройството на човешкия живот и също влиза в съприкосновение и взаимодействие с Църквата. Взаимоотношенията между държавата и последователите на истинската религия са се променили в хода на историята. Следователно възникването на земната държава (като устройство и система) трябва да бъде схващано не като изначална Богоустановена реалност, а като предоставена от Бога възможност на хората да организират обществения си живот, изхождайки от свободната си воля, за да може това организиране, като отговор на изкривената от греха земна реалност, да помогне за избягването на още по-голям грях чрез противодействането срещу него от страна на светската власт“[49].

Въз основа на казаното осветскостяването на света става причина християнските ценности, добродетели и празници да бъдат заменяни със светски. Какво означава думата вместо..?

Българската дума вместо на старогръцки език е αντί, тоест затова и секуларизираният свят предлага вместо християнски празници – анти (християнски) празници. И така например в края на XIX-ти и в началото на XX-ти век се появява един вместо християнски празник за деня на жената (8 март), който се празнува преимуществено и до днес, а християнският празник Св. Благовещение (25 март) се игнорира частично, независимо че той е истинският ден на жената и майката според Православието и който по своето еклисиологично-богословско съдържание има дълбок духовен смисъл.

5. За светския празник на „деня на жената“ (8 март)

В този и следващия дял на сборника ще се постараем да разгледаме разликата между наложилия се през ХХ-ти век светски „празник на жената“ – 8 март, и празнувания векове наред от Църквата – Богородичен и Господски празник Св. Благовещение (25 март), в контекста на темата за джендърните стереотипи, свързани пряко и косвено с феминизма.

Разбира се, важно е да споменем, че всеки човек е надарен със свободна воля от Твореца и той сам може да решава кой празник да празнува, коя религия да изповядва или да не изповядва.

Това е така и според Конституцията, чл. 37 (1): Свободата на съвестта, свободата на мисълта и изборът на вероизповедание и на религиозни или атеистични възгледи са ненакърними. Държавата съдейства за поддържане на търпимост и уважение между вярващите от различните вероизповедания, както и между вярващи и невярващи; (2): Свободата на съвестта и на вероизповеданието не може да бъде насочена срещу националната сигурност, обществения ред, народното здраве и морала и срещу правата и свободите на другите граждани. Тези основни права са гарантирани във всяка една демократична държава.

В секуларната еортология (гръцки: наука за празниците) 8 март е свързан с празника Пурим (на еврейски: פורים – жребий). Това е празник в иудаизма, на който евреите празнуват неуспеха на заговора на злия Аман, целящ тяхното избиване в халдейски Вавилон, което ни е известно от книгата на Естир. Празникът е свързван с веселие и радост; традиционно на този ден евреите се маскират, организират празненства и карнавали, пият вино и вдигат шум (най-често с кречетала). Празникът на иудеите Пурим[50] се пада по еврейския календар на 10 март. Пурим е празник на радостта или жребия, който не е религиозен. Пурим се нарича още и еврейски карнавал.

Първият „Ден на жената“ е отбелязан на 23 февруари 1909 година в САЩ по инициатива на Американската социалистическа партия. Идеята за създаване на международен ден на жената се появява след бурната индустриализация и икономическата експанзия в началото на XX-ти век, която поражда протести за подобряване условията на труд. Календарната дата (8 март) се свързва с първата масова проява на жени работнички, състояла се на 8 март 1857 година в Ню Йорк. На 27 август 1910 година в Копенхаген се провежда първата международна конференция на жените, организирана от социалистическия интернационал. По предложение на германската социалистка Клара Цеткин се приема: Всяка година в една от първите недели на пролетта да се празнува денят на работничките и на международната им солидарност с цел „борба за равноправие с мъжете“[51] във всички обществени сфери на живота. На следващата година Международният ден на жената е отбелязан в Австрия, Дания, Германия и Швейцария, а през 1913 година във Франция и Русия.

Разбира се, тези събития имат дълбоки корени – заровени още в схизмата между Западната и Източната църква през и след 1054 година. Защото тези предпоставки след три века са довели до началото на секуларизацията (латински: отделянето) на държава и църква и осветскостяване на държавната власт. Като цяло групите от адептите в така наречените инославни вероизповедания (ad hoc – римокатолицизъм и протестантство) също се наричат църква.

В предходния дял пояснихме що е Църква. Изхождайки от казаното по-долу, ще поясним и същността на семейството, която е пряко свързана с темата за модерните секуларни стереотипи на поведение на човешката личност (включително джендърни теории)[52] през ХХ-ти век.

6. Еклисиологичен анализ на същността на семейството

Според Православната църква, семейството не е плод просто на социална необходимост, а е създадено от Самия Бог, затова и взаимоотношенията в него не се определят от нуждата, нито от функционалното предназначение, което един другиму разпределяме по целесъобразност, защото са учредени от Богоустановения порядък на благия и премъдър Творец. Целта, заради която двама души се събират, за да създадат семейство, дом и деца, не е ограничена във времето и пространството, затова от гледна точка на учението на Църквата изразът от популярните холивудски филми, според който те са заедно, докато смъртта ги раздели, е неразбираем.

Според Православието двамата съпрузи чрез църковното тайнство Венчание стават едно цяло[53], за да постигнат заедно обòжение (гръцки: θέωσης) по благодат и за да влязат заедно във вечността в Небесното царство.

В тази връзка много млади и зрели хора си задават въпроса защо днес, през ХХI-ви век, не са щастливи и каква е причината за това. А самото питане се дължи на факта, че съвременните хора не са възпитани религиозно, което е пречка да видят греха в живота си, който се е превърнал в мода. Така, стремейки се към щастие, хората обикновено попадат в капана на дявола, който както в древността на праотците, така и сега на всички хора предлага щастие без Бога, във вид на временни удоволствия. Първото такова греховно наслаждение донесъл на хората плодът от дървото за познаване на добро и зло. Впоследствие човек се е научил да използва и себе си, и целия обкръжаващ свят за получаване на кратковременни наслаждения, защото вечното блаженство било вече недостъпно. „Днес дяволът – князът на този свят предлага на хората мисълта, че щастието се заключава в удоволствието и колкото повече са удоволствията, толкова по-щастлив е животът. Използвайки естествения богоугоден (метафизичен) стремеж на човека към Благото, лукавият го извращава, насочва го към лъжливи цели – към земните удоволствия. Така възниква хедонизмът и се появяват миражи на щастливия живот. Греховните удоволствия обаче никога не могат да се сравнят с блаженството в Бога. По същността си те са противоположни на истинското блаженство, тъй като всички хора са създадени от Бога за блаженство, всеки човек вътрешно усеща в себе си стремеж към щастие, но често не знае какво представлява то и къде да го търси. Според Православието истинското щастие е вечното блаженство в единение с Бога, което може да бъде дадено на човека само от Господ, тъй като единствено Той е Благ. Да се намери щастие извън Бога е невъзможно“ [54].

Затова и представителите на различните видове феминизъм не могат да изпитат щастие в живота си, а ако го изпитват под някаква форма на удоволствие – ще видят или осъзнаят (впоследствие), че това е форма на хедонизъм, гордост и греховно задоволство, което води до депресивност (униние и отчаяние в бъдеще), а не води до състояние на блаженство, любов, смирение, кротост, благост, душевен мир и истинска радост.

Всеки, който внимателно е чел наставленията на светите Отци на Православната църква, безусловно е забелязал, че повече от всичко в тези учения се говори за покаянието, смирението, плача пред Бога заради греховете ни. За тези добродетели светите Отци са писали толкова много, че почти във всяка светоотеческа книга и на всяка нейна страница може да се намери подобно наставление. Но колкото и да е странно, в наши дни християните най-много се отклоняват именно от това учение, изопачават и нарушават този най-важен закон на духовния живот. Тази е причината, довела до секуларните стереотипи на поведение. И това не е случайно. С идването на този век настъпва и времето на всеобщото отстъпление от Истината, на пълното прелъстяване на света от дявола и всеобщи прелест и падение – хората все по-дълбоко потъват във всички свои страсти, във всички грехове и заблуждения. Защото създаденият по Божи образ човек все по-рядко се намира в хармонична взаимовръзка с Твореца. Само Божието слово, чрез което човек би трябвало да живее (срв. Матей 4:4), може да го издигне над творението и да го удостои с достойнството да бъде Божие чедо[55].

„Да създаде пълноценно семейство, каквото следва да бъде християнското семейство, може само човек благочестив, живеещ пълноценен живот, помнещ, че всеки от нас се състои не само от плът, но още и от душа. В този случай и плътският живот е пълноценен у него, и духовният, и душевният; и тази пълноценност му позволява да живее именно въз основа на духовните представи във всички сфери и особено в семейния живот, тоест семейният живот е преди всичко духовен живот. Само човек духовен може правилно да изгражда отношения с друг човек, да възпитава своите деца. Да възпита християнин може само християнин. И същността на православното възпитание се заключава в това, че родителите са длъжни преди всичко да възпитават себе си. Думите на преподобни Серафим Саровски: „Придобий мирен дух, и около тебе ще се спасят хиляди!“, в пълна степен се отнасят и до семейството“[56].

Все по-често в публичните изяви на представителите на художествено-творческата интелигенция и политическите елити по целия земен свят се носят призиви за завръщане към традициите на християнското вероучение в ролята му на държавна идеология. Към тези възгласи често се чуват и одобрителни, а понякога и възторжени гласове от страна на представители на Православната църква, в знак на съгласие за насаждане на нравствени ценности, под които основно се имат предвид Божиите заповеди.

Тази позиция е особено опасна и лъжовна заради опростеното възприемане на политическата действителност, заради аранжимента на философските идеи от активни млади леви интелектуалци, демократи, националисти, републиканци, либерали, феминистки, хуманисти и прочее. Главната опасност се крие в опита да се отъждестви християнското вероучение с идеология, с помощта на която да се различава доброто от злото.

Следва…(виж тук)

__________________________________

*Из книгата Джендърните стереотипи – православен поглед (еклисиологичен и правно-социологичен анализ), издателство Либрум, С., 2022, с. 16-25. Публикува се тук с разрешението на автора Бисер Божков, на когото авторът на блога изказва благодарност.

[36]. Срв. Становище на Светия Синод на Българската Православна църква – Българска Патриаршия. Вж. //old.bg-patriarshia.bg/ [последно посетен на 01.12.2020].

[37]. Еманципацията (латински) е освобождаване от състояние на зависимост, от предразсъдъци и ограничения и се използва в различни контексти (исторически, политически, икономически, социални, научни).

[38]. Срв. Синодален учебник по Религия Християнство – Православие за 3-ти клас. С., 2019, с. 36-38.

[39]. Пак там.

[40]. Синодален учебник по Религия Християнство – Православие за 3-ти клас, с. 36-38.

[41]. Пак там.

[42]. Срв. Права на жените: има ли равнопоставеност между половете в Европа?. 21.10.2020. Вж. //www.europa.eu/youth/get-involved/ [последно посетен на 01.11.2021].

[43]. „Богоборческата заблуда на женската еманципация се заключава в това, че грехът като престъпване на Божиите заповеди се възвежда в ранг на добродетел. Касае се преди всичко за греха на гордостта. Съвременните Еви отново се стремят да станат … като богове, знаещи добро и зло (Битие 3: 5). Променя се основното направление в духовното предназначение на жената. На съвременната Ева се предлага преобърната ценностна система: вместо покорство към мъжа и оказване на помощ – горделиво, самодоволно равенство с него (а на практика – нерядко и стремеж към първенство над мъжа)“. Срв. Монахиня Нина (Кригина). За женската еманципация. С., 21.04.2009. Вж. //www.pravoslavie.bg/ [последно посетен на 01.11.2021].

[44]. Според каноничното право е възможно „разтрогването на църковния брак (Венчание)“, но според еклисиологията той е неразторжим (срв. Матей 19:6). Затова по аргумент от противното можем да приемем, че при желание на мъж и жена (венчани и канонично разведени) да се съберат отново и да заживеят заедно, над тях не се извършва повторно тайнство Венчание. Защото след тайнството Брак съпрузите вече не са двама, а една плът. Прочее което Бог е съчетал, човек да не разлъчва (Матей 19:6).

[45]. Срв. За съпрузите. Вж. //www.bg-patriarshia.bg/for-spouses/ [последно посетен на 01.11.2021].

[46]. Човекът няма мъжко и женско начало, защото тогава би трябвало това начало да е и в образа Божий. Той е или мъж, или жена по тяло, но не и по душа, защото душата е образ Божий: След това рече Бог: да сътворим човек по Наш образ, (и) по Наше подобие; (срв. Битие 1:26), тоест по подобие на Света Троица.

[47]. Срв. Иеромонах д-р Антим (Шивачев). Истините на Православната вяра. С., 1998, с. 3-7.

[48]. Вж. Девети член от Символ на Вярата: „В една, света, съборна и апостолска Църва”.

[49]. Срв. Иеромонах д-р Антим (Шивачев). Цит. съч., с. 3-7.

[50]. Срв. Архим. Авксентий. Еортология (История на православните празници и пости). Пловдив, 2012, с. 418-420.

[51]. „Опитите на „еманципираната жена“ да бъде равна на мъжа и да поеме отговорностите му започват в края на XIX-ти век и имат за следствие нарушаване на богоустановената иерархия: „защото мъжът е глава на жената, както и Христос е глава на Църквата“ (Ефесяни 5:23). Срв. Архим. Авксентий. Цит. съч., с. 419.

[52]. Срв. Гроздев, Ив., Б. Божков. Отстъплението от Бога, предпоставка за разпадане на семейството. УИ. С., 2015, с. 15-16; 63-65.

[53]. Според еклисиологията на Православната църква, църковният брак не може да бъде разтрогнат реално, защото „Прочее което Бог е съчетал, човек да не разлъчва“ (Матей 19:6, Марк 10:9), тоест при извършване на тайнството Венчание мъжът и жената стават „една плът“ (едно цяло с две лица). Затова църковния развод светите Отци тълкуват и поясняват само като раздяла (на двама души – съпрузи, живеещи отделно) с пожелание да живеят аскетично. Но с оглед каноните на вселенските и поместните събори, се появила възможност за втори църковен брак (наречен: покаен) за невиновния съпруг при развода по аналогия от практиката в Източната Римска империя (наречена впоследствие Византия), императорите да сключват и последващи църковни бракове (но след като съпругите им са приемали монашески постриг). Свети Атинагор (Атинянин), починал 170 година, нарича втория църковен брак „благолепно прелюбодейство“.

[54]. Срв. Архимандрит Лазар (Абашидзе). Какво е необходимо да знае съвременният православен християнин. С., 2018, с. 3-7.

[55]. Срв. Архим. Лазар (Абашидзе). Цит. съч. с. 3-7.

[56]. Свещ. Йоан Карамихалев. Семейството – малка църква, подчинена на Христовата Църква. С., 21.11.2010. Вж. //www.pravmladeji.org/node/1092/ [последно посетен на 01.05.2021].

Изображения: авторът Бисер Божков и книга, на която е съавтор. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-avk