Клара Стаматова

Ислямската религия съдържа три основни и преплитащи се елемента: събитие, свързано с нейната поява – животът и личността на Мохамед Ибн Абдалах (около 570-632), свещен текст, който изла­га смисъла и съдържанието ѝ – Коранът, и общност – умма, която утвърждава привързаността си към този текст като основа на нейната религия[1].

Съдържанието на исляма се изразява от така наречените „корени на вярата“ (арабски ‘усул ад-дийн’), които са неговите основни догмати. Те са:

1. постановката за единобожието (таухиид);

2. вярата в бо­жествената справедливост и правосъдие (‘адл);

3. признаване на пророческата мисия на Мохамед и предшествениците му (нубу-ат);

4. вярата в отвъдния свят, съдния ден и възкресението на мър­твите (кияма), и

5. учението за предводителството и наместничес­твото (имамат-халифат).

Концентрирано корените се намират в сура „Жените“: „О, вярващи, вярвайте в Аллах и в Неговия Пратеник, и в Книгата, ко­ято е низпослал на Своя Пратеник, и в Писанието, което е низпослал преди! А който отрича вярата в Аллах и в Неговите ангели, и в Неговите писания, и в Неговите пратеници, и в Сетния ден, той дълбоко се е заблудил“[2].

Проследяването на въпроса за мястото на Иисус Христос в Корана изисква насочване на вниманието към ислямското учение за пророчеството.

Представата на Мохамедовата религия за свещената исто­рия е сходна с библейската, но разбирането ѝ е различно – в нея няма единен център, какъвто в Библията е личността на Спасите­ля, а представлява непрекъснато Божие пратеничество за хората, възобновявано за всеки народ и епоха[3].

По думите на Й. Фридман, за мюсюлманите „човешката ис­тория не би имала религиозно значение без последователните ми­сии на пророци, на които отново и отново се възлага да предадат Божието слово на хората [4]“.

Като цяло в учението си за пророците Мохамед се придържа към юдео-християнската традиция, но внася и някои промени, до­развити по-късно от мюсюлманските богослови. Тъй като разка­зите за пророците се срещат на много места в Корана, то логично е да се предположи, че арабският проповедник се е стремял да обос­нове ролята си на приемник и завършител на тяхната мисия.

Тъй като учението за пророчеството и пророците е основен стълб на историческото повествование в Корана, то пророчески­ят пласт от свещената история в Книгата[5] се помества във време­то между Ибрахим (библейския Авраам) и Мохамед, макар и това да не е историческото време в настоящия европейски смисъл на този термин.

В Корана Ибрахим е почитан като прародител на евреите и арабите и проповядващ изконния монотеизъм. На него са били дадени скрижалите (сухуф) от Божието слово: „И кой е с по-добра религия от онзи, който се е отдал на Аллах с истинска преданост и е последвал вярата на Ибрахим Правоверния? Аллах прие Ибрахим за приятел “[6]. Като монотеист и баща на „пророк от праведници­те“[7] Исхак (библейския Исаак), кораничният Авраам става прароди­тел на арабите чрез Измаил, сина му от Агар – робиня на неговата съпруга Сарра, която е майка на Исаак[8]. Тъй като в рамките на юдео-християнската традиция Измаил е изключен от завета на Бо­га с Исаак[9], не е възможно той да участва в Новия Завет[10].

Следователно за мюсюлманите вярата им представлява са­мостоятелно звено, което произхожда от молитвата на Авраам във Вирсавия за първородния му син Измаил и неговия народ (Битие 17:17-18; 21:9-21). Именно тук се корени постоянният стремеж на Мохамедовата умма да търси идентичността си и да доказва сво­ята законност като общност от последователи на истинското извечно единобожие.

Според исляма Мохамед е бил предшестван от 313 пратени­ци и 124,000 пророци, като между тях се установява иерархия – пратениците са пророци от по-висш тип, а 25 от тях са поименно посочени в Корана. Първият е Адам, следват Ной (Нух) и Авраам (арабски Ибрахим), който с готовността си да пожертва за Аллах своя син се приема за първия единобожник, Моисей (арабски Муса), който е определян като посредник между Аллах и израилевото племе, а Иисус Христос (Иса) – като „слово“ и „дух“, идващи от Аллах. За пророци се сочат и старозаветните царе и патриарси: Давид (Дауд), Аарон (Харун), Соломон (Сюлейман) и Лот (Лут). В Корана се откриват и имената на св. пророк Захария (Закария) и св. Иоан Кръстител (Яхя), но с изключение на Давид липсват големите про­роци – Исаия, Иеремия и Иезекиил. Не се срещат и имената на малките пророци (освен споменатите св. пророк Захария и св. пророк Ио­на), а впоследствие към тази група са причислени Александър Ма­кедонски (Зулкарнайн) и св. Георги (Джирджис). Според исляма пратениците притежават честност, безгрешност, прозорливост, те стоят по-високо от ангелите и обладават дара да извършват чуде­са, но нямат Господни качества, а са само хора[11].

На някои от тях Аллах изпраща послания – Тората на Муса, Евангелието на Иса, Псалмите на Дауд, Писанията на Ибрахим и Муса. Те се отличават по форма, език и начин на изложение както помежду си, така и от Корана, който е изпратен от Мохамед.

Съществен момент от кораничното учение за Мохамед е оп­ределянето му като „печат на пророците“ (хвтам ан-набийин): „Мухаммад не е баща на никого от вашите мъже, а е Пратеникът на Аллах и последният от пророците…”[12]

В ориенталистиката отдавна се спори върху въпроса, дали главната идея, вложена в израза „печат на пророците“, е именно окончателността. Според Симеон Евстатиев „в своята коранична упот­реба този израз е означавал най-вече потвърждаване, но не и окон­чателност на профетическата верига[13].“ Издигането на Мохамед над всички като Божи пратеник и „печат на пророците“, чиито последователи ще бъдат възнаградени с вечното райско блаженс­тво, не е случайно. Според исляма низпосланото на предишните народи е изгубено, а юдеите и християните следват изопачени ва­рианти на предаденото на Моисей и Иисус – едно непълноценно наследство, в което небесната истина се преплита с човешките грешки. Тази постановка е застъпена в Коран 5:13, където се каз­ва: „Те преиначават словата, размествайки ги. И забравиха част от онова, което им бе напомнено. И не преставаш да откриваш тяхна измяна…“ Следователно, независимо че ислямът признава свещеното достойнство на другите книги[14], като автентичен се оп­ределя само Коранът. Претенцията за неговата неповторимост ка­то откровение на Аллах[15] заема централно място в доказателст­вата на средновековните ислямски екзегети за чудото на проро­чеството и неговата безспорна правдивост[16]. За мюсюлманите Коранът е „фиксираното слово Божие… съ-вечна безвремева реч, низпослан на човечеството чрез пророка Мохамед под формата на адаптиран и очовечен дискурс“[17].

Според изследователите мястото, което „Книгата на Аллах“ заема в исляма, е сравнимо с това на Иисус Христос в християнс­твото. Тунизийският богослов А. Талби например посочва, че „Коранът – Словото на Бога, заема за мюсюлманина мястото, което има Иисус Христос, Словото Божие, за християните[18]“.

Според „Майката на книгите“ всички притежатели на писа­ния първоначално са имали както едно и също Божие слово, така и еднакви възможности за спасение – факт, който изрично е под­чертаван в сура 29:46: „...Вярваме в низпосланото на нас и в низпосланото на вас. Нашият Бог и вашият Бог е един и същ. Ние сме Нему отдадени.“ Но едновременно с това се твърди, че „Ислямът е религията при Аллах… Той е, Който изпрати Своя Пратеник с напътствието и с правата религия, за да я издигне над всички рели­гии… “[19]

От казаното за притежателите на писания следва да се под­чертае, че Коранът и неговите тълкуватели определят юдеите и християните принципно като изповядващи „исляма“ – в смисъл на религия на човечеството[20]. Поради това те не са неверници (съответно не-вярващи), а в най широк смисъл са „вярващи“[21]. Наред с това обаче юдеите и християните не са такива в пълния смисъл на думата и по мащабите на Корана са по-скоро частично вярващи, тоест вярващи, които имат общо само с една част с истинната рели­гия на мюсюлманите. И те остават частично вярващи (и с това друговерци), докато не съгласуват съдържанието на тяхната вяра с Мохамедовото учение.

Тази коранична постановка е недвусмислено застъпена в да­ваните от мюсюлманските богослови (улеми) дефиниции на исля­ма. Според Балик „Ислямът е вяра за цялото човечество и за всич­ки времена… християнството също е от Бог, но свещените писа­ния на християните по един или друг начин са били променени, така че в крайна сметка започват да проповядват учението за Тро­ицата и въплъщението“[22].

И така, тезата за изопачаване на писанието от страна на хрис­тияни и юдеи се превръща в основа, на която, от една страна, ислямът изгражда своята полемика с християните[23], а от друга – се противопоставя на юдео-християнското влияние.

Като заимства от предхождащите я две религиозни тради­ции, Мохамедовата религия не успява да излезе извън рамката на своя първоначален юдейски избор[24]. Придържайки се към юдейската постановка за абсолютната трансцендентност на Бога, Кора­нът изгражда идеологическата основа, на която улемите основа­ват своята полемика с християните. Същността на Христовото уче­ние и спасителното дело на Богочовека – да изкупи чрез кръстни­те Си страдания падналото човечество и да покаже спасителния път и смисъла на битието, са чужди на Корана и Мохамед.

Общо разказите, свързани с личността на Иса ал-Масийх[25] (кораничният Иисус Христос), са три[26], като се изключат множес­твото други споменавания (около 30). Повечето от тях имат полемичен характер, насочен срещу християнските догмати за Боговъплъщението и Света Троица. Двете ипостаси на Иисус Христос и единството и троичността на Бога категорично се отхвърлят от Корана – „О, хора на Писанието, не прекалявайте в своята религия и говорете за Аллах само истината! Месията Иса, синът на Мариам, е само пратеник на Аллах и Негово Слово, което Той извести на Мариам, и дух от Него. И вярвайте в Аллах и в Неговите пратени­ци, и не казвайте: „Троица!“ Престанете! Това е най-доброто за вас“[27], а впоследствие и от улемите – постановка, в която проли­чава влиянието на евионитите[28].

Ислямът почита Иисус Христос като един от шестте най-висши пратеници-пророци[29], нарича го също Месия – Масийх (миропомазан), чрез когото Аллах изпраща на хората Инджил (Еванге­лието).

Описва се как ангел съобщава на Мариам (Мария) благата вест, че ще роди син[30]; Иисус се ражда при ствола на една палма[31], а при завръщането си у дома младенецът заговорва от люлката: „Раб съм на Аллах. Даде ми Той Писанието име стори пророк. Име стори бла­гословен, където и да се намирам, и ми повели да отслужвам молитва­та, и да давам милостинята закат, докато съм жив. И да бъда нежен към своята майка. И не ме стори Той горделив, непокорен. И мир на мен в деня, в който съм роден, и в деня, в който ще умра, и в Деня, когато ще бъда възкресен![32]“ Сътворяването на Иса е дадено про­тиворечиво в Корана: от една страна, се посочва, че е било доста­тъчно произнасянето от Аллах на една-единствена дума: „Бъди!,[33]“от втора – в няколко аята по-нататък се твърди, че Иса е сътворен „от пръст“[34], а от трета, се достига до постановката, че „Месията Иса, синът на Мариам, е само пратеник на Аллах и Негово Слово, което Той извести на Мариам, и дух от него…[35]“

При сравнително изследване на библейските разкази за раж­дането на Иисус Христос (срв. Матей 1:18-25; 2:1-12 и Лука 2:4-20) с тези в Корана се установяват прилики и различия.

В Новия Завет раждането на Спасителя е вплетено в свеще­ната история между Бога и избрания от Него народ. Тайната на раждането на Месия е тайна на Богочовека Иисус, „Който е въп­лъщение на предвечното божествено Слово и в Чието богочовеш­ко лице се среща и свързва вечността преди сътворяването на све­та с вечността на новата земя и новото небе[36].“ Христос встъпва в световната история и извършва Божието домостроителство за на­шето спасение, като ни изкупва от първородния грях. Именно по­ради това евангелското повествование за Рождество Христово следва да бъде разглеждано и разбирано в светлината на Проми­съла за Боговъплъщението – личността на Сина преодолява гра­ниците между трансцендентното и иманентното и влиза в човеш­ката история.

Този основен мотив не присъства в Корана, където акцентът е поставен върху действията на Аллах спрямо конкретни личности – Закария, Мариам и Иса. Наистина в сура деветнадесет[37] се спо­менава думата „народ“, но не в контекста на свещената история, а в една конкретна ситуация – психологическата реакция, породена от така нареченото „странно“ поведение на една млада жена – „О, сестро на Харун (има се предвид Мариам – б. а.), баща ти не беше лош човек и майка ти не беше блудница“[38].

Второто, което впечатлява, е, че новозаветните текстове пос­тавят Иисусовото раждане в исторически контекст. Предвид на изключителното му значение – като ден на Божествения кеносис (принизяване), в който „Словото стана плът“ (Иоан 1:14) – се на­зовават политическите владетели на онази епоха; евангелист Лу­ка свързва събитието с преброяване, извършено по заповед на им­ператор Август (44 година преди Христа – 14 година след Христа)[39] и уточнява: „…това преброяване беше първо, когато Кириний управляваше Сирия“(Лука 2:2); споменават се и конкретни моменти от Рождественската история – например поклонението на звездобройците и пастирите, и други.

В „Книгата на Аллах“ обаче обстоятелствата са извадени от техния исторически контекст – няма интерес към точното място на раждане на Иса или към местоживеенето Му. Не се открива никакво споменаване на градовете Витлеем и Назарет, на конк­ретните исторически обстоятелства, на тогавашните политически владетели и други. Следователно в Корана историята за раждането на Иса има различна цел – да затвърди най-съществения за исля­ма принцип: Аллах има власт над всичко, той е „Първосъздателят на небесата и на земята“, който „щом реши нещо, казва му само:„Бъди!“ И то става“[40].

Най-съществената разлика между новозаветната и кораничната рождественска история се изразява в следното: за християните раж­дането на Богочовека е окончателното изпълнение на едно прастаро очакване, на „първоначалната и чиста месианска идея, която произ­хожда от Божиите откровения, дадени на прародителите на човечес­твото[41]“- Божието себеотдаване спрямо народа Му Израил.

Предвид факта, че в Корана делото на Аллах по отношение на Иса е само едно от многото Божии дела, то за исляма „ражда­нето от Дева не подчертава уникалността на Иисус, а уникалност­та Божия“[42].

И така, независимо че Мохамедовата религия приема непо­рочното зачатие на Иисус, неговото място в пророческия цикъл е приравнено с това, което заема първочовекът Адам – възглед, кой­то отново подкрепя твърдението, че за мюсюлманите Иса ал-Масийх е само пратеник: „Примерът с Иса пред Аллах е като примера с Адам. Сътвори го той от пръст… „[43].

От значение за нас, християните, е кораничната постановка, според която Господ Иисус Христос е предсказал появата на Мо­хамед: „И рече Иса, синът на Мариам: „ О, синове на Исраил, аз съм пратеник на Аллах при вас, да потвърдя Тората преди мен и да благовестя за пратеник, който ще дойде след мен. Името му е Ах­мад“[44]. Посоченото име Ахмад се оказва основание за търсене на приемственост между Мохамед и Иса. Нещо повече – кораничните стихове се основават на каноническия евангелски текст от Иоан, където Спасителят обещава на Своите последователи да им изп­рати Параклет: „Аз обаче ви казвам истината: за вас е най-добре Аз да си замина; защото, ако не замина, Утешителят няма да дой­де при вас; ако ли замина, ще ви Го пратя“ (Иоан 16:7). Според мюсюлманските богослови цитираното място от Евангелието е би­ло изопачено, като вместо правилното „периклет“ (гръцки „славен“) е било възприето грешното „параклет“ (гръцки „утешител“)[45]. Това твърдение се превръща в основна теза на ислямската религиозно-историческа традиция, защото позволява в личността на Моха­мед да бъде открит онзи пророк-пратеник, който е приемник на Иисус, още повече, че имената Ахмад и Мохамед в арабския език са синонимични и означават „славен“, „тачен“, „възхваляван“[46].

Ислямският възглед за смъртта на Спасителя е, че на кръста е бил разпънат друг вместо Него, тъй като Аллах не би допуснал пратеникът му да бъде унизен по подобен начин – „…и изричаха (евреите – б. а.): „Ние убихме Месията Иса, сина на Мариам, пра­теника на Аллах“ – но не го убиха и не го разпнаха, а само им бе оприличен“[47]. В Корана е посочено, че след като Аллах усмъртил Иса, Го е въздигнал при себе си[48].Следователно Мохамедовият бог спасява Иса от разпятие, защото за исляма „Неговото служение е не в това да принесе Себе Си в жертва, изкупвайки греховете на хората, а в това да бъде посланик на Бога и да указва верния път към Него[49]“.

Тук е необходимо да се посочи, че в „Майката на книгите“ Аллах опрощава окончателно на Адам и Ева първородния грях, който не тегне над следващите поколения. С акта на опрощението и последвалото наказание над прародителите Адам и Ева – про­гонването им от рая – отношенията между Аллах и първите хора са уредени. „…И така Адам не се вслуша в своя Господ, и се заб­луди. После неговият Господ го избра – прие покаянието му и го напъти. И рече: „Напуснете двамата оттук – всички! Вие сте (със сатаната) врагове един на друг. И щом ви се яви напътствие от Мен, – който следва Моето напътствие, нито ще се заблуди, нито ще пострада“[50].

Отговорността за делата на човека в исляма е строго инди­видуална: „Днес ще се въздаде на всяка душа за онова, което е при­добила. Аллах бързо прави равносметка“[51].

Човек може да постигне спасение, ако приема поставените от Аллах граници и не отхвърля установения от него ред. Именно в ислямската постановка за първородния грях, който не тегне над следващите поколения, се корени пълната отчужденост на тази ре­лигия към идеята за Спасителя, „Който отдаде Себе Си откуп за всички“ (1 Тимотей 2:6). Ислямът остава чужд на вярата във възк­ресението Христово, което разкрива победата на живота над смъртта.

Защо мюсюлманите никога не биха приели Господ Иисус Христос за Син Божи и Спасител?

Като основен довод се изтъква естеството на Аллах – той е абсолютно трансцендентен и физическото му съприкосновение с хората или подчинените му небесни създания – ангели, дяволи и джинове, е богохулно. Засвидетелстването на вярата в Аллах чрез произнасянето на сакралната фраза „няма друго божество освен Аллах и Мохамед е неговият пророк“ е формула, която „съдържа в себе си отрицание и утвърждение“[52]. Отрицанието потвържда­ва невъзможността от съществуване на каквото и да било, ако то не е свързано и подчинено на единствената обожествена свръхес­тествена първопричина.Последващото утвърждаване във форму­лата е категорично, неговата настойчивост носи силен емоциона­лен заряд и изисква безусловно подчинение. Ислямският сакрален авторитаризъм отделя човека от Бога с непреодолима онтологична преграда, защото според Мохамедовото учение Аллах е абсолютно трансцендентният Бог, освободен от всякаква причинност, необходимост или логика[53]. Именно поради това обожествяването на Иса е в противоречие както с всемогъществото на Ал­лах, свойствено само и единствено нему, така и с безграничната му власт над всичко съществуващо: „Неверници са онези, които казват: „Аллах, това е Месията, синът на Мариам. “Кажи: „А кой ще попречи с нещо на Аллах, ако поиска да погуби Месията, сина на Мариам, и майка му, и всички на земята?“ На Аллах принадле­жи владеенето на небесата и на земята, и на всичко между тях. Той сътворява каквото пожелае. Аллах над всяко нещо има сила“[54].

Възприемането на Иисус Христос за Божи Син е изцяло неп­риемливо за мюсюлманите. Вторият член от Никео-Цариградския символ е недвусмислено отхвърлен, а в противовес се изтъква постановката за абсолютното всесилие и вездесъщие на Мохамедовия бог: „Аллах! Няма друг Бог освен Него – Вечноживия, Везде­същия!… Негово е онова, което е на небесата и което е на земя­та… Той е Всевишния, Превеликия“[55].

Според Мохамед християните не са монотеисти, а политеисти, „които вярват в три бога, а Свeта Троица е съставена от Бог Отец, св. Богородица и Иисус Христос“[56]. Позовавайки се на Коран 5:75[57], улемите твърдят, че ако Иса и Мариам са богове, то те не следва да изпитват глад и да се хранят като най-обик­новени хора.

И така, когато в ислямското писание се говори за Господ Иисус Христос, задължително се подчертава, че „името му е Ме­сията Иса, синът на Мариам“[58], внушава се, че Той е „само раб, комуто Ние дадохме благодат и го сторихме пример за синовете на Исраил“[59] и един от шестимата най-висши пророци-пратеници[60].

Едновременно с подобно „приземяване“ на християнската истина за Спасителя в „Книгата на Аллах“ се открива желание за по-дълбоко осмисляне на Личността и Делото Христови. Както беше посочено, съществува разбирането, че Той е Новият Адам]61];Слово на Аллах[62]; роден е от Духа Божий[63], Той е Месия[64]; из­вършвал е чудеса: оживяване на направена от глина птичка, изце­лението на сляп и прокажен; възкресението на мъртвец[65]; ще се яви като спасител по време на Съдния ден[66] и други.

Но тези факти не бива да „замъгляват“ нашата оценка, защото като цяло ислямът е религия с изключителна асимилационна способност. Той творчески взаимства от предхождащите го юдаизъм и християнство, като се стреми да наложи върху тях своя ислямски отпечатък[67].

Идеологическото разминаване между християнството и ис­ляма е сериозно, а неговото осмисляне ни помага да разберем за­що мюсюлманите никога не биха приели Господ Иисус Христос за Син Божи и Спасител.

________________________________________

*Публикувано в Богословска мисъл, 2003, кн. 3-4, с. 90-101. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Повече у Пеев, Й. Ислямът. – В: История на религиите. С., 1999, с. 273-275.

[2]. Коран 4:136. Цитатите са по превод на Корана на Цв. Теофанов.Първата цифра указва глава от Корана, а втората – съответния стих (вж. Превод на Свещения Коран, Тайба ал-Хайрия, 1997).

[3].„И на общностите преди теб изпращахме пратеници и с нищета и болести ги сграбчвахме, за да се смирят“ (пак там, 6:42).

[4]. Цит. по Евстатиев, Симеон. Средновековните арабски историци за об­ществото и държавата. Дисертация за присъждане на научната и образова­телна степен „доктор“. С., 1999, с. 67.

[5]. Има се предвид Коранът (3:7, 14:40). В други случаи се употребяват и изразите „Книгата на Аллах“ и „Майката на книгите“.

[6]. Пак там, 4:125.

[7]. Пак там, 37:112.

[8]. За праотеца на арабите, назован Измаил, в Свещеното Писание на Ста­рия Завет е казано следното: „Той ще бъде между човеците като див осел; ръцете му ще бъдат против всички, и ръцете на всички – против него; ще живее пред лицето на всичките си братя“ (Битие 16:12).

[9]. „И за Измаила те послушах: ето, Аз ще го благословя и ще го наплодя, и много, твърде много ще го умножа: дванайсет князе ще се родят от него; и ще произведа от него голям народ. Но завета Си ще сключа с Исаака, когото ще ти роди Сарра догодина по това време“ (Битие 17:20-21).

[10]. В Новия Завет Агар и потомството ѝ се явяват периодично в отри­цателна светлина. Като тълкува естеството на двата Иерусалима – сегашния на робството, и горния – на свободата, св. апостол Павел дава на галатяни иносказателен пример с двамата Авраамови синове – от робинята Агар и от свободната Сарра (срв. Галатяни 4:22-31).

[11]. Массз, А. Ислам. М., 1982, с. 86.

[12]. Коран 33:40.

[13]. Евстатиев, Симеон. Пос. съч., с. 75. Авторът посочва, че приживе самият проповедник от Мека не се е смятал за нещо повече от предхождащите го пророци. Едва по-късно „традицията възвеличава Мохамед в особен ранг, приписвайки му дори извършването на чудеса. Това е свързано и с прида­ването на религиозна по тип легитимност на уммата, като от община на мюсюлманите прераства в държава, осветена от Свещения закон – шериат“ (пак там, с. 75-76).

[14]. „Ние низпослахме Тората с напътствие в нея и със светлина…“ (Коран 5:44); „ И изпратихме по следите им Иса, сина на Мариам, да потвърди Тората, която бе преди него, и Му дарихме Евангелието, в което има напътствие и свет­лина, и е потвърждение на Тората, която бе преди Него… “ (пак там, 5:46).

[15]. Пак там, 2:23.

[16]. Теорията за неповторимостта на Корана, която е окончателно фор­мулирана към края на IX-ти век, е главното свидетелство и за пророческия статут на Мохамед. Езичниците са принудени да признаят, че са неспособни да създадат толкова красноречива книга, а това е равносилно на утвърждаване на правотата на исляма. Повече у Павлович, П. Представата за чудото в ислямската религия. – В: История и култура на древна Арабия. Студии. С. 2001, с. 181-324.

[17]. Величкова, К. Словото като було. – В: Арабистика и ислямознание. С.,2001, с.39; вж. също Петрушевский, И. П. Ислам в Иране в VII-XV веках. Л., 1966, с. 99 сл.

[18]. Цит. по Пеев, Й. История и философия на една религия. С., 1985, с. 26; срв. също Елиаде, М., Й. Кулиано. Речник на религиите. С., 1999, с. 104; Tröger, К. – Wolfgang. Toleranz im Religionen. Freiburg, б.г., S. 73.

[19]. Коран 3:19; 81:9.

[20]. Шакир-Таш., А. Текстове от Корана, призоваващи основните ре­лигиозни общности – юдеи, християни и мюсюлмани – към взаимна толе­рантност. – В: Етнокултурен диалог на Балканите. С., 2001, с. 315.

[21]. „Назова ви Той мюсюлмани –и [в Писанията] преди, и в този [Ко­ран], за да бъде Пратеника свидетел за вас, и вие да бъдете свидетели за хората“ (Коран 22:78).

[22]. Цит. по Rogge, D. Der Dialog zwischen den christlichen Kirchen und dem Islam. Freiburg, б.г., S. 97.

[23]. Фильштинский, И. М. Арабская литература в средние века. М., 1997, с. 127.

[24]. Керезов, А. Християнство и ислям: великото предизвикателство. Списание „Мирна“, 3/1997, с. 13.

[25]. „И изпратихме Нух и Ибрахим, и отредихме сред тяхното потом­ство да бъдат пророчеството и Писанието… Сетне проводихме по стъпки­те им Нашите пратеници, след тях Иса, сина на Мариам, и му дадохме Еван­гелието, и вложихме в сърцата на онези, които го последваха, състрадание и милосърдие… “ (Коран 57:26-27).

[26]. Пак там, 3:37-59; 5:110-118 и 19:16-36.

[27]. Пак там, 4:171.

[28]. Соловьов, В. Мохамед. С., 2002, с. 69-70.

[29]. „Ние ти дадохме откровение, както дадохме на Нух и на пророците след него, и дадохме откровение на Ибрахим и Исмаил, и Исхак, и Якуб, и родовете, и Иса, и Айюб, и Юнус, и Харун, и Сюлайман, и на Дауд дарихме псалмите“ (Коран 4:163).

[30].„Рече [Джибрил]: „Аз съм само пратеник на твоя Господ, за да те даря с пречисто момче. Рече: Как ще имам момче, щом не ме е докосвал мъж и не съм блудница? Рече [ангелът]: „ Тъй рече твоят Господ: „Това за Мен е лесно. И за да го сторим знамение за хората, и милост от Нас. Това е предрешено дело. И зачена го тя, и се уедини с него в отдалечено място“ (Коран 19:19-22).

[31]. Пак там, 19:23.

[32]. Пак там, 19:30-33.

[33]. Пак там, 3:47.

[34]. Пак там, 3:59.

[35]. Пак там, 4:171.

[36]. Панчовски, Иван. Личността на Иисус Христос. С., 1990, с. 12.

[37].„И отиде с него (Мариам с Иса – б. а.) при своя народ, носейки го. Рекоха: „О, Мариам, ти стори нещо странно“ (Коран 19:27).

[38]. Пак там, 19:28.

[39]. „През ония дни излезе от кесаря Августа заповед – да се направи преброяване по цялата земя“ (Лука 2:1).

[40]. Коран 2:117.

[41].Панчовски, Иван. Най-прекрасният. Духовният образ на Иисус Христос. С., 1992, с. 8.­

[42]. Kuschel, K-J. Die „Weinachtsgeschichte“ im Koran als Modell eines Dialogs. – In: Junge Kirche, № 6. Hamburg, 2002, S. 33.

[43]. Коран 3:59.

[44]. Пак там, 61:6.

[45]. Вж. Тълкувания на Корана в спор с християнската и еврейската религия. Коментар от А. Юсуф Али. Т. I, б. г., б. м., с. 237, където се казва: „…в Новия Завет Мохамед е предречен в Евангелието на свети Иоан – бъ­дещият утешител не може да бъде свещеният дух, както е разбрано от христи­яните, защото той вече бил представен като напътстващ и направляващ Исус.“; вж. също Бюкай, М. Библията, Коранът и науката. С., 1993, с. 150-155.

[46]. Вж. у Пеев, Й. Ислям. – В: Религиите: будизъм, християнство, ис­лям. С., 1994, с. 331.

[47]. Коран 4:157.

[48]. Пак там, 4:158.

[49]. Максуд, Р. Ислам. М., 1999, с. 59.

[50]. Коран 20:121-123.

[51]. Пак там, 40:17.

[52]. Стоянова, Б. Проблемът за човека в класическия ислям и в съвре­менния ислямски фундаментализъм. Автореферат на дисертация за по­лучаване на научно-образователна степен „доктор“. С., 2000, с. 10.

[53]. Вж. Янакиев, К. Богът на опита и Богът на философията. Рефлек­сии върху богопознанието. С., 2002, с. 49, 61.

[54]. Коран 5:17.

[55]. Пак там, 2:255.

[56]. Епископ Никодим, Цв. Христов. Учебник по апологетика. С., 1993, с. 284.

[57]. „Месията, синът на Мариам, е само пратеник…, а майка му е всеправдива. И двамата приемаха храна.“

[58]. Пак там, 3:45.

[59]. Пак там, 43:59.

[60]. Пак там, 4:163.

[61]. Пак там, 3:59.

[62]. Пак там, 3:45.

[63]. Пак там, 21:91.

[64]. Пак там, 3:45.

[65]. Пак там, 3:49.

[66]. Пак там, 5:41.

[67]. Пеев, Й. Съвременният ислям. С., 1999, с. 363.

Изображения: авторът Клара Стаматова. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-arM