Димо Пенков

Сократовият Бог е изпълнен с благос­клонност и обич към всичко живо. Той е приятел на живите същества и особено на човека, когото е надарил с най-много благо­деяния. Бог е добър и прави добрини на чо­веците. Сократ в разговор за същността на дълга казва на Адимант следното: “Но нали Бог в действителност е добър и нали трябва да се говори за Него като такъв[27].“

Бог е справедлив. Това, което Той вър­ши, е справедливо. „… Трябва да се каже, отбелязва Сократ, че Бог прави само това, което е справедливо и добро и наказаните имат полза от наказанието си[28].“ Закони­те, които Бог внушава на хората, са също справедливи. “А според теб, Хипий, дали боговете определят справедливото за закон или нещо съвсем различно от справедли­востта? – Друго не е възможно, кълна се; защото трудно друг някой би създал спра­ведлив закон освен Бог[29].“

Бог е съвършен. Той е самото съвършенство. Като съвършен той не се нуждае от нищо. Присъщо на природата на Бога е да няма никакви нужди. “Аз мисля, казва Сок­рат на Антифонт, че да не се нуждаеш от нещо, е присъщо на боговете, а да се нуж­даеш от колкото се може по-малко, е най-близко до божественото. Но от божест­веното няма нищо по-силно. Тогава най-силно е онова, което стои най-близко до божественото [30].“ Бог е щастлив. Ако щас­тието е неразделно от добродетелта, ако тo съпровожда нравственото усъвършен­стване, то не може да отсъства там, където е самото съвършенство. Според Сократ “Бог не прилича на никое от познати­те или познаваемите същества и е богохул­ство да го представяме чрез образи[31].“

Бог е разум, мисъл, мъдрост. Но не ра­зум, отдалечен от света, отдаден на само­то мислене и съзерцаване, а Разум деен, Който е в света, Който го е организирал, Който го поддържа и го управлява. Добър, мъдър, могъщ Бог желае и върши винаги са­мо това, което е най-добро. Той винаги преследва цел, която е най-добрата. В све­та, така, както той е нареден от Бога, ни­що не е напразно. Всичко е в служба на доб­рото. Бог е мъдрост. А мъдростта, както у човека, така и у Бога, е знание, знание за доброто. Мъдър човек е не този, който има едни или други знания, а този, който при­тежава знание за доброто. Защото такъв човек върши по необходимост това, което е добро. Същото е вярно и за Бога. Прите­жаващ науката за доброто в съвършена форма, Той гледа на доброто като на пос­тоянна цел и върховен обект и нарежда всички неща с оглед на тази цел. Така че Бо­жеството за Сократ е било не само отвле­чена реалност, а едно живо Същество с постоянно въздействие върху ѝ в света. Към посочените тук качества Платон от­нася още и качествата нетленност и веч­но блаженство като присъщи на Бога, спо­ред Сократ[32].

Цялата философия на Сократ е неп­рестанен устрем към божественото и ед­на вътрешна сигурност и усложненост на това божествено, съпроводена с аскетич­на себепожертвувателност. Нещо повече. Платон в своя “Алкивиад“ ни съобщава до­ри за пророчески копнежи у него. “Ти виждаш – говори Сократ там, – че на Бога не можеш да се молиш по сигурен начин, без да се бо­иш, дали не ще те отхвърли, като те чуе да изразяваш безумни желания. Затова ми се чини, най-добре ще е спокойно да изчакаме, докато дойде Един и ни научи, как следва да се отнасяме към Бога и към людете[33].“

Сократ не само допуска съществува­нето на Бога, но гледа на Бога като на Про­видение. Учението на Божия Промисъл про­изтича от основния възглед на Сократ за Божественото у човека. Всеки мислител, който признава безусловното достойнст­во на човешката личност, също така, как­то и всеки вярващ човек, трябва да приеме съществуването на Промисъла. На това се основава и практическата религиозност на Сократ. Той е убеден, че гласът[34], който от ранната му възраст го предупреждава, когато пред него се явява мисъл, желание или нещо, което не е добро, е наистина Бо­жи глас, е провиденциално откровение на Висша Сила, на Бога[35]. Провидението Сок­рат схваща не само като едно общо, все­мирно Провидение, Което бди върху вселе­ната в нейната цялост, нарежда и поддър­жа целия космос; но и като едно частно, специално Провидение, което се интересу­ва от съдбата на отделния индивид. Про­видение, Което, като един добър баща, бди върху всеки човек, вижда делата му, знае тайната на мислите и чувствата му, гри­жи се за него и му прави добрини според нуждите и заслугите му. “Сократ вярваше, че боговете знаят едно, а не знаят друго. Според Сократ на боговете всичко е извес­тно – и думи, и дела, и намерения; те са навpeд u насочват хората във всичките им на­чинания[36].“

Съществуването на Провидението е извън всяко съмнение. Той допуска една действителна връзка между човека и Бога, било че човек обръща погледа си нагоре, било че Божеството се намесва в живота на човека. Бог се намесва в общия живот на човечеството, както и в живота на отделния човек. Затова човек има право да разчита на подкрепата на Бога, която чрез молитва, жертвоприношения, гада­ние или оракули той може да получи. Сократ е вярвал в гаданието, в оракулите, в сънищата. Той е вярвал, че чрез тях можем да добием ценни напътствия от страна на Божеството. Но Сократ е допускал об­ръщане към Божеството само в онези слу­чаи, когато силите и способностите на човека са недостатъчни. Има неща, които са напълно достъпни за нас, които ние мо­жем да схванем с помощта само на нашия ум и да придобием само с нашите собстве­ни сили. За тях е излишно да се обръщаме към Бога. Такива са занаятите на дърводе­леца, на ковача, на земеделеца, изкуство­то да се заповядва на хора, смятането, стопанисването, военното изкуство. Всички тези знания човешкият ум е спосо­бен, без чужда помощ, да схване и усвои. “От зли духове са обзети, казвал Сократ, онези, дето се допитват до оракула за ра­боти, които боговете са дали на хората сами да решават; така някои се допитват примерно дали е по-добре да наемат опи­тен кочияш или пък някой непохватен, да­ли е по-добре на кораба да има обучен кор­мчия, отколкото необучен; да се търси отговор от боговете за нещо, което мо­же чрез броене, мерене и теглене да се уз­нае…[37] “ Но има неща, които ние не можем да разберем само с нашия ум, които не мо­жем да постигнем само с нашите собст­вени сили. Може да се каже, че най-важните знания боговете са запазили за себе си и те остават за човека обвити в мрак.“… Същественото в тези знания обаче бого­вете са отредили за себе си и нищо не раз­криват на смъртните[38]“. Защото нито онзи, който добре обработва полето, знае кой ще прибира плодовете, нито който добре строи къща – кой ще живее в нея; военоначалникът не знае дали води войс­ката към победа, държавникът – държава­та към благополучие; вземе някой красави­ца, за да ѝ се радва, а не знае дали няма да си пати от нея; ако пък някой се ожени, за да се сближи с влиятелни хора в града, не се знае дали заради тях не ще загуби и оте­чеството си. Онези, които мислят, че в тези неща няма нищо божествено и че всичко става човешка воля, според него са обзети от зли духове[39]“

В такива и подобни случаи трябва да се търси помощ от Бога, ако се иска да се прозре в бъдещето. Ако някому обаче чо­вешката мъдрост се стори недостатъчна, Сократ го съветваше да се обърне към гадателството. Защото онзи, който знае как боговете известяват волята си на хо­рата, никога не ще остане лишен от тех­ния съвет[40].“

Сократ е вярвал и в оракулите. От не­говия живот знаем, колко сериозно той гле­да на думите на делфийската жрица Пития, която го провъзгласила за най-мъдрия от всички древни гърци. Сократ е бил убеден, че чрез оракулите Божеството влиза в об­щение с човека и му разкрива бъдещето и своята воля. Същото е валидно и по отношение на сънищата[41].

Но ако светът е уреден и се управлява от Бога, и ако Бог се ръководи в своята дейност от идеята за доброто, как да се обясни съществуването на злото в света? Защото очевидно е, че в света има зло, както физическо, така и морално. Сократ мисли, че Бог не може да е автор на някакво действително зло. “Бог не е причина за всичко, а само за доброто[42]“ Злото, което е в света, е или привидно, или е в услуга на доброто, или ако е действително, не е де­ло на Бога. Злото, като зло, не може да е от Бога.

Привидно е физическото зло. Болките на тялото минават бързо и погрешно би било да им се приписва истинска реалност. Без реалност привидно зло е и смъртта. „… И ние, които смятаме смъртта за злина, мислим погрешно[43]“, заявява Сократ. Зато­ва физическите злини не са в състояние да разрушат щастието на мъдрия и доброде­телен човек, който е щастлив, защото е добър.

Но има и зло, което трябва да бъде признато за действително. Като например нравственото зло, несправедливостите, престъпленията на хората и прочее. Неоспорим факт е, че лоши дела се извършват. Много от случаите лошите и несправедливи хора успяват повече и поне на пръв поглед са по-щастливи, отколкото добродетелните. Тези и подобни факти изпълват душата със съмнения относно Провидението, ка­рат едни да не вярват в съществуването на богове, други да приемат, че те същес­твуват, но не се интересуват от човеш­ките работи. Сократ мисли, че за този нравствен безпорядък не може да се вини Провидението. Провидението желае и търси да осъществи винаги най-доброто. То е създало и човека така, че и той желае и търси да осъществи винаги най-добро­то. Но като последица от ограниченост­та на познанията му следствие заблужде­нията, на които често пъти е жертва, чо­век върши порочни дела и престъпления. Става автор на зло. От човека обаче зави­си това зло да бъде премахнато. Злото се премахва чрез посвещаване на умовете. То­зи вид зло, доколкото то е реално, не може да бъде приписано на Бога, а трябва да бъ­де обяснено с несъвършенството на чо­вешката природа.

Изобщо, ако в света действително има зло, то трябва да бъде приписано на нещо различно от Бога. В никакъв случай то не може да бъде дело на Бога, тъй като всичко, което иде от Бога, е добро.

Къде обаче може да се крие причината на злото? От това, което знаем за Сок­рат, не може да се даде ясен и точен отговор на този въпрос. Навярно изворът на злото е в материята. Изглежда основното схващане на Сократ е било дуалистическо. Един не много ясен дуализъм, допускащ веч­ното съществуване на една материя и на един Бог, Който ѝ е дал форма. Божество­то винаги желае доброто, но то не е един­ствената реалност и затова, въпреки не­говата добра воля, злото може да същест­вува. Знаем, че Сократ не е обичал да се за­нимава много с космологически проблеми, тъй като е считал, че те превишават си­лите на човешкия ум. Но изглежда, че е при­емал, че светът, който Бог нарежда, управ­лява и поддържа, не е изцяло творение на Бога, и че делото на Бога се е състояло в оформянето на една съществуваща вече материя. Този дуализъм позволява да се примири съществуването на злото с до­пускането на Провидение. Примиряването е значително улеснено от факта, че Сок­рат схваща Бога като могъщ, но не и като всемогъщ[44].

Най-важна, разбира се, е мисълта за един Върховен Бог. Наистина Сократ говори и за богове, но монотеистичната тен­денция е ясна и тя отдалечава неговото богословие от съвременния му и традицио­нен политеизъм. Сократ се отдалечава от обикновените религиозни схващания на своите съвременници и по това, че нито на Върховния Бог, нито на no-нисшите бо­гове той не приписва страстите или поро­ците на хората. Той отхвърля суеверията, които представят боговете с човешки не­достатъци[45].

Според Сократ най-ценния дар на Бо­жеството е съвършената душа, която То е дало на човека. „Бог, казвал Сократ, не е ограничил грижите си само върху тялото; което е най-важното, Той е дал на човека най-съвършена душа[46]“ Сократ е различавал рязко душата от тялото и вижда в душа­та това, което придава достойнство на човека. И според свидетелството на Ксенофонт и според това на Платон, Сократ е учел, че същественото у човека е душа­та[47]. Човекът е душа, която си служи с тя­ло. Душата на човека не е едно самотно яв­ление във вселената. Тя не би могла да съ­ществува, ако нямаше всемирна душа. От­къде би могла да произлезе човешката ду­ша, ако не от Душата, която одушевява вселената. С други думи, душата на човека е една частица[48] от Бога.

Споделяйки природата на Бога, душа­та на човека е неразрушима като Божест­вото.

Доказателствата на Сократ за безс­мъртието на човешката душа са ни извес­тни от Платоновите диалози Федон, Апо­логия и други. И от Киропедията на Ксенофонт. В последното съчинение умиращият Кир изказва мисли върху смъртта и безс­мъртието на душата, които има всички основания да са Сократови дотолкова, доколкото те са в духа на всичко, което зна­ем за него. От кого другиго, ако не от Сок­рат, би могъл Ксенофонт да вземе мисли­те, които влага в устата на Кир? “Впро­чем, деца мои, аз така и не можах да повярвам, че докато се намира в смъртно тяло, душата е жива, а когато го напусне, умира. Напротив, аз виждам, че всъщност душата превръща смъртните тела и живи, докато се намира в тях. По същия начин не мога да повярвам, че душата ще остане безразсъд­на, щом се откъсне от безразсъдното тя­ло. Точно обратното, когато разумът се отдели в своето несмесено и чисто състо­яние, тогава очевидно той постига и своята най-голяма разсъдъчност. Така че при разпадането на човешкото тяло всяка негова частица без съмнение се връща при своето единородно начало, ала не и душа­та. Тя единствена е невидима и когато присъства в тялото, и когато го напус­ка[49].“

Федон е разказ за последните часове на Сократ. Диалогът е посветен на доказ­ване безсмъртието на душата. Сократ из­лага редица аргументи в полза на възгледа за бъдещ живот. Той например дефинира смъртта като отделяне на безтелесната част на живия човек – душата на неговата физическа част – тялото. И още нещо: та­зи безтелесна част е подложена на много по-малко ограничения, отколкото физичес­кото тяло. “Я помисли, Кебете – рече Сок­рат, – дали от всичко казано дотук не следва, че душата е съвсем подобна на Божест­веното, безсмъртното и умопостигаемото начало, на еднородното, което не може да се разпада и което винаги е еднакво със себе си, докато тялото от своя страна е съвсем подобно на човешкото и непости­жимото за ума начало, на разнородното, което се разпада и никога не е еднакво на себе си… Значи, щом е така, на тялото подхожда да се разпада лесно, а на душата изобщо да не се разпада…[50]“

Необходимо е да отбележим, че подоб­ни мисли се съдържат и на много други мес­та. В Държавата например Сократ, бесед­вайки с Главкон, казва: “Не чувстваш ли, че нашата душа е безсмъртна и никога няма да погине?[51]“ Или пък: “Ако душата не поги­не от никакво зло, нито свое, нито чуждо, явно е, че трябва да е вечна, а щом същес­твува винаги, тя е безсмъртна[52].“

И все пак за Сократови бихме могли да считаме аргументите, които се намират във Федон и в Киропедията. Съгласието между Платон и Ксенофонт в случая може най-лесно да се обясни, като се приеме, че и двамата излагат това, което действител­но е учел общият им учител.

В едно сравнително изучаване на тези две съчинения може да се заключи, че Сок­рат е приемал, че душата е безсмъртна главно поради следните четири съображения:

Защото душата е различна от тяло­то и е негова господарка.

Защото душата е принцип на живот.

Защото виждаме, че тялото при смъртта се разлага, когато подобно нещо не виждаме да става с душата.

Защото душата изглежда да живее най-самостоятелно и най-енергично през време на съня[53].

Сократ наистина не е първият, който е утвърждавал божествената природа на душата и нейното лично безсмъртие, но при него това убеждение е представено с особена сила[54].

“Самата личност на Сократ, казва княз Трубецкой, изпълнена с духовен живот, по­вече от всякакви документи свидетелства за безсмъртието[55].“

Сократ е от онези личности, които във всички епохи на историята поставят въпроси пред философията и обществото, предизвикват духовете и традицията, съз­дават проблемни ситуации и същевремен­но насочват мисълта към тяхното разре­шаване. Така критиката, която той уп­ражнява на грубия антропоморфизъм, зася­га дълбоко основите на митологията. Схващането на Божественото като по-обща природа, главният атрибут на която е духовната ѝ същност, подобна на всеоб­щия разум се оказва трудно за асимилиране и възприемане[56]. За отбелязване е, че Сок­рат се опълчва срещу дейността и възгле­дите на материалистите и софистите, които повече или по-малко насаждат критицизъм и скептицизъм относно култовете и подкопават основите на религиозния светоглед. В тази връзка търси доводи за съществуването, което чрез Провидение­то ръководи и напътства действията на хората. Той издига принципа на телеологизма като основание за съществуването на Божествената природа[57].

Всяко нещо следва своята непосредс­твена причина, която, от своя страна, е насочена към друга, no-висша причина. Действащите причини са подчинени на фи­налните причини. Всичко в последна смет­ка се оказва подчинено на Върховната Цел или Причина, на Божествената причина.

Сократ, този титан на философската мисъл, който е допринесъл твърде много за развитието на философията и богословие­то, завършва своя земен път осъден на смърт чрез изпиване на чаша отрова[58] през 399 година преди Христа. Сократ е бил обвинен, че развращава младежта и че въвежда нови божества.

Нелепа смърт за един велик философ и богослов!

Неговият образ, неговият дух обаче не е умрял и е станал нравствена сила на чове­чеството. Едва ли има мисъл, изказана от Сократ, която да не е влязла в духовната съкровищница на човечеството![59]

________________________________________

*Публикувано в Богословска мисъл, 1998, кн. 1, с. 31-43. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[27]. Платон. Държавата. Пос. съч., с. 83.

[28]. Пак там, с. 84.

[29]. Ксенофонт. Пос. съч., с. 127.

[30]. Ксенофонт. Пос. съч., с. 43.

[31]. Ринер, А. Истинските разговори на Сократ. С., 1931, с. 38.

[32]. Пенов, Д. Сократ за религията. Сп. Духовна култура, кн. 1 и 2, С., 1940, с. 26.

[33]. Klimke, Fr. Hauptrobleme der Weltanschaung. Munchen, 1910, S. 59; Glum. По Пенов, д-р Д. философия и мирог­лед. C., 1941, c. 19-20.

[34]. Вж. Трубецкой, Князь Сергей Николаевич. Пос. съч., с. 230-231

[35]. Пак там, с. 230.

[36]. Ксенофонт. Пос. съч., с. 22-23.

[37]. Пак там, с. 21; Вж. Радев, Р. Пос. съч., с. 73.

[38]. Ксенофонт. Пос. съч., с. 20.

[39]. Пак там, с. 20-21.

[40]. Там, с. 136.

[41]. Вж. Платон. Апология. Пос. изд., с. 56.

[42]. Платон. Държавата. Поc. изд., c. 85.

[43]. Платон. Апология. Поc. изд., c. 63.

[44]. Саръилиев, проф. И. Поc. съч., c. 221-222.

[45]. Вж. Платон. Държавата. Пос. изд., с. 80-81; Платон. Ефтифрон. Пос. изд., с. 92.

[46]. Цит. по Саръилиев, проф. И. Пос. съч., с. 223.

[47]. Вж. Платон. Алкисиад. Пос. изд., с. 231-238.

[48]. Вж. Ксенофонт. Пос. съч., с. 121.

[49]. Ксенофонт. Киропедия. Превел от старогръцки В. Атанасов. Под ред. На Г. Михайлов, А. Николов, Б. Богданов. Нар. култура. С., 1995 с. 318-319.

[50]. Платон, Федон. Съставил Г. Михайлов, в Избрани диалози. С., 1982, с. 187-188.

[51]. Платон. Държавата. Пос. изд., с. 414.

[52]. Пак там, с. 417.

[53]. Саръилиев, проф. И. Пос. съч., с. 226-227.

[54]. Пак там, с. 252.

[55]. Трубецкой, Князь Сергей Николаевич. Пос. съч., с. 231.

[56]. Радев, Р. Пос. съч., с. 15.

[57]. Пак там, с. 49.

[58]. Вж. Платон, Федон. Пос. изд., с. 228-231.

[59]. Саръилиев, проф. И. Пос. съч., с. 253.

Изображения: авторът Димо Пенков и древногръцкия мислител Сократ (469-399 преди Христа). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-apR