Димо Пенков

В историята на философията няма друга no-известна фигура от Сократ (469-399 година преди Христа). Още в древността той ста­нал за съзнанието на хората въплъщение на мъдростта, идеал на мъдрец, който е поставил истината по-високо от живота. За Сократ, неговата личност и учение ние черпим сведения главно от съчиненията на неговите ученици и приятели философа Платон (427-347 година преди Христа), историка Ксенофонт (430-354 година преди Христа), Антистен (около 444-366 година преди Христа) – основателя на евдаймоническата школа или от неговите идейни про­тивници (комедиографа Аристофан (445-375 година преди Христа), а така също и от книгите на по-късните автори (например Аристотел (384-322 година преди Христа), всеки от които по свой начин разбирал Сократ.

Отношението към Сократ в различни­те времена било различно, нерядко диамет­рално противоположно. Едни от съвремен­ниците му виждали в него опасен безбож­ник, други посочвали това обвинение като лишено от основания и признали Сократ за дълбоко религиозен човек.

В следващите векове и до наши дни Сократ е бил оценяван и се оценява също различно. За едни той е бил и си остава ве­лик философ, за други – скучен моралист, за трети политически реакционер и така нататък[1].

Сократ обаче не е израснал подобно на гъба от земята, а се намира в определен континуитет със своето време, казва един мъдрец. Независимо от този континуитет обаче не бива да се забравя, че той не може да бъде обяснен абсолютно от своята ис­тория. Ако в определен смисъл го разглеж­даме като продукт от предпоставката на времето преди него, то в него има повече, отколкото се съдържа в тях, това е необ­ходимо, за да може той наистина да се пре­върне в една повратна точка. Платон изра­зил това нещо на много места в смисъл, че Сократ е дар Божи. И самият Сократ казва в Апология: “Не мислете, че в този момент защитавам себе си, съвсем не. Вас аз защи­тавам, защото се страхувам, че осъждайки ме, все ще се провините в незачитане на това, което Божеството ви е дарило.“ И още: “И вие лесно можете да видите, че бо­говете са дарили вашия град с мен[2].“ Изра­зът, че Сократ е дар Божи очевидно носи особен акцент, доколкото намеква, че на­пълно е подхождал за своето време (защо­то какви други дарове освен добри са могли да дават боговете); тези думи ни напом­нят и нещо друго, че той бил нещо повече от това, което самото време е могло да си даде[3].

Трудно е да се прецени в какво повече е силата на духовното въздействие, което древният мислител упражнява върху поко­ленията – дали в неговия обикновен жи­тейски път, завършил така затрогващо и трагично, или във възвишените просвети­телски идеи, изпълнени с високи нравстве­ни стойности. Във всички периоди на ис­торията велики мислители са откривали в неговото дело нещо мило и родно. Във всички периоди на историята Сократ е символ на общочовешкия идеал за нравст­веност и справедливост. Затова неговото дело принадлежи на цялото човечество.

Няколко положения, които се дължат на античния мислител, се оказват новоот­крити духовни планети в научната систе­ма на човечеството. В областта на фило­софската мисъл неговото научно творчес­тво бележи истински поврат. Подходът му в етиката се налага като образец на диалектическия метод за цели столетия[4]. В областта на богословието пък бележи ис­тинска революция със своя преход от гру­бия митологизъм и политеизъм към вярата в Единия и Истински Бог.

В следващите редове ще се постараем да отговорим на въпроса: Какви са основ­ните идеи на богословието му?

Богословието на Сократ се явява за­вършек, венец на неговата философия. Вя­рата в разума, в безусловната висша разум­на форма намира своето крайно оправдание и израз в признаването на рационалното познание и религиозно поведение. Понякога цялото значение на Сократ се свежда към установяване на нормативните начала (принципи); но най-висшият от тези прин­ципи, този идеал, от който се е вдъхновя­вал и на който той е служил, е идеалът на съвършения разум[5].

Сократ е не само основател на наука­та за морала; той е основател на философ­ския теизъм. Във времето, когато живее Сократ, вярата в божествата била доста разклатена. За това са били допринесли много със своите разсъждения софистите. Сократ искал да затвърди тази вяра, да я постави върху рационална основа, като съ­щевременно я облагороди и пречисти. Той е първият философ, у когото се появява иде­ята за Бога. Сократ е първият, у когото се среща доказателство за съществуването на Бога, известно като доказателство чрез целните причини[6].

Въпросът за съществуването на Бога е бил често пъти разглеждан в Сократовите беседи. Дори, според Ксенофонт, Сок­рат започвал обучението на учениците си с доказване съществуването на Бога. “Най-напред, пише Ксенофонт, Сократ се ста­раеше да даде на учениците си знания за бо­говете[7]“.

Доказателствата на Сократ са някол­ко. Намираме ги в диалозите на Платон и главно в Спомени за Сократ на Ксенофонт, по-специално в четвърта глава на първа книга, където Сократ е представен в раз­говор със своя ученик Аристодем, и в тре­та глава на четвърта книга, където Сок­рат разговаря с Евтидем.

Едно доказателство, което Сократ обичал да привежда, има следната форма. Ние, хората, притежаваме разум, но това, което е в нас, трябва да се намира и в при­чината, която ни е сътворила. Съществу­ва следователно един Висш разум, от кой­то нашият е една частичка. Сократ казва на Аристодем: “В теб има разум, нали? – Да. – Мислиш ли, че никъде другаде няма ра­зум? Ти знаеш, че в тялото си имаш само една малка частичка от земята, която е ог­ромна, и само една капка от водата, която е в грамадно количество, и че от другите елементи, които влизат в състава на тя­лото ти, ти притежаваш само една малка частичка, макар че те са в голямо количес­тво. Как можеш тогава да мислиш, че по една щастлива случайност ти си обсебил Разума в целостта Му, без да е останала от него някоя част, която да съществува другаде, и че тези гигантски и неизброими не­бесни тела са тъй добре наредени от една неразумна сила[8].“

Мисълта на Сократ е, че, както чо­вешкото тяло е съставено от елементи, заимствани от голямото тяло на света, така и душата на човека, разумът на човека, са съставени от нещо, което е заимст­вано от една по-голяма душа, от един по-обширен разум. Трябва да има в света Ра­зум, за да може да се обясни разумът у чове­ка. Човешкият разум е една част от един Всемирен разум, Който не може да не съществува. За да изрази отношението меж­ду човешкия разум, човешката душа и Все­мирния разум, Всемирната душа, така как­то схващал това отношение Сократ, Ксенофонт употребява израза, който означава, че тя, душата е част от Бога. Последното очевидно предполага, че Бог съществува[9].

При това доказателство Сократ тръгва от разума, който е в човека, и сти­га до неговата ефициентна причина, която не може да не е също разумна. Защото онова, което е в следствие, трябва да се нами­ра и в причината. Абсурдно е да се мисли, че в човека може да има едно такова качест­во като разумността, което да не се съ­държа в причината. Нашият разум предпо­лага един Първичен разум, от който е про­излязъл. В същността на това доказателс­тво се намира това, което по-късно е наре­чено принцип на каузалността. Всяко не­що, което е произведено, трябва да има при­чина. И в причината трябва да се съдържа това, което е в действието. Този принцип се разкрива по-ясно в диалога Филеб, където Платон е изложил разсъжденията на Сократ, съставящи това доказателство под една no-научна форма. “Сократ каза, размисли, дали не ти се вижда необходимо, щото всичко, което е произведено, да е произведено от някоя причина… Основа­телно може да се каже, че причината и то­ва, което произвежда, са едно и също не­що… Това, което произвежда, предшества винаги по силата на своята природа; това, което е произведено, идва след, в качест­вото си на действие[10].“ “Да вземем един елемент, и което ще кажем за него, да го раз­прострем върху всички други. Например има огън в нас; има огън и във вселената. Огъ­нят, който притежаваме, е в малко коли­чество, слаб, за пренебрегване; напротив, огънят, който е във вселената, е в голямо количество, силен, хубав. Но кажи: огънят в света образуван ли е, поддържан ли е, управляван ли е от огъня, който е в нас; или обратното, моят огън, твоят огън, огъ­нят на всички животни не дължи ли това, което е, на огъня в света? Мисля, че ти ще кажеш същото и за тази земя тук и за земя­та, която е в света…“[11]

Огънят, който е в нас, е част от все­мирния огън; същото е и с другите елемен­ти, които влизат в състава на тялото. Същото е вярно и за душата, и за разума, които са части от всемирната Душа и все­мирния Разум.

Вероятно Сократ си е представял Бо­га като един вид душа на света, дадена в света, както душата в тялото на човека. Светът е съставен от същите елементи, както тялото на човека, и може да бъде разглеждан като едно голямо тяло. “Ние казваме, че нашето тяло има душа, нали?“ – Да, Сократе. – Но откъде би могло то да я е взело, драги мой Протарх, ако тялото на света няма душа, ако то не притежава съ­щите неща, както нашето тяло, и даже много по-хубави?[12]“ Крайното заключение на Coкpaт е, че има в света една вечно при­състваща Мисъл, един Всемирен разум, Бог.

Главното Сократово доказателство за съществуването на Бога е доказателст­во чрез целните причини. То се основава върху реда и целесъобразността, които на­шият разум открива във вселената.

И до Сократ са посочвали, че целесъ­образността, стройният ред и прочее в уст­ройството на организмите говорят за ра­зумността на тяхната Първопричина. Сок­рат обаче е дал най-голяма убедителност на така нареченото телеологическо дока­зателство за Божието битие[13]. Той набля­га върху реда и целесъобразността в света, особено върху чудното приспособяване на организмите към техните нужди. И идва до заключението, че този ред, тази целесъ­образност свидетелстват за съществува­нето на един Висш разум, на Бога. Сократ се спира по-специално на сетивните орга­ни на живите същества. Сетивните орга­ни са двойно приспособени: към нуждите на живото същество и същевременно към из­вестни части на околната среда. Очите например са очевидно създадени, за да бъ­дат от полза на животното, но в същото време те са пригодени и към своя обект, външната светлина. Същото е вярно и за другите сетивни органи[14]. “Не ти ли се струва, запита Сократ скептически наст­роения Аристодем: че Първосъздателят на хората им е дал сетивата, за да са им по­лезни, очи – за да видят видимото, уши – за да чуват каквото може да се чуе? Ако бяхме лишени от носове, за какво щяха да са ни уханията? Какво усещане за сладко и горчи­во и за всевъзможните наслади, минаващи през устата, щяхме да имаме, ако ни липс­ваше език да ги улавя? Сетне, не ти ли изг­лежда, че и в това има нещо преднамерено – когато очите са уморени, клепачите се притварят като врати, за да се отворят, щом трябва да видим нещо; но по време на сън отново се затварят; и за да не им вре­дят ветровете, миглите са се врастнали като сито, а веждите правят навес над очите, за да не може потта от челото да им пречи. Ухото улавя всички звуци, ала ни­кога не се напълва. Предните зъби у всички същества са за хапане, а кътниците – да поемат храната от тях и да я сдъвкват. Устата, през която организмът поема как­вото желае, се намира до очите и носа, докато каналите за изпражненията, будещи отвращение, са отклонени и изведени въз­можно най-далече от сетивата. А сега съм­няваш ли се, след като всичко така предна­мерено е сътворено, дали е плод на случай­ност или на разум? – Не, за Бога – отвърна Аристодем, така погледнато, твърде мно­го изглежда това да е работа на някой из­пълнен с любов към живота Творец[15].“

В трета глава на четвърта книга Спо­мена за Сократ Ксенофонт ни представя разговора на Сократ с Евтидем, където се привеждат много нови факти, свидетелс­тващи за съществуването на един Бог, из­пълнен с благосклонност и обич към човеците, и полагащ най-големи грижи за тях [16].

Но особено забележително е, че човек е надарен със сетивни органи, с разум и с говор. Тъй като хубавите и полезни неща са много в света и са различни едни от дру­ги, на човека са били дадени сетива, прис­пособени към различни видове неща, благо­дарение на които той може да се радва на всички блага. На него е бил даден разум, кой­то му позволява, с помощта на разсъжде­нието и на паметта да преценява полезността на възприеманите предмети и да намира хиляди средства, за да избягва вред­ното и да си служи с полезното. Дадена му е способност да говори, благодарение на която хората могат да си съобщават едни на други всичко, което желаят, да се обучават взаимно, да се радват съвместно на всички блага, да създават закони и да осно­вават държави. Във всички тези факти се разкрива, според Сократ, мъдрата дей­ност на едно приятелски разположено към човека Върховно Същество.

Но най-ценния дар на Божеството, според Сократ, е съвършената душа, коя­то човек притежава. Никое друго животно няма душа, способна да се издигне до позна­ние за съществуването на Бога, никой друг вид, освен човекът, не отдава култ на Бо­га; никоя друга душа не е по-способна от тази на човека да взима мерки против гла­да и жаждата, студа и жегата, да лекува болести, да засилва силите на тялото си чрез упражнения, да работи за придобиване на знания, да запазва в паметта си всичко видяно, чуто или научено. “Нима не ти е съвсем ясно, казва Сократ на Аристодем, че в сравнение с другите създания хората живеят като богове, превъзхождайки ги телесно и душевно поради своята природа“[17].

Нищо в света не е направено случайно. Всичко е създадено и съществува с оглед на някаква цел. Целият свят е една голяма сис­тема от цели и от средства, които водят към тях. Земята и небето са така устрое­ни, че да може да се появи и развие живо­тът. Цялата природа има за цел живите същества. Живите същества, от своя страна, са очевидно създадени заради чове­ка. Всичко следователно е упътено към та­зи върховна цел, добруването на човека. Но кой е авторът на този чуден ред? Може ли да се мисли, че то е дело на случайността? Не, според Сократ. Както не може да се до­пусне, че картините на един велик худож­ник, например Зевкис, или статуите на един голям скулптор, например Поликлеит, са се създали сами, така не може да се до­пусне, че световният ред се е създал сам[18].Той не може да не е дело на един Разум, на едно Същество, Което съзнателно и целе­насочено го е пожелало. Трябва следовател­но да съществува един Строител, един Ар­хитект на света, един мъдър Демиург, Кой­то от първичната и хаотична материя е направил космоса, който познаваме.

Тези са двете главни доказателства за съществуването на Бога, които намира­ме в достигналите до нас беседи на Сок­рат. При първото се тръгва от разума, който е в човека, и се заключава за същес­твуването на Разум във вселената; при второто се тръгва от разумния ред, кой­то е в света, и се заключава за съществу­ването на един мъдър Автор на този ред. Трябва да отбележим обаче, че у Сократ се срещат и други съждения, достигащи до подобни заключения. Последните биха мог­ли да бъдат разглеждани като допълнител­ни доказателства за съществуването на Бога[19].

Сократ прави разграничение между пи­сани и неписани закони. Неписаните закони, които с такава голяма сила се налагат на всички мислещи същества, са сами по себе си едно доказателство за съществуване­то на Бога. Ако нямаше Бог, те биха оста­нали неразбрани, би останало необяснимо, че те са еднакви във всички страни. Бесед­вайки за справедливостта, Сократ отпра­вя въпрос към Хипий: “А знаеш ли, Хипий, да съществуват някакви неписани закони?“ – “Това са законите, които във всяка страна се спазват еднакво“. “Би ли могъл да твър- диш, че хората са си ги създали?“ – “Как бих твърдял! Та те нито е възможно да се съ­берат всички заедно, нито пък говорят на един и същ език.“ — “Тогава кой смяташ, че е създал тези закони?“ – Според мен – отвърна Хипий – боговете са дали на хората тези закони; защото сред всички хора за висш закон се смята почитането на бого­вете[20].“

Най-важните нравствени закони свидетелстват за съществуването на един мъдър Законодател. За Неговото съществуване свидетелства и нравствената сан­кция, която е свързана неразривно с непи­сания закон. Човешките закони могат да бъдат безнаказано нарушавани, но не и за­коните, установени от боговете. Тук на­казанието на нарушителя произтича от самото нарушение. А това не може да се обясни по друг начин, освен като се допус­не, че то е дело на един Законодател по-висш от човека[21].

Сократ говори за Бога най-често в единствено число. Бог е един. Както има само един свят, който образува едно един­ствено цяло, така има само един Бог, Кой­то е в света, както душата е в тялото. Сократ го означава като Този, който е сътворил човека или животните, или звездите, или света; като Този, който е наре­дил, управлява и поддържа света[22]. Но поня­кога той говори за богове в множествено число и тогава той употребява този израз или само по силата на традицията, желаей­ки да остане в съгласие с обикновените на­родни вярвания, или защото с него иска да означи божества, които са no-нисши от Върховния Бог. Боговете са същества по-нисши от Върховното Същество, но по-висши от човека. Те са един вид помощни­ци или пратеници на Върховния Бог. Трябва да се отбележи, че в древността думата Бог е служела за обозначаване на всяко не­бесно тяло. Дори звездите понякога са на­ричани богове.

Забележителен е следният пасаж в Спомени за Сократ, в който Сократ съвсем ясно разграничава Единия Бог от многото богове. Той говори на Евтидем: “Че ти го­воря истината, и ти ще можеш сам да раз­береш, стига да не чакаш боговете да ти се покажат наяве, а да се задоволиш заради делата им, които виждаш, да благоговееш и да ги почиташ. Имай предвид, че и сами­те богове именно така искат да ни се явяват! Та дори и другите божества, които ни даряват с блага, не ни се показват, когато ни даряват; Бог, Който подрежда и дър­жи в единство всемира с всичко прекрасно и добро в него и винаги при нужда ни го пре­доставя непохабено, здраво и неостаряващо, като върши това безпогрешно и по-бързо от мисълта ни, Този Бог ние забеляз­ваме по великите Му дела, но когато Той твори, остава невидим за нас… Помисли и за слънцето, което всички смятат за види­мо; то обаче не допуска хората да се вглеж­дат право в него. И ако някой нахално се загледа, отнема му зрението… Накрая чо­вешката душа, която повече от всичко друго човешко тя не може да се види. Ето защо трябва да се съобразяваме с Невиди­мото, а не да се отнасяме с пренебрежение към Него; и от това, което става, да съдим за Неговата сила и почитаме Божествена­та мощ[23].“ От този пасаж става ясно, че според Сократ има един Върховен Бог, свят, невидим и могъщ. Той е невидим и затова много хора трудно вярват в Негово­то съществуване. Душата на човека е съ­що невидима, отбелязва Сократ, а всички вярват в нейното съществуване, всички допускат, че тя господства в тялото. На­истина, Бог е невидим за нашите очи, но Той ни се разкрива чрез делата Си. “Бог, според Сократ, е същество просто и ис­тинно в дела и думи и нито сам се изменя, нито измамва другите, нито с призраци, нито с думи, нито чрез изпращане на знаме­ния, нито наяве, нито на сън[24].“ Този неви­дим Бог управлява света и Неговата сила е голяма. Той заставя целия свят да изпълня­ва Неговите заповеди по-бързо от мисъл­та. Той едновременно вижда всичко и чува всичко; Той е навсякъде. И се грижи еднов­ременно за всички неща. “Разбери, казва Сократ на Аристодем, че и твоят разум уп­равлява тялото ти, в което се намира, както му хрумне! Следователно трябва да при­емем, че световният Разум както му е угод­но, така устройва всичко; не бива да допус­каме, че щом твоите очи могат да проник­ват много стадии в далечината, Божият взор не е способен едновременно да вижда навред, нито пък, че щом мисълта ти може да обхване какво става тук и в Египет, и в Сицилия, Божият разум не е в състояние да се грижи едновременно за всичко[25]. Това оз­начава, че според Сократ, Бог е в света, както душата в тялото. Той схваща Бога като една дейна душа, душа на вселената. Но, дори и в света, Бог е различен от све­та. Като приема, че Бог е навсякъде, че е при всички неща, Сократ не отъждествява Бога с нещата и природата. Бог остава различен от тях и стои несравнимо по-високо от тях. Това, което наричаме пантеизъм, е чуждо на Сократовата мисъл. Срав­нението с човешката душа пояснява най-добре неговото схващане за Бога, като съ­щевременно позволява и да се открият най-лесно, с помощта на психологическата индукция, Божиите свойства. Както душа­та управлява тялото, без да се разкрива на зрението например, както тя, която е не­материална, властва над всички части на тялото, така и Бог, Който е един, немате­риален, невидим, вездесъщ и прочее, властва над света и всички негови части[26].

Следва…(виж тук)

_______________________________________

*Публикувано в Богословска мисъл, 1998, кн. 1, с. 31-43. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Кессиди, Ф. X. Сократ. М., 1988, с. 4-5.

[2]. Срв. Платон. Апология. Превели от старогръцки Г. Михайлов и Б. Богданов, Под ред. на проф. Б. Геров; В:Диалози. Т. I, С., 1979, с. 53.

[3]. Цит. по Киркегор, С. Върху понятието за ирония. С., 1993, с. 197.

[4]. Радев, Р. Сократ. Живот и дело. С., 1980, с. 7-8.

[5]. Трубецкой, Князь Сергей Николаевич, Курс истории древней философии. Т. I. М., 1915, с. 202-203.

[6]. Цит. По Саръилиев, проф. И. Сократ. С., 1947, с. 206-207.

[7]. Ксенофонт. Спомени за Сократ. Съставил и превел от старогръцки Р. Стефанов, В: Сократически съчине­ния. С., 1985, с. 118; Вж. Саръилиев, проф. И. Пос. съч., с. 207.

[8]. Ксенофонт. Пос. съч., с. 37-38; Вж. Саръилиев, проф. И. Пос. съч.

[9]. Саръилиев, проф. И. Пос. съч., с. 208.

[10]. Пак там, с. 208.

[11]. Там, с. 208.

[12]. Там, с. 209.

[13]. Трубецкой, Князь Сергей Николаевич, Пос. съч., с. 228; Вж. Орлов, С. Сократ. Живот и дейност. Кооп. книгоизд. „Акция“. С., 1992, с. 90-91.

[14]. Саръилиев, проф. И. Пос. съч., с. 209.

[15]. Ксенофонт. Пос. съч., с. 37; Срв. СаръилиеВ, проф. И. Пос. съч., с. 209-210.

[16]. Вж. Ксенофонт. Пос. съч., с. 118-121; Срв. Саръилиев, проф. И. Пос. съч., с. 210-211.

[17]. Ксенофонт. Пос. съч., с. 38-39; Вж. Саръилиев, проф. И. Пос. съч., с. 211-212.

[18]. Срв. Ксенофонт. Пос. съч., с. 37; Вж. Саръилиев, проф. И. Пос. съч., с. 212.

[19]. Цит. по Саръилиев, проф. И. Пос. съч., с. 212

[20]. Ксенофонт. Пос. съч., с. 125-126.

[21]. Пак там, с. 12б-127;Вж. Саръилиев, проф. И., Пос. съч., с. 212-213.

[22]. Срв. Ксенофонт. Пос. съч., с. 118-121.

[23]. Цит. по Ксенофонт. Пос. съч., с. 120-121; Срв. Саръилиев, проф. И. Пос. съч., с. 213-214.

[24]. Платон. Държавата. Превел от старогръцки професор Александър Милев. С., 1981, с. 88.

[25]. Ксенофонт. Пос. съч., с. 39.

[26]. Саръилиев, проф. И. Пос. съч., с. 214-215.

Изображения: авторът Димо Пенков и древногръцкият мислител Сократ (469-399). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-apr