Б. Попов

Една значителна част от нашето ин­телигентно общество не се чувства здра­во привързана към църквата. Тук се срещат такива образовани хора, на които цър­квата е нещо безразлично. Всъщност това безразличие е чисто и просто една недостатъчно съзната антипатия. Други явно отричат църквата и се борят за унищожението ѝ, а трети, ако и отричайки я, нямат смелост открито да подкопават устоите ѝ. Интересно е да се знае, откога и как се е оформило това отрицателно, неправилно отношение на някои наши образовани хора към църквата. Трябва да се признае, че то идва още от времето на Ботев. Наистина, поради легендарния му подвиг във Врачанския Балкан и заради големия му поетичен дар, той е мил на всяко българско сърце, ала, ако речем да се отнесем обективно, ще трябва да признаем, че Ботев направи грешка, когато с невъобразими хули навремето ругаеше родното духовенство и православните християни. Който е чел стихотворенията и, особено, писмата му, много добре знае това. По едно нещастно стечение на обстоя­телствата, в Русия, където добил образо­ванието си, попаднал под влиянието на нихилизма, едно пагубно безбожно учение, което отричаше всички ценности в миналото и настоящето на народа и създаде почва за появяването на днешните антихристиянски управници на Русия. Поезията на Ботев, както и легендарния му подвиг, пле­ниха умовете на младежта и заедно с това посяха в последната семената на безбожието. Това влияние продължи десетиле­тия и едва в последно време почна да се прави по-трезва преценка на Ботевата лич­ност и значение.

След освобождението също така модно за времето стана учението на Маркс, кое­то ратуваше за един нов строй. Младата наша интелигенция, не укрепнала още, се втурна подир това учение, без да си дава сметка за гибелността му, идеща от неприложимостта в живота и от безбожието му. Десетилетия младежта и голяма част от интелигенцията се намираше под влияние на това учение, яростно нахвърлящо се върху родната православна църква, за да подбие авторитета ѝ и да я лиши от въздействието върху живота. След освобождението много наши млади хора отидоха в чужбина да добиват образо­вание. Tе смятаха, че всичко, което там се изнася и което е на мода, е ценно, и затова се заловиха да стават последова­тели на всяко модно течение.Тъкмо тогава там господстваше материалистическия светоглед, който отрича съществуването на Бога, душата и въобще на духовния свят и признава само материята. От чуж­бина тe донесоха и модната за естестве­ната наука Дарвинова теория, която, както е известно, стои в разрез с Библията.Под влияние на всичко това нашето сред­но училище се отдалечи от религията и преподаваше всичко друго, но не и послед­ната. Печатът повече се стараеше да по­мества работи, които уронват престижа на църква и духовенство, отколкото да върши някаква положителна работа в това отно­шение. Държавниците, ако и да бяха длъж­ни, по силата на конституцията, да се грижат за поставяне църквата на едно по-високо положение в обществото, гледаха в повечето случаи да отделят от бюд­жета, така да се каже, само трохи за нуж­дите на църквата, за да развива просветно-благотворителната си дейност. Това стана причина, щото църквата да се види затруд­нена в снабдяването си с просветни ра­ботници, а също и благотворителното ѝ дело да бъде възпрепятствано в голяма степен.

Възползвайки се от либералността на конституцията и на нашата общественост, много секти и чужди религиозни пропаганди свиха гнезда у нас и почнаха да развиват пакостна дейност в ущърб на църквата. Какви са, прочее, онези неща, които безрелигиозните и противоцърковните интелиген­тни хора изтъкват против църквата? Преди всичко, казват, че тя е против прогреса, защото уж между нея и науката имало непреодолима пропаст и даже конфликт. Като най-ярко доказателство за това сочат проявите на инквизицията в средните ве­кове, която изгаряла на клада хора на нау­ката. Да се обвинява за това църквата и християнството въобще е несправедливо, за­щото станалото в средните векове се от­нася до Католическата църква, и то само до една епоха от историята ѝ. То се дъл­жи на нещастно недоразумение, при което папството си представяше, че трябва да господства както в религиозния живот, така и в научния и политическия, без да се държи сметка, че тук имаме отделни и самостоятелни области на човешката дей­ност. Нито днешните католици, нито про­тестантите, а още по-малко православните днес биха смятали, че църквата има по­добно право на господство върху целия живот.

Чрез възгледа си за господството на човека над всички видими твари, както и чрез посочването, че човек трябва да бъде съвършен, както е съвършен Творецът, християнството даде възможност смело да се приближим до природата, за да я изучим и завладеем, а така също, изучавайки себе си и работейки над себе си, да се усъвършенстваме все повече и повече. Христос, основателят на църквата, не беше някакъв фантазор, който не е способен да вижда нещата такива, каквито са в действителност, а бе във висша степен проницателен дух. Той улавяше скритите помисли на хората и мъдро отго­варяше на всички хитро скроени въпроси, с които искаха да Го злепоставят. Хри­стияните не можеха да не Му подражават, а това значи, че и те трябва да имат буден и трезвен ум, който схваща нещата правилно, толкова повече, че Той постоянно ги съветваше да слушат и гледат добре, да бъдат схватливи като змията и незлобиви като гълъбите. Такава една психоло­гия на християнина не може да не бъде годна почва за развиване семената на на­учното знание.

И, наистина, никога науката не е дости­гала такива грамадни размери, както в ерата на християнството. Религията на евро­пейските народи е християнството, а те са, които стоят на челно място в научния прогрес. За да се покаже още по-очебийно влиянието на християнството върху научния прогрес, трябва да подчертаем, че осно­воположниците на днешните точни науки бяха личности с дълбока християнска вяра. Както днес, така и по цялото протежение на историята, между видните представители на науката е имало и хора с религиозни убеждения.

Добре, ще ни кажат, но как да си обясним това, че съществуват противо­речия между някои положения в Библията, от една страна, и науките астрономия, геология и естествознание, от друга? В астрономията, наистина, има една хипотеза, според която всички небесни светила от­начало представяли една газообразна раз­редена маса, която после се сгъстила и почнала да се върти около оста си; след това от нея се откъснали и оформили разните небесни светила. Така се предпо­лага, че е създадена вселената. Ако тази хипотеза стане някога научна истина, хри­стияните могат да я приемат, тъй като с нищо не е против Библията, ако само последната се изяснява правилно. В астро­номията има и друга подобна хипотеза, коя­то пък поддържа, че слънцето се е офор­мило не преди, а след планетите. Всичко това показва, че от научно гледище още не е достатъчно разрешен въпросът, как се е създала вселената.

Науката геология, която изучава земните пластове и разяснява въпроса, как се е оформила земята, уж противоречала на Библията с това, че, докато тя твърди, че за образуването на земята е трябвало да минат хиляди и милиони години, то Библията приема, че това образуване е станало на шест етапи в течение на шест дни. За нас, които вярваме в Бога, светът може да бъде създаден не в шест дни, а в един миг, по силата на Божие­то всесилие, ала нищо не ни пречи да приемем, че библейските дни не са обикновени, а – ­периоди, за каквито говори и геологията. Защото Моисей е знаел мно­го добре, че обикновеният ден зависи от слънцето, а при всичко това казва, че слънцето се е явило в четвъртия ден. Следо­вателно, имаме основание да заключим, че тук не се касае за обикновен ден, а до период, толкоз повече, че в случая Мои­сей употребява думата „Иом“, която значи и период от дълго време. Казват, че геологията смята появата на човека около преди стотици хиляди години, когато Биб­лията изчислява всичко на всичко около 7-8 хиляди години. Ето още едно противо­речие, ще кажат, а всъщност нищо подобно. По въпроса в геологията няма едно строго установено мнение. Някои гео­лози твърдят, че от появата на човека има само 10,000 години, а тази цифра се доближава до библейската.

Що се отнася до Библията и естестве­ните науки, то тук се спират върху Дарвиновата теория, която поддържа, че всички видове животни са произлезли едни от други, че общият им прародител е някой съвсем нисш организъм и че човек произлиза от маймуната. Библията твърди в първите си страници, че животните още от начало са били създадени по отделни видове и че човекът е създаден непосредствено от Бога. Без да се спирам подробно върху изложението на Дарвиновата теория и върху критиките, на които се подлага от естественици, ще отбележа следното. Първо, онези у нас, които се възхищават от нея, съвсем не вземат под внимание, че, все пак, Дарвин е вярвал в съществуването на Бога. Второ – най-симпатичното в тази теория е идеята за еволюцията. Че тази идея има своите основания и е ценна, ние не оспор­ваме, но предположението, че тя е осъ­ществена в Дарвиновата теория, както трябва, не можем да приемем. Идеята за развитие, прогрес и усъвършенстване е християнска. Бъдете съвършени! – казваше Господ Иисус Христос. Съвършенството обаче се постига не изведнъж, а посте­пенно. Ще споменем още, че много есте­ствоизпитатели, като Флайшман, д-р Денерт, Майер и други, оспорват верността на Дарвиновата теория за произхода на животинските видове и на човека. Даже един Ернст Хекел, най-върлият немски дарвинист, се възхищава от естествоизпитателските познания на Моисей. Следова­телно, и в този пункт Библията, а оттук и християнската религия, църквата остава неуязвима.

Онези, които искат на всяка цена да видят противоречие между науката и цър­ковното учение, подчертават и това, че първата почива на точно, проверено познание, докато второто се основава на вяра. Истина е, че науката се стреми да ни даде проверено знание, но не бива да се забравя, че, както изтъкват мнозина мислители, в края на краищата и най-точната наука в основата си има нещо недоказано, вяра. Така наречените аксиоми, очевидни истини, не са нищо друго, освен положения, в истинността на които се убеждаваме по интуитивен път. За да имаме наука, трябва да приемем, че светът съществува и че нашият разум е способен да го изучава. Дали обаче светът съществува, дали е такъв, какъвто го виждаме, и какъв е всъщност, това с точност ние не знаем. По това има много спорове меж­ду философите. Дали нашият разум вярно изучава света, и това не е доказано с нищо. От това, че аз и ти смятаме нещо за такова и такова, съвсем не следва, че то е такова. И един смахнат може да има разни образи в главата си, но те невярно отразяват действителността. Има ли пълна гаранция, че човечеството като цяло не живее всъщност с обра­зите на фантазията си – на този въпрос трудно може да се отговори строго научно. Ние вярваме, че има един свят пред нас и че можем да го познаваме. Прието е като основно положение, че законите, които днес управляват природата, и вчера са съществували и че вечно ще съществуват, но това е също така вяра. Ние не можем да знаем по опит, какви са били законите на природата преди да се яви човекът, и какви ще бъдат в бъдеще. Даже между представителите на днеш­ната наука се чуват гласове, че няма точност в природните закони. Ако в на­уката има вяра, то много по-естествено е да срещнем последната в областта на религията, която е насочена към неща, които не можем да възприемем чрез се­тивата си. Религиозната вяра за себе си може да добие вътрешни доказателства, които не е възможно да предадем на не­вярващия. Има мислители, които казват, че съществуването на Бога е по-несъмнено, отколкото най-неопровержимото геометри­ческо доказателство.

Изоставяйки споровете на научна осно­ва, безбожниците заявяват, че църквата с нищо не допринася за обществения живот и за благоденствието на народа и че, сле­дователно, е излишна. Вярно е тъкмо обрат­ното, именно, че църквата упражнява го­лямо благотворно влияние върху обществе­ния морал, а последният е от решително значение за общественото развитие и бла­годенствие. Не е достатъчно за една страна да има добри закони, за да бъде поставено на прав път развитието и бъдещето ѝ. Тя трябва да има честни, морално издиг­нати граждани, които доброволно и съзна­телно да изпълняват държавните наредби и закони. Нещо повече: не би могло да има добри държавни закони без издигнати в морално отношение личности. Не току-така у нас за първите места на управле­нието се търсят хора компетентни (тоест с познания) и, второ, честни (тоест морални). А има ли в света по-възвишен морал от християнския? Същността му е обич към ближния до самопожертвувателност. Великият немски мислител Кант е казал, че всички философи, заедно взети, не са допринесли за обогатяване на морала с толкова възвишени понятия, както това стори Евангелието. Всички ценят морала и значението му, но всички знаят, че трудно се върви по неговия път; затова и Цицерон някога бе казал, че никой философ не е изпълнил на дело моралното си учение. Христос не само даде най-ви­сокото морално учение, което никой здравомислещ човек не може да отрече, но го и изпълни във всичките му разклонения. Животът Му бе въплъщение на учението Му. Не е, обаче, достатъчно да се вземе морала и примера на Христа, за да се ка­же, че всичко ще се постигне. Трябва да се даде на човека сила да разбере учението и примера на Христа, както и сила, за да ги приложи. Тази сила дава Христос, защото със смъртта Му всичко не се свър­ши. Той живее и днес и е готов всеки миг да даде подкрепата Си на онези, които Го търсят в моралния си подвиг.

Ето какво може да даде църквата за об­щественото развитие и благоденствие. Никоя друга сила на земята не може да даде това, което получаваме от църквата. Напразно се мъчат някои без църквата, без ре­лигията да създадат честния човек, който ще бъде добър гражданин. Вън от християнството разбиранията за морала се разнообразяват дотолкова, колкото хора има. Няма, значи, единство, а където липсва единство, липсва и успех. Безрелигиозният морал не може да има сила и влияние, защото всеки чувства, че е човешко създа­ние, а всяко човешко създание е относи­телно. Безрелигиозният, относителен мо­рал е само една залъгалка но не и обще­ствена сила. Това се доказа от опита на древните елини, които в периода на своите философи откъснаха морала от рели­гията, ала това завърши с настъпването на страшен нравствен упадък. Стоиците се опитаха да спасят положението, като свържат отново морала с религията, тях­ната обаче религия не бе истинска и за­това не бе в състояние да даде нужната сила на нравствеността. Тогава на хоризон­та се яви християнството като най-съвършена религия с най-съвършен морал и спаси погиващия свят. Има ли, прочее, оправдание днес да се връщаме назад и отново да търкаляме Сизифовия камък на безрелигиозния морал?

Само чрез църквата можем да очак­ваме морално заздравяване и ведрина. Нека ни научи далечното наше минало и вчера­шното настояще. По преценката на отец Паисий, второто българско царство пропадна поради раздори между политическите вож­дове. Не ще съмнение, че тези отношения са се отразявали и в низините. А раздо­рите са противоморална проява. Партизанството, което неотдавна бе дотегнало на цял народ, също така в своя корен се дължи на егоистични домогвания, на слаб личен и обществен морал, защото, при това, бе се създало убеждение, че в политиката няма място нито за морал, нито за религия. Жалко убеждение, което е от естество да допринася толкова злини!

Ярък пример за това, какъв морален преврат може да направи църквата и Евангелието, се вижда в романа „Клет­ниците“ на Виктор Юго, един велик христи­янски писател на френската земя. Жан Валжан стоял в каторгата цели 18 го­дини за това, че, нямайки материални сред­ства поради голяма мизерия, откраднал един хляб. Когато излязъл от затвора и се върнал в родния си град, видът му бил толкова странен, че всички на улицата бягали от него и никъде, нито в домовете, нито в гостилниците, не го приемали. Прием намерил само у еписко­па Биен Веню, който го нахранил и оставил да пренощува в дома си. Ала навикналият да краде Жан Валжан през нощта откраднал сребърните светилници на епископа и избягал. Полицаите го хващат и отново довеждат при епископа, за да му предадат откраднатите вещи. Последният, за да спаси нещастника от нова беда и да го снабди със средства, заявил, че му ги е подарил. Така Жан Валжан се отървал, но примерът на добрия вла­дика никога не забравил. Този пример горял на сърцето му и извършил голямо морално чудо. С честен труд Жан Валжан става не само порядъчен човек и кмет на един град, а и притежател на фабрика. Той се отдал на твор­ческа и полезна за него и обществото ра­бота. Когато една кола прегазва един гражданин и се трупат много хора, без да могат да помогнат, Жан Валжан с необикновената си физическа сила сам вдига колата и спасява намиращия се пред смъртна опасност. В лицето на този ге­рой виждаме, как християнското милосър­дие, християнският морал се проявява ка­то сила, която може да вдигне пропадналия обществено, материално и нравствено и да го направи честен работник за лично и социално добруване.

Когато Разколников в романа „Пре­стъпление и наказание“ чрез престъпле­ние иска да спечели пари, за да спаси себе си и семейството си, а след това да ра­боти и за обществото, срещу него се възбунтува не само съвестта му, а и рели­гиозната Соня, която го посъветва да падне на колене всред улицата и да поиска про­шка от целия свят. Той стори всичко това и се предаде на властта, за да го накаже, защото съзна вината си. В Сибир, като каторжник, Соня го придружи, изпълня­вайки до край ролята си на християнка. Резултатът бе този, че в края на краи­щата Разколников имаше под възглавни­цата на леглото си Евангелието за настолна книга, а след каторгата щяха да се оженят и да заживеят с честен труд. Ето какви морални чудеса може да извърши църквата и християнството. Ако това може да се стори с отделни лица, възможно е и за цял народ.

Тук е мястото да изтъкнем онова мне­ние, което е имал за християнството великият руски писател Достоевски, най-дълбокият от всички световни представители на художественото слово. Симпатичните и главни герои се занимават преди всичко с така наречените „проклети въпроси“, на първо място всред които стои този за съществуването на Бога. Едни от тях остават със съмнение и неверие. Съдбата им е тежка. Те или страдат, боледуват, самоубиват се, или причиняват на други­те хора страшни пакости. Щом няма Бог, не може да има и морал; значи всичко е позволено, позволено е да правиш злини на околните. Онези пък от тях, които са разрешили въпроса правилно и са ста­нали вярващи, се явяват като тиха, благостна светлина, която сгрява както соб­ствения им живот, така и този на другите. Такъв е и княз Мишкин в „Идиот“, към когото всички се стремят, такъв е Альоша в „Братя Карамазови“, представящ тип на идеален християнин със следните основни черти на характера си: вяра, молитва, скромност, обич към хо­рата. Него всички обичат – и зли, и добри – и затова той е едно обединяващо звено.

Достоевски смятал, че руската инте­лигенция се е отклонила от народа и за­това му е станала чужда. Нещастен е и той, и тя. Тя трябва да се приближи към народа, а най-характерното за последния е неговата вяра. Да бъдеш руснак, това значи да бъдеш православен християнин, заявява героят Шатов. Следователно, според него, интелигенцията ще се приближи до народа чрез църквата. На последната Достоевски възлага големи надежди. В ми­налото тя е спасявала народа при разните вражески нашествия. Тя ще го спаси и сега. Руският народ е добил първите си кни­ги за християнска просвета от южните славяни, затова е длъжен да работи за свободата им. И не само по тази причина, а и защото чувството му на славянски и, главно, православен народ го задължава да стори това. Ето защо, противно на Толстой, Достоевски е бил най-горещ проповедник за освободителната руско-турска война, която даде свобода на нашето оте­чество. По косвен път, значи, чрез Руската православна църква, нашата родна Бъл­гарска православна църква ни дарява по­литическата свобода. Достоевски даже е смятал, че чрез православието на руския на­род ще се извърши нравствената обнова на Европа и обединението на народите. Ето как е гледал на църквата този великан на мисълта, християнството и художестве­ното слово.

Идваме до най-важния пункт, именно, да изтъкнем, какво е сторила родната църква непосредствено за нашия народ. Много е сторила тя, толкова много, че без нея не бихме могли да си представим най-цветущите моменти от историята ни. Когато отец Паисий призова сенките на миналото, за да даде живот на настоящето, между тях бяха и фигурите на Борис и Симеон, при които се роди българската църква с родно духовенство, с богослужба на роден език и с независимост. Тази църква направи народа ни да влезе в общение с то­гавашните културни народи, обедини двата етнически елемента – българи и славяни – в единен български народ, даде му чет­мо и писмо, за да може да се ползва от чужда култура и да твори собствена такава. Снабди го с най-великото достояние в света – християнството, което е неоценимо богатство. Както казва Спасителят, то при­лича на съкровище, заровено в нива, кое­то някой си човек като узнал, продал всичкия си имот за да купи тази нива; или на бисер, за който търговците са го­тови да дадат целия си капитал. За по­литическия, книжовния и религиозния жи­вот на страната ни настъпи тогава един славен период, който справедливо наре­кохме златен век.

При второто българско царство, пак под стряхата на църквата, се създаде просветна школа от Теодосий и Евтимий, патриарх Търновски, която стана център на духовна култура за целия Балкански полуостров, та дори и за по-далечни места. През турското робство, когато българинът бе задушен политически от турчина и духовно от Фенер, от бившите му ръководни фактори оцеля само църквата. В манастирите се па­зеше родната реч и се съхраняваха писания и спомени за народното минало. Когато дой­де определеното време, яви се отец Паисий, верен син на църквата и народа, който чрез призоваване образа на славното минало, чрез посочване да се пази българската реч и българското име, а така също и чрез из­обличаване самомнението на съседите ни, внесе първата искра на народно пробуждане, която отсетне при Софроний, Бозвели и други се разгоря в буен пламък. Тази искра създаде българското училище, ратни­ците за църковна свобода, която се осъще­стви, и онези за политическо освобождение, начело със славния Раковски, който в едно свое стихотворение пише, че желае на гроба му да има следният надпис: „За вяра и отече­ство загина славен!“ Страшно е било тур­ското робство, ала из пепелището му се яви епохата на възраждането, пълна с беззаветно родолюбие, безпримерен идеализъм, себе­отрицание, жертвеност, скромност, героизъм и религиозност. В написването на тази епоха най-голям дял има родната църква. Създаден е вече български Иерусалим, където винаги, в дни на радости и особено в дни на тъги, народът ни ще отива на поклонение, за да даде израз на признателност и да почерпи сила за освежаване духа си по труд­ния път на бъдещето. Каквито и главолом­ни събития да настъпят, никой не ще може да заличи светлите страници, които родната църква е записала в историята ни за вечни времена. Тези страници ѝ дават морално право и смелост да апелира към новите наши поколения за уважение към нея и са същевременно едно доказателство за устойчивото значение на религията въобще и особено на християнството.

Дотук се постарахме да подчертаем, как църквата чрез морала влияе благо­творно върху общественото развитие и бла­годенствие. Не бива, обаче, да забравяме и едно друго обстоятелство, именно, че цър­квата носи и благословение за народите. Ако ние приемаме, че родителското благослове­ние не е празна приказка, защо в много по-голяма степен да не допускаме същото и за църквата, чрез която и в която дей­ства Бог? С един жест Господ Иисус Христос укроти бурята в езерото, с пет хляба и две риби нахрани няколко хиляди души, с една дума само премахна слепотата на иерихонския слепец, болната жена се до­косна до края на дрехата Му и оздравя, Той прокле безплодната смокиня и на другия ден я намериха изсъхнала. Христос, прочее, при­тежаваше надвишаваща силите и законите на природата мощ. Този Христос, както се каза по-рано, и сега е жив и разполага със същия арсенал от сили. Той обитава там, където са събрани двама или трима в Негово име. Църквата е организация в името на Христа, основана от Самия Него. Следова­телно, предимно в нея обитава Той и днес, а то значи, че в нея и чрез нея Той дава не само морална мощ, а и всякаква друга сила на обществата и народите, която с една дума наричаме благословение.

Тежко е, когато над едно общество, над един народ се отстрани Божията десница и изливащото се от нея благословение. Някога Иерусалим загуби това благословение защото разпъна Бога и праведника. Тогава дойде погиването му, предсказано от Хри­ста. Има един народ, който чрез чудната Божия десница бе изведен от египетско робство и по сухо бе преведен през мо­рето. В пустинята той се хранеше с не­бесна храна, както никой друг народ в света. Това стана така, защото Божието благословение­ стоеше над този народ. Когато обаче, забрави Бога и закона Му, той загуби Божията подкрепа и бе покорен от чуж­ди народи; в това състояние беше дотога­ва, когато съзна греха си и се отвърна от него Господ, прочее, Той не е ням зрител на световните съдбини, а е подавател на да­рове, както и на възмездие. За десет души праведници Господ можеше да спаси Содом и Гомор, ала когато и толкова не се наме­риха, Той погуби двата разтлени морално градове.

Родната църква още не е постигнала в пълнота високоблагородните си цели не само за това, че идеалът ѝ е безкраен, а и по­ради факта, че не е имала благоприятни условия да се представи във всичката си сила и красота пред народа. Тя завари у нас езичество, което под скрита форма все пак оста­ви някои следи в душата на народа. Отрано почна борба с богомилската ерес, която трябваше да води и при първото, и при вто­рото ни царство. Нейната дейност се въз­препятства от гръцкото политическо роб­ство след цар Петър, а по-късно, при турците, от двойно многовековно иго, когато съвсем нямаше условия за достатъчна просвет­на и благотворителна работа. Десетки години след освобождението тя биваше изтиквана все на заден план, та трябваше да хаби силите си в борба за запазване правата си в обществено-културния живот на наро­да ни.

Време е вече да съзнаем значението на църквата за народностното ни съществуване и за духовно-културното ни развитие. Онези, които са я ненавиждали и отричали, нека се възвърнат в лоното ѝ. Онези, които са я це­нили, но са стояли настрана от нея, нека се доближат до нея и вземат участие в живота ѝ. Верните пък нейни чада с удвоена енергия да заработят, за да може чрез църквата да се осъществи народната сплотеност и обединение, културно възмогване и благоденствие. Онези, които искат да дадат на младежта едно по-високо нацио­нално възпитание чрез насочване погледа ѝ към епохата на възраждането, да помислят, дали биха успели в тази си задача, ако в очите им църквата не е от значе­ние и ако нашето средно училище продъл­жава да се отчуждава от религиозно познание и възпитание.

___________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1938, кн. 2, с. 51-57. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Източник на изображенията Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-ao3

­