Смърт и безсмъртие*

Никола Д. Йорданов

Само материалистите не вярват в безсмъртието на душата и в съществуването на Бога. Според материалистите, душата е свойство на материята. Да се мисли така значи да се изравняват две много различни неща, каквито са именно духът и материята. Човешката воля, например, не е свойство на материята. Нашата воля е лична и съзнателна. Друго нещо са топлината, светлината, електричеството, които са свойства на материята и са безлични, несъзнателни последици от известни нейни състояния, фатални, слепи, материални в своята същност. Човешката воля не може да бъде резултат от съединението на безлични и несъзнателни елементи.

Човешката душа излиза от тялото

(И ще се върне пръстта в земята, каквото си е била; а духът ще се върне при Бога, Който го е дал – Eклесиаст 12:7)

Мисълта също не е свойство на ма­терията. Не е мозъкът, който мисли. Мозъкът е орган на мисълта, но не и източник на мисъл. Не е материята, не е сборът от материални молекули, който може да мисли. Да се приеме, че мозъкът чувства и мисли е толкова смешно, колкото е смешно да се приписва произхода на предадените в една телеграма мисли на телеграфния апарат  и на жиците, които са само механически посредници за отправяне на мислите. Химическо съединение от кислородни, водородни, въглеродни, азотни и други материални моле­кули би ли могло да мисли?

Знаменитият психолог Анри Бергсон доказва, че мисълта не е функция на мозъка. Зрителните спомени, според Бергсон, не са натрупани в мозъка под формата на отпечатъци, защото, ако зрителният спомен за един предмет, например, беше един оставен от този предмет върху мозъка отпечатък, щеше да има в мозъка не един спомен за предмета, а хиляди, милиони, в зависимост от числото на гледанията, тъй като най-простият предмет се променя по форма, по размер, по нюанси, според точката, от която го гледаме. А безспорно е, че нашето съзнание държи в резерва само един образ, един неизменяем спомен за предмета или за лицето, което сме гледали много пъти. Това доказва, че тука имаме не едно механическо вписване, а нещо друго. Това друго е нещо нема­териално, нещо духовно. Спомените, които не са видими и осезаеми неща, нямат нужда от материално вместилище. Нямаме, следователно, никакво основание да предполагаме, че тялото и духът са неразделно свързани.

Биолозите разглеждат душевните яв­ления като последици от физиологически реакции. Но с физиологически реакции не могат да се обяснят душевните явления. „В моето съзнание аз имам представата за роза, казва Дюбоа Раймонд; вие,физици и химици сте отишли толкова далеч във вашите науки, че, да кажем, знаете в този момент, в кои мозъчни центрове, какви процеси се извършват, кои молекули и атоми как се движат, как се свързват и разединяват. Но, ако над­никнете в мене, какво ще намерите? – Пак само молекули и атоми, но представа роза няма да намерите. А само предста­вата роза бе жизненото явление; всичко друго, каквото намирате, има го в мърт­вата природа, но то не е живот“. Не можем да откажем да признаем, че над физиологичните явления във всеки човек съществува едно интелектуално начало, активно и автономно, без което нищо не се обяснява, но с което всичко се разбира. Духът стои по-горе от тялото: той го управлява. „В това време, когато съставям тази книга, казва Камил Фламарион, когато обмислям нейния план, когато я разпределям на глави, аз чувствам ясно, безспорно, без никакво предварително решение, наложено от някаква система, без да се ръководя от някакви правила, чувствам просто, непосредствено, че аз върша тази работа, моят дух я върши, а не моето тяло. Аз притежавам тялото, не тялото ме притежава“.

Човешката душа излиза от тялото

(И ще се върне пръстта в земята, каквото си е била; а духът ще се върне при Бога, Който го е дал – Eклесиаст 12:7)

По какво се отличава един мъртвец от живото тяло? Преди два часа сърцето на известен човек е престанало да тупти. Ние го виждаме прострян в погребален ковчег. Ако разсъждаваме като химици, ние не ще намерим никакво различие между това тяло и същото тяло, което сме наблюдавали, когато е било живо. Според материалистите, ако искат да бъдат последователни, живото тяло, което сме наблюдавали преди два часа, и мъртвото, което наблюдаваме сега, не се отличават по нищо, защото те имат еднакво тегло, еднакъв размер, еднаква форма. Това са същите атоми, същите молекули, същите физико-химически свой­ства: вие, господа материалисти, ни учите, че всичко е материя и свойства. Това е, сле­дователно, точно същото същество! Но не чувствате ли, че едно такова заклю­чение е формално осъждане на вашата система? Живото същество се различава твърде чувствително от мъртвото. Наисти­на, това е толкова известен факт, че вие не можете да го отречете. Трябва, прочее, да признаете, че една хипотеза, която учи, че животът не е нищо друго, освен съвкупност от химически свойства на атомите, пада, защото раждането и смъртта, алфата и омегата на всяко съществуване, протестират непобедимо против твърде­нията на тази хипотеза. Човешкият разум няма нужда от много доводи, за да поддържа убеждението, че едно живо същество се различава от един мъртвец, защото това убеждение е ясно като бял ден.

Трябва силата, която съставя живота, да бъде специална, особена сила, понеже в нейно присъствие телесните молекули се разпределят в едно плодоносно един­ство, когато в нейно отсъствие същите молекули се разделят, разединяват се, борят се в този организъм, който след известно време ще се превърне в прах. Имайки предвид, от друга страна, факта, че живите тела са съставени от същите материали, от които са съставе­ни и неорганическите, и че живите тела се различават, все пак, от неорганическите по специалните и чудни свойства на живота, налага ни се заключението, че тази същата сила, която съставя живота, трябва да съществува като нещо отделно.

Материалистите не могат да отговорят на въпроса, как можем да помирим идеята за променливостта на нашето тяло с идеята за постоянната идентичност (еднаквост) на нашата душа. Видни представители на науката ни проповядват идеята, че в разстояние на няколко седмици нашето тяло напълно се обновява. Нашето материално същество в разстоя­ние най-много на един месец се променя така, щото нито една молекула не остава на мястото си; всички молекули излизат от тялото и влизат в състава на други субстанции, било в облаците, било в реките, било в почвата, било в растенията, било в животните и така нататък. Една жизнена вихрушка в казания срок променя напълно нашето тяло. Катрефаж конста­тира, че в най-скритите дълбочини на живите същества царуват две противо­положни течения: едното, което отнема непрестанно, молекула по молекула, нещо от организма, и другото, което възста­новява постепенно загубите, които, ако се увеличат много, биха докарали смърт. Флоранс, Лювие, Клод Бернард и много дру­ги физиолози поддържат същото мнение.

И така, веществото в човешкото тяло се променя безспирно! И, при все това, душата остава неизменна в своята същност; тя запазва чувството за своята еднаквост в течение на най-дългия живот. Нашето мислещо същество, нашата личност, нашето аз е днес също тако­ва, каквото е било преди пет, двадесет, или преди четиридесет години. Нашите мисли, чувства, желания, мечти, идеали могат да се променят с течение на времето, но в основата си нашето аз остава неизменно. „Мисля, че няма да се отрече, казва Фламарион, какво вие си спомняте да сте били дете, да сте играли в обятията на вашата майка, да сте сяда­ли по училищните чинове, да сте показвали бляскави успехи и по-късно да сте стана­ли най-яростен материалист. Вие сте, нали, които така сте живеели? Ако някой смел и справедлив партизанин на ваши­те теории ви беше откраднал преди десет години богатството и се явеше пред вас, за да ви каже, че вие не сте същия човек, че сте се променили много пъти оттогава насам, че той не ви познава, че и той сам се е променил индивидуално и че не ви дължи нищо, вие бихте му дали скоро да разбере, че не така трябва да се разбира приложението на вашите теории“.

Ясно е, че ние живеем с чувството на идентичността на нашия дух. Старецът се признава за отговорен за това, което е направил преди петдесет или шестдесет години. Той има съзнание, че е една постоянна личност и пред своите безбройни спомени казва: „Аз видях, казах, направих това и онова… Ще умра в същата къща, в която съм се родил“.

Човешката душа излиза от тялото

(И ще се върне пръстта в земята, каквото си е била; а духът ще се върне при Бога, Който го е дал – Eклесиаст 12:7)

Тази идентичност на едно съществено и постоянно аз е същинска очевидност. И понеже тялото се завлича безспир от жизнения вихър към унищожение и смърт, тъй като новото органическо вещество не е вече старото, според думите на хората на науката, трябва да се заключи, че еднаквото и постоянно аз, което съставя нашата личност, не принадлежи на телесния свят; то е нещо духовно, което не зависи от тялото и го управлява.

Строгото изследване на фактите, най-стегнатата логика ни водят до заключението, че е невъзможно да се припише на материята, на мозъка, на мозъчните молекули, на някакви химически или механически съединения интелектуална способност. Тези наблюдения доказват отделното съществуване на духа, надарен с вътрешни независими от физически сетива, способности.

Ако душата не е продукт на мозъка, ако тя се различава от нервно-мозъчно-гръбначната система, ако тя съществува като нещо отделно от тялото, ние нямаме основание да допускаме, че тя се разлага заедно с мозъка. С много примери, с много факти от живота ние можем да докажем нейното безсмъртие. „Човешката душа се намира през този живот свързана с два свята едновременно, казва Кант, и когато най-сетне съединението на душата с физическото тяло се прекъсне от смъртта, нейният (на душата) живот в задгробния мир е естествено продължение на връзката, която тя е вече имала в този отвъден мир“.

Когато става въпрос за безсмъртието на човешката душа, трябва да признаем, че всички стремежи на човешкото съще­ство са за безсмъртието[1]. „Ужас ме обзема, казва Лермонтов, когато си по­мисля, че може да дойде един ден, в който не ще мога да кажа: аз! – При тази мисъл вселената за мене е само кал“. За Лермонтов животът няма смисъл без вяра в безсмъртието на душата. „Ако ние не сме уверени в безсмъртието на душата, нам остава да умрем от отчаяние, казва един французин, като се видим принудени да приемем, че случаят ни е създал, че няма никаква морална истина, никаква справедливост и че от всичките страдания, с които е изпълнен нашият живот, никаква плодоносна жетва не трябва да се очаква“. В Япония и днес още съществува обичай, при погре­бение на умрелия да се отварят малки кафези, из които изхвръкват птички на свобода, трогателен символ на душата, която се освобождава от земния си затвор.

Човешката душа излиза от тялото

(И ще се върне пръстта в земята, каквото си е била; а духът ще се върне при Бога, Който го е дал – Eклесиаст 12:7)

„Животното няма идея за смъртта и поради това не усеща в себе си разумно желание да я избегне“, казва професор Лепен. По-добре казано, то не я предвижда по-рано като необходим завършек на него­вия живот. Не се безспокои от нея, нито мисли за нея, защото то живее от ден за ден, без да размишлява за бъдещето и изобщо за своята съдба.

Човекът, напротив, знае, че трябва да умре един ден, и тази мисъл постоянно го занимава. Мисълта, че ще трябва да изчезнем съвсем и завинаги, ни отвра­щава и възмущава. Ние се стремим с всички сили на нашето същество да живеем вечно. Нима тези стремежи са чисто илюзорни? Трябва ли да си кажа, в името на разума, че това отвъд не е нищо друго, освен химера? Трябва ли да жи­вея с тази перспектива, че ще умра един ден, и с убеждението, че ще умра завинаги?

Такова именно нещо твърдят безверниците. Но тогава това предвиждане на смъртта, това желание, тази жажда за безсмъртие не биха ли послужили, за да ми направят живота по-горчив? Наистина, природата – понеже само за природата би могло да се говори – би била за мене ужасно жестока. Това, което ме издига над животното, тоест моят разум, ще направи по-дълбоко страданието ми.

Ако аз трябва да свърша като жи­вотното, защо да не бъда като него, нищо незнаещ за утрешния ден и без грижи за смъртта? Човек, венецът на тво­рението, би бил най-нещастното от всич­ки други същества: би трябвало да живее с тази дълбока жажда за безсмъртие и, при това, с убеждението, че смъртта е неизбежна и че тя ще му докара унищо­жение.

Не, не! Това не може да бъде истина. Не мога аз да повярвам на тази чудовищност на природата. И това още по-малко допускам, когато си мисля, че Творец на природата е Бог.

Човешката душа излиза от тялото

(И ще се върне пръстта в земята, каквото си е била; а духът ще се върне при Бога, Който го е дал – Eклесиаст 12:7)

Бог, безкрайно мъдрото и всеблаго същество, не е създал в мене тази нужда от безсмъртен живот, за да ме осъди да живея с убеждението, че тя няма да бъде удовлетворена. Ако Той е вложил в мене тези стремежи, това е, защото те отговарят на една действителност, защо­то в действителност Той предназначава душата ми вечно да живее след смъртта на тялото ми.

_______________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1943, кн. 1, с. 65-68. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права

[1]. Безсмъртието на душата – това е ве­ковното желание на мислещите същества, из­разено на всички езици и във всички епохи от развитието на човечеството.

Източник на изображенията Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-akO

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s