Тотю Коев

в) Лично свойство на Светия Дух

Личното свойство на Дух Свети, по което Той като вечна Ипостас на троичния Бог се отличава от От­ца и от Сина, е Неговото изхож­дане (εκπόρευσις) от Отца. За това свидетелства Сам Спасите­лят: „Кога дойде Утешителят, Ко­гото Аз ще ви пратя от Отца, Духът на истината, Който изхожда от От­ца, Той ще свидетелства за Мене“(Иоан 15:26). Тези думи на Иисус Христос показват ясно, че Дух Све­ти е самостойна Ипостас, че Той изхожда от Отца и че се изпраща в света чрез Сина. Има разлика по същина между вечното изхож­дане на Светия Дух от Отца и временното Му изпращане в света от Отца чрез Сина. Отец изпраща Светия Дух като вечно изхож­дащ от Него, а Син Го изпраща по силата на общението и единството Им. Вечното ипостасно изхождане на Светия Дух е от единия Отец като Източник и Начало на Божеството. Всякакво участие на Сина във веч­ното изхождане на Светия Дух се из­ключва от Православната църква.

Светия Дух се изпраща в света от Отца и Сина, за да бъде Той Утешител, Наставник и Свидетел за изкупителния подвиг на въплътилия се Син Божи. Като равнобожествено Лице на Света Троица, като Бог Дух Свети продължава делото, което дру­гото Лице (въплътилият се Син Бо­жи) извършило като Богочовек[33].

Както раждането на Сина от Отца става по тайнствен и неразбираем за нас начин, така и изхождането на Свeтия Дух от Отца е тайнствено и не­постижимо за нас. Вечното изхожда­не на Светия Дух от Отца подчертава, от една страна, вечната разлика между Него и другите две Лица, и, от друга страна, изтъква, че във всич­ко останало Той е равен с Отца и Сина.

Тук е уместно и необходимо да се засегне, макар и в схематична форма, и спорният между Изтока и Запада въпрос относно двойното изхожда­не на Светия Дух – от Отца и от Сина, и свързаната с него добавка (Filioque) в Символа на вярата. В древност споровете относно Filioque са оказали съществено влияние в процеса на отчуждението между източните и западните християни. При сегашните междуцърковни икуменически връзки този въпрос от­ново придобива актуалност. Тук ще оставя настрана историческата част относно Filioque (възникване, офор­мяне, официално възприемане от Западната църква, спорове между Изтока и Запада и други) и ще се спра само на онези библейски текстове, които са в основата на богослов­ския спор.

1.Първият от тези библейски тек­стове е: „Кога дойде Утешителят, Когото Аз ще ви пратя от Отца, Духът на истината, Който от Отца изхожда, Той ще свидетелства за Мене“ (Иоан 15:26). За нас, право­славните, тези думи на Иисус Хри­стос не дават основание да се мисли за изхождане на Дух Свети и от Сина. Към казаното по-горе от­носно изхождането на Светия Дух от Отца тук трябва да се добави след­ното: в цитираните думи на Иисус Христос са употребени две глаголни форми в различно време – „ще из­пратя“ и „изхожда“. От това се вижда, че тези думи указват на раз­лични състояния на Светия Дух. „Из­хожда“ (εκπορεύεται) – сегашно време, изразява вечното и неизмен­но състояние на Дух Свети в Боже­ствената Троица. Аналогичен случай има и с второто Лице. За да обозначи Своето вечно състояние, въплъти­лият се Син Божи е употребил спомагателния глагол „съм“ в сегашно време. Той казва: „Преди Авраам да е бил, Аз съм“ (Иоан 8:58). Дру­гата глаголна форма — „ще изпратя“ (εγώ πέμψω), сочи на временното изпращане на Светия Дух в света. Това изпращане Спасителят многократно е изразявал с глаголни форми в бъ­деще време, например: „(Отец) ще ви даде друг Утешител“ (Иоан 14:16); „Утешителят, Дух Све­ти, Когото Отец ще изпрати в Мое име“ (14:26). Тук „ще изпрати“ сочи на определено Лице, Което вече съществува, а „изхожда“ показва начина на произхождането на това Лице.

Ако Дух Свети наистина изхожда­ше и от Сина, не би било необходимо Иисус Христос да каже, че Той ще помоли Отца. Думите „Който от Отца изхожда“ показват пределно ясно, че Дух Свети не изхожда и от Сина. Иисус Христос е говорил ви­наги ясно и разбрано. Така би по­стъпил Той и в този случай. Ако Дух Свети изхождаше и от Сина, естествено беше Той да каже: „Кой­то от Нас изхожда“ или „Който от Отца и от Мене изхожда“. Фактът, че не е казано така, е доказателство, че Сам Христос прави разлика между вечното ипостасно изхождане на Дух Свети, което е свързано с Отца, и временното Му изпращане в света, което е свързано с Отца и Сина.

2.Думите на Иисус Христос: „Всичко, що има Отец, е Мое“ (Ио­ан 16:15) също не насочват мисълта към изхождане на Дух Свети и от Сина. Син по същност и по Божество има всичко, което има Отец, както и Отец има всичко, което има Син – Те имат само различни свойства. И Дух Свети по същност и по Боже­ство има всичко, което имат Отец и Син, освен личните свойства, по които трите Лица се различават. Ако личните свойства биха се про­меняли или смесвали, би престанала да съществува самата Троица, тоест би престанал да съществува Бог. Ако от думите на Христа: „Всичко, що има Отец, е Мое“ се прави за­ключение, че Дух Свети изхожда и от Сина, би трябвало да се приеме, че Син притежава и свойството на Отца – нероденост; или че Той се ражда и от Дух Свети, защото се ражда от Отца. Все по тази логика следва и заключението, че и Отец се ражда и въплъщава. На свой ред всичко това води до отричане лични­те свойства на трите вечни и неиз­менни Лица на Света Троица.

3.Не могат да се отминат без нужното внимание и следните би­блейски текстове: „Утешителят, Дух Свети, Когото Отец ще изпрати в Мое име, Той ще ви научи на всич­ко“ (Иоан 14:26); „ А кога дойде Оня, Духът на истината, ще ви упъти на всяка истина; защото от Себе Си няма да говори, а ще говори, каквото чуе… Той Мене ще про­слави, защото от Моето ще вземе и ще ви възвести“ (Иоан 16:13, 14).

Тези думи на Христа говорят не за вечното изхождане на Светия Дух, а за временното Му изпращане и дейност в света във връзка с изку­пителното дело на Богочовека Иисус Христос. Вярно е, че Дух Свети „от Себе Си няма да говори“, както и всяко Лице на Света Троица факти­чески никога не говори изключител­но от Себе Си, а от едната Божия същност. И за трите Лица истината е една, и когато някое от Тях гово­ри, говори едната и съща истина само че говори от Своето ипостасно свойство. Затова и Дух Свети не ще говори от Себе Си, тоест не ще казва нещо, познато или присъщо само на Него, а ще говори и възвестява това, което Спасителят преди Него е говорил; чрез благодатното Си дей­ствие ще подпомага учениците Хри­стови да възприемат истини, които преди не са били в състояние да въз­приемат (Иоан 16:12). В спомена­тите текстове Иисус Христос изпол­зва глаголни форми в бъдеще време: „ще изпрати“, „ще научи“, „ще упъ­ти“, „ще говори“, „ще прослави“, „ще вземе“, „ще възвести“. Това е доказателство, че тук не става дума за вечното ипостасно изхождане на Светия Дух, а за временното Му пращане в света, който е обект на спасение във и чрез основаната Богочовека Христа Църква.

Освен споменатите тук библейски текстове, необходимо е да се приве­де поне по една мисъл от най-изве­стните източни църковни отци, осо­бено от IV-ти век насам, за да се разбере какво всъщност е тяхното учение по този въпрос.

Казано принципно, нито един от източните църковни отци не споде­ля мисълта за вечно двойно изхожда­не на Светия Дух. Тази мисъл изобщо е чужда на източното богословие. Тук е развита идеята за временното изпращане на Светия Дух чрез Сина (δι’ Іιού, per Filium).

Св. Атанасий Велики учи ясно за изхождането на Светия Дух от Отца и за временното Му изпращане: „Ако (еретиците) биха разсъждавали правилно за Сина, те правилно биха разсъждавали и за Духа, Който от Отца изхожда, и бидейки родствен на Сина, се дава от Него на учени­ците и на всички вярващи в Него“[34]. Той е родствен на Сина в смисъл на единосъщен с Него, а не на изхождащ от Него. „Отец твори всичко чрез Сина в Свeтия Дух…, Отец като начало и извор“[35]. Началото е едно, както и изворът е един.

Според св. Василий Велики Дух Свети изхожда от Отца, а се явява и познава чрез Сина. „Ко­рен и извор на Сина и на Светия Дух е Отец[36]“. „Дух Свети, макар и съе­динен със Сина, има Свое битие, което зависи от Причината, тоест от Отца, от Когото Той изхожда[37]“;.

Св. Григорий Богослов говори преди всичко за единосъщието и неразделността на Божествените Лица. И в тази връзка ясно и недву­смислено утвърждава: „Един е Свeтия Дух, Който от Отца изхожда… Синът и Светият Дух са от Отца“[38].

Като използва слънцето за срав­нение, св. Григорий Нисийски образно и ясно свидетелства за изхождането на Свeтия Дух от Отца: „Да си представим не лъч от слънцето, но от нероденото Слънце друго Слънце, Което заедно с първо­то възсиява чрез раждане от Него… и след това друга такава Светлина по същия начин, неотделена с про­междутък от време от родената Свет­лина, но сияеща заедно с Нея, а имаща причината на битието Си от първообразната Светлина“[39].

„Ние изповядваме, пише св. Ки­рил Александрийски,че Духът произхожда от Оногова, от Когото всичко получава живот. Жи­вотворният Дух Свети произхожда от Отца по неизразим начин, а се дава на тварите чрез Сина [40]“.

Св. Иоан Дамаскин, като резюмира светоотеческата мисъл за Светия Дух до негово време, изповядва: „Дух Свети не е Син на Отца, но Дух на Отца, Който от Отца из­хожда. Защото никакво възбуждане не става без Духа. Но Той е също и Дух на Сина, обаче не в смисъл, че има битие от Него, а поради това, че изхожда от Отца чрез Сина; защото има само един Виновник – Отец… Не казваме, че Духът е от Сина, а изповядваме, че на нас Той се явява и дава чрез Сина“[41].

Боготкровената истина за лич­ното свойство на Свeтия Дух Право­славната църква от древност ревно­стно пази и вярно преподава не само чрез богословско-теоретическата ми­съл, но и чрез молитвени песнопе­ния, особено на празника Петдесетница. Едно от тях гласи така: „Приидите, людие, триипостасному Божеству поклонимся, Сину во Отце, co Святим Духом: Отец бо безлетно роди Сина, и Дух Святы бе во Отце, co Сыном прославляем: едина сила, едино существо, едино Божество, Емуже покланяющеся, вси глаголем: Святы Боже, вся содеявый Сыном, содейством Святаго Духа: Святый Крепкий, имже Отца познахом, и Дух Святый прииде в мирь: Святый Безсмертный, утешительный Душе, от Отца исходяй, и в Сыне почиваяй: Троице Святая, слава Тебе“ (Из богослужебните песнопения на праз­ника Петдесетница).

3.Третата основна истина, която се съдържа в догмата за Света Троица и е намерила отражение в Символа на вярата, е тази, че цялото творе­ние и изкуплението на човека от греха е дело на триединия Бог.

Творението е дело на волята на триипостасния Бог, и като такова има природа различна от Неговата природа. В Никео-Цариградския сим­вол Отец е наречен „Творец на небето и земята, на всичко видимо и неви­димо“ (чл. 1); за Сина е казано: „Чрез Когото всичко е станало“ (чл. 2); Дух Свети е наречен „Живо­творящ“ (чл. 8). Почти със същите думи тази истина е засвидетелствана и в другите символи и вероиз­поведни формули. Волята на трите Лица е една, тя привежда към твор­ческо действие. Поради това Отец не може да бъде Творец, ако Син не е Творец, и ако Дух Свети не е Творец. Отец твори чрез Сина в Свeтия Дух. Трите Лица творят съвме­стно, но всяко от Тях твори по при­същ Нему начин, и тварното битие е плод на Тяхното сътворчество. Отец е първопричина на всичко съ­творено, Син е причина действаща, Дух Свети е причина усъвършенстваща. Като има своето начало у Отца, действието на Света Троица се проявява в двойната „икономѝя“ (Бо­жият план за спасение) – на Сина и на Светия Дух: Единият осъществява волята на Отца, Другият я завърш­ва в добро и красота; Единият при­зовава творението, за да го приведе към Отца, Другият помага на тво­рението да откликне на този зов[42].

Човекът, който е венец на тво­рението, е също дело на триипостас­ния Бог. Той е съчетание на две субстанции – душа и тяло. Това го прави същество лично, а не сляпа природа. Именно като личност чо­векът е образ на триипостасния Бог, с Когото влиза в общение.

Триипостасността на Бога сочи на близостта Му със света и по-частно с човека: Бог е над нас, Бог е с нас и Бог е в нас. И така: над нас е Бог Отец, Който е основа на всяко битие, Отец на щедростта, любещ и грижещ се за нас, които сме Негово творение и Негови деца по благодат; с нас е Бог Син, Който поради Божествена­та Си любов се яви на хората в образ на човек, за да знаем и със собстве­ните си очи да видим, че Той е с нас, че по най-съвършен начин се приоб­щи към нас (Евреи 2:14); в нас е Дух Свети със Своята сила и благо­дат – Дух Свети, Който всичко из­пълня, Подател на живота, Живо­творящ, Утешител, Съкровище и Източник на блага. Трите Божестве­ни Лица, Които имат превечно и предвечно битие, са явени на света с въплъщението на Сина Божи, яве­ни са като „една сила, едно същество, едно Божество“, както Православ­ната църква ги възпява на празника Петдесетница[43]. Боговъплъщението е предпоставка за изкуплението, за­вършено чрез кръстните страдания, смъртта, възкресението и възнесе­нието на въплътилия се Син Божи.

Казаното накратко относно трите основни истини, произтичащи от или съдържащи се в догмата за Свeта Трои­ца, съгласно Никео-Цариградския символ, разкрива богатото съдържа­ние на този догмат и насочва към правилното разбиране значението му.

Да се разбере правилно значението на догмата за Света Троица значи да се разбере правилно същността на хри­стиянския мироглед. Безспорно в основата на последния лежи вярата в единия Бог. Тази вяра е необхо­дима, но не е достатъчна, защото ако би била достатъчна само тя, не би могла да се открои спецификата на християнството, която го отличава от другите монотеистични религиоз­ни учения. Неговата специфика е именно вярата в единия по същ­ност и троичен по Лица Бог.

Какво всъщност е християнският мироглед? – Ако използваме мис­лите на свещеник Павел Флоренски (починал 1943 година), ще кажем, че християнският мироглед е развитие на музикална тема, която е система­та от догмати или Догматиката. А какво е Догматиката? – Символът на вярата в развита форма. На свой ред Символът на вярата не е нищо друго, освен разрасналата се кръщална формула „В името на Отца и Сина и Светаго Духа“ (Матей 28:19). Последната пък, несъмнено, е раз­критие на думата „единосъщен“ (ομοούσιος). Да се разглежда разкло­неното и широкосенчесто дърво на християнския мироглед като раз­раснало се зърно на идеята за единосъщието е не само логическа въз­можност, но и историческа необхо­димост. Разгледан в исторически аспект, терминът ομοούσιος изра­зява това антиномическо зърно на християнския мироглед, това едно име на трите Ипостаси, както е казано: „… в името (а не в имената, ск. м.) на Отца и Сина и Светаго Духа[44]“.

Християнският мироглед включва и дава отговор на въпросите за Бо­га, за творението (в това число и човека), за изкупителното дело на Иисус Христос, за благодатните сред­ства, които християнинът получава, за да изгражда своето спасение, както и за есхатологическите измерения на света. Той включва и нравстве­ните норми на поведение на всички християни.

За християнина тази сложна гама от кардинални проблеми намира сво­ето правилно разрешение в светли­ната на идеята за единосъщието на триипостасния Бог. Това вече от само себе си определя изключителна­та важност и безспорното значение на догмата за Света Троица. От този догмат произтичат и с него остават неделимо свързани истините за хри­стиянската космогония и ан­тропология, за христологията, еклезиологията и есхатологията. От него за християнина се обуславят нравствените норми на живот. Този догмат рефлектира и върху цялото православно богослужение. Ще рече, няма област в християнското вероучение и нравоучение, която да не се гради върху истината за троичността на Бога. От друга страна, това означа­ва, че догматът за Света Троица има не само богословско-теоретичен ха­рактер, но и жизненоважна практи­ческа насоченост.

Макар и в схематична форма, тук следва да се каже по няколко думи за всяка от споменатите по-горе об­ласти, които, както вече се отбеляза, са в неделима връзка и онтологическа зависимост от догмата за Света Троица.

Космогония. Цялото тво­рение (духовно и материално) е дело на Бога, на Света Троица. В Символа на вярата Отец е наречен „Творец на небето и земята, на всич­ко видимо и невидимо“; за Сина е казано, че чрез Него „всичко е ста­нало“, а за Дух Свети – че е „Гос­под, Който животвори“. Тъй като волята на трите Лица е една, тя привежда към творческо действие. Тварното битие е плод на сътворчеството на Отца и Сина и Светия Дух. Бог е сътворил света от нищо (εξ ούκ όντων) по Своята Божествена воля, а не поради необходимост. Това съвместно творческо действие намира потвърждение в Свещеното Пи­сание и в светоотеческото богосло­вие: „Имаме един Бог Отец, от Кого­то е всичко“ (1 Коринтяни 8:6. Срв. Римляни 11:36); един Син Божи: „Всичко чрез Него стана, и без Него не стана нито едно от онова, което е станало“ (Ио­ан 1:3. Срв. 1 Коринтяни 8:6, Колосяни 1:16, Евреи 1:2); един Дух Свети, в Когото всички неща станаха (Битие 1:2). По думите на св. Атанасий Ве­лики: „Отец твори всичко чрез Сина в Светия Дух“[45].

Антропология. Основите на християнската антропология са в догмата за троичността на Бога. Човекът като част от творението е също дело на троичния Бог. Той е сътворен по образ Божи (Битие 1:26-27; 9:6), сътворен е с тяло и душа. С тялото си принадлежи към материалния свят, а с душата си – към духовния. Като образ Божи той е призван към съвършенство и светост по подобие на Бога (Матей 5:48, Левит 19:2).

За разлика от Бога, Който е съ­творил света от нищо по Своята воля, човекът твори от нещо, твори по своята воля, но в светлината на волята на Отца, усъвършенства със съдействието на Сина, осмис­ля и одухотворява с благодатта на Светия Дух. В своето творчество той отобразява триипостасния Бог.

Христология. Грехопадението довело до отдалечаването на човека от Бога, от извора на живота; довело до смърт духовна и телесна (Битие 2:17), макар да не унищожило, а само замъглило образа Божи у него. От една страна, невъзможността на човека да се освободи сам от веригите на греха, и от друга – наличието на свръхестествената Божия любов са предпоставка на Боговъплъщението. У човека желание за добро има, но да го върши не намира сили (Римляни 7:18). Божията любов пък е без­гранична. „Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен“ (Иоан 3:16). Съвършената Божия любов е възможна само в троичност­та на Бога, у Когото субектът и обек­тът на тази любов са абсолютни. Личността и изкупителното дело на Иисус Христос, които са основна предпоставка за човешката обнова, са генетически свързани и обуслове­ни от истината за Бога троичен по Лица. Второто Лице на Света Троица – Син Божи, „прие образ на раб и се уподоби на човеци“ (Филипяни 2:7), за да въздигне падналото човечество. Ако Бог не би бил троичен, не би било възможно и Боговъплъщението.

Еклезиология. Основа­ната от Иисус Христос Църква е мястото и в нея са средствата, гдето и чрез които се дават на нейните членове благодатни сили за духовно-нравствена обнова. В Църквата Хри­стова пребъдва Дух Свети. Той е Същият, Който се носил „над водата“ (Битие 1:2) при сътворяването на све­та; „Който е говорил чрез проро­ците“ (член 8 от Символа на вярата); Който свидетелствал при кръще­нието на Иисус Христос в река Иор­дан (Матей 3:16); Който слязъл над апостолите на Петдесетница (Деяния на светите апостоли 2:4); Който продължава в Църквата делото на троичния Бог. Църквата е изпълнение на волята на Отца, осъ­ществена от Сина и облагодатена от Светия Дух. Чрез тайнствата и богоустановената иерархия на членовете ѝ се дават необходимите благодатни средства за духовно усъвършенстване и нравствено възвисяване.

Есхатология. Всичко съ­творено има начало и край. Както началото на творението е у Бога и от Бога, така и завършекът му е у Него. Християнската есхатология се осмисля в светлината на църковното учение за триединия Бог. Като съ­творен по волята на Отца и Сина и Светия Дух, светът има своя логичен завършек у Бога. Възкресяването на мъртвите, всеобщият съд и окон­чателната отсъда ще бъдат дело също на Отца и Сина и Светия Дух, „за да бъде Бог всичко у всички“ (1 Коринтяни 15:28).

Макар и в резюме, от казаното става ясно значението на догмата за Света Троица, който е всеобемащ и като такъв служи за правилното изграждане на християнския миро­глед. Вън от този догмат е необясни­мо християнското учение за нрав­ствеността, в основата на която лежи любовта, а от друга страна, без учението си за любовта християн­ството е немислимо. Казано по-кон­кретно: догматът за Света Троица е основа и източник на любовта на троичния Бог на любовта. Както свидетелства Свещеното Писание: „Бог е любов“ (1 Иоан 4:8, 16), „и който пребъдва в любовта, пребъдва в Бога, и Бог — в него“ (1 Иоан 4:16). Бидейки любов, Бог се явява като любов. Той „толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен“ (Иоан 3:16). За любовта към ближ­ния не може да има по-възвишена и по-силна подбуда от тази, за която говори Иисус Христос, като казва: „Както Ти, Отче, си в Мене и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно“ (Иоан 17:21), което ще рече, че лю­бовта между Лицата на Света Троица е образец за любовта между хората. И апостолът на любовта приканва: „Възлюбени, нека любим един другиго, защото любовта е от Бога, и всякой, който люби, е роден от Бога и познава Бога“, Който „е любов“ (1 Иоан 4-7, 16).

Догматът за Света Троица е източ­ник на нашето упование. Той е твърдата основа на надеждата ни за спасение, защото в лицето на Божия Син ни сочи Тогова, Който взел върху Себе Си делото на нашето из­купление: „Оня, Който и собствения Си Син не пощади, а Го отдаде за всички ни, как няма да ни подари с Него и всичко?“ (Римляни 8:32). Този догмат укрепва надеждата ни, за­щото ни сочи Светия Дух като Утешител и Помощник в нашите немощи, ходатайствайки за нас с неизказани въздишки (Римляни 8:26), Който ни открива любовта Божия и ни дава възможност още тук на земята да предчувстваме онова, което ми­лостта Божия ни подготвя в отвъд­ния свят. Всичко това е необходима предпоставка и безусловна гаранция за жизненоважното значение на дог­мата за Света Троица.

______________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1988, кн. 6, с. 1-15. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[33]. Jepoм. д-р Jустин Попович, Догматика православие Цркве, книга прва, Београд 1932, с. 175.

[34]. Ad Serapionem, Epist. I, n. 2, Cp. I, 20, 27, 11, 25. Contra Arianos, Oratio II, 25, De Trinitate et Spiritu Sancto, 19.

[35]. Ad Serapionem, Epist. I, 28.

[36]. Homilia contra sabel. et Arium et anom. 3.

[37]. Epist. 38, Ad fratrem Gregorium, 3.

[38]. Oratio 25, 15, 16.

[39]. Contra Eunomium, I, 27.

[40]. Contra Julianum, I.

[41]. De fide orthodoxa, I, 12, 8.

[42]. Владимир Николаевич Лосскй, Догматическое бого­словие. В: Богословские труды, сб. 8, Мо­сква 1972, с. 146.

[43]. Стихира на празника Петдесетница.

[44]. Священник Павел Александрович Флоренский, Столп и утверждение истины, Москва 1914, с. 54 сл.

[45]. Ad Serapionem, Epist. I, 28.

Изображения: авторът Тотю Коев (1928-2006), Света Троица и отделни Нейни Лица. Източници Гугъл БГ и Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-aiq