Божидар Драганов

Когато човек се запознае отблизо с древногръцката митология, остава с впечатлението, че главните действащи лица не са богове, а по-скоро герои в латиноамерикански сапунен сериал. Нищо човешко не им остава чуждо – интриги, изневери, омраза, гордост, ревност, завист, лицемерие. Тези страсти пораждат заговори от най-различно естество, с които изобилства цялата митология. Разбира се, освен битово-емоционалните заговори, съществува и едно по-високо ниво, което описва заговори, съпътстващи космогонията и отразяващи процеса на създаването на подредения свят от хаоса, битката между „доброто“ и „злото“, борбата между богове и гиганти, между небесните сили и тези от подземния свят. Хермес, като бог-пратеник на Зевс, хералд, медиатор между световете и покровител на любовната магия, често е действащо лице в тези митологеми. В настоящата работа е направен опит да се проследят няколко отделни митологични линии, за да се разкрие многопластовата същност на Хермесовия култ в Древна Гърция.

В гръцкия пантеон Хермес е едно от дванадесетте главни олимпийски божества. Първоначално е асоцииран като аркадски бог на ветровете и дъжда, а поради пъргавината си е възприеман като вестител и пратеник на Зевс и другите олимпийски богове. Той е покровител на скотовъдците, на стадата от дребен и едър рогат добитък, на пътищата и пътниците, на пазарите, търговията и търговските отношения. Той дава в търговията печалба, изпраща на хората богатство и подпомага растежа на животните. Като древно божество на плодородието, най-вероятно с предгръцки малоазийски корен, той се превръща в бог на благосъстоянието, съответно на късмета, а оттам и на крадците. Възприеман е и като бог на красноречието, а същевременно и на извъртането и измамата, ето защо е патрон на ораторите, но и на измамниците[1]. Освен това Хермес е покровител на атлетите, бог на гимнастиката, ловкостта и сръчността, а статуите му са поставяни в палестрите и гимназионите. Счита се, че той изнамира мерките, числата и азбуките и научава хората да ги употребяват (Diod. Sic. Bibl. Hist. 5. 75), ето защо е възприеман като сходен на боговете на мъдростта от Древния изток. Хермес покровителства пътниците при пътуване приживе и пак той съпровожда душите на покойниците до подземния свят („Ψυχοπόμπος“ – „водач на душите“), следователно той е медиаторът между двата свята и във връзка с подземния свят е епитетът му („Χθόνιος“ – „подземен“). Понеже сънищата идват от света на сенките, той също е техен бог, а с вълшебния си жезъл може да потопи в дълбок сън всички – и хора, и богове, и чудовища. Негови атрибути са крилатите златни сандали – „таларии“, символ на пъргавината му, крилатата пътническа шапка-шлем – „петасос“, кесията с пари, сърповидният меч и „кадуцеят“ – вълшебен златен жезъл с две обвити около него змии и с криле на върха, подарен му от Аполон.

Поради силно изявената си многофункционалност Хермес често помага на другите олимпийски богове със своята хитрост, ловкост и сладкодумие в космологичния митологичен цикъл. Той участва в страшната „Гигантомахия“ – битка между богове и гиганти, а те са синове на Гея – богинята на земята, произлезли от капките кръв, които се ръсили върху нея от осакатеното тяло на Уран, скопен със златен сърп от най-малкия си син Кронос. Те, по подбуда на майка си Гея, се опълчват срещу второто поколение богове, като поставят една върху друга планините Оса и Пелион и започват да замерват небето със скали и горящи стволове, но биват победени от всички олимпийци, подпомогнати от циклопите, хекатонхейрите и Херакъл. В това сражение Хермес побеждава гиганта (Х)иполит с помощта на шапката, която го прави невидим, и сърповидния меч, дадени му от Хадес (Apollod. 1. 6. 2). След поражението им Зевс захвърля гигантите в подземния Тартар, а от тяхната кръв произлиза необузданият човешки род. Според някои изследователи в основата на този мит лежи споменът за победата на олимпийската религия над предгръцките култове – почитащи основно необяснимите природни и оплодителни сили на заобикалящия ги свят.

Друг син на Гея и на тъмния Тартар – Тифон (Тифоей), също се опълчва срещу реда на Олимп. Изобразяван като сторък великан, с необикновен ръст и сто змийски глави, от които бълва огън, той е считан за олицетворение на подземните вулканични сили. Въстава срещу боговете, които не успяват да устоят пред него и побягват в Египет, където се спасяват под образа на различни животни – Аполон се преобразява в гарван, Артемида – в котка, Хера – в юница, Афродита – в риба, а Хермес – в птицата ибис (Ovid. Metamorph. 5. 329–331). Въпреки това, Тифон успява да хване Зевс, изрязва и скрива жилите му, като по този начин го парализира и заплашва да разруши реда във Вселената. В различните версии на мита единствено Хермес, Пан или Кадъм успява да открадне жилите и да ги върне отново на Гръмовержеца, като по този начин възвръща и отнетата му сила, а Зевс побеждава Тифон, като хвърля върху му вулкана Етна. И трите споменати митологични персонажа са различни хипостази на Хермес – Пан е негов син, а Кадъм се свързва с него чрез другото му име Кад(с)милос[2].

Към същия митологичен цикъл може да бъде причислена и митологемата за двамата братя близнаци Алоади – исполините Отос и Ефиалт. Те са синове на гиганта Алоей (или на Посейдон) и на Ифимедея или Гея, според друга версия на мита. Често биват идентифицирани с титаните и гигантите заради чутовната сила, която притежават. Още на девет години били дебели девет лакътя, високи девет разтега, а всеки месец пораствали с по девет пръста. И те като гигантите се заканват, че ще струпат една върху друга планините Оса и Пелион, за да се възкачат на Олимп и да откраднат Хера и Артемида. Силно разгневена от постоянните сексуални заплахи, които Алоадите отправят към нея, богинята на лова Артемида се преобразява на сърна и се спуска между двамата братя, които в желанието си да я уцелят се пронизват един друг. Според друго предание те дори успяват да затворят неукротимия бог на войната Арес в бронзов съд в продължение на тринадесет месеца, през които на земята царува нерушим мир (Hom. Il. 5. 385). Разгневени от настъпилия мир и благоденствие сред смъртните, Зевс и Хадес изпращат Хермес да освободи Арес, като отключи медните вериги, с които е окован бронзовият съд. Реминисценция за това откриваме в употребяваните днес понятия „херметичен“ и „херметически“ поради факта, че на Хермес е приписвано изкуството да затваря (съответно и да отваря) съдовете от метал, а алхимиците от Средновековието са го считали за откривател на херметически затворената стъклена тръба.

Въпреки някои преправки от класическата епоха, в разгледаните три мита лесно може да бъде открит субстратът на средиземноморско-малоазийските митологеми, както и този на по-късно навлезлите индоевропейски религиозно-митологични разбирания. И действително, и гигантите, и Тифон, и Алоадите произхождат от Земята-Гея, и се опълчват срещу създадения порядък на Олимп, но тук не трябва да търсим някакъв заговор на идентични божества, които си оспорват владичеството над света. Тези митологеми са реминисценции към времето, когато се осъществява преплитането на етноси и религиозни вярвания, довели до създаването на егейско-микенската култура. Древните автори обясняват този процес с наличието на първо и второ поколение богове и четири века в световната история – златен, сребърен, бронзов и железен. В действителност именно тогава, в преходния период между каменно-медната епоха и раннобронзовата епоха се осъществява контактът между индоевропейските божества – като Зевс, Аполон, Арес и Хермес, с тези на автохтонното население. В митологията този процес е предаден като нескончаема борба между двете поколения богове, с непрестанни „заговори“ и „преврати“, но това всъщност е един дълъг процес на взаимопроникване и синкретизъм. Така например в началото Гея е считана за едно твърде неопределено божество – богиня на земните недра, една от най-старите съзидателни сили, остатък от времето на матриархата, неродена от бог, а произлязла от Хаоса. Тя същевременно ражда и кърми растенията, животните и хората, но е и хтонично божество, богиня на смъртта и подземното царство, която приема обратно в утробата си всичко живо. Със засилването на антропоморфизма в гръцката религия функциите ѝ започват да се припокриват с тези на Рея, Хестия, Деметра и Хера. От другата страна е Хермес – божество с ясно изразен индоевропейски корен, което на пръв поглед не притежава силата на хтоничните предгръцки култове, но присъства в голяма част от разглежданите митологеми, успявайки да предотврати заговорите срещу реда на Олимп. Това се дължи най-вече на факта, че той е едно многофункционално божество, медиатор между световете, който безпрепятствено преминава всякакви граници. Той е същевременно и пастир, и търговец, но и измамник и крадец. В тези ранни митове трябва да бъде разглеждан преди всичко като проводник на Зевсовата воля, който често е по-близо до хората, отколкото до Олимп. Така например в мита за потопа, който Зевс изпраща върху покварения човешки род от бронзовия век, Хермес е посредникът между Гръмовержеца и Девкалион и Пира – единствените оцелели хора на земята. Попитани каква награда желаят за своето благочестие, те отговарят, че искат земята пак да се насели с хора, затова Зевс им заповядва да съберат камъни и да ги хвърлят през рамо, без да се обръщат. Така от камъните, които хвърля Девкалион, се появяват мъжете, а от тези, които хвърля Пира – жените.

Хермес присъства и в митологичния цикъл, акцентиращ върху „културния герой“ Прометей и Хезиодовия мит за Пандора. С ласкавите си думи той успява да убеди прикования Прометей, малко преди да бъде освободен от Херакъл, да разкрие тайната за това, как Зевс може да избегне злата си участ, като не встъпва в брак с Тетида (Aeshyl. Prom.). Но все още разгневен от постъпката на Прометей, който открадва огъня и го дарява на хората, Зевс решава да им отмъсти, като заповядва на Хефест да създаде от глина първата жена – Пандора. Както личи и от името ѝ, всички богове ѝ дават дарове – Атина я дарява със сръчността в домашните занаяти, Афродита – с красотата, а Хермес – с фалшивите и ласкателни думи и „крадливото предразположение“ – „stealthy disposition“. Лично Хермес я отнася при Епиметей, който с радост я приема, въпреки съветите на брат си Прометей. Тази митологема е доразвита и с разказа за „кутията на Пандора“, която тя отваря, водена от любопитство, и по цялата земя се разпръсват болести и нещастия, а на дъното ѝ остава единствено „Надеждата – Ελπίς“ (Hes. Op. et Dies. 42–104). Този мит определено има два основни пласта. В първия ясно се откроява дълбокият Хезиодов мизогинизъм, който гледа твърде негативно на образа на Пандора – цялостна персонификация на женския пол. Дуалистичната философия на Хезиод е ясно изразена в опозицията мъж – жена. Хитростта, като дар от Хермес, е приета като нещо добро в образа на сина му Автолик и по-късно при Одисей, но в образа на Пандора, която е жена, отношението към нея е силно отрицателно. Може би оттам е породено и негативното отношение спрямо Хермес, богът покровител на сексуалното привличане и брака. Ето защо в дуалистичната философия на Хезиод, силно повлияла изградената от него теогония, Хермес като символ на безнравствената реалност е принизен до изкусителната роля на „змията“ или „сатаната“ в по-късната християнска идеология. Но несъмнено разглежданата митологема съдържа в себе си един много по-дълбок пласт, който е слабо застъпен в Хезиодовата интерпретация. Пандора действително може да бъде разглеждана като символ на жената, но тя е и символ на културата. В своята същност тя може да бъде дефинирана като „артефакт“, създаден от занаятчията Хефест. Пандора е дадена на човечеството заедно с Прометеевия огън, който е символ на металургията. А боговете, отговорни за нейното създаване, всъщност са главните занаятчии и „културни герои“ в Гръцкия пантеон – Хефест, Атина, Хермес и Прометей[3]. Ето защо Пандора трябва да бъде разглеждана и като символ на занаятчийската култура, а не само като заговор на Зевс и олимпийските богове срещу човечеството.

Още преди създаването на големите митологични епоси като „Илиада“ и „Одисея“ се засилва антропоморфизмът в гръцката религия. И това е характерно не само за иконографията и атрибутите на божествата, но и за същността на характерите им. Почти всички божества вече проявяват човешки слабости – сприхавост, завист, ревност, гордост, омраза и така нататък. Митовете от този период продължават да изобилстват със заговори, но те вече не са на космологично, а на чисто личностно ниво, породени най-вече от любовта и съпътстващата я ревност. Ето защо Хермес, който е възприеман като покровител на любовното изкуство, омайването с думи, сексуалното привличане, а дори и брака, често е замесен в тези любовни интриги. Той продължава да бъде пръв помощник на Зевс и вестител на неговата воля, но вече не се бори срещу гиганти и чудовища с хтонична сила, а помага в любовните авантюри на своя господар и предпазва любовниците и незаконните деца на Зевс от суровата ревност и отмъстителност на Хера. Самият Хермес е плод на любовните похождения на баща си. Доката Хера спи, Зевс отива в една пещера в планината Килене в Аркадия и там обладава нимфата Мая, дъщеря на Атлас (Hymn. Hom. 4. 1–19). Но Хермес успява да избегне гнева на Хера, който толкова често се стоварва върху другите деца на Зевс от любовните му авантюри, преобличайки се като Арес, синът на Хера, и тя го закърмя като собствено дете[4].

Когато Зевс се влюбва в жрицата на Хера – Йо, той е принуден поради ревността на съпругата си да превърне избраницата си в крава. Но Хера усеща хитростта на съпруга си и го принуждава да ѝ дари преобразената Йо, след което заповядва на гиганта Аргус да я пази. Аргус е представян със сто очи по цялото тяло, от които винаги по две почиват и спят затворени, а останалите гледат на всички страни. Преди да се антропоморфизира, той е мислен като куче, което проличава от запазените до днес гръцки вази, в които е изобразен като куче с множество очи по тялото[5]. Зевс заповядва на Хермес да освободи Йо, който благодарение на сирингата, сладкодумието и вълшебния си жезъл успява да приспи всичките очи на гиганта и да го убие (Apollod. 2.3.2-4). Оттам идва и най-често срещаният му епитет – „Αργειφόντος“ – „Аргусоубиец“ (46 пъти употребен в ранната епическа поезия, 14 пъти в „Илиада“ и 13 – в „Одисея“)[6].

Когато Семела забременява от Зевс, ревнивата Хера се явява пред нея в образа на бавачката ѝ. Тя я подлъгва да поиска от Гръмовержеца да ѝ се покаже в истинския си божествен вид. Той не ѝ отказва и тя изгаря под блясъка на мълниите му. Зевс успява да спаси от утробата ѝ неродения и недоносен Дионис и го вшива в бедрото си (Ovid. Metamorph. 3. 253–315). След повторното си раждане невръстният Дионис е поверен на Хермес, за да го пази от гнева на Хера. Той го отвежда при Ино и Атамант в Орхомен, но Хера отнема разсъдъка на Атамант и Хермес е принуден да отведе по-малкия си брат в Нисайската долина, където е отгледан от нимфите. Въпреки тези гонения, когато низвергнатият син на Хера – Хефест, я оковава в златно кресло, единствено Хермес и Дионис успяват да го убедят да я пусне, като го напиват.

Отново Хермес е богът, който отвежда Атина, Афродита и Хера при Парис, за да отсъди младият пастир коя от тях заслужава златната ябълка, подхвърлена от Ерида на сватбата на Тетида и Пелей (Eur. Andr. 274-287). Като съществува и схващането, че именно Хермес, по нареждане на боговете, отнася Елена в двореца на египетския владетел, а тази „Елена“, която Парис довежда в Троя, и заради която гърци и троянци се впускат в унищожителна война, всъщност е само един мираж, създаден от Хера, за да накаже троянците[7].

Някои от митовете, в които Хермес е замесен в любовните интриги между боговете, придобиват дори хумористичен характер. Така например по време на Троянската война Атина отива при Хефест, за да поиска да изкове и за нея специално оръжие с вълшебни свойства. Съгласявайки се, той не иска да приеме никакво възнаграждение, заявявайки, че ще го направи от любов и уважение към нея. Един ден, научавайки, че Атина ще посети работилницата на Хефест, за да види как върви изработката на оръжието ѝ, Хермес решава да се пошегува. Той изпреварва богинята и предупреждава Хефест, че Атина идва да го види, като му казва, че тя е силно влюбена в него и че той като пратеник на Зевс носи благоволението му за тяхната любов. Още щом я вижда, Хефест изпитва неудържимо желание и се опитва да изнасили Атина, но не успява и опложда Земята-Гея, която ражда Ерихтоний (Hes. Theog. 896-900, 924-926)[8]. Тази митологема има и своя по-дълбок пласт. Атина, като богиня-войн, но същевременно и девица, трябва да утвърди покровителството си над Кекроповия град, което получава след съревнованието си с Посейдон. Ето защо след раждането му тя отглежда Ерихтоний като свой син, който отраства в нейното светилище на Акропола и впоследствие става цар на Атина.

Целта на настоящата работа бе да покаже, че в своята същност гръцката митология е преди всичко многопластова смесица от митологеми, която поради антроморфния характер на гръцката религия трудно може да се приближи до християнските представи за божествено. И въпреки всички човешки слабости на древногръцките божества – пороци, заговори, любовни интриги и предателства, в своята същност те си остават носители на древните индоевропейски религиозни представи, които хилядолетия по-късно намират своите паралели в световните монотеистични религии. А що се отнася до Хермес, присъствието му в тези митове не е случайно поради многофункционалността на неговата същност и близостта му до всичко човешко, независимо дали става въпрос за житейско благоденствие, любов, раждане или смърт.

Бележки

1. Brown, N. O. Hermes the Thief. The Evolution of a Myth. New York, 1947, 3–14.

2. Маразов, Ив. Видимият мит. С., 1992, с. 133.

3. Brown, N. O. Цит. съч., 54–64

4. Hodge, J. Who’s who in Classical Mythology. London, 1995, p. 79.

5. Beazley, J. D. Attic Red-Figure Vase-Painters. Oxford, 1963, р. 176.

6. Chittenden, J. Diaktoros Argeiphontes. – AJA, LII, 1948, р. 25.

7. Avery, C. B. The New Century Classical Handbook. New York, 1962, p. 554.

8. Дончева, Ив. Иконографска характеристика на изображенията на Атина върху оброчни релефи от Мизия и Тракия. – Археология, XLIII, 2002, № 3, 24-25.

____________________________________________

*Публикувано в https://www.academia.edu. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Източник на изображенията Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-aaZ