Биотехнологиите и достойнството на човека. Модели и проекции в сферата на морала

Ивелина Николова

Abstract

Въпросът, върху който предстои да размислим принадлежи към една сфера, която не е нова, но която постоянно отправя нови предизвикателства към богословската наука. Макар да не е разглеждана систематично в цялостния обхват на богословието, тя присъства осезаемо предимно в богословско-етическите изследвания. Става въпрос за сферата, която през последните двадесет години се развива най-динамично от всички останали клонове на приложно-етическото знание в хуманитарната и богословската наука – сферата на биоетиката и биотехнологиите.

***

Поводът

Биоетиката вече е утвърдена като самостоятелна университетска дисциплина в хуманитаристиката. Непрекъснато се създават нови лекционни курсове, организират се разнообразни научни форуми и дискусии по въпросите на биотехнологиите, финансират се международни и национални изследователски проекти с цел да се експонират медицинските, юдридическите и моралните проблеми по тези и други въпроси. С тяхното решаване се ангажират не само медици, специалисти в конкретните научни области, но и хуманитаристи, социолози, юристи, икономисти и разбира се, богослови.

Много често отговорите на православното богословие в страната се смятат за твърде закъснели предвид бурното развитие на биоетиката и биотехнологиите и предвид затрудненията в много отношения, които среща богословската наука. Без значение на причините, породили тази констатация, редно е да обърнем внимание и на положителната насока на развитието на биоетическите дебати в българската богословска наука. У нас тази специфична материя е обект на специално внимание през последните петнадесет години. Основните водещи страни в постоянно провеждащите се публични и теоретични дебати са тези на медиците, философите и теолозите, които се интересуват живо от биоетичната проблематика. Разбира се всяка една от тези страни по свой начин интерпретира както постигнатото до момента, така и това, което предстои да се реализира в бъдещето. Техните гледни точки са важни, защото дефинират многоаспектно проблема, привличат вниманието на граждани и неправителствени организации и формират общественото мнение. Обществото има право да знае всичко по отношение на медицинските, юридическите, но и на моралните основания във връзка с разработването и прилагането на биотехнологичните практики. В конкретния случай ще се опитаме да щрихираме само част от философските и богословски аргументи във връзка с назования проблем и ще поставим основния акцент върху богословските. И макар в постоянните биоетически дебати между богослови и специалисти биотеци водещото направление да остава направлението в светската биоетика, усилията на няколко поколения богослови също се центрират върху тези важни въпроси.

Както беше споменато по-горе биоетическите въпроси се проблематизират в богословско-етическата материя, която в българското етическо богословие от няколко години насам е систематизирана и обособена в отделна дисциплина под името „Приложна етика”. Като систематична дисциплина (трета част от нравственото богословие)[1] Приложната етика се опитва да даде отговор на актуалните въпроси, които попадат в един много широк обхват, който по цел и смисъл е релевантен на тематичния обхват на дисциплината биоетика в корпуса на хуманитарните науки. Макар периметърът на биоетическата материя да се разгръща строго конфесионално, неговата интерпретация не отстъпва по никакъв начин на разгръщането им в сферата на светското хуманитарно знание. Вплитането на конфесионалното със секуларното несъмнено обогатява тематично биоетическите дискусии, поражда нови тенденции в размисъла по важни въпроси и разгръща изследователската експанзия, която несъмнено е индикатор за степента на развитие на тази наука в хуманитаристиката и у нас.

Спираме дотук с това кратко и малко по-далечно встъпление; то беше необходимо, за да предпоставим една по-широка база, върху която да структурираме размисъла си върху смисъла на достойнството на човека, ценността на неговия живот и значението на понятието „личност” в контекста на приложноетическите дискусии.

Конкретната задача, която си поставяме в началото е не толкова да изразим основните проблеми, свързани с биоетичната проблематика и мястото на биотехнологиите в живота на човека, колкото да ги организираме смислово и да подадем някои основни насоки за по-нататъшен размисъл.

Ще посочим онези пунктове, в които приложната етика аргументирано излага своите тези по отношение на смисъла на човешкия живот и неговото достойнство от гледна точка на съвременните му потребности, но и откъм неговата универсална ценност; нейната позиция е непроменима спрямо безпристрастната защита на неговото достойнство и правото му на живот. В самото изложение на темата много въпроси ще останат без конкретен отговор и това е напълно естествено; отговорите би следвало да се заявят недвусмислено от Православната църква, която първа трябва да разкрие позицията си по тези въпроси. Тя направи крачка по отношение на някои от тях, но това е само началото. Предстои дълъг път, който Църква и богословие трябва да извървят заедно и в който православното богословие да изгради своя концепция, реално приложима и съответна на днешите научни потребности в биоетическите и приложноетическите дискусии.

Втората задача, която си поставяме е пряко свързана с моралната интерпретация на биоетическите въпроси. Всички те попадат в сферата на морала, но не винаги се разглеждат от гледна точка на етическите потребности. Станка Христова обръща внимание и на друг много важен проблем: „парадоксално е обаче – пише тя – че биоетиката, обладана от духа на принциплизма, обръща толкова малко внимание на моралните противоречия и конфликти[2]”, които се пораждат от сблъсъка между реалността и реално постижимото в медицината. Чрез всички постижения и техники на биотехнологиите медицината се опитва да запази биологическия живот на човека, да го подобри и цялостно да му помогне да преодолее някои трудно преодолими препятствия. Тази цел не е лесна за изпълнение, защото крие много рискове не само за здравето на човека, но и за промяната в статуса му на индивидуално и универсално същество от ранг, който няма аналог в целия сетивен свят. В същото време обаче не могат да се отрекат и добрите намерения, които понякога стоят в основата на биоетичните технологии и които целят запазването или подобряването на човешкия живот. Поради тази причина към въпроса за моралния статус на биотехнологиите и биоетическите дабати трябва да се подходжа предпазливо.

Ценност на живота. Морален аспект

Напредъкът на биотехнологиите поражда не само сигурност в подобряването на качеството на живота, но подхранва и различни илюзии и създава основателно редица страхове у съвременния човек, свързани предимно с промяна в представите му за ценността на живота и смъртта, за възможностите на човешкото тяло, естествените ограничения, които, макар да не бива да се прекрачват, вече са реално преодолими и така нататък. Тези илюзии „направиха мечтите възможни, а страховете – реални[3]”. Според Роналд Дворкин това безпокойство и несигурност на съвременния човек го подтиква да се страхува от всичко, свързано с биотехнологиите, като най-голямото му опасение се отнася до „перспективата хора да бъдат проектирани от други хора, понеже тази възможност измества границата между случайност и избор, която лежи в основата на ценностната ни система”[4].

Тези и други провокации поставят на преден план и друг въпрос – този за деформирането или предефинирането на смисъла на понятието „човек” и „човечност”, както и на границите на „позволеното” и „непозволеното”. Оттук нататък като провокативни се оказват и други въпроси: съществува ли критерий, спрямо който би следвало да се оценява както постигнатото до този момент, така и това, което предстои да се случи? По какъв начин се определя позволеното и непозволеното по отношение на правата и достойнството на човека? Къде е границата, която разграничава манипулативните техники, прилагани към човека, от другите които са полезни за неговото физическо здраве?

Тези въпроси не се отнасят пряко към медицинската гледна точка, свързана с мястото и ползата от биотехнологиите, но стоят в центъра на приложноетическите дискусии, особено в богословското пространство. Всички проблеми, свързани с биотехнологиите и тяхната полза или вреда за психофизическото съществуване на човека, са много актуални и навременни. С всяка изминала година се увеличава знанието в тези сфери и все по-малък става контрола от гледна точка на правилното формулиране и изграждане на конкретни критерии за неговото регулиране. В този процес е важно, разбира се, мнението на всички тези хора е свързан с биотехнологиите. Тяхната оценка обаче едва ли ще бъде взета предвид от създателите на биотехнологичните постижения. Отговорите на хората остават нечути, или интересът към тях постепенно намалява. Получава се така, че живота на обикновения човек се програмира от медици и специалисти в близки практически и хуманитарни области, а самият той не успява да се защити или да потърси моралните си права. Дори да съществуват юридически граници и норми, които дефинират ясно позволеното и непозволеното в приложението на биотехнологиите, моралната превенция върху човека е все още слаба. Това е така, защото самият морал е изменчив и следователно не предоставя добра база за разгръщане на основни изходни постановки, които биха били полезни предимно за обикновения човек.

За изразяването на категорична и ясно осмислена позиция по гореспоменатите въпроси е необходимо първо относителна морална и духовна зрелост в тяхното формулиране и в търсенето на отговори. Второ, необходимо е натрупването на достатъчно опит в различни направления; изобщо теоретичния и емпиричния материал е нещо, без което не би могло тя да се изкаже ясно и аргументирано, а още по-малко намаляват шансовете ѝ да се приложи на практика без тези критерии. Теоретичния материал обаче се дава и от специализираните богословски научни области. През последните години се заговори, макар частично, по тези въпроси; предстоят те да бъдат обобщени, концептуализирани и изградени в стройна система. Следователно натрупания, макар и недостатъчен опит в тази насока, е достатъчен белег за наличието на такава зрелост.

Приложната етика се интересува от всички тези важни аспекти от приложението на биотехнологиите[5], но по-същественото за нея се оказва от друг характер – биоетиката променя представите и знанието ни за човека, за смисъла на неговия живот, но тя деформира напълно и социалния контекст на морала.

Категорията „морал” в биоетиката също е много дискусионна, защото очертава параметрите на допустимото и очертава границите на позволените и непозволените биоетични методи. Не е тайна за никого и обстоятелството, че същия този морал често пъти встъпва в противоречие с християнския морал, когото тя не може да промени, но по различни начини може да направи неприложим и неефективен предвид разгръщането на нейните основни направления и действия в контекста на утилитарния или релативен морал. В неговия обхват всичко може да бъде позволено и претълкувано съобразно конкретните обстоятелства или възникналите нужди, а впоследствие то да се окаже напълно неприложимо или дори неправилно. Самото понятие „морал” вече се разкрива като плаващо понятие, в което биха могли да се вплитат множество и различни смисли. Темата за мястото на моралните последствия върху духовната и физическата природа на човека, породени от различните биотехнологични постижения, стои малко встрани от основните теми на биоетиката. Тя обаче се оказва централна по отношение на изходните позиции на нейните методи и технологии. Макар биоетиката да „се интересува пряко от моралните проблеми, свързани с прилагането на генетиката и евгениката напр. … тя е тази, която определя и етическите аспекти на манипулативните намеси, съобразявайки се със ситуацията и целите[6].” Това обстоятелство разкрива относителния смисъл на морала в биоетиката и неговото пригаждане към конкретните потребности на обществото. Следователно бихме могли да говорим за приложението на морал, който бихме могли да дефинираме като ситуационен морал.

Дотук очертаните проблеми подлагат на изпитание приложението и ефективността на самата християнска етика, доколкото те задават много различни норми и принципи за оценка на поведението на човека и ценността и смисъла на неговия живот. Този процес довежда до различни изменения. Едно от тях е свързано с конкретните направления, които се взимат предвид като централни в тази сфера. На първо място става въпрос за разглеждането на биотехнологиите и тяхното въздействие върху човека от гледна точка предимно на неговото физическо съществуване. Тогава, когато човекът се схваща основно като биологично същество акцентът се поставя върху начина му на съществуване тъкмо като такъв и много лесно се отхвърля не само духовната, но и моралната страна на въпроса. От гледна точка на физиологичното му съществуване много по-близка сфера се оказва сферата на социалния му живот и водеща е социалната му роля в обществото. Следователно за въздействието на биотехнологиите се размисля предимно от гледна точка на влиянието им върху социалния статус на човека – по отношение на безопасното и ефективното му реализиране в обществото.

В този процес най-малко внимание се обръща върху моралната страна на въпроса и то тази, която изразява християнския морал. Когато се приемат за правилни различни етични критерии, които не само са противоречиви помежду си, но и влизат в противоречие с християнския морал, липсва реален и обективен резултат. От друга страна в този процес християнският морал се оказва уязвим в много отношения. По изкуствен начин той се разкрива като опозиция спрямо установените релативни морални критерии. За пример би могло да се посочи разгръщането на дискусията между медици, философи и богослови по една непретенциозна, но много актуална и навременна тема – тази за достойнството на човека.

Човешкото достойнство – принципи и предизвикателства

Що е ценност на живота на човека от гледна точка не само на физическото му съществуване, но и на духовното? Правилно ли е тези две сфери да бъдат игнорирани една от друга и човешката личност да бъде обект на фрагментирано изучаване? С какво се измерва човешкото достойнство и с кои критерии се формулира? Може ли да бъде накърнявано и кои са начините за неговото възстановяване?

Измежду проблемите, които стоят пред обективирането на статута на биотехнологиите спрямо приложението им върху човека, един от най-важните въпроси е свързан с неговото достойнство. Биотехнологиите повдигат големи етически въпроси по отношение на заплахата от претопяването на смисъла, който се влага в понятието „човешко достойнство”. Към него са отправени заплахи, които биха могли да се структурират най-малко на две нива – първо, съществува опасност от преформулиране или претълкуване на изконния смисъл на човешкото достойнство. На това ниво се излагат относително релативни позиции с цел да се допуска по-нататък възможности за претълкуване на това понятие съобразно възникналите ситуации и по този начин ефективно да се обслужват конкретни сектори в различни направления.

Второто ниво е свързано с достойнството на онези хора, които се явяват най-застрашени от гледна точка не само на приложението на съвременните биотехнологии, но и спрямо реализирането на техните възможности в бъдеще. Тези хора са най-уязвимата група от обществото – възрастните, неизлечимо болните, инвалидите, психично болните хора, изобщо тези, които не притажават способност да разгърнат пълноценно гамата от духовните или физическите си способности. Превенцията върху тях все повече ще намалява, ако се окаже, че понятието „човешко достойнство” се претълкува в зависимост от множество фактори, конкретни нужди или бъдещи перспективи спрямо възможностите за приложението на различни биотехнологични практики. Към тази уязвима група принадлежат също неродените деца и безнадеждно болните, към които вече се прилагат определени биотехнологични методи. Към теоретичния профил на тази група принадлежат и едни от най-оспорваните въпроси, които вече са приложими (макар не навсякъде и с еднакви критерии) – абортът и евтаназията. Те също са много проблематични от гледна точка на юридическото и моралното узаконяване на техния статут. Оттук неясни и без конкретен отговор остават и много въпроси: притежава ли нероденото дете същото достойнство като достойнството на възрастния човек? С какъв критерий се измерва достойнството на безнадеждно болния човек и защитимо ли е то от гледна точка на медицината и на морала? Дали животът на човека изобщо загубва смисъл със загубата на качеството на живота и лишава ли се от своето достойнство? Какво точно означава изразът „качество на живота” и по какъв начин трябва да се съхранява?

Всички тези въпроси навеждат към най-важния въпрос: „що е човешко достойнство”? Кой дава правото да се претълкува това понятие в зависимост от създадените ситуации и съобразно ползата или вредата от определени биотехнологии върху човека?

Различното дефиниране на достойнството на човека – една нова възможност

Според Конституцията на Германската република човешкото достойнство е неприкосновено. Неговото накърняване подлежи на определени санкции и така нататък, тоест регламентира се както така нареченото „абсолютно” достойнство, така и „придобитото” достойнство от човека. Абсолютното достойнство разбираме като достойнството, което е неизменен атрибут от човешката личност – това, с което всеки човек се ражда и което е независимо от различните полови, културни, социални и други различия; в категорията „придобито” достойнство влизат всички онези качества и характеристики, които конкретната личност придобива чрез лични усилия. Следователно достойнството на човека не се оценява в зависимост от физическите и генетичните му качества, което много ясно се посочва в Общата декларация на ЮНЕСКО за човешкия геном и човешките права (1997 година)[7]. Човешкото достойнство притежава друг (духовен) статус, който не се подчинява пряко на физическите белези и характеристики и, който стои в основата им и по някакъв начин ги определя. Уязвимо се оказва не абсолютното или придобитото достойнство на човека, а неговата изява. Срещу тази изява биха могли да се извършат редица престъпления, които фактически са престъпления спрямо човешката личност. Биотехнологичните методи целят въздействие върху физическия състав на човека, но и върху неговия геном, посредством методите за „подобряването” на човешкия геном и така нататък. Те обаче засягат пряко този духовен смисъл на човешкото достойнство, което не се обвързва пряко с неговата физика. В този смисъл достойнството му предшества неговата генетична същност. Точно поради това негово уникално и непроменимо достойнство той не се нуждае и от подобряване на своята генетична същност, нито от конкретни груби или недотам допустими изменения. Но когато се допускат подобни вмешателства, се получава точно обратното: измененията, които се допускат спрямо физическата същност на човека накърняват неговото човешко достойнство. Макар като цяло биоетиката да „се съобразява с изискванията за човешкото достойнство… самата тя определя етическите аспекти на манипулативните намеси”[8], като по този начин се предоставя в служба на определени цели повече, вместо в полза на съхраняването на безусловното качество на живота на самия човек.

Социокултурния и философския контекст на понятието „човешко достойнство” го разкрива като онова същностно качество у човека, което заслужава респект и зачитане на правото му да съществува. Към човешкото достойнство се отнасят всички онези духовни и физически качества на човека, които са различни от социално положение, пол, раса, естествени дарби и така нататък. Човешкото достойнство следователно не се измерва нито само спрямо характеристиките, с които се ражда, нито само с придобитото от него впоследствие и по никакъв начин не зависи от културната, обществената или духовната среда, в която той се развива. В горната дефиниция се споменава като „същностно” качество, тоест такова, което принадлежи към човешката същност и е нейна специфична характеристика.

От гледна точка на богословското разбиране за това що е същност бихме могли да подложим на преоценка и преосмисляне това плаващо понятие, което също би могло да се приеме двусмислено. Ако достойнството на човека е същностно качество веднага се замисляме – същностно качество на коя същност на човека: духовната или физическата? Разбира се отговорът би трябвало да обединява характеристиките на това качество в психофизическо единство. В случая приемаме прилагателното „качество” не в абсолютен смисъл, а според философската му интерпретация. Ако човешкото достойнство е същностно – психофизическо – качество следователно то принадлежи към природата на човека, а не към неговата личност. Това означава, че всички ние, които притежаваме човешка природа притежаваме по силата на тази природа и човешко достойнство, без оглед на личностните ни характеристики. Ако това е вярно би следвало да се замислим по-конкретно върху прилагателното „качество”. Съществителното „качество” е категория, с която се описват характеистиките на даден обект или предмет. Когато говорим за качество мислим за него от гледна точка на въпроса: „Какво съдържа определен обект/предмет? Или какво го характеризира?”. Следователно качеството отговаря на въпроса „какво”; то е каквината на съответния предмет.

От гледна точка на християнското учение за достойнството на човека подобна формулировка е бедна откъм съдържание и не разкрива същността на човешкото достойнство. Тя освен, че е незащитима, категорично не може да защити смисъла и цената на човешкото достойнство. То не би трябвало да се мисли като качество на личността, което ѝ е привнесено отвън, като нещо, което дава отговор на впъпроса „какво е човекът?”. Това „какво” опредметява човека по един много банален начин – той го приравнява до нивото на обект, на предмет, както всички одушевени същества в приридата, но с по-висок статус. Още повече, ако трябва да се даде отговор на поставения въпрос „какво е човек?” едно плаващо философско определение, като посоченото по-горе, би породило много сериозни затруднения. Най-малкото това определение не може да дефинира недвусмислено психофизическото битие на човека. На така поставения въпрос би трябвало да се даде отговор от гледна точка на онтологичното му съществуване – не само като физическо, но и като духовно битие. Човекът не е „мислеща трастика” или „политическо животно”. Всякакви подобни квалификации накърняват неговото достойнство и го приравняват до нивото на одушевените същества.

Следователно дефиниция за човешкото достойнство е свързана с най-важния въпрос: „какво е човекът?”; така зададен въпросът обаче открива особен релативизъм и непълноценност от гледна точка на защитимостта на това достойнство като уникално и дълбоко съдържателно. Със сигурност не съществува едноозначен отговор на въпроса в цялостното хуманитарно знание, още по-беден откъм съдържание той остава за медицината. Последната, по обясними причини, стои встрани от подобен род размисли; те не влизат пряко в обхвата на научните ѝ потребности и търсения. Тази релативност, която установяваме, съвсем не изричаме с цел да пренебрегнем усилията, които хуманитаристи и философи полагат, за да могат да противостоят по един или друг начин на нецензурните биотехнологични практики, които посягат понякога грубо върху човешкото достойнство. В случая наблягаме върху липсата на твърда и убедителна философска позиция, или дефиниция, която категорично да определя смисловото съдържание на понятието „човешко достойнство” и то по начин, който освен да бъде убедителен, трябва да може да не допуска никакви релативни възможности за манипулиране на човека. Човешкото достойнство, мислено от гледна точка на подобно плаващо значение, много лесно може да се претълкува в една изгодна за биотехнологиите позиция. Бихме могли да дадем конкретен пример в това отношение.

Примерът е свързан с предимплантационната генетична диагностика, която е особен тест, на който се подлагат ембрионите, заченати ин витро преди тяхното имплантиране в тялото на майката. Този тест цели да установи наличието на евентуални аномалии, предразположеност към заболявания и така нататък, за да могат своевременно да бъдат стопирани. Ако се открие сериозно генетично увреждане на ембриона той не бива да се допуска до имплантиране в тялото на майката и се унищожава. В този случай (както и в случаите, свързани с аборта) се запитваме дали неродените деца притежават човешко достойнство и кой има правото да го формулира, за да реши как и дали те ще живеят? Лекарите и родителите по естествен начин разкриват своето право да решават кое новородено дете (или ембрион) може да живее и поради какви условия. В предимплантационната генетична диагностика „потенциално е генериран” актът на умъртвяване[9]. Това обстоятелство обаче не притеснява поддръжниците на така наречената „степенувана защита на живота”, където понятието „човешко достойнство” се интерпретира в зависимост от много обстоятелства, едно от които е посредством разграничаването на отделните фази от живота на човека (родено дете, неродено и така нататък). Според застъпниците на тази теория самото понятие „човешко достойнство” би трябвало да се използва само в описателен смисъл, тоест „неговият обхват да се стесни само до определена фаза от развитието на родени човешки индивиди”. Човешкото достойнство се отнася също и към правото, където придобива нов смисъл – то се възприема като норма от позитивното право и както всички останали норми би могло да се тълкува от законодателя. С това валидността на понятието „човешко достойнство” губи своята абсолютност и се поставя в зависимост от решения, взети при определени изменчиви съотношения между политическите сили в законодателния орган”[10].

Богословско-етическа оценка. Другата позиция

Според християнското учение съществуването на човека има строга цел и смисъл, които не се измерват само в съответствие с неговите физиологически или духовни характеристики, нито само спрямо мястото му в света изобщо, и в обществото в частност. Човекът е богообразна личност, която е призвана да достигне максимална степен на богооподобяване чрез правилно направляване на своята воля в тази посока[11]. Следователно той не е просто носител на живот, на битие, но на определен онтологичен смисъл, който надхвърля далеч границите на неговото съществуване. С други думи, смисълът на живота на човека превишава многократно начина му на съществуване. Това означава, че не смисълът се подчинява на идеята за начина на съществуване, а обратно – последното се осмисля от гледна точка на предназначението на човека за вечността.

Всички събития от земния живот на човека се оценностяват от гледна точка на това, за което той е създаден. Християнската антропология категорично се противопоставя на тези теории (или технологии), в които по един или друг начин се унижават достойнството и авторитета на човека като богообразна личност и които го принизяват до възприемането му като субект, самореализиращ се в границите на земния живот. Подобни концепции носят заряда на натуралистично-прагматичните теории, които се формират в началото на ХХ-ти век и, които задават новите „етични” стандарти дори в сферата на биотехнологиите. В тях се опредметява достойнството на човека, което се принизява до степен на необходимо условие от неговото „естествено” съществуване[12]. Тази идея по-горе беше загатната с поставянето на въпроса „Какво е човекът?” вместо по-правилния и далеч по-съдържателен въпрос „Кой е човекът?”, който предпоставя смисловото присъствие на понятието „личност”. Същият този въпрос обаче е привлекателен за всички сфери на биоетиката и биотехнологиите, и се оказва особено съдържателен за генетиката например, която се опитва да проникне в тайните на човешкия геном, следователно в тайните на човешкото битие. „Вероятно постиженията в тази насока няма да изчерпят същността на човешкото психофизическо битие, но те ще открият нов пласт знания за християнската антропология”[13]. Изказаната по-горе позиция освен, че противоречи на християнската позиция по този въпрос разкрива възможности за лансирането на едно либерално разбиране и приложение на биоетиката и различните биотехнологии, които премахват постепенно всякакви ограничения спрямо посегателството върху достойнството на човека.

Човешкият живот е ценен и смислен, защото е дар от Бога, защото е уникален и неповторим и защото се съизмерва спрямо един важен статус – онтологичния. Върху него се изгражда и християнското учение за личността. Следователно „предметът, сферата на изследвания, както и компетенциите на биотехнологиите трябва да (се отнесат – бел. м.) към сферата на медицинската онтология”[14], ако желаят в някаква степен да бъдат съотносими и към друг тип въпроси.

Ако трябва да потърсим историческите основания на понятието „човешко достойнство” в неговата връзка с понятието „личност”, то непременно бихме изходили от формулирането му в епохата на Вселенските събори, в споровете относно природата и лицата в Света Троица. Без да навлизаме в детайли ще се опитаме да изведем заключението от тези размисли, според които понятието „persona” е неприложимо към Божествените лица, поради ограничения му смисъл на „роля” или „маска”, в който се закрива онтологичното му значение. Този термин притежава описателна, а не съдържателна функция и се използва за обозначаване на функцията на природата, за разкриване на нейния модус и начин на съществуване, а не на притежанието на самостоятелно битие[15]. По логиката на това изложение човешката личност, като образ на Бога, не може да бъде определен като persona, а като ипостас, която притежава дълбок онтологичен смисъл, неповторим и уникален, който не се разкрива нито от рождението на човека, нито се прекъсва с неговата смърт. Неговата несъизмерима ценност е отражение на богообразността му, поради което не може да бъде определяна от външни критерии и уважението към нея трябва да бъде безусловно[16]. Точно тази безусловност на човешкото достойнство не може да бъде гарантирана нито от медицината, нито от философията, следователно не може да бъде и опазена от тях. По един или друг начин и според различни обстоятелства и причини тя винаги е условна, тоест зависима е от определени ситуации и се регламентира съобразно релативни критерии.

Не бива да се създават предпоставки да се мисли, че християнската етика си присвоява правото да знае какво „в същност” представлява личността на човека. Много добре отбелязва това гръцкият богослов Хр. Янарас, според когото „ние не знаем същността на човешкото битие, но знаем повече за начина му на съществуване”[17]. Човешката личност е единство от материална и нематериална субстанция, и не бива да се схваща като синтез от тези две реалности. Това означава, че при всяка намеса на различни биотехнологични методи трябва да се взимат предвид всички обстоятелства, които се отнасят до последствията върху цялостното психофизическо битие на човека. Личността на човека се възприема не като особена част от човешката природа, а като онтологичен отправен пункт за определяне на тази природа. В този смисъл тя не е източник на съществуването на човека, но се мисли точно в обратния смисъл – начинът му на съществуване се определя от характеристиките на неговата личност. Това означава, че хората, върху които се упражняват различни биотехнологични методи биват лишавани от правото си да отстояват и да изразяват в максимална степен своето уникално достойнство.

От друга страна тези методи ги лишават от естествения и незаменим начин на съществуване. Ние рядко се замисляме какво би се случило с хората, които остават увредени в резултат от подлагането им на различни процедури, които не само уронват тяхното достойнство, но ги оставят понякога с физически увреждания за цял живот. Те биха могли да изменят не само физиологическото си съществуване, но и психологичното, нарушава се психофизическата хармония у човека; биха могли да се накърнят личностните им качества, паметта, психиката, или нервната им дейност и така нататък. Поради приложените манипулации върху тялото на човека биха могли също да настъпят сериозни проблеми и с неговата психика. Изкуственото удължаване на живота или преодоляване на смъртта крие също редица опасности[18]. Най-важният въпрос, на който медицината трудно може да даде отговор е свързан с произхода на живота и със значението на смъртта. Поддържниците на евтаназията едва ли знаят смисъла на смъртта и връзката ѝ с живота. Смъртта не е краят на един човешки живот, нито е начало на героична победа (чрез евтаназията) в името на живота. Всеки човек чувства определено смущение, когато заговори за смъртта като за най-безболезненото решение на страданията на човека. Но всъщност естествената съпротива на човека срещу смъртта произтича от желанието му за живот: „естествената съпротива срещу смъртта е озарена от надеждата за безсмъртие, което кристализира ярко в християнската вяра”[19]. Следователно нейното значение не може да бъде претълкувано само в едноизмерната плоскост на прекратяване на физическото съществуване на човека; то се оценява и от гледна точка на вечността. Всички тези и други проблеми се разглеждат в биоетиката придимно от гледна точка на мястото и значението им в обществото и социалната сфера, без наличната грижа към отделния човек като към неповторима и индивидуална личност със свои потребности и нужди.

Заключение

Въпреки огромния успех, с който се ползват биотехнологиите съобразно разшифроването на човешкото съществуване и пътищата за неговото подобряване, човешкото битие остава тайна самò по себе си. Дори и най-добрите технологии или методи не биха могли да го разгадаят, като по този начин предложат най-ефективните методи за подобряването на начина му на съществуване или качеството му на живот. Те само разкриват принизеното отношение към човека като към биологичен материал, като обект на изследвания и дръзко поставят под въпрос личната му автономия и свобода, като по този начин се ограничават и възможностите му за извършването на свободен избор. В цялостната конструкция на биотехнологичните методи липсва един много съществен аргумент – този на благоразумето, при който се уважава преди всичко правото на живот на човека, както и правилното и естественото му протичане не толкова според правото на човека да се разполага с него, колкото спрямо правото му на неприкосновен живот. Защото, ако изходим от максимата „човешкия живот принадлежи на човека и само той има право да се разпорежда с него”, ние автоматично придаваме права на човека, каквито той не притежава – да създава, или да отнема своя или чужд живот. Този е един от основните проблеми, свързан с признаване на правото на прилагане на биоетическите технологии върху човека, следователно право върху посегателството върху него, а „един от характерните аспекти на днешните посегателства върху човешкия живот е опитът те да бъдат узаконени юридически, сякаш са права, които държавата би трябвало да признава на гражданите”[20].

Получава се един затворен кръг: човекът сам си създава права, които се опитва да узакони юридически, но, за които забравя, че са му дадени отдругаде, тоест те по право не му принадлежат. Ако обаче това все пак се допусне, то аргументите за това биха били подчинени на социално-икономическите, или определени политически интереси, а не духовно или морално полезното, следователно тези аргументи са утилитарни. Понятието „човешко достойнство” и „човешка личност” не е конюнктурно понятие и не се отнася пряко нито към икономическата, нито към химическата, или фармацевтичната индустрия. Тази идея, обаче в най-радикалните си прояви се разкрива в „тезата, според която в едно модерно плуралистично общество трябва да се предостави на човека пълна свобода да разполага със своя живот и с живота на нероденото си дете”[21]. Това означава, че в обществото човекът има правото да се разпорежда с човека съобразно критериите и законите, които самия той си създава и без оглед на бъдещите последствия върху другите и върху него самия.

В действителност, ако човешкото достойнство се окаже неправилно разбрано, непълноценно и лесно заменимо, ще се извърши най-разрушителното посегателство върху онтологичния статус на човека и ще се отнеме най-важното и единственото му право – правото му да живее пълноценно с човешко достойнство: като човек.

Използвана литература

Аргументи за човешкото достойнство в съвременните приложноетически дискусии. http://kiffapetros.blog.bg/lichni-dnevnici/2011/02/28/etika-choveshko-dostoinstvo.695923

Биоэтика: проблемы, трудности, перспективы (Материалы «круглого стола»). Във: Вопросы философии, 1992, № 10.

Буумгарден, Юрген. Човешкото достойнство. http://harta-bg.info/statia/138

Давыденков,О.Катехизис. М., 2000

Киров, Д. Богословие на обществения живот (Очерци по християнска социология). С., 2003

Киров, Д. Структура и граници на християнската етика. С., 2010

Огурцов, А. П. Этика жизни или биоэтика: аксиологические альтернативы. Във: Вопросы философии, 1994, № 3

Основысоциальной концепции Русской православной церкви. http://www.patriarchia.ru/db/text/141422.html

Радович, Амфилохий. Человек носитель вечной жизни. М., 2005

Тульчинский, Г. Л. Постчеловечность в разнообразии культур. Глобализация, биоэтика и цивилизационные разломы – все еще только начинается. В: Бюллетень сибирской медицины, 2006, № 5

Уильямс,Р.Богословие личности: анализ мысли Христоса Яннараса. В: Соборность. М., 1998

Хабeрмас, Ю. Бъдещето на човешката природа. С., 2004

Христова, Станка. От Франкенщайн до Доли. Морал и изскуствена прокреация. С., 1999

Beck, Ulrich & Beck-Gernsheim, Elisabeth. Individualization: Institutionalized Individualism and its Social and Political Consequences. Londres: Sage. (2002)

________________________________________

*Материалът е предоставен от автора.

[1]. Третия дял от структурата на Нравственото богословие – Социалнанравственост днес е сформиран и преименуван в дисциплината – Приложна етика, запазвайки предмета и актуалността на този дял, но съобразен с нуждите на друго ниво и с други цели. Тя е част от цялостния цикъл от лекции по нравствено богословие, който се затваря с дисциплината Православна духовност. По такъв начин петте дяла на нравственото богословие – първите три в бакалавърската програма: Христология, Християнска антропология и Феноменология на християнския морал, и другите две в магистърската програма: Приложна етика и Християнска духовност, съставляват Нравственото богословие като основна систематична дисциплина с широко разгърната структура и богато тематично съдържание. Повече виж Киров, Д. Структура и граници на християнската етика. С., 2010.

[2]. Христова, Станка. От Франкенщайн до Доли. Морал и изскуствена прокреация. С., 1999, с. 11.

[3]. Пак там.

[4]. Хабeрмас, Ю. Бъдещето на човешката природа. С., 2004, с. 39.

[5]. Тези и други въпроси влизат пряко в обхвата на Приложната етика, макар той да „е много по-широк от посочения по-горе. Днес тя формулира модели за специфични социални ситуации, които нямат аналог в живота на ранната църква и за който не може да почерпи непосредствен опит от някъде”. Повече виж Киров, Д. Структура и граници на християнската етика.

[6]. Киров, Д. Богословие на обществения живот (Очерци по християнска социология). С., 2003, с. 236.

[7]. „В общата декларация на ЮНЕСКО се посочва следното:

А) Всеки човек притежава правото да изисква уважение към своето достойнство и права, независимо от неговите генетични белези;

Б) Достойнството изисква човекът да не се свежда единствено до генетичните си качества, повелява уважение към неговата уникалност и многообразие;

Предходният член първи от цитирания документ поставя някои въпроси:

 „Човешкият геном стои в основата на фундаменталното единство на всички членове на човешкото общество, в основата на признаването на тяхното достойнство и многообразие. В символичен смисъл той е наследството на човечеството.“ Цит. по Буумгарден, Юрген. Човешкото достойнство. http://harta-bg.info/statia/138.

[8]. Киров, Д. Богословие на обществения живот, с. 236.

[9]. Beck, Ulrich & Beck-Gernsheim, Elisabeth. Individualization: Institutionalized Individualism and its Social and Political Consequences. Londres: Sage. (2002), рр. 129-156.

[10]. Аргументи за човешкото достойнство в съвременните приложноетически  дискусии.http://kiffapetros.blog.bg/lichni-dnevnici/2011/02/28/etika-choveshko dostoinstvo.695923.

[11]. Радович, Амфилохий. Человек носитель вечной жизни. М., 2005, с. 304.

[12]. Биоэтика: проблемы, трудности, перспективы (Материалы «круглого стола»). Във: Вопросы философии, 1992, № 10, с. 3–28. Виж също и Огурцов,А. П. Этика жизни или биоэтика: аксиологические альтернативы. Във: Вопросы философии, 1994, № 3, с. 49–61.

[13]. Киров, Д. Богословие на обществения живот, с. 240.

[14]. Пак там, с. 235.

[15]. Давыденков,О.Катехизис. М., 2000, с. 232.

[16]. Основысоциальной концепции Русской православной церкви. http://www.patriarchia.ru/db/text/141422.html.

[17]. Уильямс, Р. Богословие личности: анализ мысли Христоса Яннараса. В: Соборность. М., 1998, с. 172.

[18]. Тульчинский, Г. Л. Постчеловечность в разнообразии культур. Глобализация, биоэтика и цивилизационные разломы – все еще только начинается. В: Бюллетень сибирской медицины, 2006, №5, с. 123-136.

[19]. Киров, Д. Богословие на обществения живот, с. 245.

[20]. Пак там, с. 245.

[21]. Пак там, с. 245, 246.

Изображения: авторът Ивелина Николова. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-a9U