Съборната идентичност на Църквата*

Пейо Пеев

Abstract

Основната тема, обсъждана в тази статия, е съборната (католическа) идентичност на Църквата. Предложеното в него разсъждение се основава на догматическата основа на Църквата и нейното единство в светата Евхаристия. Предложеният текст се опитва да разбере вътрешната съборна идентичност на Църквата, като Тяло Христово, произтичащо от нейния Глава Господ Иисус Христос.

***

Църквата сама по себе си е едно уникално явление за света. Новият Завет я определя като „тяло Христово“ (в най-тесните ѝ граници), а в учението на светите Трима светители се развива и обособява като „общество на Светата Троица[1]“ и „Божия град“ (в най-широки граници)[2].

Св. апостол Павел в посланието си до ефесяни дава следното определение за  Църквата: „Църквата, която е Негово тяло, пълнота на Тогова, Който изпълня всичко във всичко“ (Ефесяни  1:22-23).

В Пространния Катехизис на Московския митрополит Филарет тя е формулирана по следния начин: „Църквата е установено от Бога общество от хора, съединени помежду си чрез  вяра, закон Божи, свещеноначалие и тайнства[3]“.

Може да се каже, че каквото и определение да бъде дадено за Църквата, то ще е непълно поради факта, че обект на вярата в нея е самия Господ Иисус Христос, както се вижда в самото Писание: „Ти си Христос, Синът на Живия Бог. Тогава Иисус отговори и му рече: блажен си ти, Симоне, син Ионин, защото не плът и кръв ти откри това, а Моят Отец, Който е на небесата; и Аз ти казвам: ти си Петър, и на тоя камък ще съградя църквата Си, и портите адови няма да ѝ надделеят; и ще ти дам ключовете на царството небесно, и каквото свържеш на земята, ще бъде свързано на небесата; и каквото развържеш на земята, ще бъде развързано на небесата“ (Матей 16:16-19).

Според Ιωάννης Καρμίρης, нейното начало „се губи в тъмните и необясними дълбини на вековете и хилядолетията още преди божественото въплъщение, тъй като Църквата представлява загадка, „която от началото на света е била скрита в Бога[4]“. Развивайки своето учение за нея, Καρμίρης, продължава: „Църквата е с двойно съществуване, едно небесно, а другото земно…Нейният произход, следователно, е преди времето и пространството, преди създаването на небето и земята, но тя влиза в историята на човечеството чрез създаването на света, и след това е актуализирана чрез Въплъщението, смъртта и възкресението на Христос[5]“.

Църквата отговаря на разкритата в Свещеното Писание истина за Бога, като Творец на всичко, което съществува. Тя е с произход, неподатлив на пространствено-времевия континуум[6]. И навлиза в историята на човечеството чрез сътворението на света от нищо[7], учеща за Боговъплъщението, за смъртта и славното възкресение Христово.

Свети Игнатий Богоносец е първият от ранните отци, който формулира свое учение за институционалния характер на Църквата. В него той говори за църквата като богочовешки организъм, в който християните (иерархията и народа) стават едно с Бога в Евхаристията[8]. Същевременно той е първият, който с апологетическа насоченост срещу тогавашните докети, гностици и евионитите, оформя границите на Църквата, придавайки ѝ една визия за нейния живот в света. Формирайки своето учение за нея той учи, че тя е дело на Иисус Христос и „възпроизвежда цялото домостроителство Божие[9]“ за спасението на човечеството. Тя е света, тъй като в нея пребъдва Божията благодат, „боголепнатa и светоносна църква нa Бога Отца и възлюбена от Иисус Христос, която не е лишена от всякакъв дар и изпълнена с вяра и любов, която не изоставя от всеки дар[10]“.

В своето учение за Църквата, св. Игнатий въвежда терминологията “Καθολική Εκκλησία”[11]. В посланието си до Църквата в Смирна, той пише: „Където е епископът, там трябва да бъде народът, така както, където е Иисус Христос, там е и католическата църква[12]“. Именно нейният католичен характер определя нейната универсалност, тоест нейната съборност.

Гръцкият термин καθολικòς – „универсален“ в историческия път на Православното богословие, по думите на професор Муретов разграничаваме в три разбирания: „съборност“, „автентичност“ или „каноничност“ или „православност“ и „вселенскост“. Тази разлика обаче не се отнася за цялата цялост на Църквата и нейния живот в тайнственото единение с Христос, а само за научно-богословската, така да се каже, и абстрактната страна. В дълбините на живота и духа на Църквата всички тези аспекти са скрити и действат в неделимо и неслитно единство винаги и навсякъде“[13]. Въпреки, че всички горепосочени значения на гръцкия термин καθολικòς имат за задача да предадат истинския смисъл на самата Църква, като универсална, то най-удачният превод, изразен и формулиран богословски и приет в славянските езици и който се ползва от славянските църкви, благодарение на светите братя Кирил и Методий, е терминът „съборност[14]“.

Разяснение защо славянските първоучители светите братя Кирил и Методий се спират на термина съборност, когато предават смисъла на термина καθολικòς, дава Алексей Хомяков. Според него „Католичната църква е Църквата на всичко, или в единството на всички, καθὸλον τῶν πιστέυωντων…Църквата, за която е пророчествано в Старият Завет, и която се е сбъднала в Новия Завет, с една дума – Църквата, както я е определил св. Павел[15]“. Поради тази причина „думата съборност, събор, изразява идеята за събрание не толкова в смисъл на проявеното видимо съединение на мнозина навсякъде, но в по-общ смисъл на винаги съществуващата възможност за такъв съюз, с други думи: изразява се идеята за единство в множеството[16]“, защото „очевидно е, че думата καθολικός, в понятията на двамата велики служители на Божието Слово,… не произлиза от κατὰ и ὅλα, а от κατὰ и ὄλον; защото κατὰ често изразява същото като нашия предлог според, например: κατα Μάτθαίον, κατα Μάρκον, според Матей, според Марк“[17].

Църквата е съборна, считано от първия ден на своето проявление в света на деня Петдесетница. Именно оттогава апостолите тръгват да проповядват и учат за всичко, предадено им от техния Учител – Христос. Така се слага началото на Църквата по цялата територия на земята οἰκουμένη (обитаема (населена) земя, от οἰκέω – „обитавам“). Като такава тя се простира в цялата населена земя и е отворена за цялото човечество, за всички хора и всички култури. Тя далеч надхвърля тесните пространствени, културни и религиозни рамки, като „не отхвърля нациите, нациите съществуват, но са призовани да се осветят и преобразят в съборността на Църквата, да бъдат обожествени от нея[18]“.

Важно е да се отбележи, че количественото увеличение на християнските общности, тоест, с навлизането на Църквата в различни страни и континенти, видимото единството на Христовата Църква не се нарушава. Макар тя да е разделена по географски области, тя винаги остава единна, тъй като „всички вярващи оправдани чрез едната вяра в Иисуса Христа, са членове на тялото Христово[19]“. Митрополит Дамаскинос пояснява: „мястото разделя, но Бог свързва така, че на цялата планета има една Църква, независимо, че е пространствено разделена на множество части[20]“.

Единството на Църквата има няколко съществени характеристики, най-важната от които е единната вяра, запазване на истинското апостолско учение, молитвата, тайнствата и евхаристийното общение. За да преодолеят географските разделения, всички членове на всяка отделна поместна църква участват в „тайнството на събранието[21]“, като се събират на едно и също място по едно и също време и принасят една духовна жертва – светата Евхаристия, както учи и самият апостол: „Един хляб, едно тяло сме ние, многото, понеже всички се причестяваме от един хляб“ (1 Коринтяни 10:17). Това е залегнало и в молитвата, която свещеникът произнася: „Раздробява се и се разделя Агнеца Божий, раздробяван, но не разделяем, който всякога се яде и никога не оскъдява, но освещава тия, които се причастяват[22]“. Именно по благодатта „нашата природа се съединява с божественото в Ипостаста на Сина – Главата на нейното мистично тяло. Човешкото същество става единосъщно на обòженото, съчетано с Личността на Христа, човечество[23]“.

По своята структура Църквата е събрание „ecclesia“, обединяващо Главата Христос с всички истински вярващи християни – живи и починали, и обхваща всички без значение на тяхното място и време в пространствено-времевия континуум. Според Спасителя Бог: „не е Бог на мъртви, а на живи, защото у Него всички са живи“ (Лука 20:38). Църковното учение за Църквата не прави разграничение между Църквата, която е тук на земята, тоест временно пребиваващата и Църквата, която е на небето, тоест тържествуващата, като приема че двете не са отделени една от друга, а са в едно неразрушимо единство. Затова и апостолът, като отправя призив към евреите, им казва: „вие обаче пристъпихте към планина Сион и към града на живия Бог, небесния Иерусалим, и към десетки хиляди Ангели, към тържествения събор и църквата на първородните, които са написани на небесата, и към Бога, Съдия на всички, и към духовете на праведниците, които са достигнали съвършенство“ (Евреи 12:22-23). Според св. Игнатий, “Църквата е с Иисус Христос и както Христос с Отца, за да е всичко съгласно в единство[24]“ и всички, които не са в единение посредством нея с Христос, няма да наследят царството Божие: „Не се оставяйте да ви заблуждават, братя мои! Ако някой следва онзи, който върши разделение, не наследява Божието царство[25]“.

Църквата, като тяло Христово, се простира както във видимия свят (като географско понятие), така и извън него (в мисловния свят), тоест в пространствено-времевия континуум. Поради това, че се простира в цялата Вселена, тя винаги е била и си остава съборна. Но трябва да се прави разлика между фактическата съборност (християнската общност) и потенциалната съборност (християнската всеобщност[26]). Докато първата е вътрешната субстанциална природа, то втората е външната видима страна на земната Църква. Дори да разделяме тези понятия, то разделението им е условно, тъй като самата съборност трябва да се разбира в смисъл на „цялостност“, „всеединство“, „неразделеност“, за което ни дава основание и самото понятие за Църквата като тяло Христово[27]. Затова съборността е продукт от живота в тялото Христово, което като организъм „проявява своя живот във всичките си членове, независимо от различното им предназначение[28]“.

Църквата, като тяло Христово по своята същност, е както невидима, така и видима. Това обуславя нейната двусъставност. Земната и  небесната Църква трябва да се разглеждат като две неделими части на една сложна реалност, създадена от божественото и човешкото начало у Богочовека Христос. Именно за това говори и Евгений Аквилонов: „Агнецът е един, един е Главата на Църквата – Господ Иисус Христос; под единствения Глава на Църквата се намират членовете на небесната и земната Църква[29]“.

Според отец Сергий Булгаков „невидимото съществува във видимото, съдържа се в него, сраснало се е с него[30]“. Когато се говори за универсалния характер на Църквата, се има предвид, че тя се простира освен във времето и пространството, така и извън него, тоест в цялото мироздание. Съборността на Църквата се основава върху христоцентричността. Христос е всепроникващата Сила и пълнота в благодат, любов и сила. Той е лозата, ние – пръчките (Иоан 15: 5).

Църквата, като двуприродна същност, включва два елемента – божествен и човешки, които се съединяват неслитно, обхваща всички и във всичко, без ограничения на време, място и пространство. Това я прави с уникален и универсален характер. Църквата, като стройна хармония на единство в множеството и на множество в единството, е изградена „върху любовта и вярата в пълно единомислие, съгласие в единство. Всички имат „едно сърце и една душа“ (Деяния на светите апостоли 4:32), свързани са помежду си тайнствено и образуват една „органическа всеобщност[31]“, обхващаща „всичко у всички“ (1 Коринтяни 15:28), „без ограничения на време и място[32]“.

Вселенската съборност в Църквата или по-точно нейната съгласуваност, като външен признак на единение на земната Църква я определя като пазителка на учението за равенство между всички в любовта. Съборното съзнание е свръхличностно и истината на църковното единство се разкрива единствено само в любовта[33].

Църквата е живо и действено единение на Христос и вярващия народ и трябва да подчертаем, че „нейната всецялост – по думите на Владимир Соловьов – не може да се разбира като математическо или механично съединение на всички части и членове по подобие на външната съвкупност, а в смисъл на мистическа (свръх съзнанието) връзка и духовнонравствено общение на всички части и членове на Църквата и с единия за всички Божествен Глава[34]“. Тя не е „пасивно притежание на богооткровената истина, и понеже тая истина е поверена на кафолическата любов, то истината и любовта се разкриват в живота на Църквата на всички в единство. Това е съборността: всички събрани, съединени в делото на Спасителя, на спасението“[35].

Съборността е собственото име на Църквата, като под това трябва да се разбира нейната цялостност, вътрешно и външно единство, всеединство, неразделност на членовете на Църквата, нейната пълнота на вярата. Самата съборност е функция на единството на Църквата и трябва да се разбира по подобие на Божественото единство на Трите Лица на Светата Троица. Както „в Бога няма една природа извън трите Лица, така и в Църквата няма абстрактна всеобщност, но има съвършено съгласие на съборното многоразличие. Както в Бога всяко Лице – Отец, Син и Свети Дух не е част на Троицата, но всецяло Бог, по силата на своята неизразима тъждественост на единната им природа, така и Църквата не е федерация на части“[36]. Църквата е живо и действено единение на Христос и народа и в този аспект са показателни думите на св. Киприaн Картагенски: “Нищо не може да отдели от Христа Църквата, тоест народа, който образува Църквата, който твърдо и непоколебимо пребъдва във вярата и е свързан с постоянна неразделна любов[37]“. Затова и отците от Първия Вселенски събор казват: „Нашият Спасител …..е благоволил да има една Своя вселенска Църква, за да могат нейните членове, колкото и да са разпръснати по различни места, всички да се съгряват от един дух, тоест от едната Божествена воля“[38].

Използвана литература

Библия. Сиреч книгите на Ветхия и Новия Завет. Синодално издателство София (1992).

S.P.N. Joannis Chrysostomi, archepiscopi Constantinopolitani, De Beato Philogonio Opera Omnia (Migne PG, t. 48).

S.P.N. Basilii, Caesareae Cappadociae archiepiscopi Homiliae in Psalmos . Opera Omnia (Migne PG, t. 29).

S.P.N. Gregorii Theologi vulgo Nazianzi, archiepicopi Constantinopolitani. Funebris oratio in laudem sororis suae Gorgoniae. Opera Omnia (Migne PG, t. 35).

S.P.N. Ignatii episcopi Antiocheni. Epistolae. Epistola ad Philadelphenses, (Migne PG, t.V).

S.P.N. Ignatii episcopi Antiocheni. Epistolae. Epistola ad Smyrnaeos, (Migne PG, t. V).

Послание из Никеи к епископам, не присутствовавшим на Соборе. – В: Деяния Вселенских Соборов (изд. III). T. I. Казань, 1910.

Послания святого Игнатия Антиохийского. Послание святого Игнатия к Ефесянамъ. В: Творения святых отцов и учителей церкви. Писания мужей апостольскихь. Москва, 2008.

Послания святого Игнатия Антиохийского. Послание святого Игнатия к Смирнянамъ. В: Творения святых отцов и учителей церкви. Писания мужей апостольскихь. Москва, 2008.

Служебник. Божествена Литургия на Златоуста. С., 1985.

Филарет, митрополит Московский. Пространный христианский катехизис Православной кафолической восточной Церкви. Москва, 1908

Аквилонов, Евгений. Новозаветное учение о Церкви. Опыт догматико-экзегетического исследования. Санкт Петербург, 1986.

Афанасиев, Николай. Трапеза Господня. Велико Търново, 1999.

Булгаков, Сергий. Православието. С., 1994.

Великов, Юлиян. Образът на Невидимия. Иконопочитанието и иконоотрицанието през осми век. Велико Търново, 2011.

Дамаскинос (Папандреу), митрополит на Швейцария и екзарх на Европа. Ролята на православието на прага на третото хилядолетие, проблеми и перспективи. Единството на Църквата и нейната мисия според учението на тримата иерарси. С., 2000.

Лоски, Владимир. За трето свойство на Църквата. Духовна култура, кн. 10-11, С., 1971.

Лоски, Владимир. Мистическото богословие на Източната църква. Догматическо богословие. Велико Търново, 1993.

Муретов, Митрофан. Древне-еврейскiя молитвы сь именем ап. Петра. Богословский вестник, Т. III, 9. Москва, Свято-Троицкая Сергiева Лавра, 1905

Поптодоров, Радко. Еклезиологията, икуменизма и иринизма на проф. Стефан Цанков. ГДА, т. ХХVІ; отделен отпечатък, 1981.

Соловьев Владимир. Собранiя сочиненiй. Т. III, Санкт Петербург, 1912.

Хомяков, Алексей. Письмо к редактору „L’Union Chretienne“ значении слов „Кафолический“ и „Соборный“ по поводу речи Иезуита отца Гагарина. Полное собранiи. T. II, Москва, 1886.

Цанков, Стефан. Православното християнство, неговата същина и неговият съвременен образ. ГБФ. Т. ХІХ, 1941-42.

Цанков, С. Единството и кафоличността (съборността) на Църквата. ГДА. т. II (XXVII), 1951-1952.

Цоневски, Илия. Св. Киприан Картагенски – възглед за църквата. София, 1941

Цоневски, Илия. Св. Климент Римски и посланието му да Коринтяните. ГДА, Т. VII, 1957-1958.

Цоневски, Илия. Единство на Църквата и поместните църкви. – В: Духовна култура, Кн. 10, 1974.

Цоневски. Илия. Патрология. С., 1986.

Чиликов, Стоян. Въведение в богословието на отците. Пловдив, 2007.

Karmiris, John. ‘The Ecclesiology of the three Hierarchs’ Greek Orthodox Theological Review 6 (2) (1960-1961).

URL (UNIFORM RESOURCE LOCATOR)

Калистос (Уер), митрополит Диоклийски. Бъдещето на Православието в Съединените щати. <https://dveri.bg/component/com_content/Itemid,312/catid,137/id,6955/view,article/ >(Последно посещение на 09.10.2021)

_________________________________________________

*Публикувано в Мисъл, Слово, Текст, том 2 (8) нова серия, с. 100-108, 2021, Пловдивско университетско издателство Паисий Хилендарски. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Karmiris, John. ‘The Ecclesiology of the three Hierarchs’ Greek Orthodox Theological Review 6 (2) (1960-1961), сol. 141. Виж Funebris oratio in laudem sororis suae Gorgoniae (Oratio VIII:6) (Gregorii Theologi vulgo Nazianzi, archiepicopi Constantinopolitani, Opera Omnia (PG 35:796); Homiliae in Psalmos (45,4) (S.P.N. Basilii, Caesareae Cappadociae archiepiscopi, Opera Omnia (PG 29:421-4).

[2]. De Beato Philogonio (VI: 1) (Joannis Chrysostomi, archepiscopi Constantinopolitani, Opera Omnia (PG 48, 749-750).

[3]. Филарет, митрополит Московский. Пространный христианский катехизис Православной кафолической восточной Церкви. М., 1908, с. 29.

[4]. Karmiris, John. Ibid, col. 138.

[5]. Ibid, col. 139.

[6]. Св. апостол Павел в посланието си до Ефесяните пише: „На мене, най-малкия от всички светии, се даде тая благодат – да благовестя на езичниците неизследимото богатство Христово и да открия на всички, в що се състои разпоредбата на тайната, скривана от векове в Бога, Който създаде всичко чрез Иисуса Христа, та многоразличната премъдрост Божия да стане сега чрез църквата известна на началствата и властите небесни, по предвечното определение, което Той е изпълнил в Христа Иисуса, Господа нашего, у Когото, чрез вярата в Него, имаме дръзновение да се доближаваме към Бога с доверие“ (Ефесяни 3:8-12).

[7]. Великов, Юлиян. Образът на Невидимия. Иконопочитанието и иконоотрицанието през осми век. Велико Търново, 2011, с. 165 (бел. 64.).

[8]. Вж. Чиликов, Стоян. Въведение в богословието на отците. Пловдив, 2007, с. 28.

[9]. Цоневски. Илия. Патрология. С., 1986, с. 73.

[10]. Посланиа святаго Игнатия Антиохийского к Смирнянамъ. Преамбула. В: Творения святых отцов и учителей церкви. Писания мужей апостольскихь. М., 2008. с. 364.

[11]. S.P.N. Ignatii episcopi Antiocheni. Epistolae. Epistola ad Smyrnaeos, VIII: 2, (Migne PG, t, V), col. 713.

[12]. Ibid , VIII: 2, „ὅπου ἂν φανῇ ὁ ἐπίσκοπος, ἐκεῖ τὸ πλῆθος ἤτω, ὥσπερ ὅπου ἂν ῇ Ἰησοῦς Χριστός, ἐκεῖ ἡ καθολικὴ ἐκκλησία“, col. 713.

[13]. Муретов, Митрофан Д. Древнееврейские молитвы с именем ап. Петра. В: Богословский вестник, 1904, Т. III, 9, с.182.

[14]. Пак там, с. 183.

[15]. Хомяков, Алексей. Письмо к редактору “L’Union Chretienne” значении слов „Кафолический„ и „Соборный“ по поводу речи Иезуита отца Гагарина. Полное собранiи. T. II, М, 1886 с. 327.

[16]. Пак там, с. 326.

[17]. Пак там, с. 326-327.

[18]. Калистос (Уер), митрополит Диоклийски. Бъдещето на Православието в Съединените щати. < https://dveri.bg/component/com_content/Itemid,312/catid,137/id,6955/view,article/ >(09.10.2021- 15.00).

[19]. Цоневски, Илия. Единство на Църквата и поместните църкви. В: Духовна култура, Кн. 10, С., 1974, с. 15.

[20]. Дамаскинос (Папандреу), митрополит на Швейцария и екзарх на Европа. Ролята на православието на прага на третото хилядолетие – проблеми и перспективи. Единството на Църквата и нейната мисия според учението на тримата иерарси. С., 2000, с. 30.

[21]. Афанасиев, Николай. Трапеза Господня. ВТ, 1999, с. 9.

[22]. Служебник. Божествена Литургия на Златоуста. С., 1985, с. 98.

[23]. Лоски, Владимир. Мистическото богословие на Източната църква. Догматическо богословие. ВТ, 1993, с. 98.

[24]. Посланиа святаго Игнатия Антиохийского к Ефесянамъ. Гл. V. В: Творения святых отцов и учителей церкви. Писания мужей апостольскихь. М., 2008, с. 333.

[25]. S.P.N. Ignatii episcopi Antiocheni. Epistolae. Epistola ad Philadelphenses, IV, (Migne PG, t.V), col. 697.

[26]. Вж. Лоски, Владимир. За трето свойство на Църквата. В: Духовна култура, 1971, кн. 10-11, с. 23-29.

[27]. Срв. Цоневски, Илия. Св. Климент Римски и посланието му дo Коринтяните. ГДА, Т. VII, 1957-1958, С., 1958, с. 38.

[28]. Пак там, с. 38; Вж. Цоневски, Илия. Св. Киприaн Картагенски – възглед за църквата. С., 1941, с. 84.

[29]. Аквилонов, Евгений. Новозаветное учение о Церкви. Опыт догматико-экзегетического исследования, СПб., 1896, с. 166.

[30]. Булгаков, Сергий. Православието. С., 1994, с. 34.

[31]. Поптодоров, Радко. Еклезиологията, икуменизма и иринизма на проф. Стефан Цанков. ГДА, т. ХХVІ; отделен отпечатък, с. 71.

[32]. Цанков, Стефан. Православното християнство, неговата същина и неговият съвременен образ. ГСУ БФ. Т. ХІХ, 1941-42, с. 65.

[33]. Вж. Булгаков, Сергий. Православието, с. 127.

[34]. Соловьев Владимир. Собранiя сочиненiй. Т. III, СПб, 1912, с. 394.

[35]. Цанков, Стефан. Единството и кафоличността (съборността) на Църквата. ГДА. т. II (XXVII), С., 1951-1952, с. 249.

[36]. Лоски, Владимир. За трето свойство на Църквата. В: Духовна култура, 1971, кн. 10-11. с. 29.

[37]. Цоневски, Илия. Св. Киприан…, с. 85.

[38]. Послание из Никеи к епископам, не присутствовавшим на Соборе. – В: Деяния Вселенских Соборов (изд. III). T. I. Казань, 1910, с. 81.

Изображение: авторът Пейо Пеев. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-a6K

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s