Професор протопрезвитер д-р Радко Поптодоров

Покръстването на Русия е голямо ис­торическо събитие. То има както мест­но – руско, така и общославянско и световно-историческо значение.

За покръстването на Русия има огром­на литература. Някои западни автори прокарват тенденцията, че християнс­твото било разпространено в Русия от норманите-варяги, след като те стана­ли князе на киевските и новгородските славяни; някои от тези варяги изповядвали западното, други – източното христи­янство. Повечето руски, някои българс­ки, гръцки и други автори твърдят, че Киевска Русия е приела християнството от Византия и гръцки мисионери покръс­тили княз Владимир и руския народ. Рус­кият учен професор Михаил Георгиевич Попруженко счита, че християнството е дошло в Русия от Кирило-Методиевския център във Великоморавия. Това становище, без да отрича участието на Византия, има и д-р Алберт Раух в доклада си, четен през месец юли 1986 година в Регенсбург no noвog 1000 години от пок­ръстването на Киевска Русия. През 1913 година, руският учен Михаил Дмитриевич Присельков изказа мнение, че Киевска Русия е приела хрис­тиянството и църковна иерархия от Ох­ридска България. Това гледище поддържа и немският учен Ханс Кох; не стои далеч от него и професор Валерий Погорелов.

Обективно преценено, във всичките тези становища се съдържат „зърна на истината“! Защото, ако под покръства­нето на Киевска Русия разбираме не само кръщението на киевския княз Владимир и на върхушката около него в 988 година, а пок­ръстването на многобройните славянс­ки маси – което е и капиталният истори­чески факт, то трябва да отчетем, че към тези маси, не само десетилетия, но и век и половина по-рано са се насочвали ми­сионери и от Рим, и от Константинопол, и от България, и от разни други места и са припечелвали за своята проповед мно­го души измежду местното население.

Справедливостта изисква да признаем:

1) че проповедниците на източното хрис­тиянство обаче са имали много по-зна­чителни резултати, отколкото разпрос­транителите на западното;

2) че учас­тието на Византия в този процес се пре­увеличава, а на българите се омалова­жава, подценява или даже съвсем премъл­чава от повечето автори.

*

Твърдението, че Киевска Русия и княз Владимир били покръстени от византий­ци-гърци, и при това категорично изра­зено, намираме в домашните руски изво­ри – в руските летописи. И в тази ста­тия – в първата част аз ще дам кратка ин­формация за най-важните от тези извори и за критичното отношение на учените към тях, тъй като това има важно зна­чение за изясняване реалното участие на византийците и на българите в делото на покръстването на Киевска Русия, а във втората ѝ част ще приведа други много важ­ни факти, които говорят, ако не за по-големия, то поне за равния дял на бълга­рите с византийците в покръстването на братския руски народ!

I.

Първият най-древен и най-важен извор за историята на Русия е известен под името „Повест временных лет“ и се приписва на монаха от Печерския манастир Нестор. Счита се, че монах Нестор го е написал през 1112-1113 година. Оригиналът на този писмен паметник не е дошъл до нас: ние имаме само негови преписи. Най-ста­рият му препис, и същевременно и редак­ция, е направил монах Лаврентий през вторатa половина на XIV-ти век (1377 година) и се нарича „Лаврентиева летопис“. Следващата е от началото на XV-ти век и се нарича „Ипатска летопис“. Съществуват и по-късни: Радзивиловска, Троицка, Новгородска ле­топис и прочее.

В началната част на стигналите до нас преписи на „Повест временных лет“ има едно „Сказание о изпытаний верь“. В това „Сказание…“ се разказва, как при ве­ликия Киевски княз Владимир идват посланици от различни народи, като му предлагат да приеме тяхната вяра. След това князът изпраща свои посланици до различните народи, за да се запознаят на място с различните вери. На първо мяс­то винаги са поставени българите, пос­ле немците, след тях хазарите и най-пос­ле гърците. В разказа главна роля играе един, изпратен от гърците, философ, на име Кирил, който в пространна реч изяснява вярата на гърците, а накрая му показва и картината на Страшния съд, ка­то му изяснява, кои стоят отдясно, кои отляво. Най-лоша отвратителна и, до­ри скверна, е представена вярата на бъл­гарите; после по-добра на немците; такава, като на немците, неприемлива е и тази на хазарите (юдаизма), а несравнено по-добра – византийската вяра! Всич­ко това става през 986 и 987 година. Владимир избрал от всичките предложени му вери най-добрата – гръцката.

През 988 година княз Владимир нападнал Корсун (Херсон) – гръцки град на Азов и го превзел. Византийците поискали от Вла­димир мир, а той поискал от императора Василий II (Българоубиец) да му даде сес­тра си Анна за жена. Императорът се съг­ласил при условие, че княз Владимир прие­ме християнството. Между това княз Владимир заболял в Корсун от очна бо­лест и обещал да се кръсти. Щом се кръс­тил станало чудо: оздравял, и, с придаде­ни му много гръцки свещеници, се завърнал в Киев, където заповядал да се кръс­тят всичките му поданици. Кръщението извършили гръцките свещеници в река­та Почайна (днес Днестър).

Още Василий Никитич Татищев – един от първите рус­ки историци (1686-1750) изказал съмнение в това, че „Сказанието за изпитването на верите“ в „Повест временных лет“ не е съставено от монах Нестор. Според Татищев монах Нестор е подправен и интерполиран от автор, намиращ се под силно гръцко вли­яние. Така мисли и Август Лудвиг Шльоцер (1735-1808), П. М. Новоструев, барон Розенкампф, Измаил Иванович Срезневски и други. Михаил Петрович Погодин вижда „много странни и невероятни неща“ в Сказанието…, а най-големият историк на Руската църква Евгений Евсигнеевич Голубински  не намира в „Сказанието“ „никаква ис­торическа истина“ и счита, че негов ав­тор е някой грък, че то „е твърде късен замисъл, по всяка вероятност не руски, а гръцки замисъл“.

Но, чие е авторството на споменато­то „Сказание“? Самото му съдържание ни подсказва, кой е той. Правилно един бъл­гарски автор отбелязва, че две идеи пронизват цялата преработена и интерполирана от гръкофилска или направо от гръцка ръка ’’Повест временных лет“:

а) да се оправдае господството на варягите над руските славяни, и

б) да се оправ­дае духовното господство на византий­ците над Русия. Подобно становище, ма­кар и в малко no-друг вариант, има и академик Дмитрий Лихачов. Професор Валерий Погорелов намира, че в Киевска Русия е съществувала посто­янна борба между славянското и гръцко­то духовенство. И покръстването на княз Владимир и на поданиците му по из­тъкнатия по-преди начин, е наистина „апотеоз на гръцко-християнската ви­зантийска политика“.

Впрочем Евгений Евсигнеевич Голубински  счита, че в то­ва Сказание „се касае за една голословна гръцка измислица“, и неин автор е „… не Руский, а Грек, тоест один из числа многих Греков, живших в Росии в период домонгольский“. Но професор Евгений Голубински  не забелязал в тази гръцка измислица още не­що, именно българофобията на гръцкия съчинител и интерполатор на „Повест временных лет“! Българският наблюдате­лен автор Всеволод Николаев справедливо я отбелязва в своя труд за „Участието на славянобългарският фактор в покръст­ването на Киевска Русия“ (С., БАН, 1949). Наистина, в повечето преписи на „Повест временных лет“ се забелязва една странна тенденция – да се смесват ду­навските българи с волжските българи. В Лаврентиевската летопис четем: „Придоша от Скуф, рекше Козар, рекомии Българе (и) седоша по Дунаеви (и) населници словеном биша“. Не се прави ясна класи­фикация на дунавски и на волжски бълга­ри. Така е и в текста под 858, 898, 902, 915, 941, 942, 967, 971, 985 и така нататък години. Защо е прокарана тази тенденция? За да бъдат заблудени читателите и слуша­телите на „Повест временных лет“, че българите изобщо изповядват една ом­разна, нечестива вяра: трябвало е да се заличи в съзнанието на киевския руски на­род, който е имал немалко контакти с българските славяни, всякаква мисъл за самостоятелна славянска държава, каквато е била тази на дунавските българи, за независима от Византия славянска църква, каквато е била Преславската или Охридската, а също и да се забрави и спо­мена, че от живата някогашна връзка между българи и руси, са дошли в Киевска Русия и християнството, и много духов­ници, и голяма книжнина! Това е единственото обяснение на необузданата стръв, с която интерполаторът-византиец се нахвърля върху българите в своето произведение. И ако към това прибавим, че тъкмо в този период цар Симеон подлага Византия, в лицето на нейния им­ператор и патриарх, на най-голямо уни­жение и притеснение, ще се изясни доня­къде традиционната византийска омра­за към българите, достигнала дотам, че император Никифор Фока (963-969) нари­ча пратениците на цар Петър (според Лъв Дякон) „пратеници на най-бедния и мръсен скитски народ“, а самия Петър на­зовал „Кожогризец, облечен в овчи кожух“! Да не описвам обидното отношение на Иоан Цимисхий към българския цар Борис II, поведението на Василий Българоубиец към Самуиловите войници, или даже да не напомням изразите на Теофилакт Охрид­ски за българите, че са „смрадливи жаби“, „трупове без глава…“ и така нататък. Тази българофобия е забелязана и от руските исто­рици Фьодор Иванович Успенски, Викентий Василиевич Макушев и други.

Според интерполаторът българите имат дотам гнусни и отвратителни оби­чаи, че даже княз Владимир, като изслу­шал българските мисионери, плюл от от­вращение: българите са представени ка­то поклонници на „Бохмита“ или „Бафомета“, тоест божество-идол на сатаната! Но този термин „Бафомет“ е непознат в X-ти, XI-ти и XII-ти век, и е станал известен от инквизиционните процеси на Запад срещу ор­дена на тамплиерите през XIII-ти и XIV-ти век. И ето – и това е доказателство за късния произход на интерполацията в Повестта.

Интересно е обаче и това, че винаги българите са на първо място: най-напред те идват при княз Владимир, най-напред княз Владимир при тях изпраща посолст­во да проучи вярата им и така нататък. А волжски­те българи, които били мохамедани, в сравнение с дунавските били твърде да­леч от Киев. Напротив – киевските сла­вяни, в една своя част, югозападната, така наречените угличи и тверци, по думите на Борис Александрович Рыбаков, даже били „политически зависими от България“! Естествено е да се приеме, че става дума за пратеници на дунавските българи, но интерполаторът ги смесва с волжските, за да заличи и съв­сем унищожи в паметта на руския народ споменът, че християнската религия е възприета от руските славяни чрез българските. При това голяма роля при княз Владимир и киевските славяни играе фи­лософът-грък Кирил, изпратен от Ца­риград да им обясни истинската и най-доб­рата вяра. Интерполаторът, като знаел значението и престижа на св. Кирил меж­ду славяните, е използвал неговото име за своите цели! Но св. Кирил е умрял цял век и четвърт преди княз Владимир, и гъркът е изпаднал в груб анахронизъм. Впрочем, и академик Борис Дмитриевич Греков, като говори за „Повест временных лет“, пише: „Източниците смесват дунавски и волжски българи“.

Че интерполаторът-византиец е край­но необективен и грубо тенденциозен говори и обстоятелството, че според не­го княз Владимир преди покръстването си, е крайно отрицателен тип. Той е: прелюбодеец, чревоугодник, пияница и разв­ратник, има пет законни жени и 800 наложници – повече от Соломон! Тези данни за „ха­ремите на Владимир нямат нищо общо с истината: и у норманите, и у славяните не са съществували такива обичаи и мора­лът им е твърде строг. Сиреч и българи, и руси са за византийския интерполатор „варвари“, „скити“ и стоят на неизмери­мо по-ниско стъпало от византийците.

В заключение на тази част на статия­та си изтъквам и това, че княз Владимир нападнал Корсун, за да се сдобие със сила с християнски свещеници, тоест да завоюва християнството за себе си и за наро­да си. И тук целта на автора е да прида­де още по-голяма стойност на визан­тийското християнство. Княз Владимир бил кръстен в Корсун от гръцки свещеници, после те покръстили народа му във водите на Днепър. Обредът бил извър­шен на гръцки език, и князът предал църквата „Св. Богородица“ на корсунските гръцки свещеници да служат в нея на гръцки език. По този повод професор Валерий Погорелов пише: „Де са се дянали всичките тези гръцки книги, тези гръцко-руски грамотници? И подчертава: „Няма никакви следи, че в Русия е имало кога и да е гръц­ко богослужение, че е имало гръцки книги и че русите са употребявали гръцко пис­мо. Най-древните книги, донесени в Ру­сия и запазени и досега там бяха не гръц­ки, а български“.

Покръстването на Киевска Русия е вървяло отдолу-нагоре, а не отгоре-на­долу, така, както е било и в България. Християнството, което било вече възп­рието от по-голямата част на славянс­ките маси, нахлува във варяшката дружи­на стихийно и отвсякъде, и прониква в нея по различни пътища. Това личи и от анализа на съдържанието на руско-византийските договори от 912 и 945 година. Варяшкият етнически елемент постоянно се асимилира от славянското море когато възниква феодалният строй, но този процес на асимилация се засилва много и от християнството. Олег, Игор, Светослав и самият княз Владимир отначало са езичници и се делят етнически от славя­ните така, както Крум, Омуртаг, Пресиан у нас. Дори застъпниците на варяшката теория като Баумгартен твърдят, че по времето на Игор варягите още не са асимилирани.

Но как, кой, и по какви пътища е хрис­тиянизирал славянските маси? Този въп­рос ми служи като преход към втората част на моята статия!

II.

Съществуват, освен „Повест временных лет“, и някои други древни руски писмени паметници, които не спадат към жанра на летописите, но които дават отговор на поставения въпрос: едни – косвен отговор, а други – директен, ясен отговор! Към първите, които дават кос­вен отговор, принадлежи съчинението на митрополит Иларион „Слово за закона и благодатта“ и това на монах Яков под заглавие „Похвала на руския княз Влади­мир“. Съчинението на митрополит Ила­рион е написано между 1037-1051 година, а онова на монах Яков – към 1070 година. На учени­те изследователи е направило впечатле­ние, че и в двата тези руски писмени документа няма не само мисъл, но дори и на­мек за някакво явяване на посланици от различните вери, които да предлагат на княз Владимир своята религия, нито княз Владимир изпраща свои посолства в раз­личните народи: българи, немци, хазари и така нататък, за да проучат вярата им, нито пък някакъв философ-грък, изпратен от Кон­стантинопол, се явява при него, за да му изясни християнската православна вяра и да го убеди да я приеме. И правилно от­белязва Евгений Евсигнеевич Голубински, че ако този факт беше действителен, то той би представлявал в кръщението на княз Владимир, и на Русия, такава голяма важност, че би бил всеизвестен и в никакъв случай тези бележити древни руски автори не биха го премълчали. Между това те представят нещата съвсем другояче, именно че Вла­димир ебил в състояние със собствения си ум да разбере, че християнството е по-добро от езичеството, и да се ориен­тира към източното християнство. При това монах Яков не говори за самото покръстване на княз Владимир; нито за това, че е приел кръщение от гърците, а казва, че младият княз, като е слушал своята баба Олга, се запалил от желание да ѝ подражава, и че това добро, разпалено в него от Светия Дух, съревнование го направило и християнин. При това, когато се намира в Корсун княз Владимир не е вече езичник, а християнин. Той иска сес­трата на византийския император Анна, за жена „да ся больма на християнски за­кон направил“. И в двата споменати до­кумента няма и помен от някаква българофобия, което пък показва, че те (или дошлите до нас преписи от тях) не са по­паднали на гръцка ръка, за да бъдат преработени и променени!     

Към документите, които дават пряк и ясен отговор на въпроса за това, как, кога, по какъв начин киевските славяни приели християнството, на първо място стои така наречената „Иоакимова летопис“. Тя в цялост не е дошла до нас, но фрагменти от нея цитира старият руски историк Василий Никитич Татищев. В тях се съдържат сведения за участието на българите в покръстване­то на Киевска Русия и особено за ролята на цар Симеон в това дело. Впрочем, още в „Повест временных лет“ на 7 места се говори за победоносните походи на цар Симеон на юг – към Константинопол, на североизток – към угри, печенези и други, за кончината на цар Симеон, за възшествието на неговия син цар Петър и други. В Симеонова България влизали цяло Влашко, както и земите по долното течение на реките Прут и Днестър, населявани тогава от славянските племена тиверци и угличи. Мощната Симеонова България е била първата славянска държава, призна­та и от Изтока, и от Запада и тя в лице­то на своя могъщ владетел Симеон изразявала стремеж към великодържавност и към обединение на разпръснатите славянски племена в мощна противовизантийска славянска империя. Тази Симеонова и славянска великодържавност е сложила печат и върху най-забележителните ли­тературни паметници на епохата. Съчи­нението на Черноризец Храбър „За буквите“, защитава не само българския език и книжнина, но изобщо славянския език и книжнина. Авторът на „Проглас към Еван­гелието“ се обръща към всички славяни: „Заради това слушайте, всички славяни, защото от Бога е даден този дар…, слу­шайте сега с целия си ум, слушайте, цял славянски роде, слушайте словото, защото от Бога дойде Словото, което кърми човешките души…“ и така нататък. А авторът на „Азбучна молитва“ се обръща към всички славяни „Лети сега и славянското племе към кръщение, обърнаха се всички…“ и прочее. Съществувал е племенен, битов, стопан­ски и културен контакт между населени­ето на долините на двете големи реки в Източна Европа – Дунав и Днепър веднага, щом славяните са се настанили в тях. Контактът отначало е бил стихиен, масов, а щом като се оформява мощна сла­вянобългарска национална държава, коя­то се обявява и официално при княз Бо­рис и при цар Симеон за християнска и показва тежнения към експанзия по от­ношение на славянските земи във всички посоки, то и християнството най-естествено се прелива от Балканския полуос­тров, тоест от Борисова и Симеонова Бъл­гария към днепърските славянски земи. Тъкмо това свидетелства и спомената­та „Иоакимовска летопис“, в която стои текстът: „Болгарский цар Симеон присла иереи учены и книгы довольныя“! Бъл­гарският цар Симеон близо век преди княз Владимир, изпратил в Русия:

1) „иереи уче­ни“, и

2) „книги довольныя“, тоест доста­тъчно, колкото са нужни!

Да се спрем на първото съобщение: Симе­он изпратил в Русия „иереи учени“! Това, разбира се, отговаря на историческата действителност, защото тези българс­ки свещеници са били обучени и подготвени в единствените тогава славянски школи в Преслав и Охрид от учениците на св. св. Кирил и Методий и от техните приемници. Те, а не гърците, са могли да извършват богослужение, да проповядват и да изясняват Евангелието на езика на киевските славяни, тъй като нашият и техният език тогава почти не се е раз­личавал. Тези „учени“ български иереи са основали, по съобщението на другите ле­тописци, и многобройните училища в Ки­евска Русия. И те, а не гърците, са били първите учители на славянските деца – там на „книжныя словеса“! Защото и „Повест временных лет“ говори: „Ве един язык… и грамота словеньская, яже грамо­та ест в Руси и в Болгарех Дунайстех“.

В приведения текст се говори за „иереи“, а не се говори нищо за епископ. Василий Никитич Татищев представя българската мисия ка­то „Частно дело“ на цар Симеон, за да не влезе в противоречие с другите сведения в „Повест временных лет“ за покръстването на Киевска Русия от гръцка ми­сия. Но когато описва времето на княз Владимир, Татищев пак въз основа на Иоакимовската летопис пише, че княз Владимир поискал от Цариградския пат­риарх и императора да му изпратят мит­рополит, а те „вельма возрадовашеся, и прислаша ему митрополита Михаила, мужа весьма ученнаго и богобоязненаго, болгарина соуща, и с ним четыре епископа и много иереи, диакони, и домественики из славян“. И тъй митрополит Михаил – шеф на мисията при официалното кръщение на княз Владимировия народ, бил българин („болгарина соуща“), а четиримата епископи, много свещеници, дякони и певци били „из славян“! Сиреч, те били из оная част на България, която била под властта на им­ператор Василий Българоубиец, тоест от Източна България тъй като през 988 година съществува Самуилова България. Сблъс­квайки се със съобщението за покръст­ването на Киевска Русия от българите, но и от гърците, Татищев разрешил въп­роса компромисно: той оформил накрая, че то е извършено от българите, но по гръцко предписание. А че именно от бъл­гарите е било извършено покръстване­то на масите, и то в продължителен срок от време, свидетелства Козма Пражки, който привежда писмото на папа Иоан XII до чешкия крал Болеслав за учредяване на Пражката архиепископия, писано през 972 година, в което папата говори, че българите и русите практикуват един обряд и спа­дат към една секта (… „според сектата или обряда на хората В България и Русия“)! Естествено, това се отнася за богослу­жението на славянски език и стои във връзка с основаната от св. Методий в Моравия славянска църква.

Съществуват и други древни докумен­ти, които говорят за голямата близост и даже за военна взаимопомощ, между Симеонова България и Киевска Русия. В един надпис на гръцки език за българската гра­ница от 904 година се срещат заедно имена­та на цар Симеон и на княз Олег, наречен „Тракански“, тоест „Тмутаракански“. Съ­ветският професор Михаил Николаевич Тихомиров признава „възможното участие на Олег в Симеоновия поход против Византия (Академик Михаил Николаевич Ти­хомиров. Исторические связи руского на­рода с южними славянами. В., 1947, с. 137, 142, 143). И има основания да се смята, че княз Олег през 903 година е довел от българс­ката столица Плиска княгиня Елена, тоест Олга за съпруга на своя племенник княз Игор (912-946). Според нейното житие (в „Степенна книга“) тя е от „Плесковская страна, иже от области царствия Рус­кия земли“, от „языка Варяшка“, тоест тя е варяшка от село Вибутско, близо до немс­ката граница, не от княжески род, а от обикновени прости хора, от селяни. С нея княз Игор се е запознал още като дете когато бил на лов с Олег. Когато възмъ­жал, спомнил си за нея и неговият родни­на Олег му я довел. И по нейно желание и молитви бил основан град Псков.

В това съобщение има голяма доза ле­гендарен елемент и груби несъобразнос­ти:

1) Не е възможно Игор още като де­те да предприема лов и то по далечната граница между Русия и Германия.

2) Невероятно е един княз да вземе – не за обикновена наложница, а за съпруга – жена от съвсем прости хора – селяни.

3) Ако тя е варяшка, не е резонно да основава в Ру­сия град с непознатото там българско име „Плесков“, тоест име на българската столица. Но в някои стари преписи на „Повест временных лет“: Радзивиловски, Московско-академически, Троицки, Лаврентиев се говори, че княз Игор е женен за българската княгиня Елена от Плиска: „А на Игор, който порасна и ходеше с Олег, и го слушаше, му доведоха жена от Плесково (Пльскова, Пьскова), под име Елена. И съгласно Иоакимовската лето­пис – на Игор била доведена жена, която по-рано носела друго име, но „при брако­съчетанието ѝ княз Олег ѝ дал своето име“ (граф Михаил Толстой, Разказы из ис­тории Руской церкви, Петербург, 1911, с. 28). „До омъжването си Олга носела дру­го име, а била наречена Олга, в чест на Олега, сродника, опекуна и възпитателя на нейния мъж Игор“ (Архимандрит Леонид, Откуда родом была ев. великая княгиня Олга, Руская старина, П-г, 1888, с. 222). А във владимирския препис на „Повест временных лет“ се казва: „На Игоря (Олег доведе) жена из българите, доведоха за него княгиня… И тя беше мно­го мъдра…“ (Леонид, там).

„Княгиня Елена-Олга е първият голям деятел, който българите дават на руси­те… Въз основа на първоначалните рус­ки летописи и хроники с положителност се установява, че великата княгиня Олга била родом българка… Въз основа и на други писмени историчес­ки паметници се установява, че княгиня Олга била внучка на княз Борис I (852-889), рожба на най-малката му дъщеря Анна, сестра на цар Симеон. Следователно цар Симеон бил вуйчо на великата княгиня Ол­га. Анна, дъщеря на Борис и сестра на Си­меон, била омъжена за Сондоке или Сур- дика – велик болярин от виден старобългарски княжески род. Анна и Сондоке има­ли двама сина и пет дъщери. Четвъртата по ред дъщеря Елена (Олена) била заведена от Плиска за жена на руския още малолетен велик княз Игор в 903 година“. „Ве­ликата княгиня Елена-Олга фактически управлявала великата руска държава, обе­динила всички източни славянски племе­на… Тя е първата разпространителка на Христовата вяра между руските славян­ски племена… 3аедно с Христовото уче­ние тя насаждала и българската култура и просвета“ (Н.Р. Света Олга – българска княгиня…, вестник Зора, 1935, 25 юли). Личи, че някои преписи на „Повест временных лет“ не са могли да попаднат в гръцки ръце, за да бъдат подправени. При княгиня Олга имало и све­щеник на име Григорий. Архимандрит Леонид и други автори считат, че този Григорий е ученият български монах Григорий Мних, който е извършил преводите през Симе- оново време на византийските хроники на Георги Арматол и Иоан Малала, както и на някои книги от Стария Завет.

В 912 година княз Олег умрял и престола за­ел княз Игор. В 946 година Игор бил убит от древляните. Княгиня Елена-Олга остана­ла вдовица с 4-годишния си син Светос­лав. Тя управлявала вместо малолетния престолонаследник, сама практикувала като своя вяра християнството, като покровителствала разпространението на новата вяра между киевските славяни. През 964 година тя предала престола на своя син Светослав. По онова време Симеонова България, под управлението на Симеоновия син Петър, отивала бързо към разложение. Някакъв интригант-византиец Калокир (по инструкция на ви­зантийското правителство) подбудил Светослав да нападне България, което той и направил с 60,000-дна армия през 967 година. Навлизайки в България, Светослав извър­шил и доста жестокости, но той се запознал по-отблизо с населението ѝ и раз­брал, колко близък по бит, език и вяра са българите с майка му Олга. Затова скоро от съюзник на византийците срещу бъл­гарите той се обърнал на съюзник на бъл­гарите срещу византийците. Този път българи и руси воювали рамо до рамо срещу общия им враг – Византия. Светослав даже оставил в превзетата столица бъл­гарския цар Борис II, като сключил с него съюз срещу Византия. Руси и българи завзели сега Пловдив и достигнали чак до Аркадиопол (Люле-Бургас). Изглежда благо­дарение на въздействието на майка си Олга и на българската кръв в жилите си сега, в последния си поход за прогонване византийците от България Светослав, на свой ред (вместо някога българския цар Симеон) обхванат от идеята за славянс­ка великодържавност, ще е целел да направи от Киевска Русия и от България ед­на силна славянска държава с център Переяславец на Дунав и за това пише пис­мо и на майка си. Но, изглежда пак по византийски интриги, Светослав трябвало да се бие с печенезите, които го нападнали в гръб, и станал жертва в тези боеве. България паднала в 974 година под властта на Иоан Цимисхий, тоест под ви­зантийско владичество. Маса български интелектуалци – свещеници, дякони, учи­тели заедно с ценни книжовни богатст­ва сега напускат България и намират вто­рата си родина в Киевска Русия. И ако – по думите на френския автор Кристиян Жерар, в царуването на Симеон, сравняван от него с Карл Велики, но по-образован и по-щастлив от него, „Киевска Ру­сия, получила от България старобългарс­ки ръкописи, свещеници, писатели, ико­нописци, певци“ и така нататък, то вълната от емигранти-интелектуалци след поробва­нето на България от Иоан Цимисхий в Ки­евска Русия дава нов силен тласък на раз­пространение на християнството, на християнизиране на руските славяни. Много време преди официалното покръстване на княз Владимир и Киевска Русия, още през князуването на Игор в Киев е била издигната съборната църква „Св. Илия“, в която се черкували киевските християни и в която те давали клетва,че ще пазят сключени договори.

Известно е, че в 988 година киевското езическо население било покръстено в река Почайна, приток на река Днепър. Едва ли би могло да се мисли, че покръстителната акция била извършена от гръцки свеще­ници, които не знаели руски език. Затова професор Иван Снегаров пише: „Твърде е въз­можно княз Владимир предварително да е привлякъл български свещеници (със ста­робългарски книги)“.

Професор Григорий Андреевич Илински пише: „В днешно вре­ме не подлежи на съмнение, че след пок­ръстването на русите (988) първите кад­ри на духовенството са се набирали не само из средата на гърците, но и от едноплеменните на руските славяни бълга­ри. Те именно отначало извършвали бо­гослужението на славянски език, те уче­ли младото си паство на славянско пис­мо, те преписвали толкова нужните за новооснованата църква богослужебни и други книги. Не стига това, но българс­ките духовници донесли в своята нова ро­дина и богат административен опит, до­бит от тях в продължение на повече от 100-годишното управление на родната им Църква. И са се явили, разбира се, не с празни ръце, но, заедно с богослужебните, църковноучителните и други книги те докарали в Русия и ония сборници от зако­ни, с които, както например с Номоканона на Иоан Схоластик или със „Закон Соудным“ били привикнали да се ръководят у дома си“ (Български преглед, година 1, кн. 2, 1929, с. 243).

Разказът за покръстването на Киевс­ка Русия в „Нестеровата летопис“ съобщава също за открити от Владимир училища, като добавя и тази подробност, че майките плакали за децата си, като за умрели, когато те били прибирани да учат в тези училища по заповед на княза. Раз­бира се, това не са били гръцки училища. Учителите в тях сигурно ще да са били монаси и книжовници, дошли от България, които могли да разбират и да си служат с езика на местното население. След 1018 година, когато била разгромена и Самуилова България, а и значително преди това, не­съмнено много български клирици, свеще­ници, епископи, намерили убежище и при­ем в Киевска Русия.    

В заключение ще цитираме някои от авторите на новоизлезлия в Москва сбор­ник през 1987 година под название „Введение християнства на Руси“. Александър Иванович Абрамов в статията си в този сборник „Роль Византий и Болгарий в крещении Руси“ пи­ше: „Въпросът за византийското влия­ние на Киевска Русия се съпровожда с въп­роса за българското влияние на руската култура. Особено характерна и показа­телна беше концепцията на Михаил Дмитриевич Приселков. Изводите, към които дойде Приселков, се състоят в това, че към времето на покръстването на Русия, тя не е имала още здрави и устойчиви връзки с Ви­зантия и че християнското учение, прието от Русия, силно се отличавало от раз­пространеното във Византия, и поради това Киевска Русия е приела християнс­кото вероизповедание не от Византия, а от България. „Концепциите, построени на доминиращото значение на българска­та култура по отношение на всички страни на славянския регион, съществуват и сега“. Същият автор пише, че един от най-големите историци на нашето време, авторът на една световна исто­рия – английският историк Тойнби счита, че България е била единствения „гръц­ки канал“, по който византийската ци­вилизация е проникнала в киевска Русия. Тойнби нееднократно подчертава своята мисъл, че гръцката култура във византийска транскрипция е проникнала в Ру­сия единствено в „българска форма“. В последните си работи Тойнби уточнява своята концепция, като прави, както се изразява българската изследователка В. Николова, значително отстъпва: ролята на Византия и на България в процеса на създаването и развитието на руската цивилизация и култура в известен смисъл са равноправни“. А докторът на философ­ските науки Владимир Федорович Пусторнаков пише в статията си: „Идейные източники древнерусской философской мысли“:

„От времето, когато беше установено, че в ръкописното наследство на древна Русия преобладават преводите, напра­вени в България, или руските редакции на тези преводи, се появиха предпоставки за точно гледище, акцентиращо самостоятелната и даже преобладаващата ро­ля на българското, а не на византийско­то влияние върху древна Русия. Други автори не виждали някаква особена роля на България във формирането на древноруската култура, освен ролята ѝ на усърдна учителка, старателно преподала на Русия усвоената от Византия култура. Мисъл­та за това, че в християнизацията на Ру­сия древна България е изиграла особена роля има защитници и в задграничната литература. Французинът Михаил Таубе счи­та, че древна България има поне толкова основания, колкото и Византия, да се гор­дее с активно участие в разпространението на християнството в Русия и в ор­ганизирането на нейната Църква. За него е безспорен фактът на първостепен­ното влияние на България в делото на окончателното „обръщане“ на Русия при Владимир. В съвременната задгранична историография на Русия се появи даже кон­цепция, съгласно която старобългарска­та култура – това е култура-парадигма, об­разец за всички източни и южни славяни.

14.IX.1988 г.

______________________________________________

*Публикувано в Богословска мисъл, 1997, кн. 4, с. 19-27. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение: авторът проф. протопрезв. д-р Радко Поптодоров (1924-2021). Източник Гугъл БГ.                                                                                                                                                                 

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-a3L