Литургия и съборност на Църквата – продължение и край*

Протоиерей  Иван Стоянов Иванов (Кюмурджийски)

Флоровски уточнява, че понятието съборност не може да се измери с разпространението на Църквата по света; вселенският характер не я изразява точно. Καθολική идва от καθ’ ὅλου и означава преди всичко вътрешната пълнота и цялост на живота на Църквата. „Ако съборност означава също и вселенски характер (универсалност), със сигурност това не е една емпирична, а идеална универсалност; тя означава общение на идеи, а не на факти. Когато употребяват израза Ἐκκλησία Καθολική, първите християни нямат предвид Църквата по целия свят. Този израз по-скоро подчертавал православността на Църквата, истината на „Великата Църква“, в противоположност на духа на сектантския сепаратизъм и обособеност; изразява се идеята за цялостност и чистота. Това потвърждават убедително добре известните думи на св. Игнатий Антиохийски[21]: „Където употребява думата вселенска в смисъла на съборна е епископът, там да бъде и множеството; също както, ако някъде е Иисус Христос, там е и съборната Църква[22]“. Тези думи изразяват същата идея, както обещанието на Спасителя: „Дето са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях“ (Матей 18:20). „Тъкмо това тайнство на събранието (μυστήριον τῆς συνάξεως) изразява думата католичност (съборност)[23]“. Поради това на Изток думата съборна е придобила значение на „икуменична“, „вселенска“.

Отнесено към евхаристийното богословие и разбирането на съборност в контекста единствено и само на Евхаристията – като общение на вярващите в Тялото Христово, то това ни изяснява не само догматическа[24], но и литургико-канонична обосновка на въпроса за съборността в Църквата и нейната съборна система между поместните църковни общности, чийто фундамент е православната вероизповед. „Веднага трябва да кажем, че всъщност, появата на съборите и съборната система в Църквата на Изток е този факт, в който се проявява и показва евхаристийната природа на единството на всички местни епископски църкви. Всъщност, съборите не са решавали и определяли нищо друго, освен въпроса за общението или необщението между църквите именно в светата Евхаристия, а заедно с него и всичко, което то включва: общение във вярата (и то правата вяра – ὀρθοδοξία), общение в любовта, в кръщението, в светостта на живота, във всички останали дарове на благодатта на Светия Дух[25]“. Най-ранната поява на съборите датира още от времето на основаването на отделните църкви и е свързана с този именно факт на църковното битие и живот, който конституира местната общност на верните като пълна, католична Църква Божия в съответното място – с избора и ръкоположението на епископа. Известно е, че най-древният сборник с църковни правила на Изток (под названието Апостолски канон, включен в каноните на Вселенските събори и всички канонически сборници на Източната църква), съдържа несъмнено най-старата апостолска практика. Според тази практика епископът на една църква винаги се ръкополага от епископите на околните църкви, събрани на определеното място на събор и то – евхаристиен събор или синаксис, тоест, събрани на света Литургия[26]. За онези пък, които са покварявали и извращавали, и с това разорявали общото съгласие и единство във вярата и общото християнско единство[27] в Светия Дух и в Христа, на всички вярващи по църквите и между църквите, съборите на епископите са ставали критерий и съд, който ги е отлъчвал от общение и единство във вярата и в светата Евхаристия, тоест от общение в единството на църквите Божии в света. Събрани на събор, епископите са констатирали преди всичко своята идентичност в Христа, тоест идентичността на своите църкви в апостолската вяра (в ортодоксията) и идентичността в общението в същата Чаша и същия Хляб на светата Евхаристия[28]“.

Авторът протоиерей  Иван Стоянов Иванов (Кюмурджийски)

В този ракурс може да се направи връзка с евхаристийния център – nucleus eucharitica в Литургията – епиклезиса на Анафората, в традицията особено на византийските анафорални текстове на BAS[29] и CHR[30], които ясно и категорично доказват взаимовръзката – вероизповед, молитва и живот. Защото в светлината на lex orandi, lex credendi, lex vivendi (закона на молитвата, закона на вярата, закона на живота) св. Василий Велики и св. Иоан Златоуст са катехизирали своите верни християни по време на извършването на Евхаристията. В Евхаристийната молитва са включени всички основни догматически определения, отнасящи се до вярата на Църквата, живота и делото на Господ Иисус Христос, и цялата Божия икономѝя за спасението на човечеството. Евхаристията е Тайнство на Тайнствата. Затова и богословското изследване на Евхаристията трябва да съответства на литургичното и светоотеческо предание на Христовата православна църква. Като говори за Преданието на Църквата като за нейно учение, св. Ириней Лионски казва: „Нашето учение е съгласно с Евхаристията, а Евхаристията, на свой ред, потвърждава нашето учение[31]“. Най-важните писмени източници за евхаристийното богословие са текстовете на Свещеното Писание и текстовете на литургиите. Евхаристийните молитви на Литургията от BAS са висша степен на църковното богословие, изразяващо вселенския и съборен характер на Евхаристията. Тук важен е и богословският аспект, касаещ така наречената „евхаристийната пневматология“ и по-специално за ролята на Светия Дух в Евхаристията на Източната църква, за което би могло да се говори обширно, но в случая се обръща само конкретно внимание на връзката със съборността и евхаристийната икумена. Трябва да отбележим неоспоримия факт, че и „от историческа, и от богословска гледна точка Евхаристията в Църквата на Изток, от самото начало до днес, непрекъснато се извършва чрез слизането на Светия Дух над Църквата „върху нас и над тези предложени дарове“, тоест над вярващия народ Божи събран заедно – ἐπὶ τὸ αὐτό (срв. Деяния на светите апостоли 2:1, 44; 1 Коринтяни 11:20) на молитва като Църква, като евхаристиен синаксис (събрание) начело със своя предстоятел-епископ, който пред всички принася Богу „даровете на Неговата света Църква“. От Своето възнесение на небето, където „ходатайства за нас“ пред Отца, Христос, Който присъства в Своята Църква през всички дни до свършека на света (срв. Матей 28:20), не ни Се явява повече „с тяло“, но в Духа. Дух Свети Го прави присъстващ в Евхаристията и в Църквата като едно и единно Негово Тяло…[32]“.

Трябва да се подчертае, че най-сакраменталната и свещена част от Литургията се състои именно в думите на призоваването – епиклезиса, освещаващи и претворяващи, в които се призовава благодатта и се изпросва от Бог Отец да изпрати Светия Дух, за да слезе и претвори, освети и благослови нас, които пренасяме тази безкръвна и словесна жертва, и принесените дарове (във формата на хляб и вино смесено с вода) – литургичен феномен, наречен – евхаристиен кръст. По този начин принесените дарове се претворят в Тяло и Кръв Христови, тоест сакраменталното Тяло Христово, а ние верните християни – народът Божий – се претворяваме в мистичното Тяло Христово тоест Църквата[33]. Ето ясен пример в епиклетичната молитва на св. Иоан Златоуст (по CHR): „Ещè принòсимъ тѝ словèсную сію и  безкрòвную службу, и прòсимъ, и мòлимъ, и мѝли ся дèемъ, низпослѝ духа твоегò святάго на ны, и на предлежάщыя дάры сія[34]“. И: „И сотворѝ убо хлèбъ сeй честнòе тèло христά твоегò… А èже въ чάши сèй, честную крòвъ христά твоегò…  (които си ги претворил чрез Твоя Светий Дух) – Преложѝвъ духомъ твоѝм святѝмъ“[35].

Авторът протоиерей  Иван Стоянов Иванов (Кюмурджийски)

Трябва да се отбележи изключително важното значение на епиклезиса във византийските литургии и характерните особености, които се формират и по отношение на някои интерконфесионални аспекти тук може да се спомене, че „в светоотеческата литература не се съдържа отговор на въпроса: как евхаристийният хляб и вино стават Плът и Кръв Христова? Обратно – при някои от църковните отци, например св. Иоан Дамаскин, този въпрос е бил избягван като превишаващ разума и мисълта: „Нали Бог сътвори всичко с действието на Светия Дух и сега Духът извършва нещо, което надвишава природата и едничка вярата може да побере… А вие питате как хлябът става Тяло Христово, а виното и водата – Негова Кръв! Отговорът е: Светият Дух слиза и извършва всичко, което превъзхожда разума и мисълта[36]“. Независимо че в светоотеческата писменост този въпрос като надвишаващ думите и знанията да не е поставян, то безспорно е, че църковното съзнание е приемало евхаристийния хляб и чаша като истинско Тяло и Кръв Христова, но в същото време не е оспорвало или пренебрегвало тяхната естествена природа. Св. Иоан Дамаскин не изключва съществуването в евхаристийния хляб на неговата природа и след освещаването му, нарича този хляб „съединен с Божеството“ и открива в това аналогия на съединението на човешкото тяло с Божеството в Иисус Христос: „Исаия говори за въглен, ала въгленът не е обикновено, а съчетано с огън дърво, по същия начин и хлябът на приобщаването не е обикновен хляб, а е съединен с божеството; тялото от своя страна е съединено с божеството не в една природа, разбира се, защото едната принадлежи на тялото, а другата – на съчетаното с него божество. Природите са две, а не една[37]“.

Претворяващият момент в Евхаристията е не само част и център на Литургията на Църквата, но се оказва и въпрос за диспут между православните и католическите богослови векове наред. „Предвид на това, то е предмет на особено внимание и от страна на католическите богослови като Салавий[38], Батифол[39], Каброл[40] и други. Тези изтъкнати богослови-литургисти смятат, че изразът „τὰ τῆς ἐπικλήσεως ῥήματα“ се отнася до цялата евхаристийна молитва (Анафора), а не специално до epiclesis, и че думата epiclesis трябвало да се разбира в по-широк смисъл. А изразът „ἐπὶ τῇ ἀναδείξει“ в случая означавал „при показването“, а не „при претворяването“. Доколко това мнение е неоснователно, се вижда от обстоятелството, че този израз е употребен със значение на претворение и в самата eпиклеза на Василиевата литургия по BAS[41]: „Сегò рάди, владѝко пресвятѝй, и  мы  грèшніи и недостόйнии рабѝ твоѝ, сподòбльшийся служѝти святόму твоему жèртвеннику, не рάди прάвдъ нάшихъ, не бό сотворѝхомъ что блάго на землѝ, но рάди мѝлости твоея и щедрόтъ твоѝхъ, яже излиял есѝ богάтно на ны, дерзάюще приближάемся святόму твоему жèртвеннику: и предлόжше вместообрάзная святάго тèла и крόве христά твоегό, тебè мόлимся, и тебè призывάем, святе святыхъ: благоволèнием твоея блάгости, приитѝ духу твоему святόму на ны, и на предлежάщия дάры сия, и благословѝти я, и освятѝти, и показάти[42].

Авторът протоиерей  Иван Стоянов Иванов (Кюмурджийски)

Епископ Николай Макарополски уточнява, че по негово време католическите богослови „не оспорват автентичността на приведеното място, но го тълкуват в смисъл, че под словата на призоваването не трябвало да се разбира епиклезиса, а цялата евхаристийна молитва. Според него „това разбиране е съвършено погрешно и неоснователно, защото изразът λόγος τῆς ἐπικλήσεως още от св. Ириней Лионски е получил определен смисъл на призователна осветителна молитва[43]“. Според епископ Николай, последовател на една стара школа, основаваща се на изследвания преди най-новите литургични открития в средата на XX-ти век, също така неправилно е тълкуването, което католическите богослови дават на израза ἐπὶ τῇ ἀναδείξει в смисъл на показвам, явявам и че тоя израз в случая нямал консакраторно, а само морално и ефективно значение. Тeзи думи обаче в случая имат наистина тайноизвършително значение. Това се вижда от обстоятелството, че същият този израз е употребен и в самия epiclesis от BAS в смисъл на претворяване[44]“ и не трябва да има съмнение по този въпрос. Този термин особено много подпомага разбирането на православославното учение за Евхаристията и точно тази дума – ἀναδείξει, освен че изяснява обикновеното значение на показвам, явявам има и смисъла на правя, реализирам. „В желанието си да докажат и изтъкнат, че епиклезиса няма осветително значение в собствен смисъл и че светите Дарове са били вече претворени при учредителните слова, католическите богослови се опитват да придадат минало, а не настоящо значение на причастието μεταβαλών в текста[45] на epiclesis от CHR, а именно: „И сотворѝ убо хлèбъ сèй честнόе тèло христά твоегό…. А èже въ чάши сèй, чеcтнyю крόвъ христά твоегò… Преложѝв духом твоѝм святым“[46].

Призователната епиклетична част от евхаристийната молитва в BAS и CHR се повтаря във всички тайнства, което показва, че Църквата литургично изповядва своята вяра в Светия Дух, като осветителна и извършителна сила и че във всяко тайнство се повтаря Петдесетницата, защото милост иска Бог, а не жертва, богопознание, а не всесъжение – казва пророк Осия (6:6) и съкрушено и смирено сърце – разкрива псалмопевецът Давид (Псалом 50). Евхаристията е именно сакраменталният център, около който се обединяват всички тайнства и обреди, всички последования и молитви на Църквата. Евхаристийната съборност определя еклисиологичната съборност и единство, а това от своя страна определя единството на свещенослужителите и народа в Тялото Христово. Важен в това отношение е и сакраменталният литургичен момент на единение около епископа, както беше споменато по-горе, като представител на Бога в Църквата и неговите литургико-канонични достойнства и задължения – да служи Евхаристията и да живее според нея, тоест да служи на Божия народ и да принася на Бога благодарение от неговото име[47]. „Очевидно е, че единството на Църквата Христова – както на местната, начело с епископа, така и на всички местни епископски църкви Божии помежду им – е непреодолимо свързано със светата Евхаристия. В Евхаристията местната църковна общност, извършваща чрез своя епископ Евхаристийната литургия, както и всички православни църковни епископски общности по света, тоест всички местни църкви, общувайки в едно и също евхаристийно общение, мистически се идентифицират с единия единствен Христос и мистически се съединяват в Него като едно и неделимо Негово Тяло. За църковното самосъзнание на Изток извор и център на единството на Църквата не може да бъде никой друг и нищо друго освен светата Евхаристия, а това означава – Христос“[48]. Защото Христос е неразделяем – един и неделим – и еднакво съществува за всички и се потребява [причастяват се] от всички християни по света, за което ясно и категорично свидетелства богослужебния текст (по византийските литургии на CHR и BAS): „Раздробляется и разделяется агнèцъ Бòжий, раздробляемый и неразделяемый, всегда ядòмый и никогдάже и иждивάемый, но причащάющыяся освящάяй[49]“.

Вдясно авторът протоиерей  Иван Стоянов Иванов (Кюмурджийски), научен ръководител на докторант Любка Бурмова, вляво

Историята на Църквата на Изток показва, че църковното единство както в древността, така и днес се изразява в единство във вярата – единство в едното Тяло Христово и единство в Евхаристията. Това дефинира единството във вярата, което е единство в Евхаристията. „То има същия евхаристиен характер и е тъждествено с единството в Евхаристията. Това самосъзнание на древната Църква е изразено от св. Ириней с думите: „Нашата вяра е съгласна с Евхаристията и Евхаристията потвърждава нашата вяра[50]“. Патристичната мисъл в синхрон със съборните решения на църковните събори изгражда вероопределенията и ги имплантира първо в литургийния праксис, за да се окажат основа, императив и задължително условие за причастност в Тялото Христово. Поради това „взаимната обвързаност на правата, истинска вяра на Църквата с Евхаристията на Църквата е засвидетелствана и при апостолите и апостолските ученици (св. Игнатий Богоносец, св. Юстин Философ и св. Ириней Лионски)“[51]. Този аргумент се проследява в изследването на Евхаристийната вероизповед и съборност, застъпена най-обстойно в изследването на византийските BAS и CHR. „Защото единството на Църквата е единство на Духа във връзките на мира, едно тяло, един Дух, един Господ, една вяра, едно Кръщение, една Евхаристия, един Христос (срв. Ефесяни 4:3-6; Галатяни 3: 27-28; 1 Коринтяни 12-та глава; Игнатий; Ириней и други)[52].

Съборността и католичния характер на Църквата се проявява в нейната видима и невидима природа. „Твърдението, според което съществува известна независимост на видимата и невидимата Църква, е неоснователно, а преодоляването на подобно неправилно разбиране е възможно ако размисляме за Църквата като тайнство, което обема в себе си както видимия знак, така и невидимата действителност… ние миряните познаваме съществуването и характера на невидимата Църква именно чрез посредничеството на невидимата Църква, която е и нейно изображение. Тъй като невидимата Църква има невидим Глава и невидима власт – властта на Иисус Христос, то и видимата Църква трябва да има постоянна видима власт, за да бъде знак на невидимата Църква“. И макар, така изразено, да съзираме две особени страни на Църквата, изключваме всякаква дихотомия, защото говорим за една същност и за една действителност: духът на видимата Църква е Светият Дух, Който е дух на цялата Христова Църква[53]“. Ето затова особено важно за съборността на Църквата в есхатологичен и сотириологичен аспекст е участието на всички християни – видимата и невидима църковна иерархия – човеците и ангелските войнства, в богослужението на Църквата и преди всичко в Литургията и в Евхаристията. Едни от най-ранните сведения по този въпрос се откриват в съчинението „За църковната иерархия“ на св. Дионисий Ареопагит[54]. Особеността на неговото учение за иерархията е съвкупност от идеи в периода на ранното християнство, които са част от текстовете и на други свети отци в процеса на търсене на истината на Църквата и по отношение на тези важни за литургичния живот теми. Според протоиерей Иоан Майендорф Дионисий „обаче настоява върху единството на космическата структура, като вкарва църковната иерархия в система, в която владеят небесните чинове[55]“. „На благообразното благочиние на небесните иерархии – пише той, в мярата на възможното, се уподобява и в благочинието на нашата иерархия, за да поеме, като някакво негово подобие, ангелско великолепие, преобразувайки се чрез него и възхождайки към свръхсъщностното Чиноначалие на всяка една иерархия[56]“. Това е признаване и потвърждаване на тяхното взаимно общение в едната вяра Христова и в едното Тяло Христово, общение в единия Дух на благодатта и истината.

Вдясно авторът протоиерей  Иван Стоянов Иванов (Кюмурджийски) в качеството си на преводач на папа Франциск, София, май 2019.

Оставаме с надежда, че тези размисли са полезни в контекста на разбирането на вселенския характер на евхаристийната съборност в условията на развиващия се и все повече, отделящ се от християнските принципи свят. Светът на материалната култура, на бездуховното и профанното, на икономиката и политиката, като основен фактор за развитието на човечеството, на бездушието към социалните и личностни проблеми, на демоничните идеологии и технократски общества, срещу които стои една единствена алтернатива за живот на човечеството – единение на християните в Христовата Църква тук и сега. Нима това е невъзможно, нима човечеството и най-вече християните не могат да превъзмогнат своя егоизъм, да търсят само своето, и да се вгледат в Евангелието на Господ Иисус Христос за постигане на онзи библейски новозаветен идеал за пребиваване в Eдното Тяло – in Unun Corpus. Защото постигането на Божието Царство тук и сега е възможно, според думите на св. апостол Павел в 1 Коринтяни 14:23, ако: „се събере цялата църква наедно (ἡ ἐκκλισία ὅλη ἐπὶ τὸ αὐτό)”, тоест на евхаристийно събрание, и всички заедно да участват в „Господнята вечеря“.

Библиография, Извори

Посланията на св. Игнатий Богоносец. Преводи на български език на тези послания срв. „Богословска мисъл“ (1996-1999 г.) и в Изборник. Светоотеческо наследство. С., 2001.

Правила на Светата Православна Църква. Манастир „Св. Вмчк Георги Зограф“, 2004: Канонически определения: Апостолски, 1; Първи Вселенски събор, 4; Втори Вселенски събор; Антиохийски, 19.

Св. Дионисий Ареопагит За небесната иерархия; За църковната иерархия, прев. Иван Христов, С., 2001.

Св. Игнатий Богоносец. Послание до Смирненци, 8, 2. – В: Светоотеческо наследство. Изборник. С., 2001.

Св. Иоан Дамаскин. Точно изложение на Православната вяра. С., 1961.

Служебник. Свети синод на БПЦ. София, 1957.

Използвана литература на кирилица

Архимандрит Иустин Попович, епископ Атанасий Иевтич, Митрополит Амфилохий Радович. Църква, Православие, Евхаристия. Кратка антология на съвременното сръбско богословие. Част І. С., 1999.

Драговитийски епископ Иоан. По пътя към християнското единство. – В: ГДА, т. XXV, 1975-1976; Синодално издателство, С., 1978.

Иванов (Кюмурджийски), дякон Иван С. Eвхаристията – Mysterium fidei – Mysterium vitae. Литургично изследване на тайнството Евхаристия. Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, С., 2020.

Иевтич, Епископ Атанасий, архимандрит Иустин Попович, митрополит Амфилохий Радович. Църква, Православие, Евхаристия. Кратка антология на съвременното сръбско богословие. Част І. С., 1999.

Иевтич, епископ Атанасий. Евхаристията в Източната църква. Църква, Православие, Евхаристия. Кратка антология на съвременното сръбско богословие. Част І. С., 1999.

Иевтич, епископ Атанасий. Св. Евхаристия като събитие на Светия Дух. Църква, Православие, Евхаристия. Кратка антология на съвременното сръбско богословие. Част І. С., 1999.

Керн, архимандрит Киприан. Евхаристия. Из чтений в Православном богословском институте в Париж. Париж, 1947.

Кожухаров, епископ Николай Макариополски. Евхаристийната епиклеза като богословска проблема. ГДА, 1964-1965.

Лоски, Владимир. Очерк върху мистическото богословие на Източната църква. С. Омофор, 2005.

Пергамски, митрополит Иоан Зизиулас. Евхаристията като място на истината. – В: Мирна, 17, 2002.

Пергамски, митрополит Иоан Зизиулас. Евхаристията като място на истината. – В: Мирна, 17, 2002.

Романидис, протоиерей Иоан. Еклезиологията на св. Игнатий Антиохийски. – В: Богословска мисъл, 3, 2002.

Стаматова, Клара. Църквата – общност на любовта. С., 2008.

Филарет, митрополит Московски. Собрание мнений и отзывов по делам Православной Церкви на Востоке. СПб, 1886.

Флоровски, протоиерей Георги. Съборността на Църквата. – В: Библия, Църква, Предание. Православно гледище. Т. I, С., 2003.

Цоневски, Илия. Патрология. Живот, съчинения и учение на църковните отци, учители и писатели. Синодално издателство, С., 1986.

На латиница

Batiffol, Pierre. L’Eucaristie, la présence réelle et la transsubstantiation. Ed. IX, Paris, 1930.

Cabrol, Fernand. Les origines liturgiques. Paris, 1906.

Congar, Yves Marie Joseph. Chre´- tiens de´sunis: principes d’un “oecume´nisme” catholique. Paris, Ed. du Cerf, 1937.

Fisichella, Rino. Lexicon. Dizionario Teologico Enciclopedico. Еdizione I. Roma, 1993.

Khodre, Georges. Living Faiths and the Ecumenical Movement. Living Faiths and the Ecumenical Movement: Dialogue with other Religious Traditions. Ed. S. J. Samartha, “Introduction”, Dialogue between men of living Faiths: Papers Presented at a Consultation held at Ajaltoun, Lebanon, March, 1971.

Matsoukas, Nikolaos. Teologia dogmatica e simbolica ortodossa, Vol.II (Roma: Edizioni Dehoniale, 1996.

Meyendorff, John. “Pseudo-Dionysius” – In: Meyendorff, J. Christ in Eastern Christian Thought, Crestwood, N. Y.: St. Vladimir’s Seminary Press 1975.

Salaville, Sévérien. Epiclèse eucharistique. – In: Dict. Théolog. Catholique. V, 1930.

Ziziulas, Ioan. Mistica cristiana, mistica ecclesiale. Monastero di Bose, 2001.

На гръцки език

Ζηζιούλας, Ιωάννης. Εὐχαριστίας Ἐξεμπλάριον. Εὐεργ. ἔκδ. Ι. Μ Ἁγ. Παρασκευής Μαζίου Μεγάρων, 2011.

Интернет ресурси

Майендорф, Протоиерей Иоан. Дионисий Ареопагит. – В: https://dveri.bg/component/ com_content/Itemid,100522/catid,281/id,16288/ view,article/#_ftn11

________________________________________________

*Публикувано в Мисъл, слово, текст, том 4 (10) нова серия, 2022, с. 26-45. Пловдивско университетско издателство „Паисий Хилендарски“. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[21]. Посланията на св. Игнатий Богоносец. Преводи  на български език на тези послания срв. „Богословска мисъл“ (1996-1999 година) и в Изборник. Светоотеческо наследство. София, 2001; Срв. Цоневски, Илия. Патрология. Живот, съчинения и учение на църковните отци, учители и писатели. Синодално издателство, София 1986, с. 67-75; Романидис, Протоиерей Иоан. Еклезиологията на св. Игнатий Антиохийски. – В: Богословска мисъл, 3, 2002.

[22]. Св. Игнатий Богоносец. Послание до Смирненци, 8, 2. – В: Светоотеческо наследство. Изборник. София, 2001, с. 47.

[23]. Флоровски, Протоиерей Георги. Съборността на Църквата…, с. 49.

[24]. Срв. също Matsoukas, Nikolaos. Teologia dogmatica e simbolica ortodossa, Vol.II (Roma: Edizioni Dehoniale, 1996.

[25]. Иевтич, Епископ Атанасий. Евхаристията в Източната църква. Църква, Православие, Евхаристия…, с. 110.

[26]. Срв. следните канонически определения: Апостолски, 1; I Вселенски събор, 4; Антиохийски, 19.

[27]. Срв. Meyendorff, John. “Pseudo-Dionysius” …, p. 91-111.

[28]. Иевтич, Епископ Атанасий. Евхаристията в Източната църква…, с. 112, 114-115.

[29]. Византийската редакция на Анафората на св. Василий Велики.

[30]. Византийската редакция на Анафората на св. Иоан Златоуст.

[31]. Мотото на монографията на Иванов (Кюмурджийски), Дякон Иван С. Eвхаристията – Mysterium fidei – Mysterium vitae. Литургично изследване на тайнството Евхаристия. Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, С., 2020.

[32]. Църква, Православие, Евхаристия. Кратка антология на съвременното сръбско богословие. Част І. Архим. Иустин Попович, Епископ Атанасий Иевтич, митрополит Амфилохий Радович. С., 1999, с. 93-122.

[33]. Срв. Иванов (Кюмурджийски), Дякон Иван. Eвхаристията – Mysterium fidei – Mysterium vitae. Литургично изследване на тайнството Евхаристия. Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, С., 2020.

[34]. Срв. Служебник. Свети синод на БПЦ, София, 1957 (СЛУ Бг 1957), с. 92-93 – CHR.

[35]. СЛУ Бг 1957, с. 93 – CHR.

[36]. Св. Иоан Дамаскин. Точно изложение на Православната вяра. С., 1961, с. 196-197.

[37]. Пак там, с. 198.

[38]. Salaville, Sévérien. Epiclèse eucharistique. – In: Dict. Théolog. Catholique. V, 1930, col. 235.

[39]. Batiffol, Pierre. L’Eucaristie, la présence réelle et la transsubstantiation. Ed. IX, Paris, 1930, p. 396.

[40]. Cabrol, Fernand. Les origines liturgiques. Paris, 1906, col. 149-150.

[41]. Срв. Кожухаров, Епископ Николай Макариополски. Евхаристийната епиклеза.., с. 28.

[42]. СЛУ Бг 1957, с. 135.

[43]. Пак там, с. 47.

[44]. Срв. Иванов (Кюмурджийски), Дякон И. Eвхаристията – Mysterium fidei – Mysterium vitae (литургично изследване на тайнството Евхаристия), Университетско издателство “Св. Климент Охридски”, София, 2020, с. 344-369.

[45]. Срв. Кожухаров, Епископ Николай Макариополски. Евхаристийната епиклеза.., с. 47

[46]. СЛУ Бг 1957, с. 93 – CHR.

[47]. За единството на Църквата срв. Иванов (Кюмурджийски), Дякон И. Eвхаристията – Mysterium fidei – Mysterium vitae (литургично изследване на тайнството Евхаристия), Университетско издателство “Св. Климент Охридски”, София, 2020, с. 349-369.

[48]. Иевтич, Епископ Атанасий. Евхаристията в Източната църква…, с. 106-109.

[49]. СЛУ Бг, 1957, с. 100 – CHR, с. 144 – BAS.

[50]. Св. Ириней Лионски. Contra haereses, IV, 18, 5. Цит. по Иевтич, Епископ Атанасий. Евхаристията в Източната църква…, с. 112.

[51]. Пак там…, с. 112.

[52]. Иевтич, Епископ Атанасий. Евхаристията в Източната църква. Църква, Православие, Евхаристия…, с. 114.

[53]. Стаматова, Клара. Църквата – общност на любовта. София, 2008, с. 47-48.

[54]. Св. Дионийсий Ареопагит. За църковната иерархия, 5, 7. Св. Дионисий Ареопагит. За небесната иерархия; За църковната иерархия, прев. Иван Христов, С. 2001, с. 34-37. с. 99-100): „…степента на иерарсите [епископите] е съвършителна и съвършенотворна…, на иереите [свещениците] е просветлителна и световодна, а на свещенослужителите [дяконите] – очистваща и различителна, и следователно чинът на иерарсите знае не само да съвършва, но същевременно и да просветлява и очиства, а чинът на йереите, наред със силата да просветлява, има и знанието да очиства”. Срв. Св. Дионисий Ареопагит За небесната йерархия; За църковната йерархия, прев. Иван Христов, София. 2001, с. 34-37. Срв. Meyendorff, John. “Pseudo-Dionysius” – In: Meyendorff, J. Christ in Eastern Christian Thought, Crestwood, N. Y.: St. Vladimir’s Seminary Press 1975, p. 91-111. Срв. https://dveri.bg/component/com_content/Itemid,100522/catid,281/id,16288/view,article/#_ftn11.

[55]. Срв. Meyendorff, John. “Pseudo-Dionysius” – In: Meyendorff, J. Christ in Eastern Christian Thought, Crestwood, N.Y.: St. Vladimir’s Seminary Press 1975, p. 91-111.

[56]. За евхаристийната ангелология срв. Иванов (Кюмурджийски), Дякон Иван. Eвхаристията – Mysterium fidei – Mysterium vitae (литургично изследване на тайнството Евхаристия), Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, С., 2020.

Изображения: авторът протоиерей  Иван Стоянов Иванов (Кюмурджийски). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-a08

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s