Литургия и съборност на Църквата*

Протоиерей  Иван Стоянов Иванов (Кюмурджийски)

Abstract

Предлаганото тук изследване се отнася до съборността в евхаристийната икумена – идеи, възгледи и учения и тълкувания в контекста на светата Литургия и в частност на Евхаристията. За да бъде това изследване обективно, то е изградено не толкова на конфесионално, а на литургично, библейско, светоотеческо и догматично ниво. Единството в Евхаристията е застрашено от разделение между християните. Съвременната доктрина за християнското единство, макар и придобила глобален характер, изисква внимание поради редица въпроси, които остават нерешени и до днес. Един от въпросите се отнася до съборността на Църквата и евхаристийната икумена – общението на християните в светата Евхаристия. Предложеният тук текст е опит да се хвърли светлина върху малка, но важна част от аспектите на тази тема, свързани с евхаристийните феномени, определящи единството и съборността на Църквата, като Тялото Христово.

***

„Дето са двама или трима събрани в Мое име,

там съм Аз посред тях“ (Матей 18:20).

Предложеното изследване се отнася до съборността[1] в евхаристийната икумена[2] и цели да изложи идеи, възгледи и учения, интерпретирани в контекста на светата Литургия и по-специално на Евхаристията. За да бъде обективно изследването, е необходимо да се изгражда не толкова на конфесионално, колкото на литургично, библейско, патристично и догматическо ниво.

Разтърсващите събития в началото на XX-ти век, довеждат до затриването на хиляди човешки живота, унищожителните политически формирования и жестоките прояви на идеология, превърнала се в убийствени за човека и антихуманни форми на диктатура. Тези и други събития мотивират християнството да преосмисли ценността на живота, а Църквата да предприеме решителни действия за спасяването на човека. Преодоляването на духовната ксенофобия и затвореност преминава в социалните движения на Църквата за мир, братолюбие и сътрудничество, които вече повече от осемдесет години преоткриват взаимните ценности, заложени в Първосвещеническата молитва на Господ Иисус Христос в Гетсиманската градина: „Да бъдат всички едно: както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно“ (срв. Иоан 17:21).

Идеята за апостолския образ на древната Църква води до промени в съвремието, които не са просто революционно обръщане към истинското старо, чиито основания са преоткриване, завръщане и запазване на автентичния църковен образ, но и изграждане на обществено-адекватни култови и богослужебни форми, които да подпомогнат процеса на нова евангелизация и възвръщане към църковната икумена в световен маща[3]. Тази идея е проникната в процеса на организирането и свикването на нов събор на Католическата църква, законодателно осъществен с помощта на иновативното мислене и промяната на съзнанието за универсално в личността на папа Иоан XXIII и неговия наследник папа Павел VI. Тези промени водят до събиране на едно място не само на последователите на католическата, но и много други християнски деноминации на Изток и на Запад – от древните православни църкви до новите харизматични движения и общности на протестантизма. Многоаспектната работа на Concilium Vaticanum Secundum в областта на интерконфесионалния диалог, и евхаристийната и сакраментална теология, е подпомогната от богословието на Ив Конгар и А. Де Любак[4]. В съвременните исторически условия, особено след Втората световна война и след решенията на Втория Ватикански събор от 1965 година, отнасящи се до литургичното възраждане, световното църковно внимание е призовано в полза на мира и свободата на човека, което в религиозен смисъл се осъществява като движение, насочено срещу съвременните форми на презрение към правата на човека, унищожаването на човешкия живот, но то засяга и църковния живот по целия свят, с цел преодоляване на проблематичното общуване между християните. След падането на комунизма и в периода на демокрацията в много държави от бившия Социалистически блок се започват не само политически, но и църковни промени, касаещи интер- и междуцърковните отношения. Много от Поместните църкви се еманципират и започва стремеж към социално и църковно надмощие и самостоятелност, отразяващо се най-много върху литургичния и пастирски живот на християните.

Авторът протоиерей  Иван Стоянов Иванов (Кюмурджийски)

Единството в Евхаристията е било, е и ще бъде застрашено от разделението между християните. Съвременното учение за християнското единство, макар и да е придобило световен характер, изисква внимание, поради редицата въпроси, които остават неразрешени и до ден-днешен. Един от въпросите касае до съборността на Църквата и евхаристийната икумена – общението на християните в светата Евхаристия. Тук предложеният текст е опит за осветляване на една малка, но важна част от аспектите по тази тема, свързана с евхаристийните феномени, обуславящи единството и съборността на Църквата, като Тяло Христово.

В Източната църква Евхаристията отвеки е преживявана и схващана като Божествена литургия (λειτουργία), като общо дело (ἔργον, πρᾶξις) в Христа на църковния народ Божи. С други думи, Евхаристията на Изток е била, а и днес е немислима без евхаристийния синаксис -събрание, извън Църквата като общност (κοινωνία), като Тяло Христово. Оттук следва, че на Изток Евхаристията не е схващана като едно от тайнствата в Църквата, а като Тайнство на тайнствата и като разкриване на самата Църква, Тайнство на събранието (σύναξις, σύνοδος, събор), Тайнство на общението или общността (κοινωνία) и Тайнство на единството на Христос с Неговата Църква, с вярващите, като членове на Неговото Бого-Човешко Тяло. Всъщност, именно заради това литургийно-евхаристийният живот винаги е бил главното в Източната църква, защото в него най-добре се изразяват вселенска, съборна (икуменична – католична) природа и самосъзнание на Църквата. Благодарение на светата Евхаристия, която на Изток е била и е останала център на църковния живот и извор на богословие, учението на източното богословие за единството на Църквата и историята на това единство са в пълно съгласие[5].

Несъмнено в процеса на идентификация на евхаристийната съборност трябва да се изясни аспектът, касаещ Тайнството на тайнствата и свързаните с него богослужебни последования на Църквата. В първите векове отците на Църквата са използвали думата тайнство в библейското ѝ значение, но също така като една смислена еволюция на мисълта[6]. Те използвали израза „мистическо богословие“ (μυστικὴ θεολογία), за да придадат не само един невероятен, но и основен смисъл[7]. Основните свидетелства, отнасящи се до църковната мистика и тайнството, светите отци и църковните писатели представят в своите богословски трактати и поучения. Такива са например литургичните трактати на св. Игнатий Антиохийски Богоносец, св. Юстин Философ и Мъченик, Тертулиан, Климент Александрийски, св. Григорий Назиански, св. Кирил Александрийски, св. Кирил Иерусалимски, св. Максим Изповедник, Псевдо-Дионисий Ареопагит, св. Василий Велики, св. Иоан Златоуст, св. Григорий Палама, св. Симеон Нови Богослов, св. Николай Кавасила, св. Симеон Солунски.

Като въведение в изследването тук може да се използват думите на св. апостол Павел: „Благодатта на нашия Господ Иисус Христос, любовта на Бога и Отца и общението със Светия Дух, да бъде с всички вас“ (2 Коринтяни 13:13), в които се разкрива цялото спасително дело на Иисус Христос, Който се въплъти, живя между човеците, пострада, умря и възкръсна. Тези думи се оказват предобраз – синтезиран изказ, на целия този евхаристиен акт, който се осъществява не само на базата на текста, но и с въздействието и силата на Божията благодат. Думите на св. апостол Павел въвеждат мисълта на молещия се към изповядването на вярата като най-съществена част и основание за участието на божия народ в Евхаристията. Това се отнася не само до литургичните, но и до конфесионалните, догматически и канонически основания по въпроса за учението на Евхаристията и нейния най-сакраментален момент епиклезиса (epiclesis – ἐπίκλησις – призоваване на Светия Дух). Архимандрит Киприан Керн определя, че пробемът за epiclesis, обсъждан и изследван в богословието на Изток и на Запад, се поставя не толкова върху литургико-историческа, колкото върху догматико-конфесионална основа. Това е основание за разглеждане на епиклезиса, като свързващо звено в процеса на идентификация на вярата на Църквата и нейната съборност. Различната интерпретация на аспектите, свързани с учението на Църквата за епиклезиса води до различни мнения и определения, засягащи различните християнски конфесии. Така например „проблемът на epiclesis и цялото наше разногласие с католическата наука трябва да се разглежда преди всичко като догматически проблем, а след това вече и като факт на историята на Литургията…[8]“. Разбира се проблем, който в периода преди промените направени от Католическата църква по въпросите на Литургията, богослужението и канонико-догматичните определения на Втория Ватикански събор (1963-1965) е бил много актуален и е довел до различните предпоставки за разногласия и противоречия от една страна, но и основание за богословския диалог и сътрудничество – от друга, с цел намиране на възможни варианти за неговото разрешаване. Епископ Николай Макариополски пояснява: „постановката на архимандрит Киприан, колкото иначе да е правилна, обаче още не е достъпна. Тя определя само нейната основа и нейния общ характер, но не и самата нейна същност[9]“.

Авторът протоиерей  Иван Стоянов Иванов (Кюмурджийски)

Благодатта е основен инструмент за общение в евхаристийната икумена. Благодатта и животът се предават чрез Богочовекът: „Благодатта и истината произлезе чрез Иисуса Христа“ (Иоан 1:17) и в Неговото име, както казва евангелският текст: „А това е написано, за да повярвате, че Иисус е Христос, Син Божий, и като вярвате, да имате живот в Неговото име“ (Иоан 20:31). В тайноизвършителната молитва на тайнството Изповед, например, ясно се казва: „Господ и Бог наш Иисус Христос, по благодатта и добросърдечието на Своето човеколюбие да ти прости, чедо, всички съгрешения… [10]“. Опрощаването и освобождаването от греховете става чрез Господ Иисус Христос и в Неговото име, което е и основание за спасение, както се потвърждава и от Деяния на светите апостоли 15:11: „Ала ние вярваме, че с благодатта на Господа Иисуса Христа ще се спасим“. Думите на св. апостол Павел акцентират върху основните моменти от тайнството Евхаристия в благодатта на тайнството, които взаимно се преплитат и допълват във възпоменателна anamnesis (анамнетична) и призивателна epiclesis (епиклетична) част. Тези думи на св. апостол Павел се съчетават и се свързват с думите и заповедта Христова: „даде Ми се всяка власт на небето и на земята“ (Матей 28:18) и „Приемете Духа Светаго. На които простите греховете, тям ще се простят; на които задържите, ще се задържат“ (Иоан 20:22, 23), което доказва тяхната силна епиклетична и сотириологична характеристика. Според епископ Атанасий Иевтич „Православието открива Църквата най-конкретно и най-реално в Евхаристията. Това означава, че я открива едновременно в Христа и в Светия Дух. Църквата е тайна Христова „τὸ μυστήριον τοῦ Χριστοῦ“, но е също и духовна тайна, тайна на общението в Светия Дух – „κοινωνία τοῦ Ἁγίου Πνεύματος“ и на действието на Светия Дух в света, на Неговата благодат. И едната, и другата се реализират, осъществяват и конкретизират в Евхаристията. Евхаристията е тайнство на въплъщението, смъртта и Възкресението Христови, но в същата степен е и тайна на Петдесетницата. Следователно, тя е събитие на Христос Въплътения, Разпнатия и Възкръсналия, и събитие на слизането и действието на Светия Дух в Църквата. Това има изключително значение и преведено на богословски език, следва да се каже, че христологията и пневматологията лежат в основата на еклисиологията и поравно са застъпени в нея. И макар христологията да е отправна точка, все пак предусловие и conditio sine qua non е пневматологията. Следователно, христологията е обусловена от пневматологията. Именно така Евхаристията може да се схване в пълнота като събрание, като литургично събиране на Църквата на едно място, като аванс и предусещане на есхатологичната общност на Царството Божие, в което чрез Светия Дух вече се предвкусва и предусеща Царството Божие. В Евхаристията Църквата Христова е схващана христоцентрично и пневматологично като общност, която чрез Светия Дух се преобразява в есхатологична такава[11], за да преобрази света и човечеството. Това се отразява и върху останалите аспекти и измерения на Църквата, върху нейната институция и мисия – като съборна и икуменична общност от вярващи.

Дух Свети е конституиращ елемент, ако можем да употребим този израз и на Църквата, и на Евхаристията. Освен това, трябва да кажем, че Светия Дух кондиционира, обуславя битието не само на Църквата като такава, но и на Христос като въплътен Бог. Неговото въплъщение се реализира чрез Светия Дух (срв. Лука 1:35; Деяния на светите апостоли 10:38). Неговото Възкресение и прославяне също се осъществява чрез Светия Дух (срв. 1 Петра 3:18; Евреи 9:14; Римляни 8:11)[12]. „В самата Евхаристия, в Литургията, която служим има два момента, които са ключови и застъпени поравно и без които от православна гледна точка няма Литургия. Това са анамнезиса и епиклезиса, в които се изразява учението на Църквата за Светата Троица и нейната универсалност и икуменичност[13]. Участието в учредителните и просветителни тайнства Кръщение, Миропомазване, Евхаристия, както и в терепевтичното тайството на Изповедта, това е участие с вероизповеден характер, в което чрез вяра, покаяние и изповед ние се укрепваме, като достойни чада на Тялото Христово, и от болни и слаби израстваме в здрави и силни членове на Църквата. Защото чрез Кръщението, Покаянието и Евхаристията от паднали се въздигаме, от грешни се освещаваме и така всеки един от нас намира своя правилен път към Бога, с покаяние и благодарение намираме живот вечен: „Защото вечен живот е това, да познаваме Единия Истински Бог, и пратения от Отца Иисус Христос“ (Иоан 17:3). Така ставаме здрави членове на Христовото Тяло, тоест Църквата, и се утвърждаваме в нейното единство.

Изключително важно е да се подчертае, че общението в Църквата има вселенски характер, основан на думите на Господ Иисус Христос от Евангелието по св. Иоан Богослов (срв. 17:9, 10, 11, 17-23): „Аз за тях се моля; не се моля за света, а за тия, които си Ми дал, защото са Твои. И всичко Мое е Твое, и Твоето Мое, и Аз се прославям в тях. Не съм вече на света, а тия са на света, и Аз ида при Тебе, Отче свети, опази в името Си тия, които си Ми дал, за да бъдат едно, както сме и Ние; Освети ги чрез истината; Твоето слово е истина. Както Ти прати Мене в света, така и Аз пратих тях в света; и заради тях Аз освещавам Себе Си, за да бъдат и те осветени чрез истината. И не само за тях се моля, но и за ония, които биха повярвали в Мене чрез тяхното учение, да бъдат всички едно; както Ти, Отче, си в Мене и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас, за да повярва светът, че Ти си Ме пратил. И славата, която Ти Ми даде, Аз я дадох на тях; за да бъдат едно, както и Ние сме едно; Аз в тях, и Ти в мене, за да бъдат съвършени в единство; за да познае светът, че Ти си Ме пратил, и си възлюбил тях както си възлюбил и Мене“. В тези текстове прозира ясната еклисиологична и универсална идея за единението на християните в Едното Тяло на Христос – Църквата, в нейното земно и небесно измерение. Протоиерей Георги Флоровски определя съборнорността на Църквата като истински съборна. Защото „съборна е самата тъкан на църковното Тяло. Църквата е съборна, защото тя е едното Тяло Христово; тя е единение в Христос, единомислие в Светия Дух и това единство е най-висшата цялостност и пълнота. Критерият за съборното единство е този: „Множеството повярвали имаха едно сърце и една душа“ (срв. Деяния на светите апостоли 4:32). Там, където това не се случва, животът на Църквата е ограничен и потиснат. Онтологичното съчетаване на личностите е и трябва да бъде завършено в единството в Тялото Христово… Растежът на Църквата е в усъвършенстването на нейната вътрешна цялост, нейната вътрешна съборност, в усъвършенстването на цялото[14], както свидетелстват горепосочените евангелски думи: „за да бъдат в пълно единство“ всички християни (срв. Иоан 17 :23).

По повод Евхаристията на Източната църква и нейната еклисиологична и вселенска характеристика епископ Атанасий Иевтич се изразява в духа на раннохристиянските възгледи на светите отци за пълнотата в евхаристийното единство независимо от локалното разделение на християнските общини, на тяхното единение около евхаристийния център – Иисус Христос. „Всъщност, Евхаристията на Църквата придава на всяка местна църква католичен (καθολικός) характер и католична пълнота, правейки я цяла Църква, католична Църква Божия в Христа Иисуса[15]“. Тази истина за св. апостол Павел и св. Игнатий Богоносец е повторена и потвърдена и от св. Ириней Лионски, и от св. Киприан Картагенски, и от много други свети отци на Църквата. Според тях, във всяка местна епископска евхаристийна общност (а през първите векове Евхаристия са извършвали винаги епископите, стоящи начело на всяка местна община) присъства цялата пълнота на Църквата Божия в света, всички дарове на Духа Свети, всички плодове на Христовото спасение, всички членове на Тялото Христово от това населено място (епископ, клир, народ) – без оглед на националност, пол и възраст – цялата истина на Евангелието, цялата вяра и цялата благодат, казано накратко – целокупното дело и тяло на Христос Богочовека. Разбирана и преживявана по този начин в древните църкви на Изток, светата Евхаристия е имала и е дала последвалата еклисиологична перспектива за разбирането на единството на Христовата Църква в света. „Природата на всяка местна епископска църква е евхаристийна и като такава – католична, а това означава кинонийна, общностна, общуваща с другите евхаристийни католични църкви. Всички те са съединени с единия и същ Христос в Евхаристията, защото се причастяват с единия и същ евхаристиен Хляб – с Неговото Тяло, и с едната и съща Чаша – с Неговата Кръв. Защото единството на местните католични църкви в света не е и не може да бъде друго, освен единство на онзи истински евхаристиен „един хляб“ (1 Коринтяни 10:17); това е единството на Единия Христос, Който е същият вчера, днес и во веки на всяко място и е цял на всяко място.

Авторът протоиерей  Иван Стоянов Иванов (Кюмурджийски)

Както всяка местна църква, като общност на истински вярващи в Христа, събрани около своя епископ на Евхаристия, открива на съответното място и в съответния момент Тайната на целия Христос (Totus Christus), така и всички местни католични църкви в своето евхаристийно общение и евхаристийно единство откриват същата единствена Тайна на единия и целия Христос. „Защото още от самото начало на Християнството на Изток е съществувало не само съзнание за единството на всички вярващи християни в света (срв. Иоан 11:52, където се казва, че „Христос ще умре за да събере наедно и разпилените чеда Божии“; или в 1 Петра 5:9, където се говори за „братята… в света“; също и древнохристиянските текстове, в които християните се наричат „Нов Израил“, „трети народ“ и така нататък), но е присъствало и категоричното самосъзнание за единството на всички християнски общности (местни църкви) по вселената, тоест, че всички местни църкви съставляват една Църква – „католична Църква по вселената“[16]. „Тайнството Евхаристия има централно еклисиологично значение именно защото е тайна на единението и единството на всички вярващи в Иисус Христос и помежду им[17]. Когато присъстваме на свeтата Евхаристия и се причестяваме със светите Дарове, ние се съединяваме (съчетаваме) с Господ и с Неговия Дух в едно тяло (срв. Ефесяни 4:4) и един дух (срв. 1 Коринтяни 6:17). Тези са и основанията ни да твърдим, че Църквата не познава друга реалност или опит за общението, който да е така съвършен, като свeтата Евхаристия[18]“.

Според протоиерей Георги Флоровски, обаче, верен на евангелската и есхатологична идея за едното еклисиологично Тяло „съборността на Църквата не е количествено или географско понятие. Тя изобщо не зависи от разпространението на вярващите по света. Вселенският характер на Църквата е следствие или проявление, но не и причина или основа на нейната съборност. Разпространяването по целия свят или вселенският характер на Църквата е само външен признак, който не е абсолютно необходим. Църквата е била съборна дори тогава, когато християнските общности не са били нищо повече от отделни самотни острови сред морето от неверие и езичество. И Църквата ще остане съборна дори до края на времената, когато ще се открие тайната на „отстъплението“, когато Църквата още веднъж ще се стопи до едно „малко стадо“. „Син Човеческий, кога дойде, ще намери ли вяра на земята?“ (Лука 18:8). Флоровски използва думите на митрополит Филарет Московски, според който: „Ако един град или държава отпаднат от вселенската Църва, тя пак ще си остане неразделно и ненарушимо Тяло“[19] – думи, които са актуални и днес в  споровете на вътрешно конфесионално ниво по отношение на автентичността и легитимността на църковната юрисдикция – вътре или вън от съборността на Едната, Свята, Вселенска и Апостолска Църква[20].

Следва…(виж тук)

________________________________________________

*Публикувано в Мисъл, слово, текст, том 4 (10) нова серия, 2022, с. 26-45. Пловдивско университетско издателство „Паисий Хилендарски“. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Съборността е неизменно свойство на Църквата, доколкото тя съдържа истината. Може дори да се каже, че съборността е качество на християнската истина. Действително, ние казваме „католичен догмат”, „католично вероучение”, „католична истина”, като често употребяваме този термин наред с термина „всеобщ”, който е много близък до него. По отношение на съборността, като всеобщност на истината, проповядвана от Църквата по цялата вселена, това е така: външно „съборност” и „всеобщност” съвпадат, макар че те не са напълно синонимни, независимо от смисъла, в който елинистичната древност употребява прилагателното „католикос“ (съборен)“. срв. Лоски, В. Очерк върху мистическото богословие на Източната църква. София: Омофор, 2005, с. 175-176.

[2]. Икумена в първите векове на християнството означавало предимно съвкупността от страните с гръко-латинска култура, страните от Средиземноморието, територията на Римската империя. Ето как прилагателното икуменикос („вселенски”) е станало определение на Византийската империя, като „вселенска империя”. Тъй като границите на империята във времето на Константин Велики повече или по-малко съвпадали с разпространението на Църквата, тя често се ползвала от термина „икуменикос”. Той се давал като почетна титла на епископите на двете столици на империята – Рим и по-късно „Новия Рим”, Константинопол. Преди всичко с този термин се наричат общоцърковните събори на епископите от вселенската империя. Думата „вселенски” се използвала също и за название на това, което засяга цялата църковна територия, в противоположност на всичко, което има само местно, провинциално значение (например, поместен събор или местно почитание). Тук ясно трябва да се разбере разликата между „вселенскост” и „съборност”. Църквата, като едно цяло, се нарича „вселенска”, и това определение е неприложимо за нейните части; но всяка част от Църквата дори най-малката, дори само един вярващ, може да бъде наречен „съборен”. Пак там.

[3]. Срв. Иванов (Кюмурджийски), Дякон Иван. Eвхаристията  Mysterium fidei – Mysterium vitae. Литургично изследване на тайнството Евхаристия. Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, София, 2020.

[4]. През 1960 година Ив Конгар разбира от списанието “La Croix”, че той, заедно с А. Де Любак, е назначен от папа Иоан XXIII като консултант в подготвителната богословска комисия на Събора, а през 1962 година Конгар вече е официален експерт и водещ богослов (peritus) на Втория Ватикански Събор. Конгар представя своето отношение към проблема на християнското единение в: Congar, Yves Marie Joseph. Chre´tiens de´sunis : principes d’un “oecume´nisme” catholique. Paris, Ed. du Cerf, 1937.

[5]. Срв. Иевтич, Епископ Атанасий, Архимандрит Иустин Попович, митрополит Амфилохий Радович. Църква, Православие, Евхаристия. Кратка антология на съвременното сръбско богословие. Част І. София, 1999, с. 93.

[6]. Срв. Fisichella, Rino. Lexicon. Dizionario Teologico Enciclopedico. Еdizione I. Roma, 1993, p. 662-663.

[7]. Срв. Ziziulas, I. Mistica cristiana, mistica ecclesiale. Monastero di Bose, 2001, p. 3-5.

[8]. Керн, Архимандрит Киприан. Евхаристия. Из чтений в Православном богословском институте в Париж. Париж, 1947, с. 238-239.

[9]. Кожухаров, Епископ Николай Макариополски. Евхаристийната епиклеза като богословска проблема. ГДА, 1964-1965, с. 4.

[10]. Требник. Свети Синод на Българската православна църква. София, 2000. (ТРЕ Бг 2002), с. 82.

[11]. Срв. също Ζηζιούλας, Ιωάννης. Εὐχαριστίας Ἐξεμπλάριον. Εὐεργ. ἔκδ. Ι. Μ Ἁγ. Παρασκευής Μαζίου Μεγάρων, 2011.

[12]. Срв. Иевтич, Епископ Атанасий. Светата Евхаристия като събитие на Светия Дух. Църква, Православие, Евхаристия…, с. 84-85.

[13]. Пак там.

[14]. Флоровски, Протоиерей Георги. Съборността на Църквата. – В: Библия, Църква, Предание. Православно гледище. Т. I, С., 2003, с. 50-51.

[15]. Иевтич, Епископ Атанасий. Евхаристията в Източната църква. Църква, Православие, Евхаристия…, с. 106-109.

[16]. Иевтич, Епископ Атанасий. Евхаристията в Източната църква. Църква, Православие, Евхаристия…, с. 106-109.

[17]. Khodre, Georges. Living Faiths and the Ecumenical Movement. Living Faiths and the Ecumenical Movement: Dialogue with other Religious Traditions. Ed. S. J. Samartha, “Introduction”, Dialogue between men of living Faiths: Papers Presented at a Consultation held at Ajaltoun, Lebanon, March, 1971, p. 7. Цит. по Стаматова, Клара. Църквата – общност на любовта. София, 2008, с. 142.

[18]. Пергамски, Митрополит Иоан Зизиулас. Евхаристията като място на истината. – В: Мирна, 17, 2002, с. 57. Цит. по Стаматова, Клара. Църквата – общност на любовта. София, 2008, с. 142.

[19]. Филарет, Митрополит Московски. Собрание мнений и отзывов по делам Православной Церкви на Востоке. СПб, 1886, с. 53. Митрополит Филарет употребява думата вселенска в смисъла на съборна. Срв. Флоровски, Протоиерей Георги. Съборността на Църквата. – В: Библия, Църква, Предание. Православно гледище. Т. I, С., 2003, с. 47.

[20]. Срв. IX член от Символа на вярата, където понятието за Църквата се превежда като – съборна, вселенска, католична. Известно е, че единствено Вторият Вселенски събор включва в Никео-Константинополския символ и вярата в Едната, Свята, Съборна и Апостолска Църква.

Изображения: авторът протоиерей  Иван Стоянов Иванов (Кюмурджийски). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-9ZF

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s