Иван Занов

Историческият разказ за българското Средновековие много често е едно упоително разгръщане на всичко, което може да се знае за тази епоха. Авторите на действащите учебници, без да са си поставяли за цел, много често предлагат традиционен смисъл на битки и мирни договори, без не­обходимия пълнеж между тях, без образа и уханието на миналия живот. Учителската колегия е изправена пред въпроса: можем ли да се справим с необятността на историческия процес и броя на часовете, отредени за не­го, само като механично се сливат уроци и се търси общо „стягане” на тек­ста, с необоснованата надежда, че ще можем да преподаваме същото, че и повече, за все по-малко време. Необходима е цялостна преоценка на какво цели и според това – какво трябва да включва училищното преподаване на История и цивилизация. Решаването на този въпрос се кодира в очаквани­те нови учебни програми и след тяхното конструиране – написването на нови учебници. Това е пътят за полагане основите на аспектите на истори­ческото познание и нов подход при представянето на многообразния исто­рически процес[1].

Предлаганият текст няма за задача да анализира действащите учебници по История и цивилизация, а да насочи вниманието към някои фрапантни митологеми, създадени от българските медиависти. Тези мис­ловни конструкции вече така са придобили гражданственост, че всеки опит да бъдат снети от вниманието на интересуващите се от история на българското Средновековие, се разглежда като посегателство върху ут­върдено историческо знание. Смазващият авторитет на професор Васил Зла­тарски дълги години не позволяваше да се променят конструирани от него оценки и изводи. Всички ние, които се занимаваме с история, се различа­ваме по интерпретацията на историческите факти. Голямата задача, която стои пред нас, е да предложим такова историческо знание, което е най-близо до състоялото се събитие или да изразява в пълнота историческия факт. Най-сигурният начин за успех е правилното използване на изворите и критическия им анализ в полза на истината.

Една от митологемите, която години наред присъства в учебниците по История и цивилизация, е тази за титлата на българския владетел през езическия период от развитието на държавата ни. За голяма част от авто­рите на учебници беше достатъчен фактът, че понятието «хан» е закоди­рано в действащите учебни програми[2]. Още по-лошото е, че авторските колективи, които работеха по проект за нови Учебни програми, продължа­ват да упорстват и отново предложиха и съхраниха посочената титла. Всичко това означава, че авторите на нови учебници, независимо от науч­ните си дирения, безропотно ще се подчинят на зададената рамка. Това е една сериозна беда за историческото образование. Дълги години, за да се утвърждава тюркската хипотеза за произхода на българите, беше удобно да се експлоатира посочената титла. Това е единственото основание за фа­воризирането на понятието «хан». Не разполагаме с нито един извор, в който владетелят на българите да е наречен така. «Употребата на тази тит­ла е в нейното тюрко-монголско произношение, което се е наложило в гражданската употреба от по-непретенциозната довоенна литература, но по същество е неправилна»[3]. Всеизвестна истина е, че българските вла­детели са съобщавани с различни титли. За титлата КАНСУБИГИ същес­твуват домашни извори – каменните надписи. Сред част от тях ясно личи изсечената титла на българския владетел. Друг е въпросът с разчленяване­то на съответните думи и тяхното значение. Редно е титлата „кан” да заеме своето достойно място в учебниците. Един безспорен авторитет като професор Веселин Бешевлиев отдавна утвърди това становище. Употребата на този титул визира управлението на Омуртаг и Маламир, но въпреки кратковременна­та му употреба, все пак е регистриран в писмен извор. Езикът на надписи­те има своя специфика – той е точен и стегнат. От тях черпим сведения за други титли, в които е включен по различен начин „кан”: канартикин, кавкан, таркан, боритаркан, кан боил-коловър. Всичко останало е логическа конструкция, която няма своята документална доказуемост[4].

Учебникът е основното средство за ученика и понякога се достига до абсурд – в авторския текст се използва титлата «хан», а в приложения документ – «кан». Голяма част от колегите подминават това несъответст­вие и не отделят нужното внимание за разясняването му. Несериозно зву­чи академик Васил Гюзелев, който в свое интервю отбелязва: «И самият аз, когато пиша, някой път пиша кан, някой път хан. Зависи от това кой ще ми издава книгите. Ако е «Тангра ТанНакРа», ще пиша кан»[5]. Култовият документ «Именник на българските ханове» не съдържа тази титла, въпреки опитите на редица учени да превърнат «княз» в «кан»[6]. Въпреки че редица учени търсят начини, за да обяснят и титлата «кан» чрез тюркските езици, уси­лията им са напразни. Записването на камъка, без пунктуация или разде­ляне, прави механичното отделяне трудно. Причината е в това, че камъкът не дава възможност за излишна фразеология[7]. Много често се пише, че нашият народ е номадски. Изворите съобщават за държавническите умения на КАНАСУБИГИ. Неговата задача е да овладява и реализира качест­вена система за управление на българската духовна и физическа енергия, да гради „преславни” строежи, да издържа и възпитава непобедима войс­ка, да пази родните традиции и вяра, да създава и пази закони. Естествени­ят въпрос – възможно ли е предците ни да развият до такова високо ниво държавността, ако ръката и мисълта на владетеля им са несигурни и не­подготвени, намира своя логичен отговор. Изворите са категорични, че съществуват български държави, а не племенни съюзи. След 865 година от историята ни изчезва старата българска титла – КАНАСУВИГИ – владетелят на многото българи, за да остане християнският самодържец. Разликата между последните двама е в това, че първият се стреми към българина, а вторият – с течение на времето все по-малко го познава[8].

Втората предлагана митологема е не по-опасна за науката и общес­твото от първата. Понятието „българи“ не присъства в нито една учебна програма за различните класове, а се оказва основно за V-ти, VIII-ми и XI-ти клас. Друг е въпросът, че в почти всички учебници, а и в научни статии, то се употребява в неговия уродлив вид – „прабългари“. На учениците се вну­шава неговата неправилна форма, която е антинаучна и лишена от прагма­тизъм. В нито един извор, от който черпим информация, не се споменава за „прабългари“. В този смисъл всякаква словесна еквилибристика не оп­равдава неговото утвърждаване в науката, а оттам – и в учебникарската литература. Това, че такива безспорни авторитети като Петър Мутафчиев[9] и Иван Дуйчев[10] го употребяват за пръв път, но без всякакво обяс­нение, не е достатъчен довод за налагането му. Иван Божилов трябва да бъде подкрепен в усилията му „да възстановим историческата реалност и да отхвърлим една безспорна историческа несправедливост“[11].

Една сериозна историография не би трябвало да въвежда термини, които не съществуват в изворите. Името българи е едно и също в доку­менталните източници и въпреки че съдържанието му през годините се променя, това не е основание за прибягване до подобни измислени конст­рукции, които дори са лишени от логика. Блазиус Клайнер и Константин Иречек не използват друго понятие, освен българи[12].

В редица извори се споменава народностното име «българи»[13], но наши учени внедряват въведеното понятие «прабългари»[14]. По мнение на руски слависти понятието е измислено от бащата на руската наука Михаил Ломоносов, който в 1760 година публикува първата история на Русия.

Немаловажен е въпросът за епичната битка на българите срещу византийците на 26 юли 811 година. Основният извор за това събитие е Анони­мен ватикански разказ, озаглавен „За император Никифор и как оставил костите си в България”[15]. Михаил Сирийски в своята «Хроника» раз­казва, макар и фрагментарно, за изхода от битката[16]. В нито един от из­ворите не се визира точното място на битката. Българската историография произволно си избра Върбишкия проход и методично го наложи в науката и учебникарската литература. Прецизното четене на изворовия текст поз­волява да се формира хипотеза, опираща се само и единствено на доку­менталното свидетелство. В разказа се казва: „Прочие, като все още не мислел скоро да излезе, той преминал през средата на България, желаейки да стигне до Сердика, като смятал, че е завладял цяла България”[17]. Единствената пътна артерия за Сердика по това време минава през стария римски град Никополис ад Иструм. Свързвайки това сведение с данните, които откриваме при Паисий Хилендарски, можем да конструираме нова хипотеза: „Тогава Крум заповядал да се заградят тесните места и клисури и нападнал Цар Никифор близо до Славомир, недалеч от Никопол, и го разбил съвършено”[18]. Настоящата работа няма за цел да разглежда бит­ката или последиците от нея, а да отхвърли тенденциозното избиране на мястото на случилото се – Върбишкия проход. Въпросната битка се е със­тояла близо до Никополис ад Иструм, защото и топографските дадености на района съвпадат с описанието в извора – река и блато. Друг елемент в разглежданата митологема е смъртта на императора. Постоянно се изтък­ва, че това е българска заслуга. Изворът мълчи за физическия убиец на Никифор I, но Теофан, в друг текст разказва за реформите във Византия и това позволява да се допусне, че войниците на императора го ликвидират в полза на сина му Ставракий: „Поставил си за цел да унижи с безбожни из­стъпления по всякакъв начин войската …”. Всичко това се случва преди войната с българите и е свързано със създаването на института на стратиотите, като по този начин сред войниците се нагнетява отрицание към им­ператора[19].

Четвъртата митологема е свързана с досадна грешка в превода на „Отговорите на папа Николай I”[20]. Погрешно е направен превод на ключовия израз «cum omni prole sua»[21]. Константин Иречек пръв си позволява волността да добавя данни, които отсъстват в извора – петдесет и двама души са наказа­ни заедно «с техните жени», а после допълва и «цели родове»[22]. Оттук нататък изграденият вече мит се репродуцира в историографията, че и до ден-днешен[23]. Г. Тодоров твърди, че верния превод е на Димитър Дечев, публикуван първо през 1922 година, а след това – през 1939 година. Непредубеденият текст предизвиква мислене в друга посока: „ … всички първенци и велмо­жи с всичките им синове били убити с меч … . Но това във всеки случай не е извършено без грях и не е могло да стане без вина от Ваша страна, щом синовете, които не са участвали в замисъла на своите родители и не са би­ли изобличени, че са дигнали оръжие против Вас, са били избити невинни заедно с виновните”[24]. В посочения текст думата «изобличени» насочва към разсъждение, че е устроен съд над виновните и в духа на тогавашните традиции синовете са екзекутирани заедно с бащите, за да се избегне евен­туално отмъщение от тях. На нито едно място в изворите, които свидетел­стват за събитието, не е указано, че повече от половината българска арис­токрация е избита. Българският владетел е посегнал само на тези, които са искали неговата смърт, но ясно съзнава, че носи грях за избитите синове. Изразът «дигнали оръжие» е ясно свидетелство, че не става въпрос за мал­ки деца, а за синове, които вече умеят да воюват. Втора неистина в този мит е, че бунтовниците са екзекутирани, защото са против покръстването. Изворите съобщават истинската причина – разбунтувалите се петдесет и двама боили от Народния събор (той съществува институционално в езическа България) извършват най-тежкото престъпление. То се квалифицира като опит за държавен преврат и убийство на КАНАСУБИГИ – така, както го предава реймския архиепископ Хинкмар в Бертинските летописи. Друг е въпросът, че 52-мата боили са нападнати в Народния събор и след като са заловени, са наказани със смърт[25].

При изследванията за началното съществуване на Втората българ­ска държава се утвърждава още една митологема, която има вредни после­дици за разбирането на историческото събитие. Част от нея, свързана с хронологията, започна да се поддава на промяна – началната година на въстанието на Асен и Петър. Още Иречек посочва, че началото е поставе­но през пролетта на 1186 година, но повлияни от сведението за освещаването на черквата «Св. Димитър», редица учени датираха събитието през есента на 1185 година[26]. Към днешна дата в учебниците е налице разнобой по хроноло­гичните рамки на въстанието, като се срещат и двете формулировки – 1185-1187 година и 1186-1188 година. Важното е тези периоди да не се включват като едновременни верни отговори на въпрос, зададен в тестовете за Държавните зрелостни изпити или за прием във Висше учебно заведение. Правдива е датировката 1186-1188 година.

Втората част на тази митологема е сериозна измислица, която трябва да придаде необходимата санкция за началото на Втората българс­ка държава. Тук се визира така наречения Ловешки мир или Ловешко примирие. Събитията край крепостта през пролетта на 1188 година изследват редица уче­ни, но професор Васил Златарски налага идеята за «мирен договор», който е свър­зан с «възстановяването и официалното признаване на Второто българско царство»[27]. Константин Иречек се позовава на стара византийска практика, че се сключва примирие при вземането на заложник, което е и основание на съвременни учени да преповтарят тази погрешна теза[28]. Още по-учудващо е, че в изследванията на сериозни историци има и такива взаим­но изключващи се текстове като: «Липсват ясни и определени сведения за клаузите на Ловешкия договор, който всъщност бил едно примирие»[29].

Основният извор за посоченото събитие е «История» на Никита Хониат. Проследявайки основно текста и търсейки доказателствена част за сключено примирие или мирен договор, може да се заключи, че отсъства такава – няма и дума, която авторът да ни е оставил и да ни насочва към въпросните действия. По скоро има текст, върху който може да се разсъж­дава допълнително: «… и като остави пак незавършено предприетото … но и при това положение делата отиваха към по-лошо»[30]. «Предприетото», което е «незавършено» със сигурност е желанието за ликвидиране на въс­танието – цел, която видно не е постигната. Но «делата отиваха към по-лошо» е текст, който ясно показва, че няма примирие, нито договор. При положение, че се е случило това, то «делата» би трябвало да «отиват» към добро. Изискванията за задължителния в такива случаи договор е по-скоро плод на научна фантазия, отколкото на действително състояли се истори­чески събития. Формирането на държавата е неин вътрешен проблем и се обуславя от фактори и процеси, които се развиват и действат в общество­то. Външните обстоятелства само улесняват или затрудняват тяхното действие[31].

Биха могли да се анализират още детайли от използваната инфор­мация, би могло да се приведат по-подробни откъси от изворите. Този подход не се използва по две основни причини: първо, събитията, които са предложени за обсъждане са достатъчно популярни; второ, да не се утеж­нява настоящата работа. Представените наблюдения върху петте митологеми от българското Средновековие имат за цел да предложат на акаде­мичната общност нов подход при изследване на изворовата база. Тези виждания предлагат внимателно и непредубедено четене на документите. На учениците е необходимо да предоставим знания, върху които те могат да мислят и да правят изводи и заключения, а не да се превръщат в регист­ратори на заучени факти.

Бележки

[1]. Занов, И. Учебните програми по История и цивилизация – какво има и какво няма в тях, какво ни пречи да ги използваме по-добре. – В: История, ХХ, 4, 2012, с. 352-365.

[2]. Учебни програми за задължителна и профилирана подготовка. Култур­но-образователна област: Обществени науки и гражданско образование. Главна редакция на педагогическите издания към МОН. IV част. С., 2004, с. 3-49; част V. С., 2003, с. 4-80.

[3]. Бакалов, Г. Средновековният български владетел (титулатура, инсигнии). С., 1995, с. 107-131; Коларов, Хр. Средновековната българска дър­жава (уредба, характеристика, отношения със съседните народи). Велико Търново, 1977, с. 9; Бакалов, Г. За някои особености на българската ханска титулатура. – Във: Векове 2, 1981, с. 68-69; Цанкова-Петкова, Г. Българо-византийските отношения при управлението на Тервел и Кормисош. Изс­ледвания в чест на Марин Дринов. С., 1960, с.615-625; Йорданов, И. Ед­ностранни монети-медальони с името на хан Омуртаг. Археология. XIX, 4, 1977, с. 33; Гюзелев, В. Средновековна България в светлината на нови из­вори. С., 1981, с. 57.

[4]. Бешевлиев, В. Първобългарите. Бит и култура. С., 1981, с.125-139; Ан­дреев, Й. Семинариум по средновековна българска история. Помощни ис­торически дисциплини. Велико Търново, 1978, с. 134-144; Симеонов, Б. Титульная практика в ханской Болгарии: происхождение, структура и зна­чение праболгарских титулов в период между VII и X веками. Балканско езикознание. 24, 1981, № 2, с. 23-45; Снегаров, Иван. Обществената мисъл в Първата българска държава (680-1018). Славянска филология. т. V. с. 142­164; Дончева-Петкова, Л. Знаци върху археологически паметници от сред­новековна България VII-X век. С., 1980, с. 19.

[5]. За да бъдеш личност, трябва да имаш твърд и непреклонен характер. Интервю с академик Васил Гюзелев. – В: Път. КПД Родно Лудогорие. 12, май 2010, с. 19.

[6]. Именник на българските ханове. Критично издание с коментар и обяс­нителни бележки на Иван Богданов. С., 1981, с. 16-17; Москов, М. Имен­никът на българските ханове (ново тълкуване). С., 1988, с. 164-173; Каймакамова, М. Българската средновековна историопис. С., 1990, с. 59-60; Дуйчев, И. «Именникът на първобългарските ханове» и българската дър­жавна традиция. Векове. 1, 1973, с. 10.

[7]. Новият прочит на българската древност. Исторически сборник. т. I. Авитохол. Съставителство Владимир Христов. С., 2005, с. 145-146; Съсълов, Д. Пътят на България. С., 1936, с. 17; Радославов, Цв. Титлите на бъл­гарските владетели. – ИБАИ, V, 1929, 159-186.

[8]. Добрев, Петко. Да повярваш, че си българин. Силистра, 2005, с. 23-44; Степанов Цв. Власт и авторитет в ранносредновековна България, С., 1999, 81-82; История и историография. Сборник в чест на проф. д-р Мария Ве­лева. Съставител Елка Дроснева. С., 2008, с. 35-46.

[9]. Мутафчиев, П. История на българския народ. т. I. С.,1943, с. 77.

[10]. Duychev, I. Medioevo bizantino-slavo. Roma. С., 1965, с. 67-82.

[11]. Божилов, И. Седем етюда по Средновековна история. С., 1995, с. 64; Даскалов, Р. Чудният свят на българите. С., 2011, с. 117.

[12]. История на България от Блазиус Клайнер, съставена в 1761 година. Под ре­дакцията на Иван Дуйчев и Карол Телбизов. С., 1977, с.26-27; Иречек, К. История на българите. С поправки и добавки от самия автор. Под редак­цията на професор Петър Хр. Петров. С., 1978, с. 142-156.

[13]. ЛИБИ. т. I. С., 1958, с. 82, 299-302, 306-307, 411-412; Емин, Н. Исто­рия Армении Мойсея Хоренского. Москва, 1893, с. 55, 62; ГИБИ. т. III. С., 1960, с.32; Венедиков, И. Военното и административното устройство на България през IX и Х век. С., 1979, с. 7; Еремян, С. Армения по «Ашхарацуйц». Арменска география от VII век. Ереван, 1963, с. 98-99, 101;Подбрани извори за българската история. Древните българи и земите на Бал­канския полуостров до VI век. т. I. С., 2002, с. 43-49; Българите. Атлас. С., 2001, с. 74-75.

[14]. Шишманов, И. Критичен поглед на въпроса за произхода на прабъл­гарите от езиково гледище и етимологията на името «българи». -В: СбНУНК, XVI-XVII (1900), с. 505-753; Златарски, В. Главни периоди в българската история. Встъпителна лекция. – В: Български преглед, III, 2 (1895), с. 23-37; Мутафчиев, П. История на българския народ. т. I. Първо българско царство. С., 1992, с. 55-56, 86-92; Гюзелев, В. Апология на Средновековието. С., 2004, с. 34-39; Богданов, И. Прабългари. Произход, етническо своеобразие, исторически път. С., 1976, с. 5-31; Бурмов, Ал. Към въпроса за произхода на прабългарите. – В: Известия на БИД. кн. 22­24. С., 1948, с. 47; Петров, П. Образуване на българската държава. С., 1981, с. 25-176; Чолов, П. Волжка България (VII-XVI век). С., 2008, с. 38­49.

[15]. ГИБИ. т. IV. С., 1961, с. 11-15; Дуйчев, И. Нови житийни данни за по­хода на Никифор I в България през 811 година. – В: Сп БАН, LIX, 1936, с. 147-188.

[16]. Христоматия по История на България. т. 1. Ранно Средновековие VII­-XII век. Съставители Петър Петров и Васил Гюзелев. С., 1978, с. 102.

[17]. Пак там, с. 98.

[18]. Хилендарски, Паисий. История славянобългарска. Зографска Чернова – 1762. Факсимилно издание. С., 1998, с. 182.

[19]. Ангелов, Д. История на Византия 395-867. Първа част. С., 1976, с. 331.

[20]. ЛИБИ. т. II. С., 1960, с. 80-81.

[21]. Тодоров, Г. Истина и мит. Покръстването на българите и митът за «избиването на 52 болярски рода». С., 2011, с. 15-21.

[22]. Иречек, К. Пос. съч., с. 172.

[23]. Златарски, В. История на българската държава през Средновековието. т. 1. ч. 2. С., 1927, с. 50.; Гюзелев, В. Княз Борис Първи. България през първата половина на IX век. С., 1969, с. 110; Дуйчев, И. Пътеки от утрото. С., 1985, с. 47; Божилов, И. и други. История на България. С., 1998, с. 35; Ан­дреев, М. и Ф. Милкова. История на българската феодална държава и пра­во. С., 1979, с. 87-89.

[24]. Тодоров, Г. Пос. съч., с. 13.

[25]. ЛИБИ. т. II. С., 1960, с. 288.

[26]. Иречек, К. Пос. съч., с. 262-263; Златарски, В., История на българска­та държава през средните векове, т. II, С., 1972, с. 440; Ангелов, Д., Чолпа- нов, Б., Българска военна история през Средновековието (X-XV век). С., 1994, с. 85.

[27]. Златарски, В. История на българската държава през средните векове. т. II. С., 1934, с. 466-470; С., 1972, с. 443-448; т. III. С., 1972, с. 1; Ангелов, Д., Чолпанов, Б., Пос. съч., с. 88-89.

[28]. Иречек, К. Пос. съч., с. 264.

[29]. Цанкова-Петкова, Г. България при Асеневци. С., 1978, с. 33.

[30]. Христоматия по история на България. т. 2. Същинско Средновековие (краят на XII-XIV в.). Съставители Петър Петров и Васил Гюзелев. С., 1978, с. 9-15; Андреев Й. Българските ханове и царе VII-XIV век, С., 1988, с. 105-106; Андреев, Й., Лазаров, Ив., Павлов, Пл., Кой кой е в среднове­ковна България (Исторически справочник), С., 1995, с. 310.

[31]. Божилов, И. Фамилията на Асеневци 1186-1460. – В: Генеалогия и просопография. С., 1985, I, № 1, с. 27-40, 45-46; Божилов, И. и В. Гюзелев. История на средновековна България. VII-XIV век. т. I. С., 1999, с. 425-429.

_____________________________________________

*Публикувано в https://www.academia.edu. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: авторът Иван Занов. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-9Vf