Велислав Алтънов

Трета причина като последица от тяхната дълбока убеденост в правотата им е техният прозелитизъм – елементът на експанзия, характерен за всички активни, разрастващи и разпространяващи се култури[78]. Въз основа на това вярващите от БЦ възвестявали и проповядвали своята вяра във всички възможни сфери: освен споменатия вече градски транспорт, но и в заведения за обществено хранене, образователни институции, болници и затвори[79]. Техни благовестители споделяли Евангелието понякога в научни и административни центрове[80], сред малцинства, атеисти, мюсюлмани и дори в православни храмове[81], даже и сред служители на силови министерства. Четвърто, за относителната независимост в средите на БЦ и смелостта им в практикуването, изповядването и разпространението на вярата от значение е и тяхното сравнително добро икономическо състояние като цяло. Основно със селски произход, старейшините на тинчевистите били сравнително заможни хора. Самият Стоян Тинчев до смъртта си отглеждал около двеста овце, макар и с помощта на родствениците, тъй като официално властта на Българската комунистическа партия не е позволявала сам човек да бъде собственик на такова голямо стадо по онова време. Други християни са отглеждали и угоявали домашни животни и птици; трети били градинари и земеделци, четвърти – пчелари. Продукцията им по онова време гарантирано била изкупувана от държавата. По този начин на религиозни заседания понякога възниквали любопитни препирни като „позволено ли е ‘гушенето’ на гъски в неделя[82]“.

Пета причина за възхода на БЦ е привлекателността на тяхната общност тъкмо с нейното нелегално съществуване, пуританство и аскетични практики. Това предпоставяло включване на все повече хора – възрастни и млади, в редиците им, а оттам и нарастване на членската маса, което довело до промяна на техния количествен и качествен облик. Допълнителна предпоставка е бил и личният елемент – качества, харизматичност и вдъхновение, изразени в пламенни и завладяващи проповеди; мотивиране от водачи, които привнасяли особеностите на своите характери в обществата им: Стоян Тинчев, Димитър Панков, Георги Шаранков, Павел Игнатов и много други.

През втория период от развитието на тинчевистите – вече като БЦ (1965-1990 година) – на преден план започва да изпъква фигурата на главния старейшина, като натежава значението на софийската БЦ пред всички останали в страната. Това са процеси, протекли под ръководството на пасторите Д. Божков, Б. Иванов-Игнатов и сина му Павел Игнатов.

Шеста причина за възхода на БЦ са контактите с петдесетни евангелисти от чужбина – Югославия, САЩ, Финландия. По този начин тази не толкова голяма религиозна група, без особени възможности и власт предизвикала международна намеса и натиск върху правителството на комунистите в борбата си за съществуване.

Седмо. Вследствие на техните усилия да бъдат чути и забелязани от международната общественост възниква шансът българските БЦ да се превърнат във филиал на световната, американска Church of God, която насърчава и подкрепя дейността на българските си събратя.

Осмо. Помага им времето, в което се случва всичко това – новите реалности на геополитическата обстановка 1985-1989 година – сближаването в отношенията СССР-САЩ чрез преговорите на президентите на двете страни Роналд Рейгън и Михаил Горбачов, което дава отражение и в областта на религията – за него говори известният богослов Карл Барт[83]. В България това е предпоставка социалистическата власт да отслаби натиска над вярващите, а американски мисионери да зачестят с посещенията у нас за срещи, предоставяне на помощи на църквите (Библии, литература, хуманитарни пакети и прочее) и преговори с лидерите на БЦ и представители на властта.

Налагайки една нова система на отношения вътре в общността, Павел Игнатов с подкрепата на Лучия Маврудиева, която става секретар на столичната група, заедно със съпруга ѝ – художника Стефан Петров-Чико и техни помощници като Станислав Тодоров, Филип Филипов, Ганчо Куртев, Албен Хубенов и други, на които ще се спрем по-долу, образува силен екип. Водени от главния старейшина, те предприемат мисионерски пътувания из страната на нещо като „дипломатически совалки“ с цел подготовка за централизиране и регистриране на БЦ в десетилетието до 1989 година. Осъществяват срещи със старейшини от Враца, Ботевград, Плевен, Русе, Силистра, Казанлък и Пловдив и прокламират пред тях идеята за организиране на всички БЦ в единна църковна общност. Главно багодарение на Павел Игнатов от тези църкви, използвали различни имена през годините, тинчевистите възприемат и обединяващото за всички име Божия църква (БЦ), което някога било характерно за сходните църкви в Разградско[84].

Тези процеси са подпомогнати и от един друг фактор с локален произход. При социализма макар и изкуствено столицата се превръща в най-големия град на страната, в главен политически, икономически, културен и образователен център на България, което също допринася за успеха на църквите, защото по онова време множество млади хора от различни краища на страната идват в София в търсене на работа или образование. Немалко от тях попадат на сбирките на БЦ и не след дълго стават нейни членове, като се включват активно в дейността ѝ по разпространение на вярата после.

През последното десетилетие преди 1989 година поради нарастването на броя преди всичко на младите образовани членове и симпатизанти БЦ развиват и черти на младежка субкултура с религиозен привкус благодарение на формираните „младежки групи“ или „младежки събрания – богослужения“. Там младите пеят евангелски песни, обличат се по определен начин – скромно, четат определена литература и говорят на своеобразен сленг, изпълнен с религиозни изрази и понятия.

Един важен факт за включване на енергични и действени млади хора в БЦ е случайността, която свързва благовестителката, която наричат сестра Ценка Янева[85], със студенти от Висшия институт за физкултура (ВИФ). Към 1984-1985 година тя работи там като чистачка и споделя вярата си сред младите хора, които среща по коридорите. Вследствие на нейната проповедническа дейност се покайват, тоест стават евангелисти и членове на БЦ, група спортисти от Добрич – Ганчо и Маргарита Куртеви[86], Иводор Ковачев, Красимир Димитров и други, които са в приятелски връзки с други студенти спортисти – Филип и Цецка Филипови[87] от Враца, Димитър Мишев от Карнобат, Албен Хубенов от Смолян и така нататък. Те стават лидери на религиозните сбирки и канят други свои колеги на събранията. След завършване на образованието си всички тези млади хора се завръщат по родните места или са „разпределени“ на работа в градове и села според тогава действащия закон. Превърнали се вече в проповедници и благовестители на евангелското християнство конкретно на БЦ, по всички тези места вярващите основават първоначално домашни молитвени групи, които с времето се разрастват и след съответната вътрешна организация се превръщат в нови църковни общности на БЦ по села и градове. Вследствие от всичко това те разширяват своята мрежа от църкви, обхващайки все по-голяма част от страната[88]. Ако някога са били наричани „Северни братя“ заради възникването им в Северна България (Плевенско и Разградско), сега БЦ се появяват и в Североизточна България, на юг, югоизток и югозапад – във Видин, Добрич, Тутракан, Силистра, Благоевград, Кресна, Разлог, Пловдивско, Смолянско, Кърджалийско[89].

Всъщност студентите от ВИФ не са нито единствените, нито най-значимите новоповярвали в средите на БЦ. Но те са едни от най-атрактивните и най-видни „плодове“ от дейността на БЦ. В резултат от тяхната работа се създават множество групи БЦ в споменатите области. Но освен Ценка Янева също и Йовка Данкова, Лили Владимирова (Алтънова), Ани Малинова и други привличат групи жени (и далеч не единствените), чрез които обръщенци се присъединяват към БЦ. По това време женската част от вярващите е особено активна и резултатна[90] в проповядване на тинчевисткото евангелско послание по убеждение на интервюирани респонденти[91]. Причините за този, да го наречем „женски“ феномен са комплексни, но основната вероятно е налагащият се по това време в западния свят феминизъм. Очевидно той дава своите резултати и в България въпреки трудно пропускливата за западни влияния Желязна завеса. Заслугата на женския принос за разрастването на последователите ѝ по всеобщо признание е значителна[92]. Факт е и че женското присъствие сред БЦ възлиза на около 2/3 от общата верска членска маса[93].

Глобални политически промени в света

В десетилетието, предшестващо падането на Берлинската стена, се случват и значими политически промени в света. След 1985 година започва „затопляне“ в отношенията между СССР и САЩ, а в Кремъл предприемат реформи в социалистическата система, известни като политика на „гласност“ и „перестройка“. След десетилетия на „застой“ при управлението на Леонид Брежнев тези промени довеждат Студената война до нейния край. Чрез това се създават условия за промени в социалистическите страни, както в случая с ратифициране от страна на България на Международната харта за правата на човека, в която ясно са дефинирани свободата на убежденията и правата – избор и изповядване на религиозна принадлежност, чл. 2, 18, 19, 20[94]. Скоро въз основа на получените от БЦ сигнали чрез американската Church of God от най-висша дипломатическа инстанция САЩ отправят питане към посолството на НР България „защо се нарушават правата на евангелски вярващи във вашата страна[95]?“ По този начин като външен израз на политическите промени на разведряване в отношенията Изток-Запад в периода 1984-1988 година БЦ в България за първи път след 9.ІХ.1944 година са посетени официално от американски евангелски мисионери: пастор Дейвид Уокър[96], д-р Ламбер де Лонг[97], пастор Тим Корнет и други[98].

Натискът и преследванията от силовите служби по интерниране на главния старейшина на БЦ Павел Игнатов постигат обаче и един друг, неочакван и за властта, и за самите БЦ ефект. Поради категоричното несъгласие да спрат дейността си, както и поради отказа им да се влеят в други общности изход от повишеното напрежение между властта и БЦ остава борбата да бъдат признати за официално независимо изповедание и по този начин да излязат от нелегалност.Но дали регистрирането би било победа за управляващите, които така ще изведат БЦ на „светло“, за да ги поставят под контрол (както и останалите изповедания между 1944 и 1989 година), или обратно – успех за БЦ, не е ясно поне в началото на тази „битка“. В обстановка на перестройка и гласност в навечерието на 1989 година това би могло да предизвика и неочакван обрат: да се окаже възможност БЦ да разгърнат още по-мащабно дейността си, увеличавайки влиянието и нарастването си неконтролируемо и непредсказуемо

От херметична затвореност към глобално разтваряне

Притиснати от социалистическата власт и открити от мисионерите на БЦ-САЩ, лидерите на БЦ в България получават шанс да намерят решение за своето бъдеще – регистрация и независимост. Вярващите от САЩ им предлагат духовно, морално и материално сътрудничество. Това означава, че както се е случило някога през 1923 година с аржентинската БЦ, основана, както стана дума в началото, от сподвижник на Стоян Тинчев – Дядо Йончо Пророка, превърнала се във филиал на американската, по същия начин и с българската в края на ХХ-ти век може да стане същото. Това определено би помогнало за опазването ѝ от засилващия се натиск на властта, защото чрез това ще получи международно и американско застъпничество и защита. Но това носи и риск поне от гледна точка на изследователите. Той е в опасността от превръщането на БЦ от България в елемент от глобалната мрежа на световните Божии църкви, САЩ, което неизменно ще съдейства за международни контакти за първата, за проникване на литература[99], нови идеи, учения и практики, накратко казано, за мощно духовно-културно влияние отвън, което е положително за културното и цивилизационно развитие на една общност. Но също така то би „ерозирало“ установения от десетилетия ред на самобитност и автентичност в нея[100]. То би подтикнало към извършване на промени за унифициране и неминуема загуба на идентичност, специфика и на строго характерния тинчевистки облик, запазил се непроменен от появата си през 1916-1920 година докъм края на 80-те години. Както беше споменато, до смъртта си Стоян Тинчев е забранявал всякакви контакти с чуждестранни мисионери и дори четене на техни книги може би поради подобни опасения[101]. Ето защо в края на ХХ-ти век БЦ се изправят пред дилема, при която се е налагал изборът между опасността от увеличаващ се натиск на властта, която не търпи дълго време независими и неконтролирани от нея общности, и отварянето към международно сътрудничество. Може би е било възможно да успее да го направи дори и с тинчевистите[102]. По всяка вероятност обаче притеснения и опасения от това изпитвало най-вече централното софийско ръководство в лицето на Б. Игнатов-Иванов и синовете му Павел Игнатов и Р. Иванов, преживели системен натиск и психически тормоз от страна на властта[103], завършил с интерниране на главния старейшина през 1987 година[104]. От друга страна, като интелигентен и начетен водач Павел Игнатов се стремял към реформи. Преследванията от страна на властта към семейството и към него самия вероятно подклаждали опасенията и страховете му от все по-засилващ се натиск на службите с вероятна алтернатива от „пречупване“ или от още по-краен тинчевистки консерватизъм. Другата възможност била БЦ да се съхранят независими от политическата власт в България, но зависими от международните си партньори, което обикновено става за сметка на уникалността, идентичността и неповторимостта на облика на църковните общества, видно от опита при други подобни случаи[105]. БЦ чрез централното си ръководство решават да изберат втория вариант. Друг е въпросът, че анализите, които правим днес, са от дистанция на времето, от нивото на познаване на историята в резултат на специален етноложки интерес и задълбочени културологични проучвания на изследователите, правени в атмосфера на демокрация и плурализъм, когато вече може спокойно и безпристрастно да се разсъждава за миналото. Всичко това обаче не е било възможно по онова време – в края на 80-те години на ХХ-ти век, когато на дневен ред е бил моралният избор с цел оцеляване и съхранение от тежкия натиск на сталинския тоталитаризъм. И по онова време вероятно само на малцина от ръководство на БЦ е било ясно в някаква степен и между какви алтернативи е трябвало да избират. Макар че без инструментариума, с който разполагаме в настоящото изследване, те едва ли са могли да си дадат ясна сметка и да предположат докъде ще стигне загубата на самоличност за БЦ в България при включването ѝ в съюз с американските БЦ. Освен това тинчевисткото аскетично, антиинституционално и изолационистко битие едва ли е представлявало по онова време за тях толкова голяма ценност, каквато то е днес, през ХХІ-ви век особено за изследователите етнолози, културолози и богослови.

Сред повечето вярващи обаче[106], които напълно се доверявали и приемали идеите и решенията на ръководството на БЦ в София[107], било разпространено убеждението, че промените се извършват в името на по-доброто бъдеще, за градивното общуване и обмен с други християни – „братя и сестри“ извън България, и най-вече според главния за тях аргумент, че всичко се е случвало по волята Божия[108]. Мотивите и целите били доминирани от идеята за взаимна духовно-религиозна подкрепа, за издигане и напредък на общностите (отсам и оттатък океана). Да отбележа, че по онова време българското общество все по-категорично заявява интерес към западната култура: към английска и американска поп музика, романи, списания, американски филми, внесени нелегално и гледани по домашни видеовечери. Ето защо особено за по-младите членове на БЦ, чийто брой, както споменахме, в навечерието на 1989 година нараства значително (около 33,000 души по собствени данни[109]), осъществяването на една подобна връзка със САЩ вероятно е била желана, търсена и изглеждаща много приемлива и логична[110].

Ето защо предвид факта, че американската БЦ установила контакти и изградила световна мрежа от църкви-филиали в страни по целия свят – Филипините, Австралия, Южна Корея, Аржентина, Румъния, Германия и други, установяването на контакт и преминаване на ниво „филиал“ автоматично превръща БЦ от България в част от тази световна или глобална църковна мрежа. По онова време тази идея трябва да е била много атрактивна за хората. Но, както изтъкнахме, на самия Стоян Тинчев, както и на твърдолинейните сподвижници от неговото поколение, това изобщо не би допаднало, защото означава по-скоро отстъпление на църквата от тяхното първоначално, „чисто Христово учение“ (според разбиранията им за духовно-сакрална чистота); равносилно на изпадане от Божието благоволение, на превръщането ѝ в ерес и на отлъчване, отпадане от спасението и вечния живот с Бога. Водени от подобни основания и опасения, доказали се във времето, някои от по-възрастните и консервативни презвитери организират през 2009 година поместен събор в Плевенско, за да направят равносметка на всичко, случило се с общността от онези години до днес, като потърсят възможна посока за изход от ситуацията[111]. Това означава, че те са преценили взетото в онези години решение за присъединяване към американските БЦ като погрешно или най-малкото като събитие със спорен резултат. По-голямата част от вярващите от БЦ в края на ХХ-ти век обаче посрещат акта на обмен и сътрудничество с БЦ, САЩ, радушно и подкрепящо го акламират. Възможно е да са били подготвяни и убеждавани за предимствата на тези стъпки към промени последователно и целенасочено от ръководството на църквата. А е възможно и действително да са предпочитали предимствата и недостатъците на новия статут пред тези на „някогашния“ тинчевизъм.

Изводи и заключение

Разгледаните протестантски домашни общества на „Северните братя“, или „тинчевистите“, определено са феномен в най-новата гражданска, политическа и културна история на България, макар те самите да не се ползват с известност или популярност. Но техните изследователи разкриват как системата на сталинския диктаторски тоталитаризъм се оказва безсилна да задуши дейността им или поне да успее да я вкара в позицията на сигурен контрол от страна Дсигурност и Българската комунистическа партия. Нещо повече, според наблюденията и познаването на фактите те дори преживяват своеобразен парадоксален „ренесанс“, разцвет по време на управлението на агресивния атеизъм, преследващ всякаква друга вяра и идеология (освен комунистическата), религиозност или църковност в периода 1947-1989 година. Факт е, че независимо от преследванията, интерниранията, вкарването в затвора, конфискуването на литература и всякакъв друг натиск от страна на Централния комитет на Българската комунистическа партия, Народната милиция, Комитета за въпросите на Българската православна църква и религиозните култове, Държавна сигурност и Димитровския комунистически младежки съюз тинчевистите, които през този период възприемат и името Божия църква, не само че не намаляват дейността си, а и бележат сериозно числено нарастване. Именно през този период българските протестанти се превръщат в третото по брой изповедание в България. А че „народната“ власт е била категорично против тях и дейността им дори няма смисъл да се коментира. Доказано във времето тоталитаризмът се отличава с пълно отнемане на човешките и гражданските права над несъгласните с неговите постулати и утопични принципи, включително и вярата в какъвто и да било Бог, нежели църковно поведение или поддържане на християнски обреди и практики. Ако е зависело от тях, нямало е да оставят жив християнин да извършва необезпокоявано дейността си. Казано с други думи, тинчевистите – Божии църкви, преживяват своя ренесанс, духовно възраждане и числено увеличение в рамките на Народна република България не благодарение на атеистичната комунистическа власт, а въпреки нея и независимо от целенасочените и добре премерени отчаяни нейни опити да ги задуши и парализира дейността им. БЦ „прекрачват“ във времето на демокрацията и пазарната икономика, появили се в България след историческия 10 ноември 1989 година, оцелявайки от натиска и преследванията на комунистите. Те разгръщат широка обществена, милосърдна, проповедническа и мисионерска дейност вече без каквито и да било ограничения. Българската комунистическа партия обаче на практика престава да съществува в своя някогашен вид и е принудена под натиск от Запада основно да се трансформира, реформира и почти се превръща в отрицание на своите социалистически прокламации и директиви. Тя става капиталистическа и дясна партия под името БСП заедно със съюзниците си от ДПС, АБВ и други.

Добре би било един ден за тинчевистите – БЦ, да пише в историята: „Тези, които без каквито и да било силови или финансови средства, а само с пасивна съпротива, подобно някога на Махатма Ганди, победиха тежката репресивна система на жестокия сталински тоталитаризъм и дочакаха неговото падане и постепенно изчезване от историческата сцена заедно с пълния провал и отрицание на утопичните му атеистични и тиранични идеи“.

__________________________________________________

*Публикувано в в Комунистическите режими и религиозните общности. Сборник материали от национална научна конференция, 8 март 2019 г., НБУ, с. 145-171, С., 2019. Авторът на блога изказва благодарност на доц. Живко Лефтеров от Нов български университет, с чието разрешение същата статия е възпроизведена тук.

[78].  Арнаудов, В., Цветански. Ц. История на Стария свят. София: Анубис, с. 124.

[79].  Разговор с Лили Владимирова Алтънова (1926-1994), член на ББЦ-София, от 1994 година.

[80].  Интервю с Йовка Данкова (1936 година), БЦБ, София, от 18.ІІІ.2010 година.

[81].  Интервю с Илия Савов (1962 година), Берковица, ОБЦ Берковица, от 3.VІІ.2010, София. Също и от интервю с Николай Колев (1963 година), Разград, наследствен тинчевист, пастор на Българска църква на назаряните, от 1.ХІ.2007 година и интервю с В. А. (1961), София, член на БЦ-ББЦ, от 29.03.2006 година.

[82].  Като доказателство за икономическа сътоятелност можем да отбележим факта, че на големите богослужения-събори в домовете си тези хора нерядко посрещали между 50 и 100 души (а понякога и повече). Всеки от гостите е бил гощаван и изпращан с щедри армагани и подаръци. По това време те нямат нито обща каса, нито събират десятък, с който нормално регистрираните църкви се издържат. Освен това вярват и изповядват принципа, че щом благославят – даруват, грижат се за Божии хора (своите събратя и сестри по вяра), имат голямо благословение – награда от Бога. Интервю с Илия Савов (1962 година), Берковица, ОБЦ Берковица, от 3.VІІ.2010, София.

[83].  Barth, K. L’Eglise entre L’Est et a L’Ouest. Collection de centre Protestant D’Etudes. Geneve, Suisse: Editions Roulet, 1949, 10-11.

[84].  Интервю с Павел Игнатов (1948 година), пастор, дългогодишен главен старейшина на БЦ-ББЦ, днес председател на БЦБ, София, от 25. VІІІ.2010 година в София.

[85].  Интервю с Ценка Янева (1941 година), член на БЦБ- София, от 6.VІІ.2010 година, София.

[86].  Интервю с Ганчо Куртев (1961 година), пастор, бивш регионален старейшина на БЦ и ББЦ, понастоящем водач на църква „Шалом”, град Добрич, от 8.VІІІ.2007 година.

[87].  Интервю с Филип Филипов (1958 година), град Враца, пастор на БЦ, Варна, от 3.VІІІ.2011 година.

[88].  Интервю с Павел Игнатов (1948 година), дългогодишен главен старейшина на БЦ, понастоящем пастор на БЦБ, град София от 20.ХІІ.2009 година.

[89].  Моллов, Ст. Цит. съч., с. 62, 224. Срв. и Велев, Цит. съч., 97-102.

[90].  Разказ на Лили Владимирова (Алтънова) (1926-1994 г.), БЦ–ББЦ София, от 1994 година, град София.

[91].  Интервю с д-р Таня Петрова (1969 година), Пловдив, теолог, член на БЦ-ББЦ – София, от 22.ІІ. 2010 година.

[92].  Интервю с Йовка Данкова (1936 година), София, член на БЦБ, от 18.ІІІ.2010 година, град София.

[93].  Интервю с Илия Савов (1962 година), Берковица, ОБЦ Берковица, от 3.VІІ.2010, град София.

[94].  Харта за основните права на ЕС (прегледан на 9.08.2020). Достъпен на: http:// mg2007.bg/studioweb/uploads/2013/12/HARTA-www.MG2007.bg-PDF.pdf

[95].  Радков, Д. Цит. съч., с. 12.

[96].  Игнатов, Павел. Цит. съч., 2004, с. 267.

[97].  Пак там, с. 211; Велев, В. Цит. съч., с. 55.

[98].  Интервю с д-р Таня Петрова (1969 година), Пловдив, теолог, член на БЦ-ББЦ – София, от 22.ІІ. 2010 година.

[99].  Игнатов, Павел. Проблеми на евангелизма. Ч. І. София: ЛИК, 2006, с. 352.

[100].  Едуардс, Дж. Американизация на християнството. Велико Търново, 2006, с. 53.

[101].  Игнатов, Павел. Цит. съч., с. 159, 248, 259.

[102].  Тук трябва да отбележим, че преследванията и репресиите изобщо не са плашели вярващите от БЦ като цяло, не и дотам, че да успеят да ги накарат да прекратят дейността си. Към 1985 година те имат вече шестдесет и пет години опит в нелегално съществуване и четиридесет и една години на успешно противопоставяне на всякакви стъпки от социалистическата власт към тяхното спиране, подчинение или поставяне под контрол. Игнатов, Павел. Цит. съч., с. 98.

[103].  Игнатов, Павел. Цит. съч., с. 47, 53, 96-97, 127, 217.

[104].  Моллов, Ст. Цит. съч., с. 72.

[105].  Едуардс, Дж. Цит. съч., с. 11, 36.

[106].  Разказ на Лили Владимирова Алтънова (1926-1994 година), БЦ-ББЦ София, от 1994 година, грод София.

[107].  Интервю с Ценка Янева (1941 година), член на БЦБ- София, от 6.VІІ.2010 година, София.

[108].  Разговор с Ани Малинова (1928-2005), вярваща от БЦ-ББЦ, София, от 2003 година.

[109].  Божия църква в България. Обединени евангелски църкви в България. (прегледан на 30.05.2019). Достъпен на: http://eabulgaria.org/?page=about&id=16

[110].  Интервю с Е. Д. (1966 година), член на БЦБ, София, от 2.07.2010 година.

[111].  Интервю с Димитър Лучев (1975 година), пастор от Етрополе, ръководител на ББЦ „Възраждане”, богослов – учен и преподавател, Ст. Загора, от 20.ХІ.2009 година в София, потвърдено в разговор с Д. Ч. (1948 година), пастор на ББЦ Плевен, от 19.ХІІ.2009 година в Плевен.

Изображения: авторът Велислав Алтънов (1961-2022). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-9Tg