Силата на „слабите“. Ъндърграунд църковни общества, непокорени от тоталитарната власт – продължение 1*

Велислав Алтънов

Божията църква в навечерието на 1989 година

Почти седемдесет години те съществуват като ъндърграунд религиозни общества, водейки затворен за външния свят и влияния живот. В същото време те не твърдят, че са единствените, нито отричат възможността по света да има и други като тях „истински вярващи“. Но ако има такива, то те би трябвало да отговарят на същите или подобни условия: нерегистрирани или отчитащи се пред официалната власт, практики на кръщение в Светия Дух, придружено с гласолалия, приемане и на други свръхестествени практики, стриктно изпълнение на Христовите поръчения и водене на свят и чист в духовно-сакрално отношение живот[48]. Но от друга страна, те и не показват особено желание, нито намират смисъл в това да търсят контакти със сходни общества. До известна степен те се чувстват самодостатъчни и удовлетворени в така конструирания си съобразно вярванията и традициите си живот. Затова с времето поради самоизолацията тинчевистите придобиват черти, които ги превръщат в специфично религиозно субкултурно явление, особено сред по-младите им членове[49], за разлика от останалите официални eвангелски църкви, които се унифицират и малко по малко се уеднаквяват, като заприличват на своите задгранични централи, с които са свързани. А и тинчевистите – БЦ, са самостоятелно, родно българско явление, а не филиал на съществуващи по света деноминации, за разлика от всички останали евангелисти или религиозни общества в страната (с излючение на Бялото братство, което също е родeн български феномен). Една от причините за успеха и самобитността им е именно тяхното капсулиране и затворено за външни влияния съществуване[50]. Това е основната причина през времето на социалистическото управление те, макар и известни на властта, да просъществуват почти неповлияни от политическата конюнктура и натиск. Тайните служби в НР България признават своите сериозни затруднения в опитите да ги следят и поставят под сигурен контрол[51].

По този начин във връзка с антагонистичната политика на натиск от страна на властта срещу тях в стадия на „развито социалистическо общество“ се затвърждават елементите до известна степен и на религиозна контракултура у тинчевистите. Те не слушат светска музика, не гледат телевизия, не ходят и на кино, защото за тях това е етически безсмислено и дори би навредило на тяхната духовно-религиозна същност. На практика тези общности нямат друг избор, освен в желанието си да оцелеят като вярващи със собствени виждания за света[52] да приложат тактиката на мълчаливо несъгласие с политиката, иначе казано, „пасивна съпротива[53]“, което е друг техен печеливш ход в борбата им за оцеляване в тоталитарната комунистическа власт.

Опити за регистрация

През 60-те години на ХХ-ти век, след кончината на Стоян Тинчев, който бил строго против официална регистрация, младите подемат инициатива за някои реформи сред тинчевистките групи. Една от идеите е да се приеме за всички тях името Божия църква (БЦ), което, както стана дума по-горе, било използвано от сродни общества в Разградско. Другото нововъведение е желанието все пак да бъдат регистрирани като общност. Последното става може би под натиск от страна на властта, а може би и поради нови разбирания за същността им. Във връзка с последното те трябва да излязат от нелегалност и да станат официално регистрирано изповедание. Те правят два неуспешни опита – през 1962 година и през 1969 година, от страна на главния тогава старейшина Деян Божков за регистрация под името Божии църкви (БЦ). Вторият завършва с интернирането на старейшината. След това за известно време тази идея е изоставена[54]. Въпреки всичко тези опити показват, че ръководството на БЦ вече не се състои от консервативни водачи, а от хора с гъвкавост и способност за търсене на нови решения съобразно ситуацията.

Авторът Велислав Алтънов (1961-2022)

В средата на 80-те години органите, контролиращи религиозния живот, прибягват до различни стъпки в стремежа си да задушат дейността на БЦ и да пресекат сбирките им в столицата като: конфискация на литература, арести, морален и психически тормоз – записване на паспортни данни и разговори в Народната милиция с предупреждения да преустановят дейността си[55]. Когато това не помага, прибягват и до физическо насилие над редови членове и лидери, както в случаите с Георги Шаранков, Тома Спасов, Станислав Тодоров, Борислав Беловарски и други. Освен това запечатват и вратата на просторната зала в дома на Павел Игнатов в квартал „Емил Марков“ (днес Гоце Делчев), ул. „117“, № 31, където той провежда богослужения на Софийската БЦ. Целта е религиозните им сбирки да бъдат пресечени. Семейство Игнатови намира на няколко пъти решения, граничещи с доза шеговитост: тайно избиват нова врата в стената на същата зала и без да повреждат печата на първата входна врата, поставен от милицията и забраняващ преминаването през нея, продължават богослужебните събрания там, влизайки през новата врата. Властите скоро запечатват и втория вход. Павел Игнатов пробива трета, после четвърта и така нататък, докато стаята бива осеяна отвсякъде с врати. От МВР обаче явно нямат чувство за хумор и семейство Игнатови-Иванови скоро получава сериозни предупреждения, придружени със заплахи от властта за тежки последици и дори физическа разправа, в случай че продължат с нелегалните и незаконни събрания[56]. По онова време Народната милиция си служи с такива мерки и си позволява да извършва побой над несъгласните, независимо че законът изобщо не е позволявал подобен произвол или употреба на насилие.

Павел Игнатов разказва в една от книгите си, че притиснат от засиления натиск на властта, през 1972 година се свързал в Белград с Божията църква, Югославия, и чрез нея с д-р Ламбер де Лонг, пастор и суперинтендант (представител) за Източна Европа на американската БЦ (Church of God) с център Кливлънд, щата Тенеси, САЩ. Молбата му била да се окаже подкрепа на общността му[57], имаща сходни с тинчевистите – БЦ, характеристики и практики. Това може да се определи като първи успешен международен контакт на българската БЦ, насочен срещу тоталитарния атеистичен произвол на социалистическата власт в България.

През 1975 година в Хелзинки, Финландия, се подписва Заключителният акт на съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа между западния, капиталистически и източния, комунистически свят. Там се поставят на разискване въпроси за свободата на гражданите и гарантиране правата им на Стария континент (в Западна и в Източна Европа). И когато през 1981 година Павел Игнатов заминава в Хелзинки, Финландия, под предлог да види брат си, принуден от политическото управление на България да емигрира там, отново съобщава пред западни представители шокиращата истина за липсата на религиозна свобода в България и за преследванията, за натиска от страна на властта срещу общността, която той представлява като неин главен старейшина[58].

Авторът Велислав Алтънов (1961-2022)

Скоро след това ръководството на БЦ предприема нови опити за преговори с правителството и отправя за пореден път настояване да получи официална регистрация, което да позволи легалното съществуване на общността, за да могат свободно да се събират и провеждат своите богослужения[59]. Регистрация обаче отново им е отказана. Неофициалното и неоповестено основание е чисто политико-идеологическо. Социалистическата власт провежда последователната атеистична политика на Цeнтралния комитет на Българската комунистическа партия за постепенно ликвидиране на всякаква религия и църковност като „примитивни“ и „суеверни схващания“, несъвместими с научния мироглед на новата социалистическа идеология. Освен това в книгата „Под булото на религията“ – произведение, предназначено да пропагандира атеизъм, атакуващ църковността и всякакво изповедание, директно се твърди, че „вярата в Бога сама по себе си е антикомунизъм[60]“. В този смисъл стратегията във вътрешната политика на социалистите е към отслабване, намаляване и ликвидиране с времето на религиозната дейност на църковните общности, докато те напълно изчезнат. Поради това регистрирането на нови изповедания, за което настояват от БЦ, напълно се разминава с намеренията на властта и естествено е отхвърлено. А официалният и публичен предлог за отказ от регистрация е, че „вече съществували регистрирани ЕЦ с широки зали като ЕСЦ, ЕМЦ, ЕБЦ и СЕПЦ“[61], така че следва предложение от властта – „черкувайте се в някоя от вече регистрираните църкви“[62]. По този начин управляващите целели постигане на двоен ефект: от една страна, да отклонят БЦ от желанието им да регистрират нова църковно-религиозна общност (което би обезсмислило и дискредитирало атеистичната им политика), а от друга, да ги вкара (с тяхно съгласие) в институционализирана общност, която е под контрола на държавните органи. Предложението е координирано с лоялни на властта ръководства измежду регистрираните ЕЦ и те „гостоприемно“ канят софийската БЦ на събранията си. Първоначално предлагат СЕПЦ да „приюти“ БЦ поради близостта в учението им – и двете са петдесетен тип общества, макар и с някои ритуални различия[63]. За СЕПЦ това би било добре, защото ще увеличи членската си маса чрез вливане на нови групи сред тях. Но вероятно изначалният конфликт между двете общности още от 1928 година е причина този опит да се провали.

След това властимащите предлагат на БЦ вливане в ЕМЦ „Д-р Лонг“, намираща се на ул. „Раковски“, № 86, в столицата. За известно време БЦ посещава техните събрания. Но поведението им там е спъвано и потискано от властимащите, което не удовлетворява тинчевистите – БЦ, и скоро те престават да посещават тези сбирки[64].

Настояванията на БЦ за регистрация пред властта са подновени през 1983 година, като сега въз основа на опита духовното ръководство на тинчевистите изтъква като основания големите различия между техните вярвания, обичаи и практики при богослуженията с тези на „приемните“ църкви. За пореден път молбата им е отхвърлена със същите аргументи. След което се стига до първите демонстрации на открито в продължение на месец, при които членовете на БЦ, провеждайки богослужения открито на улицата, фактически протестират срещу отказа да получат отделна и независима църковна регистрация[65]. Интересното тук за отбелязване е, че годината е 1983 година. Това е една от малкото протестни акции, случили се далеч преди демократичните промени от 1989 година, имащи вид на демонстрация и несъгласие с политиката на властта от страна на група обикновени хора – неорганизиран или инспириран от управляващите (за разлика от всички останали казионни активности – манифестации и демонстрации дотогава). По този начин въпросният акт става предвестник на предстоящите държавни промени, изпреварвайки демократичните протести и дейност в България с цели шест години.

БЦ отново отправят искане към властта за регистрация през 1985 година и отново им е отказано. Този път ги насочват към ЕСЦ (съборната, по-известна разговорно като „конгрешанска“) на ул. „Солунска“ № 49 в столицата с пастор Павел Иванов, лоялен към властта[66]. Той също учтиво ги кани да заповядат в редиците на църквата му. БЦ-София приема и през следващите седмици посещава богослужения в църковната сграда на тази деноминация. Член на общността разказва, че там християните от БЦ опитвали да се молят по своя начин – екзалтирано, емоционално и малко невъздържано, но веднага получавали критики и забележки от членовете на ЕСЦ от рода на: „контролирайте се, бъдете по-сдържани, за да има ред… все пак това е… църква, където е нужно благочестие…, а това вашето е… хаос…“, и други подобни[67]. Освен това пастор Павел Игнатов е канен отпред на амвона наравно с пастора на съборната църква. Павел Иванов, който води богослуженията, обаче нито веднъж не дава възможност на първия да проповядва, да каже нещо – да поздрави или да оглави събранието по някакъв начин[68]. От което излиза, че той само присъства като фигурант пред лицето на събранието, сякаш за параван, който да оправдае мнимата свобода, уж дадена на БЦ от властта. Поради което скоро групата на БЦ напуска и това събрание[69].

Интерниране на главния старейшина

След нарасналото напрежение и пореден сблъсък с властта, едномесечната демонстрация, непримиримостта на БЦ, както и поради изтичане на информация в чужбина за потискането на БЦ у нас, през 1986 година главният старейшина на БЦ Павел Игнатов за назидание на всички е интерниран и изпратен от тоталитарната власт в село Михалково, Родопите. При отпътуването му от София пред неговия дом се събира почти цялата софийска църковна група с численост тогава между седемдесет и сто души. Атмосферата е емоционална, главният старейшина наставлява пасомите си да не спират да се молят и да продължават да служат Богу. Последните му думи преди отпътуването през сълзи са: „А ако чуете, че съм се самоубил или загинал при нещастен случай, да не вярвате. Божий човек не умира така“[70].

Авторът Велислав Алтънов (1961-2022)

През време на интернирането си за няколко месеца Павел Игнатов е разделен от семейството си, отказвани са му срещи с близките, заставен е да работи като миньор и по два пъти на ден трябва да се разписва в участъка на Народната милиция – сутрин и вечер. По това време централната група на БЦ в София организира богослужения в една ромска група, образувана от проповедническата и евангелизаторска дейност на бащата на Павел Игнатов, Борис Иванов – Игнатов, в квартал „Христо Ботев“[71]. Там един вярващ, И. И., отваря дома си за богослужения на таванското помещение на къщата, което макар и все още недостроено е пригодено като зала за богослужения[72]. Наричат я „Горницата“ по името на мястото, където се е провела, така наречената Тайна вечеря на Спасителя с апостолите Му преди Неговото арестуване[73]. Това място се превръща в нов дом на столичната БЦ за следващите години (до 1991 година). Тук българи, роми, евреи, а нерядко и турци и помаци от провинцията се събират заедно, молят се, проповядват, пеят религиозни песни, вземат причастие и общуват, споделяйки религиозни опитности[74].

Въпреки интернирането на главния старейшина и въпреки че с този акт властта е разчитала да обезглави движението и да прекрати дейността му, богослуженията и религиозната активност на БЦ в София ни най-малко не спират; по нищо не личи да им е нанесен „фатален“ удар от тази стъпка на управляващите. Освен това, съществувайки под форма на автономни и независими групи, със и без столичната, събранията на БЦ в провинцията по частни домове не спират, така че вярващите продължават прозелитската и мисионерската си проповедническа дейност[75] сред българските граждани, както и посещенията по болници със същата цел[76].

Своеобразен „ренесанс“, възход на Божията църква в края на социализма в България (1980-1989 година)

Основната причина за този, да го наречем „ренесанс“, въпреки тежкия атеистичен натиск и преследване от властта е в успеха (макар и ограничен) на БЦ да се съхранят от контрола на властта, което постигат чрез нелегалния си живот и тям присъщо ежедневие като църква. Във всеки случай тяхната относителна свобода, която те осигуряват за себе си вътре в домашната среда на подземния си начин на съществуване, е по-голяма от тази на останалите официални църкви, които навсякъде стриктно са следени, контролирани и спъвани от агенти на властта в опитите им да се разгърнат и активизират. По този начин тинчевистите в много по-малка степен са изпитвали контрол от социалистическото управление в опитите му да ги задуши с пропаганда, силов, властови и икономически натиск[77]. На тяхна „територия“, сред членовете им, незаинтересувани от вестници, списания, телевизия, кино и изобщо от правителствена политика, обществена активност, широко пропагандиране на атеизъм посредством медии, вестници, списания, книги и кръжоци изобщо не са могли да подействат ефективно. По същия начин и следенето и контролирането от властта чрез внедряване на агенти е на практика е почти невъзможно поне до 1980 година, когато започва широкото разрастване на БЦ и възможностите за попадане на случайни хора сред тях стават все по-вероятни. Техните събрания – съборите и домашните богослужения, са практическа проява на самоопределението им, на осъществяване на тяхното кредо, респективно бит и начин на живот, запазили спецификата и различността си от всички останали деноминации именно поради капсулирането и самоизолирането от контакти и обмен с тях. Извършвайки богослужебните си събрания, БЦ осмисляли живота и съществуването си, като възприемали реалността на този свой живот с нескрита гордост и удовлетворение, каквито и днес могат да се забележат сред групите им. Това им помогнало да поддържат висок морален дух и надежда за бъдещето независимо дали ще го постигнат тук и сега или чак отвъд, след края на земния си живот.

Авторът Велислав Алтънов (1961-2022)

Втората причина за възраждането, което преживяват БЦ в последното десетилетие преди 1989 година, вероятно е в тяхното самочувствие и в силната им убеденост, в това, което правят, иначе казано, във вярата им и съзнанието за Божествено призвание и лична тяхна мисия в света. Те смятали себе си за изключителни носители на автентична и чиста, неподправена, неопорочена от институционалност вяра и църковност; приемали, че са отговорни за разпространението на Евангелието и знанието за Бог и бъдещия небесен свят сред „невярващите“, както те наричат всички останали хора. Тоест от тази своя убеденост и вяра в личното си духовно призвание, на което гледали като на свята мисия, те очевидно черпели основания, сили и мотивация да продължават да прокламират и практикуват вярата си независимо от неблагоприятните и тежки условия на външен агресивен натиск от атеистичната тоталитарна власт.

Следва…(виж тук).

____________________________________________________

*Публикувано в Комунистическите режими и религиозните общности. Сборник материали от национална научна конференция, 8 март 2019 г., НБУ, с. 145-171, С., 2019. Авторът на блога изказва благодарност на доц. Живко Лефтеров от Нов български университет, с чието разрешение същата статия е възпроизведена тук.

[48]. Интервю с Д. Ч. (1948 година), потомствен тинчевист от Плевен, пастор на ББЦ, град Плевен, от 19.ХІІ.2009 година.

[49].  Шендрик, А. Социология культуры. Москва, 2005, с. 306.

[50].  Би могло да се направи паралел с култури по света, които са развили собствена уникалност и неповторима идентичност именно благодарение на само изолацията си от останалия свят. Такъв е случаят с Япония. Част от очарованието на нейната култура се дължи именно на това. Амишите – религиозно консервативно крило на менонитите, също са изключително интересни за изследователите именно поради своето капсулиране и изолираност от останалите християнски групи.

[51].  Фурнаджиев, Д. и други (съст.), Христо Куличев (ред.) Вестители на истината. История на евангелските църкви в България. Б. м., Българско библейско дружество, 1994, с. 383. Срв. и Игнатов, Павел. Цит. съч., с. 121.

[52].  Игнатов, Павел. Цит. съч., с. 114, 156.

[53].  Пак там, с. 178.

[54].  Игнатов, Павел. Цит. съч., 99-100.

[55].  Радков, Д. Цит. съч, с. 12.

[56].  Интервю с Павел Игнатов (1948 година), дългогодишен главен старейшина на БЦ, понастоящем пастор на БЦБ, град София от 25. ІХ.2008 година.

[57].  Игнатов, Павел. Цит. съч., 2004, с. 102.

[58].  Пак там, 108-109.

[59].  Игнатов, П. Цит. съч., 2004, с. 119, 121.

[60].  Банков, Ст. Досието от двете страни на Желязната завеса. Б.м., Издателска къща „Еос“, 2001, с. 594.

[61].  Игнатов, П. Цит. съч., 2004, 129-130.

[62].  Стойков, В. Цит. съч., 6-7.

[63]. Игнатов, Павел. Цит. съч., 129-130.

[64].  Пак там, с. 156.

[65].  Пак там, с. 156.

[66].  Игнатов, П. Цит. съч., с. 225.

[67].  Интервю с Е. Д. (1966 година), член на БЦБ, София, от 2.07.2010 година, София. Отправилите тази забележка може би са прави по отношение на тяхната традиция. В случая вярващите от БЦ обаче проявяват своята характерност и традиция, която би могла да се нарече тяхна „визитна картичка”. С нея те са забележителни и уникални.

[68].  Велев, В. Цит. съч., с. 54.

[69].  Интервю с Ценка Янева (1941 година), член на БЦБ – София, от 6.VІІ.2010 година, София.

[70].  Интервю с В. А. (1961), София, член на ББЦ, от 29.03.2007 година.

[71].  Benovska, М. Altanov, В. Цит. съч., с. 140.

[72].  Велев, В. П. Цит. съч., с. 55.

[73].  Велев, В. П. Цит. съч., с. 69.

[74 ]. Интервю с В. А. (1961), София, член на ББЦ, от 29.03.2007 година.

[75].  „Прозелит” буквално означава „обръщенец във вяра“ (Срв. Евангелие от Матей, 23:15). Тинчевистите извършват прозелитска дейност, когато разпространяват своя тип християнска вяра в домашна обстановка и на открито. А това е и част от тяхната „мисия“.

[76].  Интервю с Йовка Данкова (1936 година), БЦБ, София, от 18.ІІІ.2010 година.

[77].  Petrov, P. Between Christianity and Socialism. Sintetitic Tendencies in Ritual Culture. 131-147. In: Ethnologia Balkanica. Journal of Southeast European Anthropology. Vol. 4, 2000, Sofia, p. 134.

Изображения: авторът Велислав Алтънов (1961-2022). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-9SI

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s