Силата на „слабите“. Ъндърграунд църковни общества, непокорени от тоталитарната власт*

Велислав Алтънов

Протестанти по българските земи се появяват в началото на ХІХ-ти век, като започват от „нула“, тоест започват да печелят последователи измежду народа ни стъпка по стъпка, постепенно разширявайки и разраствайки се. Днес те вече са третото по численост изповедание в България, изпреварвайки последователно членовете на юдаизма, армено-григорианските християни, римокатолиците и униатите и Бялото братство[1]. Около 70 години по-късно американски петдесетни мисионери стъпват в Бургас (1920 година), по ирония на съдбата от руски произход. Те също намират последователи у нас. Малко преди това (1916 година) в България са започнали да се сформират „Общества на святост“ – независими протестантски групи, търсещи духовно извисяване извън официално регистрираните изповедания и деноминации. Едно от тях са така наречените в тези среди „Северни братя“, появили се в Плевен и околностите под ръководството на Йончо Хинков (или Дядо Йончо Пророка, както го наричали хората там) и на бившия методистки пастор Стоян Тинчев. Скоро първият заминава за Аржентина, където създава устойчива група от последователи, позната и до днес там като „Божия църква“. А вторият, Стоян Тинчев, създава множество домашни, ъндърграунд църковни общества, които отказват да се регистрират официално пред държавата и стават известни по името му с прозвището „тинчевисти“, разпространено от агенти на тайните служби на страната след 1944 година.

Атеистичната власт срещу религиозните изповедания

През този период обществата на тинчевистите преминават през изпитания и сериозния натиск от страна от новата, атеистична власт на Българската комунистическа партия. По този начин, поставени в екстремните условия на агресивна антицърковна вътрешна политика, техните религиозни групи показват сериозна сплотеност, здравина, организираност и устойчивост като общност.

На 9.ІХ.1944 година се поставя начало на епоха на политическо управление, характеризиращо се с целенасочен и агресивно налаган атеизъм, чрез който управляващите членове на Българската комунистическа партия си поставят за цел да унищожат всякаква вяра и религиозност[2] – нещо, което дори овластените мюсюлмани в Османската империя не са си и помисляли да предприемат. С различни средства, формулирано безобидно като „преодоляване на суеверието и религиозните „предразсъдъци“[3], те привеждат плана си в изпълнение, следвайки стратегия, разработена и изпробвана успешно първо в СССР[4]. Социалистическата власт като начало демонстрира за пред света уж толерантност към изповеданията, за да избегне евентуална съпротива и критика от Великите сили за появата си на политическата сцена във време на съветска окупация на България (1944-1947 година). Но веднага след поемането на пълния политически контрол над държавата отношението ѝ към верско-религиозните общества рязко се променя и тя предприема серия съдебни процеси над православни[5], евангелисти[6] и католици[7], последвани от конфискации на имущество на Българската православна църква, а после и на всички останали изповедания, данни за което помествам в следващите редове. Прегледът на законодателните актове[8] и на Архива от служебната кореспонденция между Комитета за Българската православна църква и религиозните култове (КБПЦРК) към МВнР с редица миряни и духовни лица от различни изповедания след 1944 година разкрива интересни подробности в това отношение. Репресиите от така наречения Народен съд, така наречени „пастирски“[9] и „католическите процеси“ над презвитери, свещенослужители и несъгласните с комунистическото управление, паралелно с нашествието на съветски окупационни войски през този период[10]. Голяма част от жертвите им са разстреляни без съд и присъда или изчезват безследно. Още в първите дни след 9.ІХ.1944 година са избити около 150 свещеници на Българската екзархия, обявили се срещу СССР и комунизма[11]. Темите на протестните писма и оплакванията са най-разнообразни и свидетелстват, че свободата на религиозното съсловие в България е била жестоко атакувана мащабно и по много „фронтове“. Част от писмата са във връзка със забрана за религиозно възпитание на деца и младежи[12], други се отнасят до вандалски актове срещу църкви: изпочупени прозорци на храмове[13], съборени огради, ограбени икони от църковни храмове[14], бити свещеници[15] и заплашвани монахини[16] от страна на новите кметове на „народната“ власт, „експроприация“, иначе казано, отнемане на собственост и продукция – иззета и неизплатена от страна на ТКЗС реколта на църковните стопанства; конфискуване на църковни имоти (земеделски земи, храмови и административни сгради, паркове и прочее)[17] от православни, протестанти и католици и така нататък с цел ползването им като музеи, културни домове, детски градини, паркове и здания за Комсомола[18]. Постоянно са тиражирани забрани от местната власт за освещавания и треби публично по народните събори, по къщите и дворовете извън църквите, които до 1944 година никой не си е позволявал да спъва или препятства. Ограничаван е бюджетът за издаване на църковни книги и учебни помагала по религия, стриктно са следени характеристиките на студентите богослови, като се забранява на децата на свещеници да учат висше образование. Срещат се и клеветнически статии във вестници против манастирски управи и църковни лица, в които те са обвинявани в какви ли не грехове – основно „злоупотреба“ със средства, бездействия спрямо „народното стопанство, развращаване на младежта“ и прочее. Пресичат се домашни религиозни сбирки на Църквата на адвентистите от седмия ден (ЦАСД, по-известни в обществото като адвентисти), оказва се натиск над вероизповеданията да предоставят банковите си сметки на разположение на властимащите, както и много други стъпки от страна на властта, абсурдни от гледна точка на гражданските права и свободи и изобщо на демокрацията като управление, но твърде характерни като похвати за пролетарската диктатура и тиранията[19]. Всичко това свидетелства за целенасочени, масирани и добре премерени действия по планирано задушаване и постепенно прекратяване дейността и развитието[20] на тези църковни общества[21].

Натискът върху религиозните институции, върху духовните водачи и миряните е бил дотолкова цялостен и тотален, че ръководството на Католическата епархия е принуждавано дори да иска „позволение“ от управляващата тоталитарна власт да изпрати елементарна поздравителна телеграма до Нeгово Светейшество папата по случай 80-годишнината му през 1961 година[22], а други трябва да молят да им се разреши даже да си пекат ракия[23]. Заставяни са да дават обширни обяснения за всеки долар помощ[24], с който частни лица от Запад се опитват да подпомагат църковното дело у нас. „Народната демокрация“ затваря цехове и магазини за църковна утвар, свещи, пособия с религиозно съдържание и предназначение[25]; облага с данъци църковно-религиозната дейност, наградите и даренията на свещенослужителите и даже имуществото им[26], приканва свещениците да се включват в „трудовите“ инициативи в страната[27] и други подобни (бригади, Ленински съботници), с което намеква, че гледа на тях като на „безделници“, които „нищо не правят за родината си“. На много от тях е разпоредено дори да бъдат спрени пенсиите[28], като се има предвид, че парите в тези фондове не са притежание на Българската комунистическа партия или техните представители, а са обществена собственост и са резултат от удържаните данъци на трудещите се. Репресирането на пастори често е свързано с прогонване по „заповед“ на МВР от градове, в които те служат, като са принуждавани да се преселят някъде другаде – обикновено в далечни провинциални селища[29]. А оттам съответно отново започва мъчителният им път на писма и унизителни преписки с Комитета за въпросите на Българската православна църква и религиозните култове, в които отново да „молят“ да им се позволи да ги назначат на работа към съответната църква, което в повечето случаи им се отказва, ако не се съгласят да спрат дейността си или „поне“ да сътрудничат на новата комунистическа власт[30].

Авторът Велислав Алтънов (1961-2022)

Цитираните преписки са до 1962 година. Но преследванията над вярващите продължават и след това. Евангелският пастор Харалан Попов е един от хората, който описва смразяваща жестокост от страна на служителите на тоталитарната комунистическа власт в подземията на Народната милиция след ареста си[31]. Пастор Христо Куличев, вкаран в затвора със скалъпени обвинения през късната 1985 година, но освободен през есента на 1989 година заради настъпването на демокрацията, потвърждава това[32]. Над християните и вярващите сякаш са поставени да се разпореждат и да издевателстват над тях садистични изверги. От което става ясно, че за България по онова време по подобие на това, което се случва в СССР, важат думите на руския социолог Виктор Гараджа: „В тоталитарните общества църквата престава да съществува като самостоятелна величина[33]“.

Тинчевистите и ударите срещу тях от „народната власт“

Политиката, водена от Българската комунистическа партия и представляваща целенасочена политика за обезсилване и задушаване дейността на религиозните общности, засяга основно тези, които притежават на свое име банкова сметка, движимо и недвижимо имущество и афишират себе си пред държавата официално. Това са Българската православна църква, Католическата (и Униатската) църква, мюсюлманството, юдеите, Бялото братство, Евангелската баптистка църква (ЕБЦ), Методитстката епископална църква (МЕЦ), Евангелската съборна църква (ЕСЦ), Съюзът на евангелските петдесетни църкви (СЕПЦ) и адвентистите (ЦАСД). Всички те са поставени под пълен контрол, отнето им е имущество, интернирани са по-изявените пастири и миряни, ограничена и забранена е дейността им първо на публични места, после сред младежи и накрая дори в домашна обстановка.

След началото на социалистическо управление през 1944 година в страната ни се оформят няколко нелегални съпротивителни движения срещу новата власт: Селска армия на свободата[34], Български легионери[35], Горяните, които са първата организирана антикомунистическа съпротива в Източна Европа[36], и други. Поради техния политически характер Българската комунистическа партия, съзираща в тях пряка опасност за неограничената си власт и управление, на практика ги смазва и напълно неутрализира.

Вследствие на приоритетната битка срещу политическата опозиция и военните нелегални формирования, както и на официалната стратегия срещу регистрираните изповедания, встрани от основните преследвания и репресивния натиск по „преодоляване на суеверието и религиозните предразсъдъци“ остават онези религиозни общности, които са неофициални и водят в някаква степен ъндърграунд съществуване. По това време в България не само тинчевистите са такива и извършват нелегални богослужебни сбирки. Освен тях подобна домашна и неофициална активност имат и адвентистите, петдесетните и съборните църкви с цел просъществуване и осъществяване на богослужения с молитви и изучаване на Библията[37]. За тинчевистите обаче това е само още една форма на религиозна дейност – допълнение към тяхното основно съществуване. Съществуват други подобни евангелски групи, които също извършват нелегална богослужебна дейност. Едни от тях наричат себе си „Свободни християни“. Освен това в Разградско съществуват сходни домашни религиозни общества, приели името „Божии църкви“. Но повечето неофициални религиозни общества са твърде малобройни, поради което и остават почти незабележими. В средата на тоталитарния период „Божиите църкви“ ще се сближат с тинчевистите, които от своя страна ще възприемат името на първите (Божия църква), но на това няма да се спираме в тази студия.

Авторът Велислав Алтънов (1961-2022)

Видно от описаното в книгите на Величко Велев[38], Стефан Моллов[39] и Павел Игнатов[40], основните разлики между тинчевистите и всички останали групи с домашна религиозна активност са, че:

1.Първите (бъдещи Божии църкви) са най-сплотената, най-непримирима и безкомпромисна пред натиска на атеистичната власт група;

2.Те са с най-дълъг опит в организиране на подземна богослужебна дейност;

3.За тях това домашно, ъндърграунд проявление на вярата и религиозността е основната им форма на съществуване и себеосъществяване като религиозна общност, така че те са свикнали с подобен начин на живот.

От всичко гореописано след 1944 година става ясно, че някогашното виждане на Стоян Тинчев от 1928 година, когато той отказва да регистрира общностите в Плевенско под негово ръководство, известни и като „Северни братя“, ведно с другите петдесетни християни, е изключително мъдра и успешна за онова време на преследвания стратегия. По тази причина тинчевистите без особен проблем продължили съществуването си при домашни, неофициални условия въпреки натиска на комунистите. В новата ситуация след 9.ІХ.1944 година това се оказало твърде мъдро поведение за успешно просъществуване в условия на тежки преследвания и властови тоталитарен натиск. И това е една от причините тинчевистите да успеят да се съхранят от директния и тежък антицърковен удар на „народната демокрация“, почти задушил активността на всички останали изповедания. Другите основни причини за оцеляването и просъществуването им като религиозна група са, че:

4.Тинчевистите нямат никакво налично движимо или недвижимо имущество на името на общностите си, което властта да може да конфискува и чрез това да задуши дейността им;

5.Нямат документация, която да бъде иззета (липсват дори фотографии на техните водачи и миряни) и чрез която те да могат да бъдат успешно проконтролирани или следени от комунистическата власт, след което и да може да им се потърси отговорност за дейността;

6.Не финансират (и дори нямат свой) административен апарат, нито служители като секретар, касиер с обща каса или банкова сметка, които да бъдат конфискувани в полза на държавата или „народната власт“ и по този начин дейността им евентуално да бъде пресечена. Сплотеността им се основава единствено и главно върху духовно-религиозни принципи на респект към духовния водач – старейшината (пастор, когото те наричат пастир), който изразява волята на Всевишния. Тези правила се оказват строги и ненарушими по никакъв начин;

7.Тинчевистите нямат и печатен орган – списание, вестник, брошура и прочее, на които да разчитат за споделяне и разпространяване на убежденията и вярата си и които, ако им бъдат спрени – това да помогне за по-успешно задушаване на дейността им. В действителност те изповядват и споделят вярата и убежденията си единствено устно и по този начин максимално е затруднено проследяването, констатирането и удостоверяването на тяхната „забранена“ дейност. В този смисъл активността и практикуването на тяхната вяра и богослужения в домашни условия изобщо не са могли нито да бъдат спрени, нито ограничени по някакъв начин. Не и със същите мерки на натиск, които били ефективни спрямо всички останали изповедания.

Авторът Велислав Алтънов (1961-2022)

От друга страна обаче, няма да сме точни, ако кажем, че тинчевистите са съществували мирно, кротко или че са били оставени необезпокоявани от властта да вършат религиозната си дейност. Това изобщо не е така. Напротив. Макар и трудно проследявани, проконтролирани и въпреки че се опазили от директни политически, репресивни и обществени атаки, каквито били проведени срещу другите църковни общества, като съдебни процеси (1948, 1952, 1979, 1985 година), конфискация на имущество, спиране на печатни органи, изземване на архив и прочее, тинчевистите също са преживели своите преследвания от страна на сталинския тоталитаризъм, както го нарича Раймон Арон[41]. Техни водачи по същия начин, както и при други изповедания, са бити[42], интернирани[43] и подобно на вярващите от останалите общности изтърпяват затвор, насилие и произвол от страна на комунистическата власт, като някои от тях дори се увенчават с „венец на мъченичество“[44], тоест намират смъртта си насилствено според свидетелства на очевидци[45]. В третата си книга – „Отвъд стената“, Павел Игнатов (дългогодишен техен духовен водач) описва двадесет и четири документирани случая на вярващи от тинчевистките общества, които поради пацифистките си религиозни убеждения, непозволяващи им да се докосват до оръжие, нито да се заклеват пред каквото и когото и да било (знаме, конституция, съдебна власт и прочее), са осъдени и вкарани в затвор, излежавайки ефективни присъди[46]. Според автора това са само документираните случаи, което означава, че реалният им брой вероятно е доста по-голям, тъй като има и много други недокументирани[47].

Следва…(виж тук).

____________________________________________________

*Публикувано в Комунистическите режими и религиозните общности. Сборник материали от национална научна конференция, 8 март 2019 г., НБУ, с. 145-171, С., 2019. Авторът на блога изказва благодарност на доц. Живко Лефтеров от Нов български университет, с чието разрешение същата статия е възпроизведена тук.

[1]. Изповедания в Република България, Национален статистическси институт, 2011 година (прегледан на 15 март 2020). Достъпен на: https://www.nsi.bg/Census/Census.htm.

[2].  Чурешки, Ст. Корени на противоречието между християнството и марксизма през комунизма в България. Към философията на българската история. София: Стефан Чурешки. (прегледан на 2.07.2010). Достъпен на: http://www.bg-history.info/5246/ Koreni-na-protivorechieto-mezhdu-hristiianstvoto-i-marksizmut-prez-komunizma-v Bulgariia-Kum-filosofiiata-na-bulgarskata-istoriia.html.

[3].  Петров, П. Съборът в Радуил. За социалистическата трансформация на един религиозен празник. – Български фолклор. Селото между промяната и традициите. София, 1997, кн. 3-4, 110-115.

[4].  Никольская, Т. Русский протестантизм и государственная власть в 1905–1991 гг., Дисертация на соискание ученой степени кандидата исторических наук. С.П.: Российская Академия наук, 2003, с. 89, 90, 97.

[5]. В различни преписки Светият Синод на Българската православна църква умолява Комитета по въпросите за Българската православна църква и религиозните култове (КБПЦРК) да се застъпи за помилване на различни свещенослужители и монахини, осъдени по различни поводи.

[6].  Кочев, Ю. Процесът срещу евангелските пастори-шпиони. София: Отечествен фронт, 1949, с. 68, 77, 96.

[7].  Попов, С. Обикновен Български комунизъм. Т. 2. Делото срещу свещениците от евангелистката църква. София 2008, 204-221.

[8].  Народна демокрация или диктатура. Христоматия по история на България 1944-1948 г. Препоръчана от МОН. Съст. Огнянов, Л. и други. София: Литературен форум, 1992, 133-134.

[9].  Кочев, Ю. Цит. съч., 4-16.

[10]. Огнянов, Л. Цит. съч., 133-134.

[11].  Калканджиева. Д. Българската православна църква и „народната демокрация” (1944-1953 г.). Силистра: Демос, 2002, с. 183.

[12].  Калканджиева, Цит. съч., 76-77.

[13]. ЦДА, ф. 165, оп. 10, а.е. 468.

[14 ]. ЦДА, ф. 165, оп. 10, а.е. 475.

[15].  ЦДА, ф. 165, оп. 9, а.е. 1169.

[16]. ЦДА, ф. 165, оп. 9, а.е. 1170.

[17].  Калканджиева Д. Българската православна църква и новият закон за изповеданията. В: Религия и политика на Балканите. Съст. Ина Мерджанова. Силистра: Демос, 2004, с. 157.

[18].  ЦДА, ф. 165, оп. 10, а.е. 312.

[19].  Денкова, Л. Етика. Начален курс. София: НБУ, 2003, с. 33.

[20].  Игнатов, П. Безкръвното гонение на църквата. Тоталитарната държава срещу Божията църква в България 1960-1991. София: ИК. ЛИК, 2004, с. 114.

[21].  Хайек, Ф. Пътят към робството. София: ИК МАК, 2004, с. 61.

[22].  ЦДА, ф. 165, оп. 10, а.е. 332.

[23].  Пак там, а.е. 555.

[24 ]. Пак там, а.е. 632.

[25].  Пак там, а.е. 602.

[26].  Навсякъде в Европа и Америка вероизповеданията са освободени от данъци. Социалистическата власт у нас, обратно – облага ги с такси и налози с цел постепенно да ги задуши и унищожи дори икономически.

[27].  ЦДА, ф. 165, оп. 10, а.е. 455.

[28].  ЦДА, ф. 165, оп. 9, а.е. 1050.

[29 ]. ЦДА, ф. 165, оп. 10, а.е. 633.

[30].  Калканджиева, Д. Цит. съч., с. 183.

[31].  Попов, Х. Изтезаван заради вярата си. Епопея на съвременната християнска храброст и героизъм. DOHI-PRESS, 1994, с. 31, 35, 43.

[32].  Куличев, Х. На свобода в затвора. Б.м.: Верен, 2002, с. 76, 157, 174, 276.

[33].  Гараджа, В. Социология религии. Москва: ИНФРА, 2007, с. 243.

[34].  Огнянов, Цит. съч., с. 130.

[35]. Шарланов, Д. Тиранията. Жертви и палачи. София: Стрелец, 1997, с. 17, 79, 88.

[36].  Грозева, Н., Ив. Иванова и други. Горяните. Сборник документи. Т.1(1944–1949). Архивите говорят. София: Главно управление на архивите при Министерски съвет, 2001, 5-6.

[37].  ЦДА, ф. 165, оп. 9, а.е. 1119. Също и по интервю с Васил Еленков (1944 г.), Враца, епископ, председател на Национален алианс „Обединени Божии църкви“ (НА „ОБЦ“) от 3.VІІ.2009 г.

[38].  Велев, В. История на Божията църква в България. София: ББЦ, 2002, 114–115.

[39].  Моллов, Ст. Духовен споменник за Божия църква 1919–1990 г. София: Български писател, 2006, 96–99.

[40].  Игнатов, П. Цит. съч., с. 98.

[41].  Арон, Р. Демокрация и тоталитаризъм. София: Аргес, 1994, 165-167. Срв. и Benovska Sabkova, M., Altanov, V. Evangelical Conversion among the Roma in Bulgaria: Between Capsulation and Globalization. – In: Transitions, vol. XLVIII, № 2, 2009, 133-156.

[42].  Пастор Д. Колев от Разград разказва, че в техния край е имало „як бой“ от страна на комунистическата власт над негови роднини, които са потомствени евангелисти от Божията църква. Интервю с Данаил Колев (1954 година), потомствен тинчевист, пастор на домашна църква ОБЦ в гр. Разград, от 2.ХІ.2007 година.

[43]. Подобно интерниране, по-скоро заточение далеч от домовете си, преживяват пасторите Тома Спасов, Станислав Тодоров и Павел Игнатов от София в периода 1985-1987 година – Радков, Д. Цит. съч., с. 12.

[44].  Пастор Павел Игнатов, дългогодишен главен старейшина на БЦ-ББЦ, разказва свои лични преживявания при друг подобен случай. През 1976 г.одина той и група младежи – тридесет души, посетили същия окръг за някакво младежко събрание. Милицията осуетила събранието и ги пратила да се прибират, като зорко ги следяла. В едно от селата, през които минали, техен брат християнин ги посрещнал в къщата си, дал им вода да пият, да се освежат, нахранил ги и после продължили по пътя си. За това обаче, че ги приел и нагостил в дома си (въпросната религиозна група), не му се разминало. Той бил арестуван от народната милиция и пребит там.

[45].  Пастор Д. Ч. от Плевен разказва случай за вярващо момче от околните села, което разпространявало Библии, след като комунистите поели властта. Било неколкократно предупреждавано от милицията и кмета да престане с това, но не послушало. Тогава го арестували, пребили го от бой и го изхвърлили през прозореца на кметството. Обяснението било, че „сам бил скочил, за да избяга“. Скоро майка му сънувала сън, в който той ѝ казал: „Мамо, аз не съм се самоубил”. Тогава тя с риск за живота си изскочила пред колата на министър-председателя Вълко Червенков при посещението му в Плевен. Той я приел, изслушал я и направил разследване. Кметът и кварталният, виновни за убийството на момчето, били арестувани, отведени и никой повече не чул нищо за тях. Макар и със справедлив завършек, този случай е показателен за отношението на атеистичната власт към вярващите по онова време. Из интервю с Д. Ч. (1948 година), потомствен тинчевист от Плевен, пастор на ББЦ, гр. Плевен, от 15.VІІІ.2007 година.

[46].  Игнатов, Павел. Отвъд стената. София, 2010, 11-20.

[47].  По лични разкази на интервюирани някои от имената на хората, лежали в затвора, отказвайки военна служба заради верски убеждения, са: Стефан Моллов, Петко Досев от БЦ, Тодор Енчев от СЕПЦ-ББЦ и други.

Изображения: авторът Велислав Алтънов (1961-2022). Източник Гугъл БГ.

Връзка за тази публикация – https://draganbachev.com/2022/06/29/%d1%81%d0%b8%d0%bb%d0%b0%d1%82%d0%b0-%d0%bd%d0%b0-%d1%81%d0%bb%d0%b0%d0%b1%d0%b8%d1%82%d0%b5-%d1%8a%d0%bd%d0%b4%d1%8a%d1%80%d0%b3%d1%80%d0%b0%d1%83%d0%bd%d0%b4-%d1%86%d1%8a%d1%80%d0%ba%d0%be%d0%b2/

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s