Илка Петкова

Abstract

Охридският архиепископ Теофилакт заема особено място сред редица византийски автори, които описват българските земи от гледна точка и интереси на Византийската империя.

В неговите произведения са запазени както отрицателни, така и положителни характеристики на българските земи. Те се определят от онези специфични цели, преследвани от Теофилакт като върховен предстоятел на Българската църква. Позиция, която го поставя в центъра на различни дейности, взаимоотношения и интереси, както публични, така и частни.

***

Проблемите, свързани с взаимната опция между различните племена и народи, тоест отношението към „другия”, отдавна привличат вниманието на учените. Те все повече присъстват в нашата историография, която има вече своите интересни приноси в тази насока. По обясними причини – непосредственото съседство и динамичните многовековни отношения между българи и византийци, вниманието на българските изследователи обаче е насочено главно към изясняване на техните взаимни представи и отношения. В тази връзка трябва да се отбележат специално задълбочените проучвания по темата, направени от професор Петър Ангелов[1].

Проследявайки начина, по който византийските автори – военни и духовни лица, дипломати, администратори, аристократи, представят българските земи, техните природни дадености, релеф, почвено-климатични условия и прочее, професор Ан­гелов отбелязва и неласкавите описания, направени от страна на охридския архи­епископ Теофилакт[2]. Причините за тяхното присъствие в книжовното наследство на византийския архиерей ученият търси в личните му мотиви и по-специално в желанието му да постигне максимално въздействие върху адресатите си, за да бъде отменено нежеланото от него назначение в Охрид. Значителна роля имат според изследователя и материалните подбуди – страхът за собственото благопо­лучие и усилията да бъде запазено то. С други думи, Теофилакт Охридски умишлено се стреми да представи обстановката, в която е принуден да живее, във възможно най-неприятен вид, за да издейства поземлени придобивки или финансови облек­чения[3]. Логиката на тези разсъждения е неоспорима. Към казаното от известния медиевист могат да се направят обаче някои допълнения, които да дозавършат представата за позицията на византийския духовник спрямо българските земи.

Както е известно, интересът на византийците към съседите им българи и към техните земи се обуславя най-вече от стопански, политически, дипломатически, военни и прочее цели, които преследва империята. Това често придава на описанията, които те правят, повече или по-малко специализиран характер, което от своя страна обяснява и наблюдаващата се в тях в много случаи целенасоченост и едностран­чивост. При това трябва да се изтъкне и фактът, че някои от византийските автори, чиито описания са резултат на определен престой от време, прекаран по един или друг повод в българските земи, са склонни да ги рисуват в крайно противоречива светлина, давайки понякога взаимно изключващи се противоположни характеристики в зависимост от промяната в условията на пребиваване и личните им впечатления и настроения[4].

Един поглед върху цялостната книжовна продукция на архиепископ Теофилакт показва, че той определено се отличава в много отношения от изброените по-горе лица както поради позицията, която заема в българските земи, лично обвързваща го с последните, така също и поради продължителността на престоя си. Поради това именно неговото отношение е много по-сложно и интригуващо, отколкото изглежда на пръв поглед и заслужава специално внимание.

Наистина в редица свои писма до видни личности с влияние в двора като деспина Мария, Михаил Пантехни, великия доместик Адриан Комнин, брат на император Алексей I Комнин, препозита на молбите и други, охридският архиерей рисува изключително отблъскваща картина на българските земи като място на пълен интелектуален упадък и духовна нищета, истинско „блато на злините… с неговите рожби – жабите”, духовна „пустиня”,“добра да храни змии и скорпиони”, „варварска страна”, „работилница за всякаква злина”, в която е лишен от подоба­ващо интелектуално и приятелско общуване[5].

Нещо повече, в стремежите си да въздейства ефективно върху своите корес­понденти, Теофилакт акцентира настоятелно и върху тревожната опасност от собст­вената му интелектуална и духовна деградация поради крайно принизената интелек­туална среда, в която трябва да живее. „Защото сега – заявява с горест ученият византиец в писмо до Мерментул, председател на императорския съд – толкова е отслабнала собствената ни сила, с която някога в старо време бяхме мощни, колкото тогава бяхме останали назад от способността на древните[6]”. А по-нататък до същия адресат, той направо го призовава: „заедно с нас се моли, да не изгубим ние даже елинския си говор – така ужасно сме закъсали[7]”. Могат да бъдат приведени още редица примери в този дух. Както може да се заключи, те не са резултат само на богато авторово въображение и информираност в областта на гръцката митоло­гия, древна история и литература, както и на християнската книжовност[8], но и на стремежа да се постигне максимално въздействие за промяна на нерадостната съдба на Теофилакт. Че това е главната цел на тези прекалено отблъскващи харак­теристики показва и прекият призив на охридския архиепископ, отправен към Адриан Комнин: „Отървете ме от това мръсно робство вие, които можете, инак преди времето определено от Бога, ще се погубя от яд като син, който не е направил нищо достойно за баща си, а това би било за мен безславно, а за ония, които са го допуснали позорно[9]!”.

В противоположна светлина е представена обаче България в агиографската продукция на Теофилакт и най-вече в написаното от него „Пространно житие на Климент Охридски”. В него, основавайки се на своите български първоизточници, чиито сведения приема без промени, той рисува духовната еволюция, преживяна от нея от езичество към християнство. Облагородяването и духовния ѝ подем той свързва, следвайки дословно българската патриотична традиция от XI-ти век, с дей­ността на славянските просветители светите братя Кирил и Методий и техните най-изявени ученици и главно Климент Охридски. Отбелязани са и усилията на българските владетели княз Борис-Михаил и цар Симеон да подкрепят и заздравят християнизацията на българския народ[10]. Положителната насока, в която са обрису­вани българските земи през IX-X век, се дължи не само на точното следване на българските извори, но и желанието да се използват те като аргумент за укрепване на авторитета на Охридската архиепископия чрез проследяване на нейните дълбоки исторически корени, за чието полагане особени приноси има и Климент Охридски. По този начин Теофилакт издига и своя собствен престиж като предстоятел на една стара, авторитетна автокефална църква. Същевременно така той обосновава и защитава автокефалния статут на Охридската архиепископия, уреден с височайши документи, издадени още от прославения завоевател Василий II (976-1025 година[11]), но нарушаван нееднократно след неговата смърт. Самият Теофилакт бурно протестира против едно такова посегателство от страна на цариградския патриарх в писмо до халкидонския епископ Михаил и пламенно отстоява независимостта на Охридската архиепископия[12].

Както бе посочено в началото, Теофилакт прави редица отрицателни характе­ристики на българските земи и в случаите, когато преследва текущи материални интереси. Неговото архиерействане в Охрид съвпада до голяма степен с властването на император Алексий I Комнин (1081-1118 година). Управлението на последния е белязано със специално внимание спрямо провинциалната военна аристокрация като негова главна социална опора. Императорът щедро раздава поземлени дарения на отделни нейни представители. Това обаче в никакъв случай не означава, че са пренебрегвани интересите на църквата. Още повече като се има предвид нейната важна роля поради разрастването на еретическата пропаганда в империята и борбата, която императорът предприема срещу нея. Дарителската политика на владетеля обаче на практика често води до сложно преплитане на противоречивите интереси на духовната, военна и светска аристокрация. На самия Теофилакт също често се налага да отстоява поземлените и финансови интереси на архиепископията срещу държавната администрация, военни и цивилни лица. Стараейки се да защити и разшири направените ѝ икономически облекчения и отстъпки, охридският архи­епископ пуска в оборот една силно впечатляваща картина на българските земи като изключително неплодородни и безводни, отличаващи се с голяма бедност и малочисленост, съпоставими в своята изостаналост само с библейската земя Кидар, обитавана от дивото арабско племе на кидарите[13]. Тази мрачна, песимистич­на представа, която той преднамерено създава, има за цел да предизвика съжаление и съпричастност и да доведе до реализацията на преследваните от него цели. Показателен пример в това отношение е писмото му до Иоан Комнин, в което той емоционално заявява: „Охридско, пансевасте, мой застъпнико, ще изчезне от България по-скоро, отколкото може да очаква човек, ако всесилната ти ръка не се погрижи за него. Защото тази [област] е малка, съвършено бедна, страда от мало­численост и се явява най-окаяната от всички области[14]”.

Разбира се, фактът, че положението на българите, подвластни на Теофилакт, непрекъснато се влошава, не подлежи на съмнение. За това обаче вина има и самият той, независимо от многократно проявения от него стремеж да се представи за техен благодетел и пламенен защитник на интересите им. В крайна сметка нали именно от тяхната експлоатация се осигуряват солидните богатства на архи­епископа. Така или иначе, известно преувеличение на фактите трябва да се допусне, поради ефекта, който преследва последният.

Съзнателното подценяване на икономическите ресурси и стопанската рен­табилност на българските земи или на отделни области от тях, особено Охридско, с което Теофилакт е най-тясно свързан, влиза в рязко противоречие с известни факти, които могат да се извлекат от неговата кореспонденция. Както се вижда, независимо от твърде голямата фриволност, с която той използва своето надарено перо, различни податки от нея навеждат на интересен извод, относно действителното състояние на нещата. Става ясно, че въпреки непрекъснатите му хленчения и превзети оплаквания, разглезеният византийски архиерей всъщност се радва на завидна авторитетна позиция като охридски предстоятел и той се гордее с нея и се стреми да извлече максимални дивиденти. Старае се да я стабилизира и укрепва с всички сили и средства, бранейки ревностно автокефалността и целостта на архиепископията. Организира духовния живот в последната и се бори за запазване на чистотата на вярата от еретически посегателства. Освен това Теофилакт разпо­лага и с определена юрисдикция и въоръжена сила, които му предоставят същест­вени възможности спрямо българското население, които той се опитва да разшири[15]. И макар да твърди обратното, личи си, че той се чувства много добре в Охрид. За това свидетелства собственото му признание в едно писмо до китърския (Китър, днес Катерини в Гърция) епископ, в което говори прочувствено за охридския въздух, за „лекото и твърде тънко тамошно вино и    другите здравословни храни”. В друго писмо до Иоан Пантехни от 1107 година пък отбелязва: „Аз пък, като стигнах до Солун, да бях намерил един Дедал, бих си прикачил криле, бих литнал и бих отдъхнал в Солун[16]”.

За изключително добре обезпеченото материално битие, на което се радва Теофилакт, осигурено благодарение на плодородието на българските земи и експло­атацията на подвластното му население, говорят и обвиненията на неговите про­тивници. Те го обвиняват, че е „някакъв силен големец”, че „разполагал с толкова и толкова богати приходи.” Един от тях, парикът Лазар, с когото Теофилакт влиза в непримирим конфликт, според последния разпространява всякакви измислици за него: „Той уверява още – отбелязва по този повод охридският архиерей, – че ми се търкаляло по улиците сирене, а по планините течало мляко (Иов, 29:6), че съм бил голям богаташ с не знам колко си натрупани от просия таланти, че съм водел живот сатрапски, или по-добре, че персийските богатства са нищо в сравнение с архиепископските, а дворците в Суза и Ектабан – същински колиби пред моите многоетажни жилища и моите прохладни домове, дето летувам и освежавам пещта на буйната си плът[17]”. И макар Теофилакт да говори с ирония, и да се мъчи да представи казаното от неговия враг за пълна лъжа, става ясно, че той наистина разполага със значителни богатства, които дразнят не само неприятелите му, но и експлоатираните от него българи като парика Лазар.

Богатите приходи, които получава, дават възможност на охридския архиерей да прави щедри подаръци и да подкупва представителите на корумпираната визан­тийска администрация, за да постигне благоприятни за себе си решения и отстъпки. На няколко пъти в своята кореспонденция Теофилакт споменава за значителни количества риба, изпратени на личности, чието застъпничество и съдействие по определени въпроси той търси[18].

Че българските земи са солиден източник на доходи, противно на твър­денията на охридския предстоятел, показват и непрекъснатите му опити по всякакви пътища и с всевъзможни средства да увеличава поземлената собственост на Ох­ридската архиепископия. Както става ясно, това понякога се постига чрез устано­вяване на патронат от нейна страна върху някое село на свободни селяни, което я е избрало за свой патрон. На първо време то продължава да плаща данъци на държавата, но постепенно е освободено от тях и преминава напълно под властта на архиепископията. Такъв е случаят със село Могила, за което Теофилакт води дълги и ожесточени спорове с данъчните власти, като накрая то му е отнето като неправомерно присвоено[19]. Конфликти архиепископът има и по повод село Църкви в района на река Вардар, което накрая е измерено и включено в данъчните списъци[20]. Борбата на архиепископа с данъчните власти по повод владеенето на земя не се изчерпва с посочените примери, но и те са достатъчни, за да удостоверят колко много всъщност Теофилакт цени последната, защото тя е основен източник на приходи за него, макар той да притежава и друга собственост (рибарници, ливади, къщи и прочее).

В заключение може да се каже, че архиепископ Теофилакт Охридски заема особено място в поредицата от византийски автори, които правят описания на българските земи от гледна точка на практическите нужди и интереси на визан­тийската империя в даден момент или отразяват свои собствени впечатления и настроения в духа на традиционното ромейско чувство за превъзходство спрямо други страни и народи. В разнообразното си книжовно наследство той създава противоречиви и богато нюансирани характеристики на българските земи – както отрицателни, така и положителни, въображаеми или реални, чието наличие се определя от конкретните цели, които той преследва като върховен предстоятел на българската църква, както и като представител на едрата феодална духовна прослойка, положение, което го поставя в центъра на богат обществен и личен живот и интереси.

Бележки

[1]. Ангелов, Петър. Българите през погледа на византийците. – История, 1993, №1, 19-35; Angelov, Р. The Bulgarians through the Eyes ofthe Byzantines. – BHR, 1994, №4, 18-33; Същият. България и българите в представите на византийците (VII-XIV), С., 1999, 285 с.; Тъпкова- Заимова, В. Византия, Западна Европа и балканските народи. – В: „Представата за „другия” на Балканите. С., 1995, 14-19; Симеонова, Л. Образът на българския владетел във византийската книжнина (средата на IX-ти – началото на XI-ти век). – В: Цит. съч.; Другият в историята, Кюстендил, 1996, 222 c.

[2]. В научната литература са лансирани крайно противоречиви мнения относно негативните оценки и квалификации, използвани от Теофилакт по отношение на българите и техните земи. Едни автори обвиняват учения византиец в преднамерено грубо отношение и стремеж за дискредитиране на всичко българско с оглед на съзнателно провеждан курс към ромеизация на българите. – Вж.: Златарски, Васил. История на българската държава през средните векове. Т. 11. С., 2007, 253-354; История на България. Т. III, Втора българска държава, С., 1982, с. 94. Други учени проявяват стремеж към определена идеализация на дейността на видния византиец като духовен пастир на българския народ. – Вж.: Снегаров, Иван. История на Охридската архиепископия. Т. I, С., 1994, с. 66, 70, 79, 83-85; Събев, Тодор. Самостойна народностна църква в средновековна България. С., 2003, с. 271, 272, 286, 287. Има и автори, които се стремят да подходят към проблема в духа на по-голям реализъм и обективност. – Срв. Божилов, Иван. Писмата на Теофилакт Охридски като исторически извор. – Известия на държавните архиви, 1967, Т. 14, 69-99; Петкова, Илка. Някои моменти от развитието на взаимоотношенията на Византия и българските земи през XI-XII век. – В: Средновековните Балкани: Политика, религия и култура. С., 1999, 89-94 и други.

[3]. Ангелов, П. България и българите…, с. 40.

[4]. Цанкова, Г. Страници из историята на средновековна София VI-XII в. – В: Сердика- Средец-София. С., 1978, 30-43.

[5]. Извори за българската история. Т. XXX. (= Гръцки извори за българската история. Т. IX. Част 2), С., 1994, с. 81, 85, 93, 110, 117, 125 (оттук нататък ИБИ и ГИБИ).

[6]. Цит. съч., с. 105.

[7]. Цит. съч., с. 109.

[8]. Цит. съч., с. 85, 105, 109.

[9]. Цит. съч., с. 85.

[10]. Цит. съч., с. 11, 12, 15, 16, 25, 27, 28, 30, 31, 32, 33, 35, 36, 40. За духовния катарзис на българските земи и християнизацията им Теофилакт разказва и в написаното от него „Житие на 15-те тивериуполски мъченици”. – Вж. цит. съч., с. 67, 69.

[11]. ИБИ. T.XI. (Срв. ГИБИ. Т. VI), С., 1965, с. 40-47.

[12]. ИБИ. Т.ХХХ (Срв. ГИБИ. Т. IX. Част2), с. 179.

[13]. Цит. съч., с. 102, 1О4. – Срв. Литаврин, Г. Г. България-Византия в ХI-ХII век. С., 1987, 238-240.

[14]. ИБИ. Т.ХХХ. (Срв. ГИБИ. Т. IX. Част 2), с. 104.

[15]. Цит. съч., с. 200.

[16]. Цит. съч., с. 213.

[17]. Цит. съч., с. 196.

[18]. Цит. съч., с. 93, 118, 119, 162, 196.

[19]. Цит. съч., с. 106.

[20]. Цит. съч., с. 111.

____________________________________________________

*Публикувано в  https://journals.uni-vt.bg/bb/bul/vol4/iss1/18. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: архиепископ Теофилакт Охридски и негови книги. Източник Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-9Ov