Атанас Ваташки

Abstract 

Статията е посветена на професор Димитър Пенов – задълбочен и актуален, но малко известен православен богослов и философ. Анализирани са неговите възгледи за съвместимостта на християнството и философията, вярата и разума. Димитър Пенов отхвърля схващането, че вярата и разумът се отнасят към определени области, в които са изолирани, защитавайки възгледа, че те проникват една в друга.

***

„Религията може да мине без философията, нейните източници са абсолютни и самодостатъчни, но философията не може да мине без религията, религията ѝ е необходима като храна, като извор на жива вода. Религията е жизнена основа на философията, религията храни философията с реално битие[1]“ (Николай Бердяев)

Професор  д-р Димитър Пенов остава в паметта на българската богословска мисъл най-вече с преподавателската и изследователската си дейност в областта на историята на философията. Той се съсредоточава върху големите въпроси на философията и начина, по който кореспондират с християнството, с цел да предаде християнските истини на философски език чрез средствата на разума.

Лично усещане на автора на настоящата статия е, че паметта за професор Димитър Пенов е избледняла. Неговите съчинения са почти неизвестни за хората, стоящи извън богословските среди[2], а в същите тези среди са рядко споменавани. Това явление изобщо е характерно за повечето богослови, започнали своето академично развитие във времето около Втората световна война и последвалия я комунистически преврат, довел до маргинализиране на всичко, което е свързано с Църквата. Издателската дейност на Българската православна църква тогава е силно ограничена, което в още по-голяма степен се отнася към научната продукция на православната академична общност. Тази статия е една възможност за автора да даде своя малък принос към възстановяването и разширяването на паметта за един задълбочен православен богослов, чието творчество е стойностно и съвременно[3].

Допълнителен щрих към настоящия текст е фактът, че професор Димитър Пенов в своята младост проявява интерес към християнската апологетика (обект на интерес и за нас) и дори е един от участниците в конкурса за преподавател по Християнска апологетика през 40-те години на XX-ти век, на който се явява със съчинението „Философия и мироглед“. Този интерес се отразява в различни негови произведения, особено когато разглежда теми, отнасящи се до философията, религията, произхода и целесъобразността на света, религия и наука, и други.

Въпросът за вярата и разума не е измежду централните размишления на професор Димитър Пенов и е разглеждан откъслечно. Това обаче е правено най-често в контекста на темата за отношението между християнство и философия, която е от първостепенна значимост за родния богослов, респективно за него значимост притежават и сродните ѝ въпроси. Същевременно отделни фрагменти от неговите творби (най-вече от „Философия и мироглед“ (1941) и „Мироглед, дух, религия“ – 1942[4]) осигуряват възможност да бъде съставена цялостна картина на възгледите му по въпроса. Това е и цел на настоящата статия.

Според професор Димитър Пенов философията е занимание, присъщо само на човека. Единствено той е белязано от Бога духовно същество, личност. Човекът е отобраз на Бога, Който е съвършена, вечна, неизменна и абсолютна Личност[5]. Духовното му ниво трябва да осъществява положително развитие – в него трябва да се изобрази висшият начин на съществуване, така че човешкото да бъде възвисено (тук професор Димитър Пенов следва Николай Бердяев). За него философската дейност е процес, повлиян от Бога[6].

Всеки човек има определени потребности, които трябва да бъдат задоволени – подслон, храна, продължаване на рода, сигурност и други. Разумът му постоянно е насочен към тях. За да устреми своя взор към основните въпроси във философията – като този за смисъла на всичко съществуващо, – е необходимо някакво извънредно събитие, което да го извади от неговия комфорт. Силата на истинското философстване се крие в това, че подкопава самопонятността и безразличието по отношение на задаването на този въпрос. Извършвайки го, макар и на някои да им звучи парадоксално, тя не унищожава чудесата, но довежда до тях. Причината се крие в това, че насърчавайки размисъла по големите въпроси, философията прави човека способен на учудване, което е противоположно по смисъл на възприетото „по навик“, както и на отказа от размисъл. Именно поради това може да се каже, че чудото и учудването раждат философията[7].

Философията „е рожба и израз на човешкото самосъзнание, стремеж на човека да добие цялостен мироглед и то със средствата на разума, на мисленето[8]“. Във философията може да бъде съзрян общочовешкият стремеж за рационално проникване в света. Нашата мисъл, питаща за началото и смисъла на света, вършейки това, „надхвърля физическите му граници… стреми се да надникне в самата безкрайност, в самата вечност и там да открие тайната на живота и битието[9]“. Сътвореността на света, тоест, че изобщо го има и че ние съществуваме, изглежда като необяснимо чудо. Самият свят сякаш ни призовава да търсим неговия Творец. Неправилно е да се твърди, че религията отменя философията, тоест че я прави ненужна. Напротив, привлича я в преследването на целта ѝ – опознаването на Истината[10].

Главния предмет на философията е „въпроса за Бога като първоосновата на света[11]“. Истинската философия е винаги религиозна и се намира в близост до богословието. Тази философия, която счита себе си за атеистична, не може да бъде и двете едновременно: или трябва да се откаже от атеизма, или от правото си да се нарича „философия[12]“. Позицията на професор  Димитър Пенов разбира се не отхвърля възможността невярващи да се занимават с тази дейност, а подчертава, че техните убеждения се противопоставят на самата природа на философията и по този начин я компрометират.

В процеса на философско търсене от съмнението се ражда стремеж към доближаването до истината. Самата философия може да бъде описана като неспирно търсене и любов към „едната вечна истина“. Всички отделни истини по различните въпроси, на които търсим отговори, стоят „по посока на едната вечна Истина… но те никога не са цялата тази истина[13]“.

Във философията са налице някои парадокси. Според професор Димитър Пенов тя е вечно (тоест постоянно) рационално търсене на истината, извършвано от невечните човешки същества, което е осъществявано, но никога осъществено. Философията се стреми към търсене и познаване на Абсолюта – Бога, Който е непознаваем, поради което и само на някои хора, в рамките на определени условия, им се е удало да научат някои истини за Него[14].

Важен за всеки човек въпрос е този за съставянето у него на мироглед (или светоглед[15]). Изобщо самата философия може да се опише като движение на човешката мисъл с цел да бъде придобит мироглед. Мирогледът е цялостно схващане, отнасящо се до смисъла и значението на света, на основата на което се създават идеали и правила за живота. В рамките на мирогледа се търси отговор на въпроса за смисъла на нашето съществуване и на света, хората се питат за това, което е отвъд света и е негова опора, или за това дали човекът има душа и дали тя надживява неговото тяло. Според професор Димитър Пенов „съвкупността от отговорите на всички тези питания, възбуждани от въпроса за смисъла на човешкото съществуване, се нарича „мироглед“. Когато търсим отговори на светогледните въпроси, хората ставаме способни за осмисляне, задълбочаване[16].

Търсенето на мироглед е процес, който е свързан, но не напълно обвързан, с разума. Той засяга човека цялостно – неговите ум, воля и чувства. С помощта на разума човек може да опознае, обоснове и затвърди своя мироглед. Но разумът не създава мирогледа, а помага за неговото развитие. Мирогледът включва в себе си едновременно философски, религиозни, етични, естетически и научни елементи, задоволявайки цялостно човека, широтата на неговите потребности. Ако се визират отделните елементи на мирогледа може да се говори за „научен мироглед“, „философски мироглед“ и прочее, но не бива да се забравя, че те са само части от него, които не могат да съществуват изолирано от останалите[17].

Наличието на мироглед различава човека от животинския свят и символизира Божествената белязаност у него. Човекът е способен да притежава мироглед именно поради своя дух. Духът не просто му дава възможност да притежава мироглед, той го прави човек[18]. Отричането на факта, че човекът е самосъзнаващо, разумно и духовно същество, би го приравнило към растително-животинската безсъзнателност и би го подчинило на природната необходимост. В такъв случай при него не би могло да се говори за свобода и свързаната с нея отговорност, както и за никакви висши стремежи[19].

Не бива да се забравя, че философията е средство, което ни довежда до формирането на личен мироглед, без самата тя да е негов източник, нито той произтича от нея. За да бъде придобит мироглед по рационален път разумът трябва да може да обхване всичко. Това (както вече бе посочено) той не е в състояние да направи. В резултат разумът оставя мирогледът да бъде намерен „по други пътища“. Човешката мислеща способност достига до бездна, която не може да премине. Човекът прави мост над нея, воден от своята вяра (или религия), която „единствена има истински мирогледно значение“. По своя характер тя е „надразумна“, без да е, както твърдят отрицателите ѝ, „преднаучно безкритично суеверие[20]“.

Тъй като корените на човешкия дух са в Бога, човекът не може да достигне до самопознание, ако не опознае Този, чийто отобраз е. За християнския философ богооткровената религия е „жива връзка, живо отношение към първообраза на всяка човечност, към първопричинителя на всяка духовност и мирогледност – Бога“[21]. При единението с Бога „рационалните построения се оказват съвсем недостатъчни и затова чрез акта на себенадмогване духът прави място на вярата при съгласието вече на самия достигнал границите си разум“[22]. Ако Бог можеше да бъде обхванат от човешкия ум, той не би бил Бог. Когато размисля за Него, разумът открива своята граница и се смирява. Самото смирение е признак на истинската философия и на всяко духовно творчество[23].

Професор Димитър Пенов отхвърля категорично възможността Бог да бъде „доказан“ по рационален път, включително и чрез използваните от християнски апологети аргументи за съществуването на Бога, наричани често „доказателства“. Според него за вярващия не съществува нищо по-реално от Бога. Тяхната употреба се ражда във времена на безразличие към религията. Тези аргументи нямат за цел да направят невярващия религиозен, а „да задоволят съмняващия се разум[24]“, тоест да подкрепят този, в когото има колебание по въпроса за съществуването на Бога. Родният богослов не надценява тяхното значение, но все пак им отдава такова, поради което и ги развива по начин, подсилващ тяхната логическа обосновка[25].

Въпрос от изключително важно значение при всеки мироглед е този, отнасящ се до отношението между вяра и знание. Самият мироглед се основава както на вярата, така и на знанието[26].

Човекът е разумно същество, но не всичко в него се свежда до разума, както претендира рационализмът. Философията е рационална по своя характер, но тя има своите граници, които са граници на разума, и отвъд които той не може да премине. Силата на разума се състои в това, че той осъзнава тези граници, тоест не се е одързостил в някаква претенция, че е способен да обхване всичко; че може да направи нещо, което не може. Чрез самия разум, познаващ своите граници, се добива представа за свръхразумното. „Предрационални и надрационални сили предхождат неговия произход [на разума – бележка моя] и надхвърлят неговите способности“[27]. Християнският философ и апологет, разбира се, говори за Бог, Който съществува вечно и привежда в съществуване човешките същества, чийто разум Той надхвърля. Самият Бог е „абсолютен Разум“[28].

Професор Димитър Пенов притежава една много съдържателна и на вид парадоксална по своя характер мисъл: „На мястото на необоснованата вяра, че всичко може да се постигне с разума дохожда положителното знание, че не всичко е постижимо и така се дава място на една по-висша вяра – в Недостижимото“[29]. В нея рационализмът е представен не като философски възглед, който е „триумф на разума“, а като вяра и то необоснована такава. Разбира се, той е точно такова нещо: недоказана вяра във всесилието на разума. Тази рационалистическа вяра се преодолява, когато се достигне до знанието, че амбициите ѝ са неоснователни, погрешни. По този начин се достига отново до вяра, която обаче е от по-висш порядък и която е в единство със знанието. Според професор Димитър Пенов е погрешен възгледът, който прокарва разделяне между религиозната вяра и разума, сякаш последният ѝ е неприсъщ. Такава позиция от страна на хора, които претендират, че се облягат на разума, е не толкова противорелигиозна, колкото противоразумна. Понякога тя е поддържана и от вярващи хора, които се опитват да покажат, че има области в човека, които разумът не може да освети. Невъзможността на разума да познае всичко обаче не прави посоченото схващане вярно, защото така разумът се оказва отделен от „истинските дълбини на битието“ и без възможност да разбере своя произход и роля.

Според професор Димитър Пенов вярата стои не толкова пред или след разума, а е дейна преди всичко в самия него. Тя подпомага създаването в разума на интерес към света, който води до изучаването му. Тъй като дали ще се приемат заключенията на разума е въпрос на вяра (така наречената „вяра в разума“), може да се каже, че последната му придава убедителност. И в крайна сметка чрез вярата той обосновава своите познавателни способности[30]. Понятията „вяра“ и „знание“, и „вяра“ и разум“, не са нито тъждествени, нито противоположни едно на друго, а преплитащи се, взаимно свързани, макар и различни. Трябва да се търси взаимодействие между вярата и разума, в противовес на едностранчивото приоритизиране на едното пред другото[31].

Търсенето на отговор на въпроса за отношението между вяра и разум е свързано с отговор на въпроса за смисъла на живота, свързано е с мирогледните въпроси, така важни за човешкото съществуване.

Щом целта на философията е опознаване на Истината, и тя открива части от истината, това я сближава с богословието, което ѝ казва, че тези открития я доближават до несътворената Истина. Истината не е някаква идея, достигната по мисловен път, която притежава вероятна достоверност, а Божествена Личност, Която в рамките на религиозния опит застава пред човека и му дава познание за Себе Си. Разумът му – също даден му от Нея, не може да Я обгърне, но може да бъде използван, за да обоснове и затвърди вярата си в Истината. Така се оказва, че ако и философията, и богословието да са различни, те все пак не са чак толкова различни.

Философията на професор Димитър Пенов е философия на познаващия, но не и всесилен разум, осъзнал своите граници и отворил място за вярата. Нито вярата е лишена от разумност, нито в дейността на разума отсъства елемента на вяра. Православният философ не прави грешката да обвърже религията единствено с вярата (с което би излязло, че религиозната сфера е лишена от разум), а разума само с философията (сякаш във философията и изобщо в рационалното търсене на истината не присъства елемента на вяра). Не в ограничаващото отделяне и разпределяне на сфери на дейност се крие истинското и вярно отношение между вяра и разум, а във взаимното им и цялостно взаимопроникване, отговарящо на потребностите на цялостния човек.

Използвана литература

Бердяев, Николай. Философия на свободата. Т. 1. С., 2002.

Ваташки, Атанас. Хармонията между разумното и верово познание според професор архимандрит д-р Евтимий Сапунджиев. – В: Архимандрит Евтимий Сапунджиев. Живот, църковна и академична дейност. С., 2020.

Крикорян, Рупен; Пенов, Стефан. In memoriam – 110 години от рождението и 30 години от смъртта на професор д-р хабил. Димитър Пенов. – В: Хуманизъм, наука, религия. Духовните ценности и науката в полза на обществото. Тематичен сборник, посветен на 110 години от раждането на професор Димитър Пенов. С., 2014.

Назърска, Жоржета. Религиозната идентичност срещу атеистичната пропаганда в България: свидетелства от 50 – 60-те години на XX-ти век – Във: Форум за междурелигиозен диалог и сътрудничество. Т. 1, С., 2019.

Пенов, Димитър. Към философията на религията. – В: Годишник на Духовната академия, 1957/1958. С., 1958.

Пенов, Димитър. Мироглед, дух, религия. С., 1942.

Пенов, Димитър. Философия и мироглед. С., 1941.

__________________________________________________

*Публикувано в Мисъл, слово, текст, том 4 (10) нова серия, с. 17-25, Пловдивско университетско издателство “Паисий Хилендарски“, 2022. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права. Виж за Димитър Пенов кратка биографична справка на адрес: https://synpress-classic.dveri.bg/18-2003/ubilei.htm.

[1]. Бердяев, Николай. Философия на свободата, т. 1. С., 2002, с. 184.

[2]. За едно от малкото такива изключения вж. Назърска, Жоржета. Религиозната идентичност срещу атеистичната пропаганда в България: свидетелства от 50-те – 60-те години на XX-ти век – Във: Форум за междурелигиозен диалог и сътрудничество. Т. 1, С., 2019, с. 87-112.

[3]. Статията бе предназначена за академичен семинар по Християнска етика, на който обаче нямах възможност да присъствам. За него вж: Академичен семинар за Християнската етика като богословска наука в българската академична и църковна традиция: https://dobrotoliubie.com (2022).

[4]. За тези две съчинения д-р Рупен Крикорян и дфн Стефан Пенов пишат, че са „колкото апологетични, толкова и историко-философски“. Срв. In memoriam – 110 години от рождението и 30 години от смъртта на професор д-р хабил. Димитър Пенов. – В: Хуманизъм, наука, религия. Духовните ценности и науката в полза на обществото. Тематичен сборник, посветен на 110 години от раждането на професор Димитър Пенов. С., 2014, с. 9.

[5]. Пенов, Димитър. Мироглед, дух, религия. С., 1942, с. 122.

[6]. Пенов, Димитър. Философия и мироглед. С., 1941, с. 10-13.

[7]. Пак там, с. 14-18.

[8]. Пенов, Димитър. Към философията на религията. – В: Годишник на Духовната академия, 1957/1958, с. 334.

[9]. Пенов, Димитър. Мироглед, дух, религия…, с. 122.

[10]. Пенов, Димитър. Философия и мироглед…, с. 15, 98, 109.

[11]. Пак там, с. 18-28.

[12]. Пак там, с. 28, 39, 103.

[13]. Пак там, с. 38-39.

[14]. Пак там, с. 40.

[15]. В текста ще бъде предпочетен русизмът „мироглед“ пред българския вариант на думата – „светоглед“, предвид неговата употреба в творчеството на професор Димитър Пенов.

[16]. Пенов, Димитър. Мироглед, дух, религия…, с. 1-3, 6-8, 19.

[17]. Пак там, с. 8-11; от същия: Философия и мироглед…, с. 94-95.

[18]. Пенов, Димитър. Мироглед, дух, религия…, с. 15, 18, 38-39.

[19]. Пенов, Димитър. Философия и мироглед…, с. 72; от същия: Мироглед, дух, религия…, с. 111.

[20]. Пенов, Димитър. Мироглед, дух, религия…, с. 24-25; от същия: Философия и мироглед…, с. 85, 96-99.

[21]. Пенов, Димитърл Мироглед, дух, религия…, с. 128-129.

[22]. Пак там, с. 239.

[23]. Пак там, с. 210, 232-233.

[24]. Пенов, Димитър. Към философията на религията…, с. 351. Във възгледа на учителя на професор Димитър Пенов – архимандрит Евтимий, богословската дисциплина Християнска апологетика (която използва тези рационални аргументи) няма за цел въз основа на разума да „докаже“ християнството, а да покаже, че разумът е в съгласие с него, да преведе истините на вярата „на езика на съмняващия се разум“ (Ваташки, Атанас. Хармонията между разумното и верово познание според професор архимандрит д-р Евтимий Сапунджиев. – В: Архимандрит Евтимий Сапунджиев. Живот, църковна и академична дейност. С., 2020, с. 172-173).

[25]. Пенов, Димитър. Към философията на религията…, с. 351-361.

[26]. Пенов, Димитър. Мироглед, дух, религия…, с. 25-26.

[27]. Пенов, Димитър. Философия и мироглед…, с. 53, 71, 99; от същия: Към философията на религията…, с. 335.

[28]. Пенов, Димитър. Към философията на религията…, с. 349.

[29]. Пенов, Димитър. Философия и мироглед…, с. 102-103.

[30]. Пенов, Димитър. Философия и мироглед…, с. 99-101. В това си виждане професор Димитър Пенов следва архимандрит Евтимий Сапунджиев, цитирайки неговия сборник „Вяра и разум“ (Русе, 1940), с. 56-80. При архимандрит Евтимий „вяра в разума“ може да се нарече приемането „на вяра“ на твърдения, които по рационален път са недоказуеми – например, че сетивата и разумът ни дават вярна представа за заобикалящия ни свят; че изобщо съществува материален свят, физични сили, природни закони и други (срв. Ваташки, Атанас. Пос. съч., с. 171-172).

[31]. Пенов, Димитър. Философия и мироглед…, с. 101-102; от същия: Мироглед, дух, религия…, с. 177-178. За същото настоява и архимандрит Евтимий Сапунджиев, учител на професор Димитър Пенов в Богословския факултет.

Изображения: авторът Атанас Ваташки, две негови книги и професор д-р Димитър Пенов (1903-1983). Източник Гугъл БГ.

Връзка за тази публикация – https://draganbachev.com/2022/06/25/%d0%bf%d1%80%d0%be%d1%84%d0%b5%d1%81%d0%be%d1%80-%d0%b4-%d1%80-%d0%b4%d0%b8%d0%bc%d0%b8%d1%82%d1%8a%d1%80-%d0%bf%d0%b5%d0%bd%d0%be%d0%b2-%d0%b7%d0%b0-%d1%81%d1%8a%d1%89%d0%bd%d0%be%d1%81%d1%82%d1%82/