Ганчо Пашев

Св. апостол Павел посочил и конкретния, определения път на опразване на робството от вътрешна, нравствена страна. Той пише на Филимон да приеме Онисим, избягал от него роб, като брат свой и като син на светия апостол: “…не вече като роб, а по-горе от роб, като брат възлюбен, твърде много за мене, а още повече за тебе – и по плът и в Господа“ (Филимон 1:16).

В посланието си до Филимон св. апостол Павел изтъква всички най-важни основания, които правят робството невъзможно от нравствено гледище за християнството. Тук се говори за съратничество в Господ. Посочва се домашната църква на Филимон, която включва неговото домочадие, подчертава се любовта на Филимон към Господ Иисус и неговата вяра. Изтъква се и неговата любов към всички светии и се поставя тази негова любов във връзка с делата, в които тя ще се изрази. А това са делата на доброто, на това добро, което носи радости и утехи, което успокоява сърцата на вярващите. Апостол Павел говори, че доброто дело трябва да се върши не по принуда, а доброволно, и моли Филимон да приеме Онисим като негово, на апостола, „сърце”. Апостол Павел е готов да заплати на Филимон това, което неговият избягал роб Онисим може би му дължи и с това още по-ясно показва средствата и пътищата, които трябва да доведат до пълното опразване на робството, до освобождаването на робите и до тяхното издигане и уравняване със свободните. Робството е опразнено и унищожено с признанието, което прави светия апостол, като нарича роба свой син, свое сърце, като изтъква това вътрешно духовно-нравствено изравняване между великия апостол Христов и повярвалия, станал нов човек бивш избягал роб Онисим. Външно, формално робството може да се държи в държавата, сред езическото общество, но в християнството то не може да остане. То е унищожено като нравствено недопустимо унижение на човешката личност, като израз на неправда и насилие над човека. И ако общественото съзнание, ако държавното ръководство би могло да намери сили у себе си и тази човечност, която неминуемо следва да се прояви заедно с усвоеното учение на Ииус Христос и обновяването на живота чрез новото духовно-нравствено раждане, това робство е могло бързо да бъде и правно унищожено.

Както споменахме и по-горе, отношенията между роби и господари били опразнени от тяхната държавно-правна форма в християнското семейство и общество в смисъл, че тази форма, дори тогава, когато не е последвало формалното ѝ отменяне чрез откуп или чрез доброволно освобождаване, е преставала да се проявява в домашната църква, гдето и роби, и свободни са били духовно-нравствено уравнени, като вярващи в Христос, като синове на Бога и като братя помежду си. Това уравняване често пъти се изразявало в такива високи и чисти духовно-нравствени отношения, които за езическото общество са били и невъзможни, и непонятно чудни. Зачестявали в живота случаите, когато робът християнин е ставал възприемник на покръстения свой господар и обратно. Не по-малко учудващо за външния, нехристиянския свят е било и това обстоятелство, че господарят, след огласителна подготовка на своите роби, ги е довеждал в храма, за да приемат те светото кръщение и чрез този свят акт да ги направи истински свои братя или чеда в Господа. Тук, в това наистина свето дело, господари и роби са проявявали в пълнота Христовата любов и нейното оделотворение. Едни на други те били в услуга. И тази служба, изразена в подготовка към възприемане учението на Спасителя, във въвеждането в църквата, в просвещаването и подпомагането е наистина висока от гледище религиозно-нравствено, като служба на Бога и на ближния. Покръстените, просветените роби- християни могли да заемат и висока и отговорна служба в Църквата; получили свобода, те могли да стават дякони и презвитери, а някои се издигали до епископско служене. Осемдесет и второто апостолско правило ясно свидетелства за това, като оформя и определя тези случаи, като често проявени факти. А пък църковно предание свидетелства, че Онисим не само е бил приет от Филимон като „възлюбен брат“, но се е издигнал твърде много, като е станал Ефески епископ.

Много литературни произведения, особено някои комедии, рисуват робите в езическия свят като хора хитри, вероломни, коварни, ожесточени, и отмъстителни, или пък (за да запазят за себе си известни блага, а също и по-добри отношения от страна на своите господари) били лъстци и угодничави до крайно унизяване. В християнското общество тези робски черти вече не могли да се проявяват. Там пък, гдето покварата е била дълбоко проникнала и оставила своите черти в характера на покръстените роби се е почвало системно и настойчиво водено възпитателно въздействие върху тях, за да бъдат те освободени от тези пороци или недъзи. Това е било наистина високо дело на любовта, истинска служба за доброто и спасението на застрашения от злото и греха ближен.

Взаимно и искрено проникнати от високия дух и нравствено-обновителната сила на Христовото, учение, следвайки в свой жизнен път учението на светите апостоли за необходимите отношения между тях, господари и роби живели такъв живот, какъвто не е бил дори мислим за езическия свят (Ефесяни 6:9; Колосяни 4:1; 1 Тимотей 6:1-2; Тит 2:9-10; 1 Петра 2:18-19; Колосяни 3:22-24; Ефесяни 6:5-8 и други). Робите не изпитвали угнетения и оскърбления от страна на своите господари, не чувствали и тежестта на законите, които определяли и утвърждавали робската им повинност, защото тяхното действие било опразнено чрез отношенията на господарите-християни. Но особено интересно е това обстоятелство, че робите-християни променили своите отношения и към господарите си езичници. Те проявявали към тях зачитане, обич, грижи и често пъти със своето държание влияели върху тях, като смекчавали гнева и жестокостта им, а не рядко ставали и разпространители на Христовото учение, като обръщали в християнство своите господари.

През време на гоненията робите и господарите-християни еднакво понасяли жестокостите и мъченията, като взаимно се подкрепяли. Не са били редки случаите, когато робите се оказвали по-твърди в изповедничеството си от своите господари. В такива случаи те подкрепяли своите господари, за да могат да понасят мъченията и униженията и да се спасят, запазвайки в чистота своята вяра. Фарар в своята книга „Първите дни на християнството” привежда много и трогателни примери на геройство и високо-нравствена издигнатост на християните-роби. Робите са защитавали своите господари пред властите и са били готови дори да умрат за тях. Робите поемали грижата за отглеждане на децата на своя умрял при мъчения или при други обстоятелства господар. Не са били редки случаите, когато господарят преди своята смърт е завещавал на своя роб грижата за семейството си и е бил напълно уверен, че той ще изпълни своя дълг. Тази негова увереност се основавала на искрената и дълбока вяра, която той и неговият роб са имали в Господ Христос.

За да изразят своята преданост на Спасителя, да оделотворят любовта към Него и ближния много видни и богати римски граждани дарявали свобода на своите роби в деня, когато приемали светото кръщение. Други пък избирали някой тържествен празничен ден, най-често на Пасха, и в знак на благодарност към Бога и Спасителя, за гдето са удостоени да бъдат кръстени и приети в църквата, освобождавали своите роби. Често пъти тези роби били твърде многочислени. Един богат римлянин, през времето на император Траян, като приел християнството, дал свобода на своите 1,250 роби. Това е голямо събитие и добър показател за този дълбок прелом, който е ставал в душите на повярвалите в Христос и приели светото кръщение богати хора.

От друга страна това е голяма служба на Бога и на ближния, в която истински се проявява високият дух на Христовото учение и следващият от него живот. Но тук не спирала братската любов, която проявявали господарите-християни. Те подкрепяли освободените роби, които се отделяли от тях, като са им съдействали да се заловят за работа, та да могат да изкарват своето препитание с честен труд. Освободените роби не се чувствали изоставени и безпомощни в новия за тях живот. Те напълно ставали членове на едно духовно сплотено общество, сред което цари любов и грижа един за друг. Тази грижа един за други, като дело на любовта, на служенето на ближния (отначало единична и случайна, а после широко разпространена и свързана с конкретно изразени нужди) спонтанно разкривала същината на Христовото учение: за да стане отпосле напълно организирана и вършена системно (По свещеник П. И. Архангелски, „Робство и свобода”, „Душеполезное чтение” 1907 година, книжки 4 и 5).

Някои древни християнски писмени паметници ясно свидетелстват за проявената на дело евангелска любов, като спояващо начало в живота на християните. Грижата за тези, които нямат средства за препитание, не се изчерпвала само с благотворителността. Последната е палиативно средство и поради своята относителност и ограниченост не е могла да разреши болния социален въпрос. Наистина, в нея се е проявявал принципът на служенето, не ѝ е чужд духът на жертвеността, но и едното, и другото не е могло да се разпростре така върху живота и неговите проявления, че да унищожи социалните и икономически различия, обединявайки с доста голяма подчертаност духовното, верското единство на християните. Било необходимо да се положи грижа за такова организиране на труда и на производството на материалните блага, което било възможно в кръга на тогавашните производствени отношения, но което трябвало също така да бъде и в духа на новите, християнски начала на тези отношения. И наистина, ние виждаме да се полагат топли грижи за тези, които нямат свое собствено препитание поради липса на средства за производствен труд. И ние четем в тези паметници редове, които изразяват топлата грижа към нямащите занаят. От любов към тях се препоръчва да им се създадат възможности да учат занаят, за да се запази както тяхното достойнство, така и принципът на дейността и труда, като средство за придобиване благата на живота. Любовта към човека и неговото зачитане са проявени в пълна мяра. Тази любов е, която установява правилни отношения между вярващите. А тези отношения пък са вярната и сигурна предпоставка за добродетелния християнски живот.

В „Учението на дванадесетте апостоли“ се казва, че ако някой брат дойде в средата на вярващите и няма занаят, то, за да може да се препитава, да не бъде в тежест на себе си и на ближните си, той трябва да бъде научен на някой занаят. С това се достигат (според буквата и духа на този паметник) две цели: Избягва се унижаващото човешкото достойнство, положение на просия, на очакване наготово, поощряването на леността и – на второ място – изисква се прилагане на труд, издига се стойността на труда като нравствена ценност и се създават възможности и поощрения за разгръщане творческите сили на християните към произвеждане на необходимите блага на живота.

Подобно едно отношение към нямащите средства за препитание съвсем не опразва високото и благородно настроение и дело на милосърдието благотворителността. Последната остава в действие поради социалните и икономически условия на тогавашния живот, но нейното проявление се насочва към тези, които, поради природна безпомощност, не са в състояние да се грижат за себе си, или които, поради социално-политически и икономически причини, са отстранени от стабилното, сигурно приложение на своя труд и не са в състояние да обезпечат своята и на семействата си прехрана.

Благотворителността не е непреходна по своята нравствена стойност обществена добродетел. Тя се опразва по широта и обсег не с друго, а с грижите за ближните, с дейната любов, която трябва да съгради положителните, творческите основи на живота и, следователно, трябва да даде организиран творчески труд за всички и така да обезпечи производството на материални и духовни блага, необходими за живота и добруването на тези „всички”. И това е ясен извод от думите на Христос, Който посочва високото нравствено задължение, отправено към всички хора, да търсят преди всичко Царството Божие и неговата правда, след което останалите блага, ще дойдат сами по себе си (Матей 6:33) А това значи, че хората трябва така да устроят живота и отношенията си, че да няма гладни, жадни, голи, роби и потиснати, а всички да имат поприще на труд, да развиват дейност, чрез която да творят необходимите за разцвета на живота духовни и материални блага. Тъкмо в това се проявява творческата пълнота на служенето на ближния, защото то сочи, то дава, като естествено произтичащо следствие, такова уреждане на живота, в което всички, във взаимни грижи един за други, се нареждат в производителния труд за създаване на духовни и материални блага. В този труд всеки прилага дарованията, които Бог му е дал. Това начало, тъй ярко подчертано в учението на Иисус Христос и светите апостоли, намира приложение в живота на църквата през първите векове. Както се каза, то характеризира неговите общи линии и насоки, като особено подчертано изтъква пред очите на езичниците красотата и възвишеността на този живот. И трябва да се подчертае, че изпъкналостта, вътрешната сила и нравствената красота на християнския живот се обуславя от обстоятелството, че той всякога е концентриран около духовния пастир и се осенявал от вярата в Христос и в спасителността на Неговото учение. Животът на духовния баща – презвитер или епископ – се явява огледало за всички и тази импулсираща сила, която подкрепя и насочва към дейност, към творение на доброто. Духовният баща е и водач, и учител, и пример на дейно служене на ближния, служейки със слово и с живот на Бог.

Времената на тежките гонения на християнството се явяват ярък показалец на силата и несъкрушимостта на вярата и любовта, на служенето на Бога и на ближния. От друга страна те свидетелстват и за истината, че добрият пастир полага душата си за запазването на стадото, че последното следва своя добър пастир, доверява му се и, като познава гласа му, с любов и преданост се устремява и към него, и към висотата на идеала, който Христос поставя пред съзнанието и съвестта на вярващите – на Своите ученици и последователи. Заедно с увеличаване броя на вярващите, както и с широкото разпространение на Христовото учение извън Иерусалим, животът на църквата започва да се усложнява.

Наред с това все повече се налага поддържането на благодатното единение между вярващите и приемниците на светите апостоли, а също така и на вярващите помежду си, за да бъде осъществено едно от жизнените начала, които Иисус Христос възвести на учениците Си в Прощалната Си беседа: „да будут едино“ (Иоан 17:11). Като се явява израз на вътрешната страна на Христовото учение, това единство се стреми и към външна проява, търсейки подходящите форми, в които да се отлее, за да даде плодовете на благодатния живот. Ако групирането около презвитера и епископа се явява първият стадий в развитието на църковния живот на християните, а устремът към близост и общ живот на християните от една област, от една страна, сам по себе си изгражда общуването на създадените вече живи клетки – църкви, то и обединението идва също така самò по себе си като една жизнена необходимост, подтиквано от принципа на евангелската любов към ближния. Отначало това е единението на общуване, на братство между вярващите, а отпосле усложнилият се живот налага известни правила и норми, които уреждат живота и отношенията, определят правата и задълженията. При все това живият център на дейността на презвитери и епископи, тяхната служба на Бога и на ближните: просвещаване, ръководство, благотворителност и благочестието на богослужението. Последното се явява най-подчертаната страна на църковната общност и духовно единение. Молитвеното единение се разгръща в единение на цялостния живот и това особено добре е проявено в случаите, когато духовният просветител се окаже не само дълбоко предан на своята служба, но и притежава от Бога дар на вярност, сърдечност и жертвеност.

Гоненията, предприети от властта, създават голямо напрежение между вярващите, което поддържа на високо равнище духовно-нравствения живот и на пасомите, и на пастирите. Макар и да е имало отпадане от вярата на отделни хора, масата християни са излизали от това огнено кръщение още по-силни духом и по-дейни и мощни във вярата. И тъкмо тук, при тези гонения и страдания, принципът на служенето на ближния се оказал наистина мощно творческо начало. За поддържане духа на вярващите, за тяхното спасение от възможните съблазни и падения мнозина от отшелниците са напускали пустинята, оставяли са своя усамотен живот на молитвен подвиг, за да се явят сред вярващите и с примера и себеотрицанието си, с пожертвувателността си да ги насърчават в изпитанията, да ги подкрепят в борбата със злото и насилията.

Но злото не всякога е бивало надвивано. У хората още са живели и продължават да живеят лоши чувства и подбуди, които търсят външни благовидни форми на изказ, на проява или убедителни доводи, за да вършат своята рушителна дейност. Естественото сцепление, сближение и необходимостта да се създадат условия за добрия разцвет на живота налагат да се намери жив и деен център, който да ръководи и насочва. Наистина, такъв жив и деен център е вярата, от една страна и учението Христово, от друга, но човекът търси и нещо конкретно, видимо и при това силно, което да го обхване, да го привлече и подкрепи, за да може да бъде по-активен и производителен в своя творчески размах. Жив и непреходен център и ръководител на вярващите е Самият наш Спасител Иисус Христос – Божият Син, Главата на Църквата, но както се каза, хората не са така съвършени в живота и вярата си, за да могат да се насочват и ръководят, следвайки примера, живота и учението на Христос, без да имат конкретно даден водач. Тъкмо поради това е приложено и разделението на средствата и способностите на благодатните проявления, тъкмо за това едни са апостоли, други пророци, трети учители и така нататък. Поради това се е създала и първата иерархия, с определени благодатни задължения да извършва своето служене и дейната любов към ближните.

Така, Деянията на светите апостоли (6:2-6) посочват, че за да се услужва на множеството вярващи при разпределението на всекидневните дажби така, че да няма поводи за ропот, да се установи необходимата еднаквост и справедливост, светите апостоли предложили, а „цялото множество ученици” избрало „седем души с добро име”, за да се грижат за трапезите”. Светите апостоли възложили ръце над тях и така ги облекли с правото и задължението да служат на вярващите. Това станало след молитва на светите апостоли към Бога, защото и делото, което имали да вършат избраните, било служба на Бога и на ближните. Избраните, а особено св. архидякон Стефан, не само присърце изпълнявали възложената им служба, но като изпълнени с „Дух Свети и мъдрост“ благовестили Христовото учение. С думи и дела те се проявили като истински служители на ближните, влагайки любов и ревност към тях и тяхното спасение. А св. архидякон Стефан за своята смела, открита и честна служба на Христос Спасителя и на ближните си, както се спомена по-рано горе, се удостоил да бъде първият мъченик за вярата в Христа Спасителя и със смъртта си да освети висотата на това служене на Бога и на ближния. До каква нравствена висота се издигнал този първомъченик за вярата в своята служба на ближния свидетелства не само неговата блестяща и изобличителна реч пред синедриона, но и молитвата му към Бога и Христос Спасителя, да прости на мъчителите му. “И като коленичи, викна с висок глас: Господи, не зачитай им тоя грях! И като каза това, почина“ (Деяния на светите апостоли 7:60).

През време на гоненията вярващите намираха здрава опора за себе си, за своята вяра в Христос и в живия пример на себеотрицание, проявен тогава от техните пастири. Заедно с достойния и верен на дълга си и на Христос епископ се борела със злото и насилието на гонителите и цялата църква, тоест всички вярващи. В това единство на подвиг, на дълг и достойнство се осъществявала жертвената любов на пастира – готовността да даде най-ценното си достояние – живота си, но да се опази вярата и благочестието на паството.

Трябва да се отбележи, че започналото се по това време движение към единство, към обединение на църквите е естествено и се обуславя не само от външните административни форми на политико-социалния живот, но и от една вътрешна необходимост на духовна споеност: клоните, пръчките на лозата трябва да бъдат на своя корен, да черпят от него сокове, за да бъдат живи. Необходим е един жив и деен център, около който да се обединяват всички, за да се създадат необходимите предпоставки за пълен благодатен живот, за благодатно единение. Този жив център има предимно нравствен характер, който споява по вътрешна линия, защото в църквата съществува жизнен принцип, според който първенстващият е „пръв между равни”, а първенството е в служебните задължения, а не само в честта и властта. Така в лицето на някои издигнати епископи по техни лични качества и поради това, че са заемали централни постове от гледище на административното деление на страната в империята (Западна или Източна), мнозина са виждали първенстващи деятели в църквата. Това първенстващо положение не е било създадено поради домогвания, а поради ревностното изпълнение на епископския, на пастирския дълг. Такъв е бил например св. Киприан Картагенски. Ако се вникне в неговите творения, а особено в неговите писма, ще се разбере, че той притежавал някакъв несъмнен авторитет, че заемал първенстващо положение и е съсредоточил в ръцете си власт и права над други епископи. Внимателното вглеждане обаче в изгражданото от него дело би ни открило изтъкната вътрешна, нравствена висота на това дело, а не домогвания за власт и права над другите. То е служене на ближните, а не господаруване над тях.

Издигането например на Александрийската катедра не се дължи само на голямото значение на града Александрия като важен политико-административен център, не само на неговото културно и търговско място в Империята, но и на обстоятелството, че той е бил жив, плътен духовен християнски център, а неговите първи епископи, със своите достойнства, със своята дейност и авторитет, са си извоювали естествено предно място. Тук процъфтявала знаменитата християнска философско-богословска школа, която дала много учени, просветени епископи, презвитери и други добри богословски сили. Самите епископи били просветени и със своята светителска дейност в голяма степен осъществявали любовта към ближния, чрез доблестно служене на църквата и на духовните интереси на вярващите. Грижата за последните е била конкретно изразена, внасяла е мир и разбирателство между вярващите, запазвала е духовното единство между тях и е отстранявала всякакви поводи за разногласие или е прекратявала неразбирателствата със своята справедлива и бащинска интервенция. Паралелно с моралната, духовната авторитетност на епископското служене и на катедрата, която епископът възглавявал, укрепвала и се издигала и външната авторитетност на катедрата, която фактически се явява този жив, деен нравствен център, към който са обърнати погледите, очакванията и упованията на вярващите в трудни дни и обществени бедствия. Такова едно съчетание на високо-нравствена проява на знаменитите александрийци-епископи, като Димитрий, Дионисий Велики, а по-сетне и св. Атанасий Велики и други не е могло да не окаже влияние и да не подготви възможността на едно непосредствено, спонтанно преминаване на първенството от чисто нравствено във фактическо, а фактическото – в църковно-правно.

Същото може да се каже, и то с още по-осезателни конкретни данни, и за Римския епископ, чийто нравствен авторитет се е осланял на пребиваването, проповедта и мъченическата смърт на апостол Петър, и на факта, че в Рим е проповядвал и намерил мъченическата си кончина и св. апостол Павел. Този чисто нравствен авторитет е бил подкрепян и от една системно провеждана грижа за църквата изобщо, за духовното напътствие и ръководство, имащо за цел да се запази църковното и верско единство, верността към Христовото учение, в служенето на религиозните нужди на всички вярващи в най-широкия обсег на думата.

Извънредно високо се издигат от нравствено гледище делото и животът на св. Василий Велики, който не само се отказва от големите си богатства, за да ги употреби за благото на страдащи и нуждаещи се, но и положил много усилия, развил голяма дейност, за да изгради редица богоугодни заведения, развити почти като един град, където нуждаещите се получавали подслон, грижи и лекуване. Наред с това този голям човек и светител Христов, този рядък учен и талантлив църковен деец със смелост и самоотверженост водел борба, за да отстоява истинското учение Христово и, може да се каже, почти сам го отстоявал сред море от разярени негови сквернители. Той не се уплашил нито от свирепи управители, нито дори от самия император, който дошъл да упражни и своето влияние, и своята голяма, страшна власт над живота и имота, на поданиците си, а следователно и на светеца. И императорът трябвало да чуе и разбере, че неговата така голяма и страшна власт нищо не може да отнеме от светеца, защото той нищо не притежавал и защото всичко принадлежало на Бога, Комуто този светител служил и угаждал. А служейки на Бога, светията служил на ближните, чиито души просветлявал и насочавал към Бога чрез приемане и изповядване на истинското учение на Христос Спасителя. И в това служене на Бога и на ближните си св. Василий Велики не отстъпил и до последния си земен час. Освен живот, изпълнен с истински героизъм, той оставил на ближния, на православните хора ценни богословски съчинения, от които вярващите и сега черпят мъдрост, висока нравствено-духовна поука и ценна храна за душите си и ще черпят във вековете, без да могат да изчерпят тяхната дълбока мъдрост.

Прекрасен пример и жив образ на служене на Бога и на ближния може също така да бъде посочен в лицето и живота на св. Григорий Богослов, близък другар на св. Василий Велики. И той цял живот е водил борба за отстояване на православната вяра от еретици и отстъпници. Скромен, честен и предан на Христовата вяра той се отказал от външните материални блага и почести и се предал с рядка ревностна служба на Бога и на ближния. Поел отговорния пост на архиепископ в столичния град Константинопол, св. Григорий, като някакъв чародей, от шепата останали в града православни създал значително множество изповедници на истинската Христова вяра. Той върнал към православието много заблудени души и бързо организирал православната Константинополска църква и нейната, архиепископска катедра така, че тя станала силна и устойчива способна да отстоява православието и да бъде негова твърда опора. С рядка скромност, любов към паството и себеотрицание св. Григорий се отказал от архиепископската катедра и с това посочил и очертал пред отците на Втория Вселенски събор истинския лик на пастира, който се жертва, за да послужи за доброто на паството си. И неговото служене е истинско служене на ближния и в това отношение, че всички лични средства, които по право получавал от своята архиепископска служба, той не използвал за себе си, а за просвета и благотворение на нуждаещи се между паството му. Със своята скромност и чистота, със своя истински аскетизъм и с естествеността в отношенията си към другите, с еднаквостта в благостта към малки и големи и в грижите си за спасението на всички св. Григорий се откроява като истински, духовен баща, който се е предал изцяло на служба на Бога и на своите духовни чеда – православното паство.

Неговата преданост на православната вяра се проявила и в това, че той оставил след себе си много ценни трудове, които с право му дадоха името богослов и които и след неговата физическа смърт продължават да живеят и да разкриват неговия велик и неумиращ, свят дух.

Двамата светители – Василий Велики и Григорий Богослов – осъществили в своя живот и в своята дейност високостоящия нравствен образ на епископа-баща, жертвено предал себе си на служба на Бог и на ближните, който бе се създал още от първите времена на Христовата църква в лицето на светите апостоли и техните най-близки последователи-приемници и който е вдъхновявал вярващите към подвизи във време на гоненията, като ги е всякога ръководил по пътя на спасението.

Следва…(виж тук).

___________________________________________________________________

*Публикувано в Годишник на Духовната академия “Св. Климент Охридски“, С., том V (ХХХI), 3, 1955-1956. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: авторът Ганчо Пашев (1885-1962). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация  – https://wp.me/p18wxv-9Pa